Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Длъжни сме да извършим на Аракис нещо, което не е правено досега в мащабите на цяла планета. Трябва да използваме хората като съзидателна екологична сила, за да внасят в средата приспособени към нея тераформиращи видове: тук растение, там животно, на онова място — човек. Така ще преобразуваме водния цикъл, за да съградим съвсем нова земя.

Доклад от имперския планетолог Пардот Кайнс

до падишах-императора Елруд IX

(неизпратен)

Когато опръсканите с кръв младежи наредиха на Пардот Кайнс да тръгне с тях, той не разбра дали е техен гост или пленник. Все едно. Възможността просто го грабна. Най-сетне щеше да влезе в пряк досег с тази тайнствена култура.

Единият свободен бързо и ловко отнесе ранения си приятел до малката наземна кола на планетолога. Другият вече ровеше в багажника отзад и изхвърляше грижливо събираните геоложки образци, за да освободи място. Кайнс беше прекалено слисан, за да възрази, освен това искаше не да се кара с тези хора, а да научи повече за тях.

Бяха натъпкали труповете на убитите харконски войници в багажника. Явно свободните имаха нужда от тях. „Дали ще продължат с някакво ритуално унижение на враговете?“ Веднага отхвърли нелепото предположение, че младежите просто ще погребат мъртъвците. „Може би ще ги заровят на някое скрито място, за да избегнат възмездието?“ И това изглеждаше неправдоподобно, колкото й малко да знаеше за обитателите на пустинята. „А може би ще ги използват, като извлекат водата от телата им…“

Без да поиска разрешение, да благодари или изобщо да продума, първият навъсен младок подкара нанякъде колата с ранения и труповете, пръскайки пясък и чакъл изпод колелетата. Кайнс само го изгледа как се отдалечава — там бяха принадлежностите му за оцеляване в пустинята и всички карти, повечето съставени от самия него.

Остана сам с третия свободен. За надзирател ли трябваше да го смята или за приятел? Ако младежите искаха да го лишат от припасите му, не след дълго щеше да е мъртъв. Вероятно би могъл да се ориентира и да стигне пеша до Кръстовището на ветровете, но по време на пътуванията си почти не обръщаше внимание къде са разположени селищата. „Твърде безславен край за един имперски планетолог…“

Дано младежите бяха намислили друга участ за него. Новите му мечти за бъдещето на Аракис го подтикваха да се стреми непреклонно към опознаване на свободните и странните им нрави. Не се съмняваше, че този народ е скътал скъпоценна тайна далеч от очите на силите в Империята. Затова очакваше да посрещнат идеите му възторжено.

Младежът извади необходимото от чантичка на колана си и сръчно закърпи разпорения по крака му влагосъхраняващ костюм.

— Ела с мен. — Гледаше към стръмна скала наблизо. — Не изоставай, иначе ще умреш тук. — Озърна се през рамо с изцяло сините си очи и подхвърли с мрачно лукава усмивка: — Да не мислиш, че харконите ще се забавят с отмъщението?

Кайнс побърза да го настигне.

— Почакай малко, ти дори не ми каза името си.

Младежът го опари с чудноватия си поглед. Обрулената кожа на лицето го състаряваше далеч над годините му.

— Струва ли си да научаваме взаимно своите имена? Свободните вече знаят кой си ти.

Планетологът примига слисан.

— Но аз току-що ви спасих живота. И това ли нищо не означава за вашия народ? Повечето хора не биха подминали с пренебрежение такава случка.

Младежът явно се смути и отстъпи.

— Прав си. Ти изкова връзката на водата помежду ни. Наричат ме Турок. Време е обаче да побързаме.

„Връзката на водата ли?“ Кайнс отложи въпросите си за по-подходящ момент и тръгна до спътника си. Турок ловко скачаше от камък на камък към отвесния зъбер. Планетологът обаче се подхлъзваше понякога на чакъла. Чак когато доближиха, забеляза процепа в разядената от времето скала, прикрит от прахоляка и избледнялата повърхност.

Свободният се вмъкна вътре с ловкостта на пустинен гущер. Тласкан от любопитството си и нежеланието да бъде изоставен, Кайнс го последва. Така му се искаше да срещне още пустинни хора, да ги опознае! Изобщо не помисли, че Турок може би е решил да го вкара в клопка без изход. Какъв смисъл би имало? Младежът винаги можеше да го убие с лекота.

По едно време той спря в дълбока хладна сянка, за да даде възможност на планетолога да го настигне. Посочи няколко места на скалата. Не провери дали чужденецът го е разбрал, а започна да се изкачва по незабележимите опори, сякаш се плъзгаше плавно нагоре. Кайнс се напрегна да не изостане. Този младок май си играеше с него, искаше да го изпита.

Успя обаче да изненада свободния! Не беше разплут от вода чиновник, нито нескопосан гражданин, на когото не му е мястото в дивата пустош. Бе пребродил някои от най-враждебните към живота планети в Империята и никога не си позволяваше да се отпуска.

Успяваше да се издърпа дори и ако имаше къде да закачи само върховете на пръстите си. Няколко секунди след като Турок приклекна на тясна издатина, Кайнс седна до него, мъчейки се да потисне хъркането в гърдите си.

— Вдишвай през носа и издишвай през устата — доста по-благо го посъветва свободният. — Така ще имаш повече полза от филтрите. — Кимна със сдържано одобрение. — Мисля, че ще издържиш до нашия сийч.

— А какво е сийч?

Смътно се досети, че думата е от древния език чакобза, но не бе изучавал нито археология, нито лингвистика. Нямаше нужда от такива знания за проучванията си.

— Скривалище, където си в безопасност. Там живее племето ни.

— Значи говориш за дома си?

— Не. Пустинята е нашият дом.

— Горя от нетърпение да беседвам с твоите съплеменници — не пожела да чака повече Кайнс. — Имам вече обща представа за този свят и измислих план, който може би ще е интересен за всички жители на Аракис.

Дюна — поправи го младежът. — Само хората на императора и харконите наричат планетата Аракис.

— Добре, нека да е Дюна!

 

 

Дълбоко в скалния масив, към който се провираха, ги очакваше корав застаряващ мъж с прошарена коса. Празната кухина на лявото му око беше покрита от сбръчкан задебелял клепач. Хейнар, наибът на сийч Червена стена, бе загубил на млади години също и два пръста на едната си ръка при двубой с кристални ножове. Но бе оцелял, а противниците му — не.

Славеше се като безсърдечен, ала умел вожд на племето си. Откакто пое властта, сийчът благоденстваше, населението не намаляваше, а тайните водни резервоари се пълнеха с всеки цикъл на луните.

В пещерата на болните две старици се грижеха за неразумния Стилгар, докаран с кола преди малко. Провериха сложената от чужденеца биопревръзка и я подсилиха с някои от своите лекове. Пошепнаха си нещо и кимнаха на вожда.

— Момчето ще оживее, Хейнар — промълви едната. — Раната щеше да е смъртоносна, но за него са се погрижили навреме. Непознатият го е спасил.

— Непознатият е спасил един немарлив глупак — изсумтя наибът и се вторачи в младежа на нара.

Седмици наред до ушите му стигаха смущаващи сведения за любознателния чужденец. А ето че сега водеха този мъж — Пардот Кайнс, по обиколна пътека към сийча. Постъпката му беше стъписваща — имперски слуга, а убива харкони…

Омун, който докара кървящия Стилгар, чакаше наежен в сенките. Хейнар изви единственото си здраво око към него, оставяйки стариците да се грижат за пострадалия.

— И защо на Турок му е щукнало да води чужд човек в сийча?

— А какво трябваше да сторим? — учуди се Омун. — Нали взех колата на оногова, за да спася Стилгар?

— Можехте да вземете и колата му, и всичките му вещи, а водата му да дарите на племето — с равен глас натърти вождът.

— Не е късно да му вземем водата — изграчи едната баба, — щом Турок го въведе при нас.

— Но той уби харкони! — запъна се Омун. — И тримата щяхме да срещнем смъртта си, ако не се бе намесил в онзи миг! Нима не е речено, че врагът на моя враг е мой приятел?

— Нито мога да вярвам на човек със задължения като неговите. — Хейнар скръсти жилестите си ръце на гърдите, — нито дори разбирам кому е предан. Казват, че е имперски планетолог. Стъпил е на Дюна само защото харконите са принудени да го оставят да си върши работата. И отговаря единствено пред своя император… ако изобщо се подчинява някому. Около този човек витаят много въпроси без отговори.

Вождът се отпусна уморено на каменна скамейка, издълбана в стената. Пъстра завеса от усукани меланжови нишки закриваше входа на пещерата и даваше относително уединение. Така още от първите дни на живота си обитателите на сийча разбираха, че възможността да се усамотиш се корени в съзнанието, не в околната среда.

— Ще говоря с Кайнс и ще науча какво иска от нас и защо е защитил трима безотговорни мърльовци от хора, с които не е принуден да враждува. След това ще обсъдим в Съвета на старейшините що да сторим. Трябва да изберем онова, което е най-добро за племето.

Омун преглътна тежко — не забравяше колко храбро се сражаваше чужденецът срещу жестоките убийци. Но пръстите му неволно опипваха торбичката с пръстенчетата на водните жетони. Племето зачиташе само такова богатство.

Ако старейшините накрая решаха да убият Кайнс, тримата с Турок и Стилгар щяха да си поделят водата му заедно с истинското съкровище — телата на шестимата войници…

 

 

Когато Турок най-сетне го преведе през охраняваните пролуки и влязоха през херметична врата в самия сийч, Кайнс се почувства тъй, все едно бе попаднал във вълшебна пещера от приказките. Миризмите бяха гъсти и наситени, сякаш крещяха за присъствието на живеещи натясно хора: занаяти, готвене, грижливо изхвърляни отпадъци и дори химическа преработка на останките от смъртта. Разсеяно отбеляза, че догадката му е била правилна. Младежите не отмъкнаха труповете на войниците за някакъв първобитен ритуал, а заради водата им. „Иначе щеше да се похаби…“

Досега предполагаше, че скритите средища на свободните са примитивни, с почти срамна липса на удобства. Но в тази огромна кухина с преградни стени и лабиринт от тунели, пронизващи планината, пустинното племе живееше в аскетичен уют. Както му се стори, свободните имаха едва ли не по-приятни жилища от харконските чиновници в Картаг. И изглеждаха несравнимо по-естествени.

Крачеше замаян след водача си, а вниманието му скачаше от една чудна гледка на друга. Разкошни тъкани килими покриваха скалата на много места. Страничните стаи бяха пълни с възглавници и ниски маси от метал и полиран камък. Имаше и изделия от безценно чуждопланетно дърво — изваян пясъчен червей и дъска за непозната на Кайнс игра с изящно резбовани от кост фигурки.

Очевидно древни машини пречистваха въздуха в сийча и не изпускаха нито капка влага навън. Навсякъде надушваше острата канелена сладост на суровата подправка, която обаче не заличаваше напълно вонята на немити тела в затвореното пространство.

Чуваше женски разговори, детски гласчета, дори бебешки плач — всички звуци отекваха приглушено. Свободните обсъждаха помежду си чужденеца и го гледаха недоверчиво. По-възрастните хора дори му отправяха зловещи усмивчици, които малко обезпокоиха планетолога. Кожата им имаше толкова обветрен вид, сякаш беше продъбена, за да се лиши от излишната влага. Всеки чифт очи беше наситено син.

Накрая Турок вдигна ръка с длан напред, за да го спре. Стигнаха до огромна зала, несъмнено предназначена за общи сбирки, с естествен куполовиден свод. Помещението би побрало стотици, дори хиляди хора. Первази и тераси се редяха по отвесните червеникави стени. „Но колко души живеят в този сийч?!“ Кайнс вдигна глава към високия балкон отсреща. Трябваше да е нещо като подиум за говорещите.

След малко един старец гордо пристъпи на оградената площадка и надменно погледна натрапника с единственото си око. Държеше се като предводител.

— Това е Хейнар — прошепна Турок в ухото му, — наибът на сийч Червена стена.

Кайнс вдигна ръка за приветствие и изрече гръмко:

— Щастлив съм да срещна вожда на този прекрасен град на свободните.

— Какво търсиш при нас, имперски служителю?

Гласът на наиба прозвуча безмилостно и властно, думите му звъннаха като стомана в каменните стени. Планетологът си пое дъх с пълни гърди. Откога чакаше такъв шанс. Защо да отлага? Колкото по-дълго мечтите остават само видения, толкова по-трудно е да ги пресъздадеш в действителността.

— Аз съм Пардот Кайнс, планетолог, изпратен тук от императора. И нося в себе си мечта, господине — мечта за бъдещето на вашия народ. Искам да я споделя с всички свободни, ако пожелаете да ме изслушате.

— По-добре да слушаме как вятърът свири в креозотов храст, отколкото да си пилеем времето със словата на глупака — изрече вождът.

Този път думите натежаха многозначително — може би повтаряше древна поговорка на своя народ. Кайнс присви очи насреща му и бързо се постара да съчини отговор в същия стил.

— А когато някой откаже да чуе словата на правдата и надеждата, не е ли още по-голям глупак?

Турок ахна тихо. И другите наоколо се вторачиха изцъклено в чужденеца, дръзнал да говори така на техния наиб.

Лицето на Хейнар потъмня. Неприязънта се разпали у него и той сигурно вече си представяше как този наглец се е проснал мъртъв насред пещерата… Дясната му ръка стисна дръжката на кристалния нож.

— Нима предизвикваш вожда?

Взе решението си и извади със замах закривеното оръжие от канията. Кайнс дори не трепна.

— Не, господине. Предизвиквам въображението ви. Ще ви стигне ли смелост да вникнете в словата ми, или ще се уплашите още преди това? — Наибът държеше високо ножа и пронизваше с поглед пленника, който пък му се усмихваше открито. — Господине, малко е трудно да разговаряме толкова отдалеч.

Накрая и Хейнар се подсмихна и погледна острието.

— Веднъж изваден, кристалният нож трябва да се напие с кръв.

Бързо драсна предмишницата си, капките кръв се съсириха след броени секунди. Очите на Кайнс блеснаха от вълнение, отразявайки сиянието на гроздовете от светоглобуси в залата.

— Добре, чужденецо. Говори, докато имаш дъх в гърдите си. Още не сме решили твоята участ и ще останеш в нашия сийч, докато Съветът на старейшините обсъди какво да те правим.

— Но първо ще ме изслушате — напомни Кайнс с изумително самообладание.

Хейнар се обърна, понечи да се махне от балкона, но подхвърли през рамо:

— Чудак си ти, Пардот Кайнс. Имперски слуга и гост на харконите… Подразбира се, че си наш враг. Но уби харконски войници. С две думи, голяма главоблъсканица!

Наибът направи два-три отсечени жеста и изръмжа заповеди да бъде подготвена малка, но удобна стая за любопитния планетолог, който щеше да бъде хем затворник, хем гост на племето.

Когато се отдалечи, не преставаше да размишлява. „Който предложи на свободните слова на надежда след толкова поколения мъки и скиталчество, трябва да е с твърде оскъден ум… Или пък — истински храбрец.“