Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Историята ни позволява да забележим очевидното… но за жалост едва когато е станало твърде късно.

Принц Рафаел Корино

Ромбур огледа щръкналата във всички посоки коса на Лето, запрашените му дрехи и мръсните струйки от засъхнала пот по бузите му. Не се сдържа и прихна. Не искаше да обиди госта си, но явно не желаеше и да повярва на смехотворната история, която току-що бе чул.

— Алени адове! Лето, не мислиш ли, че… малко се увличаш?

Застана пред един широк прозорец. В нишите покрай всички стени на стаята бяха подредени събраните от иксианския принц минерали, кристали и скъпоценни камъни — неговата най-голяма радост и гордост. Би могъл да си купи далеч по-редки и смайващи образци, но предпочиташе да попълва колекцията си, като обикаля пещерите и тунелите.

Макар да се завираше навсякъде из подземния свят на Икс, Ромбур подобно на останалите от семейството си оставаше сляп за броженията сред субоидите. Сега Лето проумя много по-добре защо старият дук изискваше от него да разбира поданиците си и винаги да познава настроенията им. „Момко, да си го кажем направо — властваме по тяхна милост. Да се благодарим, че повечето от тях не го схващат. А ако си достатъчно умел управник, поданиците ти изобщо няма да си задават подобни въпроси.“

Сякаш засрамен от драматичната новина и разчорления вид на госта си, Ромбур се загледа в работниците по площадките долу. Всичко изглеждаше спокойно и подредено както винаги.

— Виж сам… — Посочи с пълничкия си показалец наглед съвсем доволните от живота субоиди, които се трудеха подобно на автомати. — Те дори не могат да решат самостоятелно какво да вечерят, камо ли да се обединят и да подготвят бунт. Не им достига… предприемчивост.

Лето поклати глава. Още усещаше влажните кичури да лепнат по челото му. Чувстваше се дори по-потресен сега, прегърбен в удобното приспособяващо се кресло. Докато бягаше, за да отърве кожата, го водеха инстинктите. А в момента се мъчеше да си възвърне хладнокръвието, макар че все още усещаше пулса си ускорен.

— Ромбур, само ти казах какво видях и чух. Не съм склонен да измислям опасности. Преживявал съм истински, затова не ми трябват съчинени. — Впи погледа на сивите си очи в своя нехаен приятел. — Нещо се мъти долу! Субоидите обсъждат как да свалят от власт династията Верниус, да унищожат създаденото от вас и да си присвоят Икс. С една дума, готвят се за насилие.

Ромбур се колебаеше, сякаш още се надяваше да чуе, че всичко това е нескопосана шега.

— Е, добре де, ще предам на баща си. Ако пък искаш, разкажи му ти. Аз… ъ-ъ, съм сигурен, че той ще проучи въпроса.

Лето посърна. Дали маркграфът няма да си затваря очите за проблема, докато не стане твърде късно? Ромбур приглади лилавата си туника и се усмихна, после се почеса безпомощно по темето. Издаваше се с каква неохота говори на тази тема и явно искрено се озадачаваше, че тя изобщо е могла да възникне.

— Ами. Щом си слизал долу, значи си видял как се грижим за субоидите. Освен работата те си имат храна, подслон, семейства. Вярно, на нас се пада лъвският пай от печалбите… но така е подреден светът! И такова си е нашето общество. Ние обаче не ги потискаме. За какво тогава ще се оплакват?

— Нищо чудно тяхното мнение много да се различава от твоето — настоя Лето. — Телесните страдания не са единственият вид потисничество.

Ромбур изведнъж се оживи.

— Да вървим! Това май ще придаде любопитен обрат на днешните ни занимания по политология.

Лето тръгна с него. Чувстваше се по-скоро натъжен, отколкото разсърден от лекомислието на иксианеца. Боеше се, че тук наистина няма да открият в преживелиците му нищо особено, освен повод за интересна беседа.

 

 

Маркграф Доминик Верниус управляваше своята промишлена империя, скрит от любопитните погледи. В момента едрият мъж крачеше напред-назад по прозрачния под на кабинета си, увиснал като прекрасна кристална топка под свода на пещерата. Съвършено излятото иксианско стъкло без никакви съединения или деформации създаваше илюзията, че се рее над владенията си. Доминик понякога наистина се чувстваше като божество във висините, обхващащо с поглед сътворения от него свят.

Дъщеря му Кайлеа седеше кротко в суспенсорното си кресло и го наблюдаваше. Той одобряваше стремежа й да вниква в иксианските делови начинания, но днес беше прекалено разтревожен, за да се впуска в спорове. Бръсна пухче от облечената преди малко чиста туника без ръкави, обърна се и пак мина край бюрото с цвят на живак.

Кайлеа просто го гледаше и не му натрапваше съветите си, макар добре да разбираше пред какво затруднение са изправени.

Доминик не очакваше стария „Руди“ да приеме безропотно загубата на данъчните постъпления заради новия модел хайлайнери, разработен на Икс. О, не! Императорът щеше да измисли как да превърне съвсем естествения делови проект в лично оскърбление, но маркграфът още не се досещаше за формата на отмъщението, нито къде точно ще бъде насочен ударът. Елруд открай време си беше непредсказуем.

— Просто трябва да го изпреварваш с една крачка — промълви накрая Кайлеа. — Умееш да правиш това.

Помисли си за лукавството, с което баща й бе отмъкнал наложница на императора, а Елруд така и не забрави случката. Лека сянка на недоволство натежа в думите й. Би предпочела да израсне на прекрасния Кайтен, а не тук, в пещерата.

— Как да го изпреваря, щом не знам накъде е тръгнал? Маркграфът сякаш плуваше във въздуха с главата надолу, защото равният скален таван беше над него, а под краката му нямаше нищо.

Кайлеа отново се зачете в товарителниците и отчетите за доставени партиди. Надяваше се да открие по-ефективна схема за разпространението на иксианските технологии. Маркграфът, разбира се, не очакваше тя да измисли по-добро решение от многобройните му експерти, но нямаше нищо против дъщеря му да си запълва времето с нещо смислено. Идеята й да пуснат няколко самообучаващи се тренировъчни машини на черния пазар беше направо гениална.

Позасмя се малко горчиво и дългите му мустаци хлътнаха в гънките около устата. Дъщеря му беше смайващо красива, сякаш предопределена да сияе до някой предводител на Велика династия… а се отличаваше и с остър ум. Съзнаваше, че у Кайлеа странно се смесват очарованието от придворните интриги, величието, всичко останало, свързано с Кайтен, и несломимата й решимост да разбере докрай основата на успеха на династията Верниус. Макар и съвсем млада, тя бе схванала, че за една жена задкулисните машинации в бизнеса са истинският ключ към успеха… освен ако не реши да стане бене-гесеритка.

Доминик беше убеден, че дъщеря му не проумява желанието на майка си да напусне императорския двор и да дойде с него на Икс. Защо една от любовниците на най-всесилния човек във Вселената бе предпочела да се откаже от блясъка и разкоша и да се омъжи за военен герой, който живее под повърхността на планетата си? Понякога и той самият се озадачаваше, но обичта между него и Шандо не избледняваше с времето, а и често чуваше от жена си, че нито за миг не е съжалявала за решението си.

Струваше му се, че Кайлеа е пълна противоположност на Шандо във всичко освен във външността. Не вярваше да й е удобно в тези стряскащи дрехи и накити, но тя винаги носеше най-хубавите си премени, като че се боеше да не пропусне нещо. Сигурно би предпочела да я изпрати под нечие покровителство в императорския дворец. Забелязваше, че си играе с увлечението на синовете на посланика Пилру. Но К’тер и Д’мур трябваше скоро да се подложат на изпитанието на Космическото сдружение. Успееха ли, щяха веднага да напуснат планетата. А и Доминик не се съмняваше, че ще уреди далеч по-изгоден брак за единствената си дъщеря. Защо не дори с Лето Атреидски…

На стената замига жълт сигнал и прекъсна размишленията му. Беше важно съобщение, допълващо тревожните слухове, които плъзнаха като отрова в резервоар.

— Да? — обади се маркграфът.

Без той да я повика, Кайлеа прекоси невидимия под и застана до него, за да прочете холотекста над бюрото. Изумрудените й очи се присвиха от напрежение. Слабият аромат на парфюма й и блещукането на гребените в бронзовата й коса го накараха да изпита бащинско умиление. Каква млада дама! И каква делова жена…

— Дете, защо да се безпокоиш и за това?

Би искал да я опази от нерадостните вести. Управлението на работниците беше несравнимо по-трудно от поощряването на техническите нововъведения. Кайлеа само го изгледа сърдито.

Прочетоха много повече подробности за наученото по-рано през деня, макар че самият той още се насилваше да повярва в разказа на Лето. Сред подземните му инсталации наистина назряваха размирици. Субоидите започваха да се оплакват — нещо нечувано…

Момичето си пое дъх и се опита да съсредоточи мислите си.

— Щом са толкова недоволни, защо не са избрали някого да говори от името на всички? И защо не заявят официално за какво настояват?

— Дете, те само мърморят. Твърдят, че ги заставяме да сглобяват машини, с които нарушаваме забраните на Бътлъровия джихад. Не желаят да вършат „светотатства“.

Екранът угасна, щом прочетоха обобщения доклад. Кайлеа опря ръце на кръста си и изфуча:

— Как са си набили в главите подобни нелепости?! Нима си въобразяват, че могат да разберат тънкостите и тълкуванията на такива проблеми? Родени и обучени са на Икс. Кой тогава им втълпява тези глупости?

Доминик тръсна лъскавата си глава. Дъщеря му бе задала извънредно уместен въпрос.

— Права си. Не са способни да стигнат до такива изводи.

— Не им ли е ясно — кипеше от гняв Кайлеа — колко много им даваме? И колко ни струва това? Погледнах отново таблиците. Нямат си и представа на какво ниво са в сравнение с работниците на други планети! — Тя впи поглед през пода в подредената шетня далече долу. — Може би трябва да посетят Гайъди Прайм… или Аракис. Тогава няма повече да се жалват от ставащото на Икс.

Маркграфът обаче не искаше да изтърве нишката на разговора.

— Те би трябвало да са със съвсем ограничен интелект, колкото да си вършат работата, и то безропотно. Такива се раждат. — На свой ред се вторачи в гъмжилото около хайлайнера. — Дали нашите биодизайнери не са пропуснали нещо важно? Или субоидите имат право? Определенията за машинния интелект обхващат много широка област и границите й са твърде размити…

Кайлеа нетърпеливо завъртя глава.

— Нашите ментата и правни съветници са особено внимателни при спазването на ограниченията, наложени от джихада. Методите ни за контрол също са безупречни. Имаме твърда почва под краката си и ще докажем всяко свое твърдение.

Доминик по навик си подъвка устните.

— Поне не сме престъпвали съзнателно чертата…

— Защо не възложиш на капитан Жаз и група инспектори да разровят всичко, да проучат всяка страна от проектирането и производството? Ще докажем на субоидите, че напразно ни обвиняват.

Той се замисли над идеята й.

— Разбира се, нямам желание да притискам прекалено работниците. Не ни трябват репресии, камо ли бунтове в отговор… Ще продължим да се отнасяме човешки с тях.

Тя му отвърна с поглед на напълно зрял човек.

— Да — промълви студено. — Така работят по-добре.