Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (10)

Н’кий: бавнодействаща отрова, която се натрупва в надбъбречните жлези; един от най-коварните токсини, разрешени съгласно условията на мира, наложен от Сдружението и ограниченията на Великото Споразумение (Виж „Войната на убийците“).

„Наръчник на убиеца“

— Хм, Шадам, знаеш ли… императорът май изобщо не се кани да умира. — Дребничкият, със стряскащо огромни очи на тясното си лице Хазимир Фенринг седеше срещу кронпринца. Разделяше ги игралната машина. — Не и докато си достатъчно млад да се порадваш на трона.

Острият шарещ поглед на Фенринг се впи в черната топка, която накрая спря в отвор, даващ малко точки. Наследникът на Империята беше видимо недоволен от постижението си. А и Хазимир знаеше как да отклони вниманието му в подходящия момент!

От последния етаж в луксозните покои на Фенринг Шадам виждаше светлините на бащиния си дворец, разположен километър по-нагоре по полегатия склон. Преди много години се бе отървал от по-големия си брат Фафнир пак с помощта на Фенринг, а Тронът на Златния лъв изглеждаше все така недосегаем.

Излезе на терасата и вдиша с пълни гърди. Макар и вече прехвърлил с няколко години тридесетте, имаше сякаш изсечени с длето черти на лицето, брадичка, говореща за твърд характер и орлов нос. Червеникавата му коса беше късо подстригана и оформена в съвършено подобие на шлем. Външността му чудато напомняше за бюстовете на баща му отпреди век.

Вечерта тепърва започваше, две от четирите луни на Кайтен висяха ниско над хоризонта встрани от гигантския дворец, откъдето Шадам понякога тайно изчезваше, за да не се задуши.

— От сто тридесет и шест години е падишах-император — продължи Фенринг с носовия си говор. — А и бащата на стария Елруд е властвал повече от столетие. Числа, които те карат да се замислиш, хм, а-а-а… Баща ти е седнал на трона едва деветнадесетгодишен, а ти си вече на почти два пъти по толкова. Това не те ли притеснява малко?

Шадам не отговори, само зяпаше хоризонта. Дали да не се върнат към играта? Но сега двамата с приятеля си участваха в несравнимо по-важно състезание. Фенринг добре знаеше, че наследникът на императора не може да обмисля сложни проблеми, ако го обсебват други занимания. „Е, добре, стига сме се разсейвали…“

— Мой ред е.

Вдигна прът от своята страна на трепкащото кълбовидно силово поле и го промуши навътре, за да улови поредния въртящ се диск. Ловко подхвърли нагоре една от черните топки. С точната преценка на майстор издърпа лоста навреме и топката тупна в овалния отвор по средата, който даваше най-много точки.

— Дяволите те взели, Хазимир, пак си непобедим — промърмори върналият се в стаята Шадам. — Дали когато стана император, ще бъдеш достатъчно благоразумен да губиш понякога?

Грамадните очи на Фенринг и изражението му на невестулка издаваха бдителността на хищник. Макар и генетичен евнух, стерилен заради вродените си увреждания, той беше един от най-опасните бойци в Империята, толкова неукротимо див в боя, че с лекота надделяваше и над сардаукари.

— Когато станеш император ли? — Свързваха ги гибелни тайни и дори не им хрумваше да крият мислите си един от друг. — Шадам… чуваш ли изобщо какво ти говоря? Ти си на тридесет и четири години, а седиш и чакаш животът тепърва да започне, за да получиш полагащото ти се по право. Елруд като нищо ще изкара още три десетилетия. Най-малко. Жилавият дърт бурсег така се налива с меланжова бира, че може да надживее и двама ни.

— Тогава защо да си губим времето в приказки? — Шадам разсеяно опипваше лоста от своята страна, явно му се искаше да поиграе още. — Имам всичко, от което се нуждая.

— Аха, ще се захласваш по игрички чак до старостта си, така ли? Като че не ти предстоят по-хубави неща, хм, ъ-ъ-ъ… Или не носиш в кръвта си предопределението на рода Корино?

— Да, бе — горчиво се сопна Шадам. — А ако не сбъдна… предопределението си, какво ще стане с теб?

— Ще се справя някак, благодаря.

Майката на Фенринг се бе обучавала в Бене Гесерит, преди да постъпи на служба като придворна дама при четвъртата съпруга на Елруд. Бе подготвила сина си за велики дела в живота.

Но Хазимир все повече се вбесяваше от приятеля си. Преди да навърши двадесет години, Шадам много по-амбициозно се домогваше до Трона на Златния лъв. Дори бе подтикнал Фенринг да отрови по-големия син на императора — Фафнир, който тогава беше на четиридесет и шест и също жадуваше за короната.

Фафнир обаче беше мъртъв от петнадесет години, а старият лешояд изобщо не се канеше да умира. Защо Елруд не абдикира, та да прояви поне веднъж добро възпитание? Шадам вече губеше настървението си, предпочиташе да си запълва времето с лесно достъпни удоволствия. Нямаше тегоби и задължения. Фенринг искаше много повече за своя приятел… както и за самия себе си.

Шадам го изгледа ядно. Хабла, майката на кронпринца — останал единственото й дете от Елруд — нямала желание да се занимава с него още от самото му раждане, затова нейната придворна дама Чаола Фенринг дори го откърмила. От невръстни момченца Шадам и Хазимир обсъждаха какво ще вършат, когато наследникът седне на трона. Падишах-император Шадам IV…

Вече не откриваше магията на детските мечти в подобни приказки. Налегнаха го дългите години на униние, на безцелно чакане. Надеждата и желанието да хване нишките на властта избледняваха в безразличие. Защо да не се увлича по игри?

— Ама че си гадняр… — процеди той към Хазимир. — Хайде да започнем отначало.

Фенринг сякаш не чу молбата му, а направо изключи пулта.

— Може и да съм гадняр, но в Империята са назрели твърде много кризи, на които трябва да обърнем внимание, а ти знаеш не по-зле от мен, че баща ти започна да се оплесква. Ако шефът на някоя корпорация си вършеше работата, както Елруд управлява Империята, щяха скоро да го изритат. Я си спомни онзи скандал в ПОСИТ заради кражбите на сукоази…

— Е, да. В случая си прав, не споря — въздъхна Шадам.

— Мошеници, представящи се за благородни особи — дук, дукеса… цяло фалшиво семейство, и то под носа на баща ти. Кой трябваше да бъде нащрек? Накрая отпрашиха към някоя незнайна планета извън пределите на Империята. Не биваше да се случва, хм, ъ-ъ-ъ… Представи си само загубите на Бузел и съседните системи. Къде блее Елруд?

Шадам се извърна. Не му се искаше да обременява ума си със сериозните проблеми на Империята. Заболяваше го главата. При продължаващата жизненост на баща му да си навлича такива грижи му се струваше твърде неподходящо занятие. Но Фенринг упорстваше.

— Изглежда, че нямаш шанс да подобриш управлението. На сто петдесет и пет години здравето му е изумително. Фондил III пък е живял цели сто седемдесет и пет. Слушай, кой е първенец по дълголетие в династията Корино?

Шадам се намръщи и погледна с копнеж машината.

— Знаеш, че не ме интересуват тези подробности, колкото и да се сърдят наставниците ми.

Фенринг протегна ръка с изпънат показалец към него.

— Чуй какво ти казвам — Елруд ще изкара до двеста! Доста си загазил, друже… освен ако започнеш да ме слушаш.

Тънките му вежди се извиха многозначително.

— Ясно, ще ми подхвърляш още идейки от „Наръчник на убиеца“. Внимавай какво предлагаш, за да не загазиш ти самият!

— На плахите хора се пада най-скучната работа. А за мен и теб, Шадам, бъдещето е отредило несравнимо повече. Обмисли възможностите… съвсем абстрактно, разбира се. Пък и какво толкова й е лошото на отровата? Действа безотказно, и то само на набелязаната жертва, както изисква Великото Споразумение. Няма случайно пострадали, печалбите не намаляват, не се съсипва наследствена собственост. Прелестно!

— Отровите са за уреждане на сметки между династиите, не за каквото ти си намислил.

— Но не се оплакваше, когато се погрижих за Фафнир, хм, ъ-ъ-ъ… Сега щеше да е над шейсетгодишен и още да се облизва край трона. И ти ли искаш да чакаш толкова?

— Стига! — опъна се Шадам. — Дори не си го помисляй. Не е редно по този начин…

— Значи редно е да ти се отказва рожденото право? Що за император ще бъдеш, ако не си упражнявал властта чак докато изпаднеш в старческо слабоумие… като баща си? Виж какво стана на Аракис. Докато махнем оттам Абулурд Харконен, той навреди сериозно на добива на подправката. Не умееше да размахва камшика и работниците му не го уважаваха. Сега пък баронът го размахва прекалено усърдно и нещата съвсем се вкиснаха — масови бягства и саботажи. Не бива обаче да обвиняваме харконите. Причината е в баща ти, падишах-императора, и в неправилните му решения. — Хазимир спря за момент и продължи по-спокойно. — Длъжен си да се погрижиш за устойчивостта на Империята.

Шадам неволно вдигна поглед към тавана, като че търсеше „очи“ или други наблюдателни устройства, макар да знаеше колко старателно Фенринг защитава покоите си.

— За каква отрова говорим? Питам съвсем абстрактно, разбира се.

Отново се вторачи над осветения град в двореца отсреща. Виждаше сияйната грамада като легендарен, недостижим граал.

— Нещо съвсем бавно, хм, ъ-ъ-ъ… Ще изглежда, че Елруд просто си остарява. Никой няма да задава въпроси, защото той и без това е престарял. Остави това на мен. Като бъдещ император не би трябвало да се заравяш в подробностите. Винаги съм го вършил вместо теб, нали?

Шадам по навик се зае да дъвче устните си. Никой в Империята не познаваше този човек по-добре от него. Но дали приятелят му би могъл да се обърне един ден и срещу… Не е изключено… само че Хазимир знаеше прекрасно кой е най-правият път към властта — ръка за ръка с Шадам! Как обаче да контролира излишно амбициозния си приятел, как винаги да го изпреварва с една крачка? Истинско предизвикателство…

Император Елруд IX също беше наясно със смъртоносните дарби на Хазимир Фенринг и го включваше в множество тайни операции, до една завършили успешно. Може би дори подозираше ролята му в смъртта на Фафнир, но се примиряваше с престъплението като част от имперската политика. През изминалите години Хазимир бе изтребил поне петдесет мъже и дузина жени, а преди смъртта си по няколко жертви и от двата пола му бяха любовници. Донякъде се гордееше, че може да убива и лице в лице, и в гръб без никакви угризения.

От време на време на Шадам му се приискваше никога да не се е сприятелявал с нахакания Фенринг. Така нямаше да умува толкова често над трудни решения. Да беше го зарязал още когато и двамата прохождаха. Освен че рискуваше много в компанията на подобен безмилостен унищожител на хора, чувстваше се и някак омърсен от дружбата им.

Все пак Хазимир му беше приятел! Свързваше ги нещо, което не се поддаваше на определение, макар понякога да търсеха думи за него. Засега му се струваше по-лесно да се надява, че наистина има приятел насреща си, а не да прекъсне връзката, с което би могъл да си навлече немислими опасности.

Гласът до ухото му го сепна.

— Любимото ви бренди, принце.

Изви очи — Фенринг му поднасяше голяма чаша с опушения тъмен оттенък на бренди от кирана. Взе я, но се загледа с подозрение в течността. Нямаше ли струйка с различен цвят, която още не се е размесила? Подуши брендито като ценител, опитвайки се да забележи дъх на чужд примес. Миризмата беше съвсем нормална. Но Фенринг би се погрижил и за това, нали? Пипаше сръчно и умело.

— Шадам, ако искаш, да придърпам детектора за отрови — промълви Хазимир с влудяващата си усмивка. — Не бих казал обаче същото за баща ти…

— А, да. Бавна отрова значи. Предполагам, че вече си избрал и конкретното вещество. Колко ще живее той след началото на процеса? Тоест… ако изобщо се захванем с това.

— Две-три години. Достатъчно, за да е естествено всичко.

Шадам вирна брадичка, придавайки си царствен вид.

— Сигурно разбираш, че мога да обмислям такова изменническо начинание единствено за благото на Империята. Трябва да предотвратим бедите, които ще причини баща ми.

— Разбира се.

— Две-три години… Времето ще ми стигне да се подготвя за тежките отговорности на управлението… докато ти изпълняваш по-неприятния дълг към Империята.

— Няма ли да го пиеш това бренди?

Шадам срещна пронизващия поглед на прекалено големите очи и усети тръпката на страха по гръбнака си. Достатъчно много беше затънал, за да не се доверява на своя приятел. Въздъхна пресекливо и отпи от ароматната течност.

 

 

Три дни по-късно Фенринг се промъкна като призрак между защитните полета и детекторите за отрови в двореца и застана над спящия император, заслушан в дишането му.

„Този май си няма грижи…“

Никой друг не би успял да проникне в строго охраняваната спалня на стария властник. Фенринг обаче владееше разнообразни похвати — тук подкуп, там преправен график, внезапно разболяла се наложница, отвлечено внимание на страж, лорд-камерхерът повикан заради някакво спешно съобщение… Бе го вършил неведнъж, подготвяйки се за неизбежното. Всички в двореца свикнаха с внезапните му появи и не смееха да задават излишни въпроси. Сега, според прецизните му изчисления, достойни дори за ментат, имаше три минути. С малко късмет — четири.

Стигаха му, за да промени хода на историята.

Със съвършен усет за точния миг, проявен в упражненията с кукли и с две злополучни прислужници от кухните, той се вслушваше в дишането на жертвата — досущ като готов за нападение лаза-тигьр. С едната си ръка придържаше внимателно свръхтънка игла, с другата — газов контейнер. Елруд лежеше по гръб в идеалното за целта положение и приличаше на мумия с обтегнатата по черепа му кожа.

Фенринг доближи контейнера. Броеше наум и чакаше.

Между едно издишване и вдишване натисна лостче и пръсна мъглица от мощно обезболяващо в лицето на стареца. Нямаше видима промяна, но той знаеше, че нервите мигновено са загубили чувствителността си. Време беше! Самонасочващата се игла влезе в носа на жертвата, мина през кухината на синуса и проникна в предния дял на мозъка. Без протакане Фенринг изпразни химическата бомба със закъснител и издърпа иглата. Няколко секунди и… готово! Нито следи, нито болка. Незабележимата многослойна молекулярна машинка се бе задействала. Миниатюрният катализатор започваше да подготвя гибелта, подобно на първата увредена клетка в гниеща ябълка.

При всяко отпиване от любимата си меланжова бира императорът щеше да получава от собствения си мозък микродози каталитична отрова. Така постоянната съставка от диетата му се превръщаше в чомарки — отрова в питието. Съзнанието му щеше да се срива постепенно — процес, носещ наслада единствено за осведомения наблюдател.

Фенринг обичаше да си изпипва работата.