Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Когато замисляш някакво отмъщение, трябва да се насладиш на очакването във всичките му подробности, защото действителното изпълнение на плана често се отклонява твърде далеч от замисъла.

Граф Хазимир Фенринг,

„Послания от Аракис“

Барон Владимир Харконен нямаше как да е по-доволен от развоя на събитията. Е, щеше да е искрено щастлив, ако цялата Империя можеше да оцени прелестните плетеници на неговото постижение… но поне засега не би разкрил нищо, разбира се.

Като влиятелна династия, управляваща в момента добива на меланж на Аракис, харконите получиха чудесни покои в едно от по-отдалечените крила на двореца. Вече им бяха поднесени поканите за коронацията и сватбата.

А преди всички дълги и разточителни церемонии баронът трябваше да изпълни печалния си дълг и да наблюдава ужасното дело срещу Лето Атреидски. Потропа с пръсти по коляното си и сви пълните си устни. Ах, бремето на благородството…

Изтягаше се в меко кресло с цвят на индиго, докато кристалното кълбо в скута му показваше холообрази от предстоящите представления със светлини и фойерверки. В ъгъла на стаята една музикална камина нашепваше мелодични звуци и кой знае защо го караше да се прозява. Напоследък често се уморяваше, чувстваше тялото си слабо, дори някак особено немощно.

— Искам да напуснеш планетата — каза на Глосу Рабан, без да вдига поглед от кълбото. — Не бива да си тук по време на процеса или коронацията.

Широкоплещестият мъжага настръхна.

— Как тъй? Каквото казахте, това направих. Всичко се нагласи чудесно според плана. Защо ме отпращате точно накрая?

— Защото не те искам тук. — Баронът плъзна длан по перчема към темето, за да приглади гъстата си коса. — Не бива хората да те гледат и да си мислят, че имаш нещо общо с тъжната участ на горкия ни скъп Лето. Държиш се прекалено… злорадо.

Племенникът се намръщи и пое дъх с пълни гърди, готов да прояви ината си.

— Но аз толкова мечтаех да съм тук, за да го гледам в очите, когато слуша присъдата си.

— Ето, видя ли защо трябва да се махнеш? Не разбираш ли, че сигурно ще ни издадеш…

Рабан въздъхна сумтящо, изръмжа нещо под носа си и се предаде.

— Поне може ли да се върна за екзекуцията? — попита едва ли не нацупен като дете.

— Зависи от момента. — Баронът зарея поглед в пръстите си, осеяни с пръстени, които почукваха звънливо по кристалното кълбо в привичния за него ритъм. — Но в най-лошия случай ще се погрижа представлението да бъде записано от всички гледни точки, за да му се порадваш.

Владимир Харконен трябваше да положи немалко усилия, докато се надигне от креслото. Оправи пояса на домашния халат, който от ден на ден му ставаше все по-тесен. Прекоси на бос крак разкошно обзаведената стая и се загледа към банята с изящно украсена вана, както и със сложни прибори за регулиране на температурата и работата на масажните машини. Непрекъснато го измъчваха болки с неясен произход, затова реши да се излегне задълго във ваната.

Начумереният Рабан стоеше до изхода на покоите му.

— Ами, аз… с какво да се заема сега?

— Качи се в совалка и отлети с първия хайлайнер към Аракис. Грижи се за добива на подправката и умножавай печалбите ни. — Баронът му се усмихна и зашава с пръсти, за да го отпрати. — И стига си се мусил! Отиди на лов за свободни, ако си толкова унил, поразведри се. Вече свърши своята работа в този заговор, и то отлично. — Постара се гласът му да звучи по-сговорчиво. — Но не бива да забравяме за предпазливостта, Рабан. Особено сега. По-често се замисляй над това, което върша, и се старай да ме разбираш.

Племенникът му докопа някаква хапка от подноса до вратата и излезе. Щом най-после остана сам, баронът поумува как би могъл да си намери младо момче с нежна кожа, което да го обслужи в банята. Искаше да бъде съвършено отпуснат и умиротворен на следващия ден.

Щеше просто да гледа и да се весели, докато Лето Атреидски се лута в лабиринта от клопки, без дори да подозира какво му се е стоварило на главата!

Скоро нямаше да съществува Велика династия Атреидес.