Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Четката на историята е обрисувала Абулурд Харконен в особено неблагоприятна светлина. Ако го сравним с по-възрастния му полубрат, барон Владимир и със собствените му деца Глосу Рабан и Фейд-Рота, Абулурд се оказва коренно различен човек. Задължително е да преосмислим често срещаните твърдения за неговата слабост, некадърност и нелепи решения с оглед на пълния провал на рода Харконен. Въпреки че е бил прогонен на Ланкивейл и лишен от каквато и да било действителна власт, Абулурд е извоювал победа, недостижима за никой друг от многолюдния му род — научил се е да живее щастливо.

„Енциклопедия на Великите династии“,

издание на Ландсрада от периода след Бътлъровия джихад

Харконите бяха страховити противници на арената на манипулациите, подмолните действия и дезинформацията, но пък бене-гесеритките си оставаха ненадминатите майсторки в тази борба.

За да направят следващата крачка във величавата си размножителна програма, замислена десет поколения преди погрома над мислещите машини, те имаха нужда от лост, с който да премоделират барона според волята си.

Не се наложи да търсят дълго слабото му място.

Представяйки се за прислужница, дошла на ветровития Ланкивейл, младата Марго Рашино-Зий проникна в домакинството на Абулурд Харконен. Прекрасната Марго, избрана лично от квизац майката Анирул, бе обучена изкусно да разузнава и да измъква сведения, като свързва откъслечните данни в цялостна картина.

Освен това владееше шестдесет и три начина да убива хора с голи ръце. Сестрите работеха упорито, за да поддържат образа си на умислени интелектуалки, но същевременно подготвяха непобедими командоси. Марго беше сред най-способните в този занаят.

Вилата на Абулурд Харконен се издигаше на обрулено парче земя до тесния и дълбок фиорд Тула. Рибарско селище се гушеше около дървената сграда. Навътре в каменистите долини имаше и земеделски стопанства, но на тази планета добиваха храната си преди всичко от полузамръзналите морета. Цялата икономика на Ланкивейл зависеше от богатия улов на мъхнати китове.

Абулурд живееше в подножията на вечно влажни планини, чиито върхове рядко се виждаха през стоманеносивите облаци и вездесъщите мъгли. Вилата и селището бяха подобието на столица в този примитивен свят.

Тук рядко се мяркаха нови лица и Марго положи доста усилия да остане незабелязана. Беше по-висока от набитите мускулести аборигени — прикри го с леко прегърбване. Потъмни меднозлатистата си коса и я подряза, защото местните жени предпочитаха тази практична прическа. С химикали придаде на бледата си гладка кожа обветрена мургавина. Сля се със средата и вече никой не се заглеждаше в нея. За една бене-гесеритка не беше особено трудно да мами с външността си.

Освен нея, още много шпиони се пръснаха из обширните владения на харконите, където трябваше тихомълком да прегледат всички делови архиви. Баронът не би очаквал подобно наблюдение — в момента нямаше разправии със Сестринството. Разкриеше ли обаче някоя от агентките, щеше да я изтезава неумолимо, за да получи обяснения. Естествено Марго знаеше, че всяка жена от Сестринството ще предпочете сама да спре сърцето си, преди болката да я принуди да издаде и най-незначителната тайна.

Харконите по традиция бяха любители на интригите и секретността, но тя не се съмняваше, че ще намери необходимите й улики. Други сестри настояваха да ровят по-близо до основните средища на противника; Марго обаче стигна до извода, че именно Абулурд е идеалният източник. В края на краищата по-младият полубрат на барона бе ръководил седем години добива на подправка на Аракис. Непременно разполагаше с информация. А и ако нещо трябваше да се укрие, баронът най-вероятно би го скътал именно тук, под носа на Абулурд.

Когато Бене Гесерит потвърдеше някои от грешките на династията Харконен и докажеше финансовите хитрини на барона, щеше да се сдобие с достатъчно материал за изнудване, за да продължи по плана си.

Облечена като селянка в няколко ката боядисани вълнени и кожени дрехи, Марго се вмъкна в грамадната старинна вила до пристанището. Камините във всяка стая насищаха въздуха със смолист дим, а настроените за оранжев оттенък светоглобуси не успяваха да наваксат оскъдицата на слънчеви лъчи.

Марго чистеше, бършеше, помагаше в готвенето… и търсеше финансови архиви. Два дни поред дружелюбният полубрат на барона я срещаше по коридорите и я поздравяваше засмян. Не подозираше нищо. Известен с наивната си доверчивост, той изобщо не се грижеше за безопасността си, допускаше местни и чужди хора да влизат навсякъде из къщата, дори да се навъртат около него. Носеше пепеляворусата си коса пусната до раменете, а червендалестото му лице вечно грееше в лека усмивка. Говореше се, че бил любимецът на баща си Дмитрий, който го подготвял да поеме управлението на родовите владения. Абулурд обаче прекалено често бъркал в избора си, уповавал се в решенията си на хората, а не на деловите подбуди. Затова се провалил.

При среща с него Марго неизменно свеждаше сивозелените си очи, чийто цвят контактните лещи бяха променили в кафяв. Можеше да се представи тук и като неустоима златокоса красавица. Бе обмисляла възможността да съблазни Абулурд и просто да измъкне информацията от него, но се отказа. Той изглеждаше много привързан към своята тантуреста и благоразумна съпруга Еми Рабан, майката на Глосу. Преди много време се бе влюбил в нея пак тук, на Ланкивейл, и я бе водил със себе си от свят на свят през цялата своя хаотична кариера. Май си оставаше неуязвим за други изкушения.

Марго се задоволи с простичко обаяние и мълчалива невинност, за да получи достъп до архивите. Никой не се усъмни.

Възползва се от всяка минута и накрая стигна до онова, което търсеше. С умението за мигновено запаметяване, развито на Уалах IX, тя копираше в съзнанието си купчините изписани ридулиански кристали и поглъщаше неизброими колони от числа, товарителници, списъци на доставено или бракувано оборудване, отчети за подозрителни загуби и щети от бурите.

В околните помещения други жени чистеха риба, режеха подправки, белеха корени и кисели плодове за врящите казани с рибена чорба, с която Абулурд и съпругата му изхранваха цялото домочадие. Двамата упорстваха в навика си да ядат същото и в една трапезария с работниците и слугите си. Марго свърши с ровенето из документите още преди гонгът за вечеря да зазвъни из цялата грамадна къща.

Когато се усамоти в отредената й стая и се заслуша във виещата навън буря, тя се зае да прегледа съхранените от паметта данни. Проучи по-задълбочено архивите за добива на подправка през годините, които Абулурд бе прекарал на Аракис, сравни ги със скорошните доклади на барона до ПОСИТ и с приблизителните оценки на количествата меланж, които различните групировки на контрабандистите успяваха да изнесат от планетата.

Всеки друг път би отложила обработката на информацията до момента, когато цели екипи от Сестринството ще имат възможността да задълбаят в скрития й смисъл. Сега обаче Марго искаше да открие истината самостоятелно. Наглед сякаш спеше, ала всъщност бе изпаднала в дълбок унес и увлечено се вкопчи в проблема.

Сведенията бяха подправени остроумно, но се оказа достатъчно да смъкне тънкото було на лукавството, за да стигне до отговора. Не беше трудно за една бене-гесеритка! Съмняваше се обаче, че дори най-опитните финансови съветници на императора или банкерите на Сдружението биха се справили със задачата да разкрият лъжата.

Освен ако не им наврат носовете в измамата.

Разкритията й доказваха много голямо занижаване на данните за добива на подправката в докладите, изпращани на ПОСИТ и императора. Харконите или продаваха нелегално част от меланжа (в този случай опасността от разобличаване би била неприемливо голяма), или старателно трупаха собствени тайни запаси.

„Интересно“ — подсмихна се тя и изви присмехулно вежди. Застана пред укрепения прозорец и се загледа в морето, сякаш излято от разтопен метал. Вълните бяха уловени в капана на тесните фиорди, облаците висяха тежко над назъбените крайбрежни канари. В сивия простор на океана мъхнатите китове надаваха смразяващите звуци на своите тътнещи песни.

На следващия ден отлетя с първия хайлайнер на Сдружението, Още докато се издигаше с товарната совалка, пренасяща обработени кожи от китове, си възвърна истинската външност. Не и се вярваше някой на Ланкивейл да е запомнил пристигането, както и отпътуването й.