Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Водачите на Бътлъровия джихад не са дали пълно определение за изкуствения интелект, защото не са предвидили всички възможни пътища пред едно надарено с въображение общество. Следователно остават значителни проблемни области, в които да маневрираме.

Поверително иксианско правно становище

Макар взривът да беше приглушен от разстоянието, ударната вълна разтресе масата, на която имаше образци от разнообразни материали. От току-що появилия се процеп в тавана западаха парченца декоративен пластобетон. А в един от стъклопластовите прозорци плъзна назъбена пукнатина, подобна на замръзнала мълния.

— Алени адове! — викна Ромбур. — Това пък какво беше?

Лето вече бе скочил, събаряйки образците на пода. Взираше се през панорамните прозорци и търсеше поразеното от взрива място. В отсрещния край на подземната кухина няколко сгради се сриваха в купчини отломки. Двамата младежи се спогледаха слисани.

— Подготви се… — процеди през зъби Лето.

— Ъ-ъ, за какво да се подготвя?

Другият също не знаеше.

Бяха излезли заедно в една от учебните зали на Големия дворец. Отначало се занимаваха с философия на математиката и физическите основи на Холцмановия ефект, после със системите на производство и разпределение на Икс. По стените около тях висяха древни картини в херметично затворени рамки, имаше дори творби на прастарите земни майстори Клод Моне и Пол Гоген.

Кой знае защо Лето си помисли, че откакто бе разказал за приключението си в тунелите на субоидите, не чу някой да е обсъждал или разследвал проблема… Може би маркграфът се надяваше, че всичко ще отмине от само себе си?

Следващото сътресение беше по-силно. Ромбур хвана масичката, за да не се катурне. Гостът му се втурна към прозореца.

— Ела да видиш!

Някой изпищя от близката тръба, свързваща две сгради. По-наляво неуправляема транспортна капсула профуча надолу и се разби в далечното дъно на пещерата, пръскайки кристални парчета и обезобразени трупове на пътници.

Вратата се отвори с трясък. Нахълта капитан Жаз, размахал пулсов щурмови лазестрел от новия модел. Следваха го четирима негови подчинени със същите оръжия в ръцете си. Никой на Икс, особено маркграфът, не бе предполагал досега, че Лето и Ромбур ще се нуждаят от лични телохранители.

— Тръгвате с нас, млади господари! — задъхано заповяда капитанът.

Тъмните му очи шареха трескаво към падащите от тавана късчета и нацепения прозорец. Макар че беше готов да се сражава до смърт, Жаз явно не проумяваше бедствието в толкова мирния допреди малко град Верний.

— Капитане, какво става? — избълва Ромбур, когато охраната ги избута в коридора с неравномерно мигащи светлини. Гласът му трепна за миг, но веднага си възвърна силата, както подобаваше на иксианския наследник. — Кажете, семейството ми в безопасност ли е?

Други стражи и служители се щураха насам-натам, отекваха пронизителни възгласи, погълнати от поредния взрив. А отдолу се надигаше тътнещата гълчава на разярена тълпа. Лето различи и острото бръмчене на включени лазестрели. Нямаше нужда от обясненията на Жаз.

— Имаме си неприятности със субоидите! — изръмжа капитанът. — Не се безпокойте, набързо ще ги укротим.

Докосна бутон на колана си и една невидима досега врата се отвори в стената от огледално полиран мрамор. Явно Жаз и гвардейците му толкова грижливо се бяха подготвяли да отблъснат мощно нападение отвън, че не знаеха какво да сторят срещу бунт в самия Икс!

— Оттук ще ви отведем на сигурно място. Не се съмнявам, че другите от семейството ви ще чакат там.

Щом двамата младежи се наведоха и влязоха в ниския отвор, стената мигновено се запечата. Лето и Ромбур затичаха край електромагнитната водеща релса в жълтеникавото мъждукане на аварийни светоглобуси. Капитанът бърбореше припряно с някого по ръчния си комуникатор. От екранчето нещо проблясваше в лилаво, глас с метални нотки уверяваше: „Идва помощ!“

След секунди по тайния тунел профуча бронирана кола и спря със скрибуцане. Жаз скочи вътре с младите наследници и двама стражи, другите останаха да прикриват оттеглянето им.

— Субоидите са взривили две от диамантените колони — прошепна останалият без дъх Жаз, вторачен в екранчето. — Част от покривния слой е рухнал. — Лицето му посивя от потрес. — Невъзможно…

Лето, който отдавна долавяше наближаващата буря, беше уверен, че положението е още по-лошо, отколкото си го представя гвардейският капитан, и безредиците няма да бъдат потушени за час-два.

Металният глас вече крещеше отчаяно:

— Субоидите прииждат на огромно гъмжило от долните равнища!

Ромбур изруга, а Лето само го изгледа учудено. Бе се опитал да предупреди иксианците, но точно сега не му се искаше да натяква за този факт. Династията Верниус очевидно не бе прозряла колко сериозна е заплахата.

Предпазните ремъци изщракаха в ключалките си, щом атреидът се настани на задната седалка. Релсовата кола се ускоряваше неспирно към кухините, скрити в кората на планетата над огромната пещера. Капитанът работеше с по-мощния комуникатор на пулта и пръстите му бягаха по клавиатурата, окъпани в синкаво сияние. Ромбур напрегнато следеше всичко — вече осъзнаваше, че може да се наложи самият той да поеме командването.

— Това е аварийна спасителна капсула — обясни единият страж на Лето. — Засега вас двамата не ви заплашва нищо. Субоидите не могат да пробият защитата на горните равнища, щом я включим.

— Ами родителите ми и Кайлеа?! — възкликна Ромбур.

— Действаме по план — увери го Жаз. — Ще се срещнете на предварително подготвено място. Светци и грешници, дано хората ми помнят какво трябва да вършат! Този път не е учебна тревога…

Колата свърна последователно в няколко странични прохода и изведнъж се устреми нагоре по стръмен тунел. Скоро обаче пак пое по равен път, минавайки край огромен прозорец от еднопосочно прозрачен бронепласт. Зърнаха за миг хаоса долу — пламнали пожари, безбройни множества под града. Кристална тръба се разлетя на късове и мъничките фигурки на пешеходците пропаднаха към неизбежната си гибел.

— Капитане, спри тук! — извика Ромбур. — Искам да видя какво става долу.

— Моля ви, сър — официално започна Жаз, — не се бавете… Възможно е бунтовниците да разбият и тази стена.

За малко и Лето престана да вярва в реалността на случващото се. Бунтовници, взривове, планове за бягство? Икс му изглеждаше толкова изтънчен, умиротворен, защитен от всякакви несгоди! Колкото и да бяха разгневени субоидите, как са подготвили такова всеобхватно и унищожително нападение? И как са се сдобили с всичко необходимо?

През прозореца ясно виждаше, че групичките иксиански войници в униформи губят битката срещу ордите бледокожи противници. Атакуващите мятаха по тях грубо стъкмени взривни и запалителни бомби, а войниците поваляха десетки наведнъж с пурпурните лъчи на лазестрелите.

— От комуникационния център съобщават, че субоидите са се разбунтували навсякъде — изумен промълви Жаз. — И крещят „Джихад!“, когато нападат.

— Алени адове! — изсумтя Ромбур. — Какво общо пък има джихадът с тази глупост? Защо се надигнаха срещу нас?

— Сър, трябва да се махнем оттук — капитанът го дръпна за ръкава. — Не бива да закъсняваме.

Колата бързо набра скорост, свърна наляво в мрака и пак се устреми нагоре. Ромбур закима, лицето му се бе изопнало.

— В горните равнища имаме резервни центрове за управление. Взели сме предпазни мерки и бойните ни отряди би трябвало вече да охраняват най-важните производствени инсталации. Скоро ще овладеем положението.

Очевидно се мъчеше да убеди самия себе си. А Жаз се наведе стреснато над пулта.

— Дръжте се, сър!… Пред нас е опасно!

Сграбчи лостовете на аварийното ръчно управление. Колата се разтресе от резкия завой към страничен тунел. Двамата стражи се оглеждаха на всички посоки, готови да стрелят.

— Разгромен е Четвърти пункт — съобщи капитанът. — Субоидите са взривили стените и са нахълтали. Ще се опитаме да стигнем до Трети!

Разгромен?! — повтори Ромбур и лицето му се наля с кръв. От срам… или може би от страх? — Как, по дяволите, тези отрепки са се справили със защитата?

— От центъра твърдят, че са замесени тлейлаксианци… и техните лицетанцьори. Всички са тежко въоръжени. — Жаз ахна тихичко, щом прочете новите данни. — Господ да ни пази!…

Въпросите се стовариха като лавина в съзнанието на Лето. „Тлейлаксианци ли? Защо нападат? Джихад? Икс е планета на машините… а тлейлаксианците са религиозни фанатици. Нима толкова се боят от вероятните светотатства, извършвани тук, че са пръснали сред субоидите своите отгледани в резервоари формоменители? Да, това обяснява великолепната подготовка за атаката. Но защо са се настървили толкова? Защо?“

Жаз следеше непрекъснато постъпващите сведения за сраженията.

— Светци и грешници! Тлейлаксиански сапьори са взривили току-що инсталациите за подаване на енергия от магмата.

— Но ние имаме нужда от тази енергия за машините! — нададе вопъл Ромбур.

— Унищожили са и тръбопроводите за изпомпване на отпадъците и отровните химикали в планетарната мантия. — Гласът на капитана вече не звучеше толкова безстрастно. — Удрят Икс право в сърцето… парализират производството.

Лето умуваше усилено над всичко научено през месеците, прекарани тук. Откъслечната информация се напасваше много логично.

— Помислете! Щетите, за които научихме досега, могат да бъдат отстранени. Знаели са точно какво да повредят, за да съсипят Икс временно, а не безвъзвратно…

— Той стисна зъби, открил в миг на озарение истинската причина. — Тлейлаксианците искат този свят и всичките му технологии! Имат намерение да превземат планетата.

— Лето, не ставай смешен! — избухна иксианският принц. — Никога няма да отстъпим своя свят на мръсните тлейлаксианци!

Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото засегнат.

— Сър, може би… това няма да зависи от желанието ни — обади се колебливо Жаз.

Ромбур настръхна и рязко заповяда те двамата с Лето да получат оръжие. Единият страж вдигна капак в пода на колата и им подаде пистолети със стрелички и защитни пояси.

Лето безмълвно закопча пояса на кръста си и натисна бутона за проверка на полето. Дръжката на оръжието охлаждаше запотената му длан. Погледна дали пълнителят е зареден със смъртоносни отровни стрелички, а стражът му подхвърли още два пълнителя. Младежът ги пъхна в калъфите на пояса си.

Спасителната капсула се понесе с грохот по дълъг тъмен тунел. Светлото петънце далеч напред се уголемяваше с всяка секунда. Лето си спомни едно от наглед случайно изтърваните обобщения на баща си: „Тлейлаксианците няма да мирясат, докато не унищожат всичко, приличащо поне малко на мислеща машина.“ Имаше ли по-подходяща жертва на яростта им от Икс?

Светлината вече ги заслепяваше, след миг нахлуха в нея.