Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Несъвършенствата, разгледани по подходящ начин, могат да се окажат извънредно ценни. Великите школи с техния неизчерпаем стремеж към съвършенство често са затруднени да вникнат в това твърдение, докато не им бъде доказано, че нищо във Вселената не е случайно.

Из „Философията на Старата Земя“, откъс от съхранен ръкопис

В мрака на своята изолирана и охранявана спалня Мохайъм седна рязко на леглото и притисна длан към издутия си корем. Усещаше кожата си изопната, дори сякаш продъбена, лишена от младежката гъвкавост. Нощницата й беше подгизнала от пот, а кошмарът оставаше все тъй отчетлив в съзнанието й. Главата й туптеше от виденията за кръв и пламъци.

Беше поличба, послание… предчувствие, пронизително като вой, което нито една бене-гесеритка не би си позволила да отхвърли с лека ръка.

Веднага се запита колко ли меланж й бе дала сестрата и дали подправката не е влязла във взаимодействие с някое от останалите лекарства. Всъщност какви количества бяха безопасни за една бременна жена? Мохайъм потрепери. Колкото и да се насилваше да осмисли ужаса с разума си, не можеше да потисне мощта на изпълнилото я знание.

Сънища… кошмари… предсказания… — проникна в страшни събития, които щяха да разтърсват Империята хилядолетия наред. Немислимо бъдеще! Не би посмяла да пренебрегне предупреждението… но трябваше ли да се довери на своето тълкувание?

Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм се видя като първото търкулнало се камъче, с което започва всяко грамадно свлачище.

Сестринството разбираше ли с какво всъщност се занимава? Ами растящото в нея дете, до чието раждане оставаше месец? Видението се въртеше около дъщеря й. Нещо неимоверно важно и потресаващо… Не й бяха казали всичко, а сега дори сестрите в Другите Памети се бояха!

Долавяше влагата от дъжда навън. И макар че климатичните системи поддържаха най-подходящата температура в стаята й, истинската топлина се излъчваше от жаравата в камината срещу леглото. Лишен от практичност анахронизъм, ала ароматът на дим от запалени дърва и жълто-оранжевото сияние вдъхваше някакво първобитно умиротворение.

Пламъците на разрухата, огънят на ада, поглъщащ планета след планета из цялата галактика. Джихад! Джихад! Ето каква щеше да бъде участта на човечеството, ако нещо се обърка в плановете на Бене Гесерит за нейната неродена дъщеря.

Мохайъм успокои психиката си и се съсредоточи за бърза проверка на телесните процеси. Биохимията й беше близо до оптималните стойности.

Само кошмар… или нещо друго?

Пак увърташе. Съзнаваше, че не може да си позволи оправдания, а трябва да се вслуша в предчувствието. Другите Памети знаеха истината.

Сестрите я наблюдаваха непрекъснато… може би дори в този среднощен час. Всичко се докладваше на Анирул Садоу Тонкин, младата света майка с влияние и власт, наглед несъответстващи на годините й. Но най-сетне Другите Памети бяха намекнали в съня й за ролята на Анирул. Разтърсващото видение ги бе подтикнало към сдържани откровения.

Квизац хадерах. „Скъсяването на Пътя.“ Толкова отдавна лелеяната мечта на Бене Гесерит за месия и свръхчовек!

Сестринството осъществяваше всякакви размножителни програми, основаващи се на различни характеристики на човечеството. Много от тях бяха маловажни, някои дори служеха единствено за отвличане на вниманието. И нито една не можеше да се сравни по значението си с програмата за създаване на квизац хадерах.

От самото начало в древния план, предвиден да даде плод след стотина поколения, бе заложена предпазна мярка — посветените в него свети майки се заклеваха да не разкриват нищо дори в Другите. Памети, предавайки всички подробности само на няколко избрани сестри.

И Анирул беше сегашната квизац майка. „Затова дори, Харишка е длъжна да се вслушва в словата й.“

Самата Мохайъм до тази нощ не подозираше мястото си, макар че от дъщерята в утробата й до кулминацията на замисъла оставаха само две крачки. Бъдещето зависеше от това дете. А първото уродливо момиче беше грешка.

Всяка стъпка встрани можеше да им навлече ужасите, които бе предвидила. Кошмарът й показа съдбата на хората, ако планът се провалеше. Предчувствието беше като дар свише и Мохайъм трябваше да постъпи правилно, колкото и трудно да бе решението. Не смееше да си позволи слабост.

„Анирул познава ли мислите ми, предусетила ли е отвратителната постъпка от моя сън? Това предупреждение ли беше, обещание… или заповед?“

Другите Памети… многогласието от древността, което предлагаше съвети и опасения. Вече нямаше как да скрият каквото знаеха за квизац хадераха. Мохайъм можеше да ги повика и щяха да се обадят — по отделно или заедно. Но не искаше да търси общите им напътствия. Разкриха й достатъчно, за да се събуди с писък.

Грешките са недопустими.

Длъжна беше сама да реши, да избере собствен път към бъдещето, за да го отклони от непоносимата кървава участ.

Тя стана от леглото, оглади нощницата по тялото си и тромаво тръгна към помещенията, където бяха настанени пеленачетата. С всеки ден ходеше все по-мудно. Чудеше се ще я спрат ли дебнещите копои на Сестринството.

Врящите в главата й мисли я накараха сама да спре нерешително. В топлия сумрак на яслата долавяше неравното дишане на първата си дъщеря от барон Харконен. Бебето беше на девет месеца. А в корема й риташе втората… тя ли я тласкаше? Развитието на зародиша ли бе отключило вратата към предвестието?

Бене Гесерит имаше нужда от съвършена дъщеря, здрава и силна. Потомството с недъзи беше безполезно. В друг случай все пак биха намерили място дори на такъв урод. Но съзряла участието си в програмата за създаване на квизац хадерах, Мохайъм вече знаеше какво ще последва, ако изберат погрешния път…

Сънят се врязваше във въображението й като ярка холосхема. Трябваше само да му се подчини, без да се замисля. „Направи го!“ Големите дози меланж често пробуждаха ясновидството и тя не се съмняваше в прозрението си. Представяше си отчетливо милиардите загинали, рухването на Империята, поредния джихад, сеещ опустошение навред.

Как можеше един нежелан от никого живот да се мери с такава безгранична заплаха?

Болнавата първа дъщеря от Харконен беше пречка, риск. Криеше в себе си възможността за препъване в иначе неотклонното изкачване по генетичната стълба. Трябваше да премахне опасността, иначе щеше да оплиска ръцете си с кръвта на бъдещите милиарди жертви.

„Но… Собственото ми дете?…“

Напомни си, че момиченцето не е нейно, а е плод на указателя за благоприятните генетични съчетания, съставен в Бене Гесерит. Значи беше собственост на всяка сестра, която съзнателно или неволно се е посветила на цялостната размножителна програма. Мохайъм бе родила и други деца в служба на Сестринството, но само две носеха в себе си страшната комбинация от гени.

Две. А имаше място за едно. Иначе рисковете нарастваха безкрайно.

Слабичкото същество не можеше да се впише в общия план. Анирул почти не поглеждаше момиченцето. Общо взето, никой тук не обръщаше внимание на уродчето.

„Но аз не съм безразлична.“ Скастри се за излишното чувство. Трудните решения налагат своя цена. Споменът за кошмара отново я обля с ледените си вълни и укрепи волята й.

Наведе се над бебето и нежно погали главичката й шийката… после се отдръпна. Бене-гесеритките не изпитваха и не проявяваха обич — нито романтична, нито семейна. Емоциите се смятаха за подвеждащи и непристойни.

Потърси вината в биохимичните промени, причинени от бременността. Постара се да разнищи чувствата си, да ги примири с онова, на което я бяха учили цял живот. Ако не обичаше детето… защото обичта е забранена… тогава защо… Преглътна буцата в гърлото си, но не можа да превърне противната мисъл в думи. Дори да изпитваше привързаност към момичето въпреки всички повели, имаше още по-зрима причина да стори замисленото.

„Премахни изкушението.“

Разбира се, че съжаляваше горкото създание. Не би споделила колебанията си с никоя от сестрите. Срамуваше се от своята слабост, не от постъпката си.

„Побързай, да се свърши веднъж завинаги!“

Бъдещето задължаваше Мохайъм да направи това. Иначе щяха да загинат цели планети. Още неродената дъщеря носеше страховития товар на предопределението, значи първата трябваше да бъде пожертвана.

Мохайъм все не успяваше да се насили, сякаш майчинството я приковаваше на място като непосилно бреме. Погали момиченцето по гърлото. Каква топла кожа… В сумрака не виждаше грозните очертания на личицето и изкривеното рамо. Но бебето й се струваше толкова слабичко.

Усети горещия му дъх върху кожата на дланите си и зашепна молитвата против страх.

С крайчеца на зеницата си долови мъждивия светлик на поредното „око“, наблюдаващо яслата. Премести се, за да закрие с гръб детето. Взираше се в бъдещето, не в ръцете си. Дори една света майка понякога може да изпита угризения…

Стори каквото сънят й наложи. Притискаше възглавничката към лицето на бебето, докато то замря.

Когато всичко свърши, нагласи завивките с треперещи ръце и намести главичката на трупчето. Изведнъж се почувства прекалено стара. Тежеше й древност, която не се измерваше само с годините на собствения й живот.

„Направих го.“ Отпусна дясната си ръка върху своя огромен корем. „Дъще, не бива да ни подведеш.“