Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Човекът не е нищо повече от камъче, хвърлено в езеро. А щом е така, делата му също не са по-значими.

Мъдрост на Зенсуни

Лето и Ромбур се занимаваха дълго и упорито всеки ден, както беше прието в рода Атреидес. Влагаха в подготовката си неизчерпаемо въодушевление и решителност. Тежичкият иксиански принц си възвърна жизнеността, понамали килограмите и стегна мускулите си.

Двамата младежи бяха с почти изравнени сили и затова се оказаха много подходящи за партньори в учебните схватки. Имаха си пълно доверие и можеха да опитват докъде се простират пределите на способностите им, без да се излагат взаимно на ненужни рискове.

Старият дук се надяваше не само да превърне прогонения наследник на Верниус в изкусен боец. Искаше да запълни времето му със смислени занимания и да му помогне да се почувства като у дома си.

Туфир Хауът им позволяваше пълно самоотдаване в схватките, за да могат да се усъвършенстват. Лето скоро забеляза не само своя собствен напредък, но и новите умения у Ромбур.

Иксианският принц се вслуша също и в съвета на наставника по бойни изкуства за силата на културата и дипломацията. Постепенно у него се пробуди интерес към музиката. Опита с няколко инструмента и накрая се спря на меките, но удивително сложни съзвучия, които можеха да бъдат извлечени само от деветструнния балисет.

Сестра му Кайлеа често сядаше да го слуша в двора, докато се занимаваше с история и религия — традиционни за младите благороднички области. Хелена Атреидес й помагаше в обучението по изричното настояване на дук Паулус. Кайлеа пък се стараеше искрено, за да заеме с нещо мислите си. Примиряваше се, че на практика политическите интриги са я затворили в Каладънския замък, но поне във въображението си още се виждаше как постига много повече в живота.

Лето знаеше, че враждебността на майка му е като дълбока пропаст под привидно спокойни води. Хелена беше доста сурова наставничка, но това само караше възпитаничката й да влага още повече усърдие в учението.

Веднъж Лето тръгна по-късно вечерта към покоите на своите родители. Искаше да помоли баща си за разрешение да вземе една от шхуните за плаване край брега. Но когато доближи двойната дъбова врата, дочу разгорещен спор.

— Какво направи досега, за да намериш друго убежище на онези двамата? — Изобщо не се усъмни за кого говори майка му. — Все някоя от малките династии в периферните сектори на Империята ще ги приеме срещу достатъчно щедър подкуп!

— Добре ти е известно, че нямам намерение да се отървавам от тези деца. Като наши гости тук те са в безопасност от противните тлейлаксианци. — Гласът на дука се сниши до приглушен тътен. — Не разбирам защо Елруд не прати сардаукарите си да прочистят пещерите на Икс от оная напаст!

— Колкото и неприятни недостатъци да имат хората от Бене Тлейлакс — вметна сухо Хелена, — те поне ще върнат иксианските производства в правия път и ще спазват строго заветите на джихада.

Паулус изпръхтя с досада, но Лето, доловил мъртвешки сериозния тон на майка си, направо се смръзна. Гласът й стана още по-пронизителен от неистовото желание да убеди съпруга си.

— Нима си неспособен да прозреш, че всичко това е било предопределено? Не биваше да изпращаш Лето на Икс, за да не го покварят със своята гордост, с надменната си слепота за Божиите повели. Но когато Икс премина в други ръце, Лето, слава Богу, се завърна при нас. Не допускай същата грешка повторно!

— Грешка ли? Много съм доволен от всичко, което момчето е научило там. Някой ден ще стане чудесен дук. — Чу се трополенето на ядно захвърлен ботуш. — Стига си се яла отвътре! Нима не изпитваш поне мъничко съчувствие към Ромбур и Кайлеа?

— В гордостта си хората от Икс престъпиха забраните и напълно заслужено ги сполетя възмездие — заяви тя непреклонно. — Защо да ги съжалявам?

Паулус стовари шумно ръката си върху нещо дървено.

— Нима се опитваш да ми втълпиш, че си запозната с всяка подробност от иксианските технологии, затова имаш право да съдиш?! Или предпочиташ да чуваш само онова, което ти е по нрава, без изобщо да те притесни пълната липса на доказателства? — Той се изсмя и заговори по-кротко. — А и доколкото виждам, има полза от заниманията ти с Кайлеа. Тя се радва на твоята компания. Питам се как ти дава сърце да говориш такива неща пред мен, а после да се държиш мило с нея?!

Хелена отново прибягна до най-разсъдливия си тон.

— Паулус, децата не са виновни, че са такива — не по свое желание са се родили там и са им пълнили главите с всичко друго, но не и с праведните писания. Да не мислиш, че някога са се зачитали в Оранжевата Католическа Библия? Не мога да ги мразя само задето са били отгледани в заблуда.

— Но тогава защо…

Майка му изведнъж закрещя толкова яростно, че Лето неволно заотстъпва в сумрачния коридор.

— Паулус, ти си този, който направи грешния ход! И това ще струва твърде скъпо и на теб, и на династията ти!

Дукът издаде груб гърлен звук.

— Хелена, нямах никакъв избор. Кълна се в честта си — никакъв!

— Взе решението си сам въпреки моите предупреждения и съвети. Значи то си е твое, Паулус Атреидски. — Гласът й отново изстина плашещо. — Ще трябва да приемеш и последиците му, ако ще те да се превърнат в истинско проклятие.

— Слушай, жено, я се успокой и заспивай!

Разстроеният Лето се отдалечи безшумно, забравил молбата си.

 

 

На следващото слънчево утро той стоеше до Ромбур пред отворения прозорец и гледаше към пристаните в основата на скалистия нос. Океанът се беше ширнал като синьо-зелена прерия към далечния хоризонт.

— Прекрасен ден… — досещаше се, че на Ромбур му е домъчняло за загубения Верний, а и може би му омръзваха тукашните капризи на времето. — Сега е мой ред да те разведа из Каладън.

Слязоха по стръмните стълби, оградени отвсякъде с парапети, като избягваха хлъзгавия мъх и солените корички.

Няколко корабчета на дука бяха вързани за кея. Лето избра любимия си бял моторен катер, дълъг петнадесет метра. Макар и доста широк, корпусът му беше с добра обтекаемост и позволяваше бързо плаване. На носа имаше просторен мостик, спалните каюти бяха долу. Двете палуби отзад покриваха два трюма, които можеха да се използват и за товари, и за допълнителни спални места.

Прислужниците им приготвиха храна, а трима от пристанищните служители провериха всички системи на катера. Ромбур с интерес наблюдаваше приятелското държание на Лето с тези хора.

— Хей, Джерик, жена ти още ли я болят ходилата? Дом, ти кога ще довършиш този покрив на бараката си? — Накрая тупна притеснения си приятел по гърба. — Днес ще започнем да събираме новата ти колекция от минерали. Ще се гмуркаме за коралови камъни!

Тези високо ценени скъпоценности се намираха в кораловите рифове. Бяха популярни на Каладън, но трудно се съхраняваха. Мнозина твърдяха, че съдържали мънички твари, от които пламъчетата в тях танцуваха и се преливаха. И понеже бяха прекалено опасни, украшенията така и не се превърнаха в съществена част от каладънския износ. Ценителите предпочитаха безобидните сукоази от Бузел, въпреки че признаваха кораловите камъни за великолепни.

Лето искаше да подари един такъв камък на Кайлеа. Разбира се, той спокойно би могъл да купи за сестрата на Ромбур цяло съкровище, но беше по-добре сам да се постарае!

Двамата стъпиха на палубата и атреидският вимпел се развя от флагщока на кърмата. От кея им подхвърлиха въжетата. Един от мъжете попита:

— Милорд, ще се справите ли сами с това корито? Лето се разсмя.

— Джерик, кръстосвам с лодки и катери, откакто съм проходил. Благодаря ти за доверието, няма що! Не се тревожи — просто ще прескочим до рифовете.

Ромбур се опитваше да помага, изпълняваше точно каквото му кажеше. Иксианецът не криеше, че за пръв път излиза в открито море. Застана на носа, а приятелят му седеше зад пулта на мостика. И двамата сякаш попиваха с кожата си водата, вятъра и слънцето.

— Тук се чувствам толкова сам… — въздъхна по едно време Ромбур. — И толкова свободен.

Надникна зад борда. Минаваха край плътно покрили повърхността водорасли със закръглени плодове, които като че ги задържаха върху водата.

— Парадънски пъпеши — осведоми го Лето. — Ако искаш да си хапнеш, просто се пресегни и откъсни един. Не си ли ги ял направо в морето, значи нищо не си опитал… макар че за мен са възсолени.

Далеч вдясно цяло стадо мурмони се носеха по течението като обвити в козина дървесни стволове. Кротките същества си подвикваха тихо.

Плаването до най-близките рифове отне около час. Накрая Лето подаде бинокъл на Ромбур и му посочи мястото, където вълните се пенеха в някакви черни скали. Острите им краища едва се подаваха над водата като прешлени на задрямало чудовище.

— Ето ти го и рифа. Ще пуснем котва на половин километър оттам, за да не разпорим корпуса. И ще се гмуркаме. — Отвори един от шкафовете, извади чували и малки широки ножове за двамата. — Кораловите камъни не са надълбоко. Нямаме нужда от кислородни маски. — Той отново тупна приятеля си по гърба. — Време е вече да се научиш как се изкарва прехраната!

— Да те удържам от щуротии е достатъчно тежък труд — ухили му се Ромбур.

Когато закотвиха катера, Лето посочи очертанията на рифовете върху екрана на скенера.

— Огледай добре тези нишички и мънички пещери. Точно там ще намираш кораловите камъни. — Ромбур се взираше, за да запомни местата, а Лето продължи: — Всеки е затворен в черупка, твърда коричка, която постепенно се натрупва около тях. Наглед не е нищо особено, но само докато не отвориш първия, за да видиш най-красивото нещо във Вселената. Досущ разтопени капки, паднали от някоя звезда! Само че трябва винаги да са мокри, иначе се окисляват от въздуха и стават твърде пирофорни.

— Тъй ли… — смънка иксианецът.

Не беше наясно какво означава тази дума, а самолюбието не му позволи да попита. Непохватно се препаса с колана за гмуркане, на който окачи ножа и малък подводен фенер.

— Щом слезем долу, ще ти покажа как да ги търсиш — обеща Лето. — Колко дълго можеш да изкараш без въздух?

— Естествено, че поне колкото теб — наежи се Ромбур.

Скочиха едновременно зад борда. Лето загреба надолу и усети как нарастващото налягане притиска главата му.

Големият риф беше нагънат и назъбен. Туфи коралови водорасли се полюшваха лекичко от теченията, мъничките им устици налапваха планктона от водата. Искрящо пъстри риби изскачаха и се връщаха светкавично в дупките по многослойните корали.

Лето се улови за грапав израстък, придърпа се и надникна в няколко пролуки. Осветяваше с фенерчето. Гърдите вече го боляха от напрежението, обаче откри безцветна бучка и махна на Ромбур да доближи. Тъкмо когато започна да откъртва находката с ножа си, иксианецът размаха трескаво ръце и се устреми право нагоре. Лето остана под водата, макар ушите му вече да бучаха. Най-сетне освободи бучката — очакваше да намери вътре средно голям коралов камък. Белите му дробове сякаш щяха да се пръснат, когато най-после подаде глава над повърхността. Завари задъхания Ромбур да се държи за катера.

— Намерих един — каза му Лето. — Виж.

Без да вади черупката над водата, започна да я почуква с тъпата страна на ножа и накрая тя се пропука. Кораловият камък имаше формата на леко сплескано яйце. Заблещука със собствено перлено сияние. Вътре в него кръжаха мънички искрици като нажежени песъчинки, уловени в смола.

— Прекрасен е! — зарадва се Ромбур.

Лето се покатери бързо на средната палуба до спасителната лодка. Напълни една кофа с морска вода и пусна вътре находката, преди да е изсъхнала в ръката му.

— Време е и ти да си намериш.

Приятелят му кимна, вдиша дълбоко няколко пъти, изкара шумно въздуха от дробовете си и се гмурна. Лето го последва.

След около час бяха напълнили кофата до половината.

— Добър улов — отсъди атреидът, приклекнал до Ромбур, който очарован ровичкаше кораловите камъни. — Харесват ли ти?

Приятелят му само изсумтя. Радваше се като детенце на дълго жадуван подарък.

— Доста огладнях — сподели след малко Лето. — Ще отида да забъркам нещо от пакетите, които ни приготвиха.

— И аз бих хапнал. Ъ-ъ… да ти помогна ли?

Водачът му се изправи и вирна орловия си нос.

— Господине, като наследник на местния дук би било неприлично да съм лишен от готварски умения!

Премести се в малкия камбуз, а Ромбур остана да си играе с кораловите камъни. Имаше както идеално кръгли, тъй и разкривени или вдлъбнати. Иксианецът се питаше защо някои са едва ли не ослепително ярки, а други светят съвсем мъждиво. Нареди трите най-големи на средната палуба и се полюбува на гонитбата на слънчевите лъчи в тях, която обаче беше само бледо подобие на вътрешния им блясък. Откриваше почти незабележими разлики в сиянието и се питаше какво ли биха могли да сторят с това малко съкровище.

Мъчно му беше за неговата колекция от кристали и друзи. Бе пребродил всевъзможни тунели и шахти, докато я събере. И полека-лека научи много за геологията, а после тлейлаксианците го прогониха заедно със семейството му от Икс.

Лето надзърна от камбуза.

— Обядът е готов. Ела да се натъпчеш, че ще хвърля всичко на рибите!

Ромбур се вмъкна с усилие зад масичката, а приятелят му сложи на нея две огромни купи с яхния от миди и скариди, подправени с младо каладънско вино от собствените лозя на дука.

— Баба ми е измислила рецептата. Една от любимите ми гозби.

— Не е зле, макар и сготвено от теб. — Иксианецът сърбаше усърдно и се облизваше. — Ъ-ъ… хубаво, че и сестра ми не дойде — подхвърли пресилено сериозно. — Сигурно щеше да се натруфи, пък и нямаше да плува с нас.

— Ами да, прав си — неохотно се съгласи Лето.

За всички наоколо беше забавна гледка флиртът между него и Кайлеа, макар Ромбур да съзнаваше, че от политическа гледна точка тази романтична история в най-добрия случай е нежелателна, а в най-лошия — твърде опасна.

Слънцето напичаше палубите, пресушаваше локвичките морска вода, и излагаше неустойчивите коралови камъни на въздействието на въздуха. Трите най-големи пламнаха едновременно и се сляха в енергийно буйство, което би могло да прогори дори корпуса на космическа фрегата.

Лето скочи, събаряйки купите от масата. Видя как синьо-оранжевите пламъци се надигат и разширяват; след миг вече бяха обхванали и спасителната лодка. Единият от камъните се пръсна, горящите парченца подпалваха всичко наоколо.

Другите два за секунди пробиха палубата и попаднаха в трюма. Тутакси последва взрив на контейнера с резервно гориво. Макар и предвидливо просмукан с пожароустойчив химикал, корпусът на катера нямаше да издържи дълго на такава температура.

Двамата изскочиха от камбуза, без да знаят какво да правят.

— Трябва да угасим огъня! — кресна Ромбур.

— Това са коралови камъни! — отвърна по-тихо Лето, озъртайки се безпомощно. — Не е лесно да ги угасиш. Ще потънем, а сме далеч от сушата…

Наложиха си спокойствие, включиха помпите на носа и започнаха да поливат целия катер, но трюмът под средната палуба все тъй си оставаше обгърнат от пламъци. Мазен черен дим се просмукваше нагоре. На пулта в мостика светна квадратче и забръмча тревожен сигнал — катерът се пълнеше с вода.

— Наистина ще потънем!… — извика Ромбур и се закашля.

Лето припряно му подаде спасителна жилетка и също облече една.

— Свържи се с брега, кажи им къде сме и обясни как сме загазили. Ще се справиш ли?

Ромбур закима, давейки се от пушеците. Лето изпразни още един химически пожарогасител без никаква полза. Скоро двамата щяха да се озоват насред морето само с овъглените останки от катера наоколо. Трябваше да стигнат до суша и да чакат някой да ги спаси!

Спомни си едно от наставленията на баща си: „Когато изпаднеш в наглед безизходна криза, заеми се първо с осъществимите действия. Щом стесниш спектъра от възможни решения, тогава се захващай с най-трудното.“

Чуваше как Ромбур крещи дрезгаво по комуникатора, повтаряйки молбата за помощ. Реши засега да пренебрегне огъня. Катерът потъваше. Озърна се към пенещите се около рифовете вълни. И нахълта в мостика.

Преди пожарът да е стигнал до двигателите, той ги включи и сряза въжето на котвата с аварийния пиропатрон. Горящият катер се понесе като комета над водата.

— Какво правиш? — изграчи Ромбур. — Накъде потегли?

— Към скалите! По-добре да заседнем там, отколкото да се цамбуркаме в дълбокото. Заклещя ли катера върху рифа, ще се помъчим да угасим пожара.

— Ще се потрошим! Ти си се побъркал!

— Предпочиташ да се удавим ли? Катерът ще потъне тъй или иначе. Никой ли не отговори на обаждането ти?

— Не. Дано… са ме чули.

Лето го помоли да опита още веднъж.

Вълните вече заливаха релинга, облаци дим оставаха зад горящия катер. Той газеше все по-тежко, а пламъците вече облизваха машинното отделение. Лето насили двигателите докрай. Не знаеше дали ще победи в тази надпревара. Успееше ли да забие катера в рифовете, щяха да чакат в относителна безопасност. Не се знаеше обаче кога спасителната група ще стигне до тях…

До прибоя оставаше съвсем малко. Атреидът изобщо не намали скоростта.

— Дръж се!

В последния миг двигателите замлъкнаха, победени от огъня. Катерът продължи по инерция и се стовари с трясък върху назъбените скали. Двамата се затъркаляха по палубата.

— Скачай веднага! — изрева Лето. Вече хвърляше във водата преносимите помпи и маркучите. — Потопи този край на маркуча по-надълбоко. И внимавай да не се порежеш на камъните!

Опитваха се да запазят равновесие сред мимолетните въртопи и напиращите вълни.

Включиха помпите и маркучите блъвнаха солена вода. Поливаха упорито остатъците от катера. Пламъците полека-лека се укротиха.

Мокрият Ромбур изглеждаше окаяно, докато Лето изпитваше чудат прилив на жизненост.

— Недей да униваш! Я помисли — на Икс трябваше да избягаме от бунт, дето почти съсипа планетата. В сравнение с него това си беше съвсем дребно приключение, не мислиш ли?

— Да, бе! — начумери се иксианецът. — Откога не се бях забавлявал така.

Димният стълб се издигаше в ясното небе на Каладън като сигнал за бедствие.

Скоро от далечината се понесе все по-силен рев на мощни двигатели. След секунди зърнаха и фучащ към тях двукорпусен кораб на подводни криле, който достигаше невероятни за океана скорости. Доближи ги и зави, за да не се натъкне на скалите. На предната палуба стоеше мрачният като градоносен облак Туфир Хауът и недоволно клатеше глава.