Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (12)

В отговор на строгата забрана, наложена от Бътлъровия джихад над машините, изпълняващи психически функции, няколко школи създадоха усъвършенствани човешки същества, които овладяха повечето функции на компютрите. Сред ключовите школи, дължащи възникването си на джихада, са Бене Гесерит с тяхната доведена до крайност психическа и физическа подготовка, Космическото Сдружение със способността за предвиждане на сигурни пътища през Огънатото пространство, и ментатите, чиито подобни на компютри съзнания постигат смайващи умозаключения.

Икбхан, „Трактат за съзнанието“, първи том

Лето се опитваше да не губи самообладание, докато се подготвяше да напусне за цяла една година дома си. Знаеше, че новото време в живота му ще бъде много важно за него и разбираше защо баща му избра да продължи обучението си на Икс. Но Каладън щеше ужасно да му липсва.

Не пътуваше за пръв път до друга звездна система. С баща си бе обхождал световете на Гаар, както и обвитата в мъгли планета Пиларго. Тогава обаче просто се разхождаше за удоволствие.

Но необходимостта да замине задълго, и то сам, го тревожеше повече, отколкото очакваше. Не смееше да покаже чувствата си. „Някой ден и аз ще бъда дук.“

Облечен в официални дрехи с атреидските цветове, той стоеше до стария дук на областния космодрум в Кала и чакаше совалката, която щеше да го отнесе в хайлайнер на Сдружението. Два суспенсорни куфара се рееха до краката му.

Майка му настояваше за придружители, множество сандъци с премени и любими дреболии, също и запаси от най-добрата каладънска храна… А Паулус се разсмя и обясни как на годините на сина си оцелявал месеци наред на бойното поле само с вещите в собствената си раница. Все пак посъветва младока да сложи на колана си кания с традиционния рибарски нож.

Както обикновено Лето се съгласи с баща си и реши да вземе малко багаж. Пък и Икс беше богата промишлена планета, не някаква пустош. Не вярваше да му липсва нищо.

Пред поданиците си лейди Хелена понасяше решението със стоическо добродушие. Сега беше дошла сред изпращачите във великолепните си одежди и пелерина в преливащи се цветове. Лето знаеше, че майка му наистина се страхува за неговото бъдеще, но въпреки това успяваше да се държи безукорно.

Настрои маслените лещи в полевия бинокъл на баща си и го отмести нагоре от пастелните оттенъци на изгрева. Лъскава прашинка се движеше сред звездите. Докосна сензора за увеличение и разпозна хайлайнер в ниска орбита с леко размити очертания заради защитните полета, които го обграждаха.

— Видя ли го? — попита Паулус.

— Да, там е… с включени на пълна мощност щитове. Нима се боят от военна операция? Тук?!

Поначало му беше трудно да си представи, че някой ще нападне кораб на Сдружението, защото страшните политически и икономически санкции бяха всеизвестни. Космическото Сдружение не поддържаше собствени бойни сили, но откажеше ли транспортните си услуги на някоя звездна система, щеше да я съсипе почти мигновено. А с усъвършенстваните си засичащи устройства откриваше и разпознаваше всеки нападател и веднага изпращаше съобщение до императора, който на свой ред стоварваше мощта на сардаукарите си върху виновника в пълно съгласие с договора между Империята и Сдружението.

— Момко, не подценявай тактиката, вдъхновена от отчаянието — промърмори старият дук, без да се впуска в обяснения.

Понякога разказваше на сина си истории за скалъпени обвинения срещу предварително набелязани хора, когато императорът и Сдружението съвместно унищожавали „враговете“ си. Лето си помисли, че най-много ще му липсват небрежно подхвърлените кратки поучения на баща му, водещи го към собствени прозрения.

— Империята се поддържа отвъд обикновените закони — продължи дукът. — Не по-малко важна и здрава основа за съществуването й са мрежите от съюзи и взаимни услуги, както и религиозната пропаганда. Убежденията са по-силни от фактите.

Лето продължаваше да се взира в далечния величествен кораб. Намръщи се. Понякога истината толкова трудно се различаваше от измислиците…

Забеляза оранжевото зрънце, което се спусна от гигантското туловище, застинало в стационарна орбита. Ивицата светлина постепенно се превърна в совалка и тя скоро увисна над космодрума. Полето й замъждука и се изключи. Белият обтекаем апарат се плъзна по площадката към платформата за пътници, където Лето и родителите му стояха пред почетната стража. Тълпа зяпачи и доброжелатели викаше и ръкомахаше по краищата на космодрума. Подвижна връзка съедини совалката и платформата, отвори се люк.

Лейди Хелена пристъпи напред да се сбогува със сина си и го прегърна безмълвно. Множеството закрещя още по-силно — тези хора също изпращаха наследника. Дук Паулус и съпругата му се държаха за ръце и отвръщаха на поздравите.

— Синко, не забравяй какво ти казах — последно-бащинско напомняне за напрегнатите часове, през които посвещаваше момчето в най-различни тънкости. — Учи се от Икс, учи се от… всичко!

— И питай сърцето си кое е истина — добави майка му.

— Винаги! — зарече се Лето. — Много ще ми липсвате. Но ще се държа така, че да се гордеете с мен.

— Ние и сега се гордеем с теб, момко.

Дукът се върна при почетната стража и размени със сина си атреидското приветствие — изпъната до дясното слепоочие длан. Всички войници отдадоха чест…

Само мигове по-късно пилотираната от робот совалка се издигна над черните зъбери, разпенените вълни и затулените в облаци ниви на Каладън. Лето седеше в луксозно кресло насред панорамния салон и плъзгаше поглед по илюминаторите. Орбиталният кораб навлезе в мастилената чернилка на космоса и скоро металният остров на хайлайнера ги посрещна с резки слънчеви отблясъци по корпуса си. Щом доближиха, тъмна дупка зейна отдолу в туловището. Великанският кораб погълна совалката. Лето си спомни видяното в една филмокнига за Аракис — пясъчен червей налапва цял комбайн за добив на подправка. Изникналото от подсъзнанието сравнение го смути.

Совалката се плъзна плавно в модула за скачване на уейканския пътнически кораб, който висеше в определения му в гигантската кухина на трюма док. Лето влезе, куфарите му се плъзгаха след него над пода. Бе решен да изпълнява съвета на баща си. „Учи се от всичко.“

Изостреното му любопитство надделя над притеснението и той се качи в големия пътнически салон, където веднага си намери място до един илюминатор. Наблизо двама търговци на сукоази разговаряха на скорострелен жаргон. Старият дук искаше синът му да се научи да се оправя сам в живота. Затова сега пътуваше без никакви специални привилегии, дори без да се споменава, че е наследник на Велика династия.

Майка му бе изпаднала в ужас от това решение на съпруга си.

Уейканци с тъмни очила и слушалки обхождаха пътниците и им предлагаха закуски и ароматизирани напитки на безумни цени. Лето едва се отърва от някакъв настойчив разносвач, макар уханието на бульоните и шишчетата да беше главозамайващо. Дочуваше музиката от аудиосистемата на уейканеца, чиито глава, рамене и крака неспирно потръпваха с ритъма, проникващ в мозъка му. Тези хора си вършеха работата, а и успяваха да живеят в собствена сетивна какофония. Предпочитаха вътрешната си Вселена пред изкушенията на действителността.

Уейканците бяха остатъци от пропаднала Велика 98 династия, чиито планети били унищожени през Третата война в мъглявината Въглищарски чувал. Оттогава скитаха приютени в хайлайнерите на Сдружението. Условията на древния мирен договор им забраняваха да стъпват на която и да било планета от Империята, но по незнайни подбуди Сдружението им бе осигурило убежище. Вече безброй поколения те не проявяваха никакво желание да молят императорите за амнистия или за смекчаване на наложените им жестоки ограничения.

Лето надникна през илюминатора. Виждаше мъждиво осветения трюм на хайлайнера — вакуумна камера с такива размери, че пътнически кораб се губеше в нея подобно на зрънце пунди-ориз в корема на едра риба. Можеше да различи тавана, но не и стените, отдалечени на километри. Всякакви космически съдове, големи и малки, се бяха наредили в трюма — фрегати, товарачи, совалки, лихтери… дори бронирани крайцери. До главните външни люкове имаше и съединени грамади от „балистични сандъци“. Хайлайнерите изстрелваха тези безпилотни товарни контейнери от ниска орбита направо към повърхността на планетата, за която бяха предназначени.

Правилникът на Сдружението, гравиран върху ридулиански кристали, можеше да се прочете на стената във всяко помещение. Забраняваше се на пътниците да напускат своите кораби, докато са в хайлайнера.

Уейканците завършиха обиколката си и всички зачакаха. Преходът през Огънатото пространство отнемаше около час, но подготовката за него понякога траеше денонощия.

Изведнъж без никакво предупреждение Лето долови слабичко равномерно бръмчене, долитащо сякаш от безмерна далечина. Усещаше го във всеки мускул от тялото си.

В изолираната си камера навигатор от Сдружението, плуващ сред наситен с меланж газ, обхващаше пространството със съзнанието си. Откриваше и прокарваше безопасна многоизмерна нишка през космическата тъкан, за да пренесе хайлайнера и товара му на огромно разстояние.

Предишната вечер, когато седяха в трапезарията на замъка, майката на Лето изрече на глас съмненията си дали навигаторите не нарушават по някакъв начин забраните на Бътлъровия джихад над определени функционални връзки човек-машина. Понеже момчето й заминаваше за Икс и се излагаше на опасността да опетни душата си, тя изрече въпроса невинно, както похапваше задушена с лимон риба. Обикновено говореше с най-разсъдливия си тон, щом решаваше да подхвърли поредната провокация; все едно пускаше камък в спокоен вир.

„Глупости, Хелена! — отсече дукът. — Какво щяхме да правим без навигаторите?“

„Паулус, привикването към някакво обстоятелство не е равнозначно на моралното му оправдание. В Оранжевата Католическа Библия не се споменава нито дума за обуславянето на нравствеността от личното удобство.“

Преди баща му да се разгорещи, Лето ги прекъсна.

„Досега съм си представял, че навигаторите само виждат безопасния път. А движението на кораба всъщност зависи от Холцмановите генератори.“ — Той също реши да си послужи с цитат от Оранжевата Католическа Библия. — „Висш господар на материалния свят е човешкото съзнание, а тварите от дивата пустош и машините от града завинаги му остават подвластни.“

„Разбира се, скъпи, така е“ — съгласи се майка му и заговори за друго.

Не забеляза никаква промяна при преминаването в Огънатото пространство. Преди да осъзнае напълно факта на прехода, хайлайнерът вече беше в друга звездна система — според графика, трябваше да е Хармонтеп.

Минаха пет часа, през които товарачи и совалки излитаха и кацаха, в трюма се настаняваха нови пътнически кораби и дори една суперфрегата. После хайлайнерът се пренесе в нова система — Кирана Алеф, и там цикълът се повтори.

Лето подремна в сектора за почивка. Купи си две още цвъртящи шишчета и чаша от силната ободряваща напитка стий. След третия преход една от разпоредителките го намери и му заповяда да се качи в автоматична совалка. Беше неприветлива и немногословна жена в безвкусна униформа. Слушалките на нейната глава чак туптяха от гръмката мелодия.

— Това ли е Икс? — попита Лето, побутвайки куфарите си.

— Сега сме в системата Алкауропс. — Очите на жената не се виждаха зад тъмните очила. — Икс е деветата й планета. Слизаш тук. Вече изстреляхме балистичните сандъци.

Лето се подчини, макар че му се искаше да го бяха предупредили по-рано и с повече подробности. Не знаеше какво му предстои в света на висшите технологии, но очакваше да го посрещне маркграф Верниус или поне някой от приближените му.

Постара се напрежението му да не проличи.

Роботизираната совалка изскочи от трюма на хайлайнера и се гмурна към планета, чиято повърхност беше изпъстрена със заледени планини под разкъсани облаци. Автоматът имаше ограничен набор от команди и във функциите му не бяха предвидени разговори. Единствено Лето щеше да кацне на Икс. Планетата на машините не приемаше често гости.

Докато оглеждаше обстановката през илюминатора, той изведнъж се стресна. Нещо не беше наред. Уейканската совалка се спускаше към високо плато с алпийски гори в закътани долини. Не се виждаха никакви постройки, нямаше и помен от огромни промишлени съоръжения. Не забелязваше дори признаци на цивилизация.

Изобщо не му се вярваше да пристига на Икс. Настръхна в готовност да се отбранява, ако се наложи. Дали са го измамили? Подлъгали са го да дойде тук, за да го изоставят?

Совалката вече кацаше, на мрачна поляна с петнисти гранитни отломъци и малки туфи бели цветчета.

— Трябва да излезете, господине — обяви роботът.

— Къде сме? — сопна се Лето. — Пътувам до столицата на Икс!

— Трябва да излезете, господине.

— Отговори ми! — Дали гръмовният глас на баща му би изтръгнал някакви сведения от тази тъпа машина? — Това не може да е столицата на Икс.

— Господине, до десет секунди трябва да напуснете този летателен апарат, иначе ще задействам системата за принудителното ви отстраняване. Сдружението спазва точен график. Хайлайнерът вече е подготвен за преход до следващата звездна система.

Лето замърмори ругатни под носа си, но избута почти безтегловния си багаж през люка м стъпи на осеяната с камъчета пръст. След броени секунди бялата обтекаема совалка се смали до ярка оранжева точица в небето и изчезна от погледа.

Свеж полъх се плъзна по косата му. Беше съвсем сам.

— Ей!… — викна той, но не дочака отговор. Потръпна, когато се вгледа в снега и глетчерите по планинските грамади наоколо. Каладън беше планета на океаните и не можеше да се похвали с такива величествени върхове. Все пак не беше дошъл да се радва на гледките.

— Здравейте! Аз съм Лето Атреидски от Каладън! Има ли някой?

От лошото предчувствие сякаш обръч го стегна през гърдите. Озовал се бе на безмерно разстояние от родния си свят в напълно непозната среда, без никакъв шанс да определи на кое точно място във Вселената е попаднал! „Дали е Икс все пак?“ Вятърът ставаше по-студен и пронизващ, а тишината тегнеше в разредения въздух на платото.

Цял живот бе слушал приспивния шум на вълните, крясъците на чайките, врявата на градове и села. Сега обаче никой не го посрещна, нямаше следи дори от първобитна цивилизация. Планетата изглеждаше недокосната и напълно безлюдна.

„Дали спасителните групи ще имат и нищожен шанс да ме открият, ако нарочно са ме зарязали тук?“

Облаците се трупаха нагъсто и скриваха небето, но през пролуките им все още се виждаше малкото синкаво слънце. Отново потрепери и се зачуди какво би трябвало да направи и къде да отиде. Щом като му предстоеше да бъде дук някой ден, време беше да се научи да взема решения!

А от облаците вече се стелеше рехава снежна пелена.