Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Наред с опознаването на аз-а, сийчът дава здравата основа, на която стъпваш, за да навлезеш в околния свят и във Вселената.

Мъдрост на свободните

Пардот Кайнс така се захласна по културата, религията и всекидневието на свободните, че пренебрегваше спокойно споровете за живота и смъртта му, бушуващи в сийча. Наибът Хейнар му разреши да говори с хората и да им обяснява идеите си… затова се възползваше от всеки удобен случай.

Цял лунен цикъл свободните си шепнеха из пещери и ниши или направо изкрещяваха мнението си при среща със старейшините. Някои от спорещите колебливо одобряваха словата на странния чужденец.

Макар участта му да висеше на косъм, Кайнс не губеше време в тревоги. Водачи от сийча му показваха много неща, чрез които пробуждаха неговата любознателност в определени области, но планетологът се спираше да разпитва и жените в цеховете за влагосъхраняващи костюми, старците, на които бе възложена грижата за водните запаси, съсухрените бабички до пещите за метал…

Трескавото оживление в изолираните от пустинята пещери го изумяваше. Някои работеха по извличането на гориво от меланжовата утайка, други се занимаваха с ферментацията на подправката. Тъкачите използваха човешка коса, дългата козина на мутирали плъхове, оскъдни влакна пустинен памук и дори ивици кожа от диви твари, за да създават здрави платове. Разбира се, имаше и училища за малчуганите — попиваха знания за пустинята, както и жестоки бойни похвати.

Една сутрин Кайнс се събуди бодър и свеж след нощта; прекарана върху постелка на твърдия под. Поне през половината си живот бе спал на открито, направо върху коравата земя. Тялото му отдавна свикна да се отпуска удобно почти навсякъде. Закуси с изсушени плодове и питки, опечени в слънчеви фурни. Прекара длан по лицето си и усети наболата брада.

Млада жена на име Фрийт постави пред него поднос със старателно приготвено меланжово кафе в красива каничка. През целия ритуал сините й очи останаха сведени към пода. Вършеше това всяка сутрин, откакто Кайнс бе се появил в сийча. Изобщо не му беше хрумвало да търси нещо по-особено в грижите й, докато някой не му прошепна: „Тя е неомъжената сестра на Стилгар, чийто живот ти спаси от харконските псета.“

Фрийт имаше чудесно лице с гладка мургава кожа. Ако разплетеше косата си от водните пръстени по нея, сигурно можеше да я пусне чак до кръста. Държеше се кротко, вършеше умело работата си. Втурваше се да изпълни и най-незначителното му желание, често без той дори да узнае за това. Ако не беше толкова увлечен да забележи всичко наоколо, сигурно щеше да види и колко красиво е момичето.

Планетологът допи до утайката ароматната течност, подправена с кардамон, и извади електронния си бележник, за да запише няколко нови идеи. Някакъв шум го накара да се озърне. Жилавият, младеж Турок стоеше на входа.

— Заръчаха ми да те заведа където поискаш, стига да не напускаш сийч Червената стена.

Кайнс се усмихна. Не се притесняваше, че е пленник. Подразбираше се, че никога няма да излезе от сийча, освен ако свободните не го приемат и ие му се доверят докрай. Стане ли един от тях, помежду им не могат да се изпречват тайни. Ако пък решат да го убият, защо да крият нещо от очите на бъдещ мъртвец?

Вече бе разгледал тунелите, складовете за храна, денонощно охраняваните водни запаси, дори хуануите, където извличаха водата от труповете. Бе се взирал като омагьосан в живота на семейните групи — всеки от коравите мъже на пустинята имаше по няколко жени. Бе ги виждал да се молят на Шай-хулуд. В ума му се оформяше все още грубовата скица на тази култура, на семейните и политическите обвързаности в сийча. Съзнаваше обаче, че ще са му нужни десетилетия, за да разнищи всички неуловими връзки, тънкостите на задължения, поети от праотците преди много поколения.

— Защо да не се качим върху скалите? — предложи той, припомнил си своите обязаности на имперски планетолог. — Ако взема някои апарати от колата — нали са непокътнати? — мога да разположа тук климатична станция. Задължително е да събирам данни за времето — температурни колебания, атмосферна влага и типични особености на вятъра — от колкото се може повече точки.

Турок го изгледа, сякаш не вярваше на ушите си. Сетне сви рамене.

— Както желаеш.

Младежът познаваше привързаността на старейшините към традициите и не предвиждаше дълъг живот за този въодушевен, но лишен от прозорливост човек. Каква загуба на сили — да продължава неуморно работата си! Но щом това го прави щастлив през неговите последните дни…

— Да вървим. Облечи си влагосъхраняващия костюм.

— Е, нали ще бъдем навън само няколко минути… Турок се намръщи сурово и като че в миг се състари.

— Всяко неуловено дихание е прахосана влага. Не сме толкова богати, че да пилеем вода.

Кайнс се зае да навлече гладката дреха. Не се справи веднага с всички уплътнения. Водачът въздъхна тежко и му се притече на помощ. Обясни му как да нагласи най-правилно костюма, за да има максимална полза от него.

— Купил си нещо свястно. Изработен е от свободни. Поне в този случай си направил добър избор.

Отидоха до склада, където бяха оставили наземната му кола. Цялото оборудване бе подредено в кутии, внимателно огледано и описано. Явно жителите на сийча вече обмисляха за какво да употребят всяка негова дреболия!

„Още се чудят дали да не се отърват от мен. Нима не разбраха дори една думичка от онова, което им казах?“ Не изпадна в униние, нито се уплаши. Просто отбеляза този факт като поредното предизвикателство. Няма да се предаде — твърде много работа имаше да върши. Ще ги накара да проумеят!

Намери частите на климатичната станция и ги отдели, без да спомене нищо за ровичкането из вещите му. Знаеше, че свободните се възприемат преди всичко като общност — притежаваното от един беше собственост и на останалите. Ала бе живял толкова дълго сам, разчитайки единствено на своите сили, че трудничко осмисляше подобна нагласа.

Турок не предложи да си поделят товара, а тръгна пред него по стръмните стъпала, изсечени в скалата. Кайнс се задъхваше, но не се оплакваше. Водачът отдръпваше многобройни препятствия, отваряше водни уплътнения и херметични врати. Огледа се през рамо и щом се увери, че планетологът не изостава, ускори крачка.

Най-сетне излязоха от процеп сред осеяните с чакъл канари. Младият свободен остана на сянка, а Кайнс излезе под палещото слънце. Навсякъде камъкът имаше меднокафяв цвят, само оскъдните лишеи го изпъстряха тук-там. „Добър знак!“ Първите следи на настъпваща биосистема.

Погледът му се зарея към Голямата падина. Имаше сивкавобели и кафеникави дюни от наскоро надробени скални парчета, както и масленожълти — от по-стар, вече окислен пясък.

Кайнс беше убеден, че присъствието на червеите и изобилният пясъчен планктон в богатите находища на подправка са сигурно доказателство — Дюна има основата за сложна екосистема! Необходими бяха само няколко леки тласъка в правилната посока, за да разцъфне този дремещ свят.

Свободните можеха да го постигнат.

— Имперски служителю — обади се пристъпилият към него Турок, — какво виждаш, когато съзерцаваш така пустинята?

Кайнс отговори, без да отклони поглед.

— Безгранични възможности.

 

 

В заключената дълбоко под скалите стая Хейнар седеше в челото на каменната маса и се взираше пронизващо с единственото си око. Не искаше да го въвлекат в разгорещения спор, затуй само слушаше как другите старейшини крещят и се карат помежду си.

— Знаем кому е верен онзи човек! — заядливо настояваше старецът Джерат. — Работи за Империята. Известно ви е какво научихме за него. И е тук като гост на харконите…

Носеше сребърна халка в лявото си ухо — скъпоценност, отнета от убит в двубой контрабандист.

— И какво от това? — сопна му се Алиид. — Ние, свободните, не се ли маскираме и преструваме? Ако оцеляването го изисква, значи е задължително да го сторим. Поне от теб не очаквах да съдиш за някого по такива повърхностни белези.

Дългокосият и наглед вечно уморен Гарнат, опираше острата си брадичка върху свит юмрук.

— Бесен съм на онези трима недорасли слабоумници и на глупавата им постъпка, след като планетологът им е помогнал да победят харконските убийци. Всеки зрял и здравомислещ мъж би махнал с ръка и би пратил сянката на чужденеца там, където вече са се пренесли шестимата гадове… С нажалено сърце, разбира се, но това е верният избор! — Той въздъхна. — Неопитни сукалчета, че и зле отгледани. Не би трябвало да излизат сами в пустинята.

Ноздрите на Хейнар се раздуха.

— Гарнат, несправедливо е да порицаваш решението им. Изпълнили са дълга си, както са го разбирали — Пардот Кайнс все пак им е спасил живота. Макар и безразсъдни, поне са усетили водния товар, легнал върху плещите им.

— А какво ще кажеш за дълга им към сийча и нашите хора? — настоя Гарнат. — Нима задължението им към някакъв си имперски слуга натежава повече от верността към нас?

— Не за момчетата е редно да говорим сега — прекъсна ги Алиид. — Омун, Турок и Стилгар са постъпили както са намерили за добре. Трябва да решим участта на планетолога.

— Той е луд! — изтърси Джерат. — Не чухте ли какви ги дрънка? Иска дървета, вода на открито, напояване, посеви… Представя си обвита в зеленина планета вместо пустиня. — Изпръхтя и опипа халката в ухото си. — Казвам ви, луд е!

Алиид сви недоволно устни.

— След хилядолетното скиталчество, довело ни тук и превърнало ни в народа, който сме… как имаш душа да поругаваш нечии мечти за рая?

Джерат също се намръщи, но прие упрека.

— Може би Кайнс наистина не е с всичкия си — вметна Гарнат, — но ако безумието му е свято? Ако е достатъчно луд да чува божиите слова, за които ние сме глухи?

— Не ни е по силите да откриваме такива истини! — Хейнар най-после се намеси с властния тон на наиб, за да ги вразуми. — Сега решаваме не за откровение, пратено ни от бог, а за оцеляването на нашия сийч. Пардот Кайнс опозна дома ни, живя с нас в убежището. А по заповед на императора е длъжен да му изпраща доклади при всяко свое завръщане в градовете. Помислете колко е опасно това.

— Ами виденията му за рая? — не се отказваше Алиид. — Водни простори, обхванати от тревата дюни, палмови горички, натежали от фурми, канати за напояване на пустинята…

— Бръщолевене на смахнат — изсумтя Джерат. — Този човек знае твърде много и за нас, и за всички свободни, пък и за самата Дюна. Недопустимо е да носи толкова тайни в себе си.

Алиид отново намери за какво да се заинати.

— Но той уби харкони! Нима не обвърза целия сийч с воден дълг, като спаси трима от нашето племе?

— Че откога сме започнали да дължим нещо на Империята? — промърмори Джерат и пак опипа сребърната си халка.

— Всеки може да убива харкони — вдигна рамене Гарнат и опря брадичка на другия си юмрук. — И аз съм го правил.

Хейнар се приведе напред.

— Добре, Алиид, да обсъдим приказките му как Дюна щяла да разцъфне. Къде е водата? Възможно ли е Кайнс да успее?

— Не сте ли го слушали, та се чудите? — присмехулно се обади мрачният Гарнат. — Разправя, че водата през цялото време си е била тук и е много повече от мизерните количества, които събираме, за да преживеем…

Джерат се разсмя.

— Тъй ли? Постоял един-два месеца на нашата планета и вече знае къде да открие безценното съкровище, което свободните не са намерили след толкова поколения живот в пустинята? Да не е зърнал някой оазис на екватора? Ха!

— Той спаси трима от нас — напомни Алиид за кой ли път.

— Трима глупаци, изпречили се пред харконския юмрук — повтори своето и Гарнат. — Не, не смятам, че съм му задължен! А освен това той е видял кристални ножове. Знаеш добре закона — който е видял ножа, трябва да бъде пречистен или да умре…

— Верни слова изричаш — съгласи се Алиид.

— Кайнс пътешества сам и навлиза в много негостоприемни земи — сви рамене и Хейнар. — Ако изчезне, никой харконски или имперски чиновник няма да заподозре нищо.

— Ще го запишат като злополука — потвърди Гарнат.

— Нашият свят не е милостив.

— Възможно е дори — подсмихна се Джерат — харконите да се зарадват, че са се отървали от досадника. Нищо не ни застрашава, ако го убием.

Мълчанието сякаш сгъсти прашния въздух.

— Каквото е редно, това ще стане — изправи се Хейнар.

— Ясно ви е. Няма друг отговор, няма и да се колебаем повече. Над всичко е благополучието на нашия сийч — на каквато и да е цена, каквато и да е горчилката в сърцата ни. — Скръсти ръце на гърдите си и изрече: — Вече е решено. Кайнс ще умре.