Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Всеки път, който ограничава бъдещите възможности, може да се превърне в гибелен капан. Хората не бродят наслуки като в лабиринт — те по-скоро оглеждат необятен хоризонт, изпълнен с уникални шансове.

Наръчник на Космическото сдружение

Свързващият възел беше неприветлив свят без особено географско разнообразие. Липсваха красиви гледки, а безцеремонният климатичен контрол не допускаше никакви природни неудобства. Космическото сдружение бе избрало планетата за свое средище не заради пейзажите, а защото беше удобно разположена.

Тук се обучаваха онези, които може би щяха да станат навигатори.

След изпитанието, съборило преградите в съзнанието му, Д’мур Пилру бе прехвърлен тук, без да се сбогува с близките си. Отначало малко се дразнеше, но напрегнатата подготовка на новаците в Сдружението бързо му разкри толкова нови чудеса, че забрави всичко останало. Установи, че вече е способен да съсредоточава мислите си несравнимо по-добре… и още по-лесно да изтрива ненужното.

Сградите тук имаха огромни издути форми — стандартен дизайн на Сдружението, напомнящ малко и за неговото посолство на Икс. Практични и стъписващи с размерите си. Навсякъде личеше символът на безкрайността. Помощните технически системи бяха произведени и от Ричиз, и от Верниус още преди столетия, но продължаваха да работят безупречно.

Космическото сдружение предпочиташе среда, която да не отвлича вниманието. Всяко разсейване на навигатор можеше да се окаже фатално. Стараеха се веднага да внушат това на новаците.

На обширното поле с черна настилка Д’мур наполовина плуваше, наполовина пълзеше в собствения си контейнер с меланжов газ. Тялото му се променяше постепенно, всички системи в организма му се приспособяваха към чудовищните количества подправка. Ципи свързваха пръстите на ръцете и краката му, самият той се източваше и полека-лека добиваше формите на риба. Никой не му обясни докъде ще стигне тази метаморфоза, а и нямаше особено желание да разпитва. Беше му безразлично. След като бе му се разкрила самата Вселена, всяка цена изглеждаше твърде скромна!

Очите на Д’мур бяха се смалили и загубили миглите си, а и вече се покриваха с перде. Не му бяха нужни, за да вижда… защото имаше мисловното си зрение. Достъпна му беше безкрайната панорама на космоса. Долавяше, че оставя зад себе си другото; а също — че то не му липсва.

През мътилката виждаше равните редици от контейнери с новаци като него и техните наставници навигатори. Понякога от клапаните изскачаха облачета пречистен меланжов газ и обгръщаха хората с маски на лицата, които чакаха заповед да преместят огромните съдове при нужда.

Контейнерът на старшия наставник, щурман на име Гродин, бе издигнат върху висока платформа. Обучаващите се го виждаха по-скоро със съзнанията си, отколкото с очите. Гродин току-що се бе завърнат от Огънатото пространство заедно с един новак, чийто контейнер още беше свързан с неговия чрез гъвкави тръби.

И Д’мур вече бе извършил три кратки полета. Смятаха го за един от най-обещаващите кандидати. Щом се научеше да прониква самостоятелно в пространството, щеше да бъде определен за пилот, най-низшия ранг при навигаторите… но стоящ неизмеримо по-високо от простосмъртния човек.

„Толкова е приятно тук…“ С разширените си ноздри Д’мур поемаше острия, богат аромат на меланжа. Човеците с техните притъпени сетива оприличаваха тази миризма на канела, но подправката беше несравнимо по-сложна.

Вече не бе принуден да се занимава с пошлото всекидневие на ограничени и късогледи хора — политически машинации, тълпи като разбунен мравуняк, съществувание, подобно на ярки или мъждукащи искри от огън. Миналото му се превръщаше в смътен бледнеещ спомен, лишен от конкретни имена и лица. Не се съсредоточаваше в случайно мяркащите се образи. Нямаше смисъл — не би могъл да се върне към някогашния си живот.

— Навигаторът не бива само да наблюдава — дращеше гласът на Гродин. — Той използва видяното, за да насочва безопасно звездолетите през пустошта. Ако не прилага някои задължителни принципи, може да причини катастрофа и да погуби поверените му пътници и товари.

Преди някой от новаците като Д’мур да стане пилот, всички те трябваше да овладеят похватите за справяне с кризи — частично Огънато пространство, непълнота в прозрението, внезапен пристъп на непоносимост към меланжа, повреда в Холцмановите генератори… или дори умишлен саботаж.

Д’мур се опитваше да си представи зримо участта, сполетяла някои от злополучните му предшественици. В насажданите у простолюдието твърдения нямаше нищо вярно — не самите навигатори огъваха пространството, а Холцмановите генератори. Навигаторите само насочваха ограничените си прозрения към търсене на безопасен маршрут. Корабът би могъл да се пренесе от една точка в друга и без тяхната намеса, но такова опасно налучкване почти винаги щеше да завърши с бедствие. Всъщност дори опитен навигатор от Сдружението не можеше да гарантира пълна сигурност… ала все пак повишаваше неимоверно благоприятните шансове. Винаги обаче можеха да възникнат проблеми, свързани с непредвидени събития.

Д’мур, разбира се, щеше да попие докрай натрупаните от Сдружението знания, но и те нямаше как да обхванат всички възможности. Вселената и нейните обитатели се намираха насред неспирни промени. Великите древни школи разбираха и осмисляха този факт, особено Бене Гесерит и ментатите. Оцелелите се учеха да се приспособяват към промените, да очакват неочакваното.

С периферията на съзнанието си той възприе преместването на своя контейнер върху суспенсорите към редицата зад други обучаващи се. Чуваше един от помощник-наставниците да изрежда указания от Наръчника на Сдружението. Около него бръмчаха механизмите за напомпване на меланжовия газ. Всяка дреболия беше ясна, отчетлива, важна. Преди никога не би могъл да се почувства толкова жив!

Отново вдиша дълбоко оранжевите струи и осъзна колко е свободен от грижи. Мислите му се подреждаха спретнато по нервните пътища на усъвършенстващия се мозък.

„Д’мур… Д’мур, братко…“

Името сякаш се завихри заедно с газа, прозвуча като шепот на Вселената. Бе го изоставил, когато получи своя номер в Сдружението. Имената налагаха ограничения и предубеждения, семейни задължения и товар от миналото, натрапваха индивидуалност, противоположна на същността на навигатора. А принадлежащите към Сдружението се сливаха с космоса и проникваха през криволиците на предопределението, осеняваха ги видения, с чиято помощ местеха материята от едно място на друго като фигури върху вселенската игрална дъска.

„Д’мур, чуваш ли ме? Д’мур?“

Струваше му се, че гласът звучи и от комуникатора, и от някаква безмерна далечина. Разпознаваше твърде неясно тембъра и интонацията. Нима бе забравил толкова много? Д’мур… Почти бе заличил името от мислите си!

Проследи връзките, които ставаха все по-маловажни за него, и от отпуснатата му уста заклокочиха звуци:

— Да. Чувам те…

Служителят забута контейнера на Д’мур над настланата пътека към грамадното здание, където живееха навигаторите. Може би никой друг не долавяше гласа.

„Аз съм К’тер. Твоят брат. Чуваш ли ме? Най-после накарах това нещо да проработи. Как си?“

— К’тер?…

Начинаещият навигатор долови как съзнанието му сякаш потъна в самото себе си, сви се до остатъците отпреди постъпването в Сдружението. За миг се опитваше отново да бъде човек. А имаше ли защо?

Беше болезнено, ограничаващо, все едно доброволно затваряше очите си, но стигна до информацията: близнакът му, К’тер Пилру. Обикновен човек. Виждаше мимолетно баща си в одеждите на посланик, майка си в униформата на банкер от Сдружението, брат си (негово пълно външно подобие) с тъмни очи и коса. Бе отделил тези представи от своята мисъл… но още не ги бе загубил окончателно.

— Да — потвърди Д’мур. — Познавам те. Помня те.

 

 

В тъмната ниша на Икс, където бе задействал незнайно как скалъпения предавател, К’тер настръхваше от опасността да го открият… но невероятният шанс си струваше всеки риск. Сълзи се стичаха по бузите му.

— Отведоха те от камерата за изпитанието — шепнеше дрезгаво. — Не ми позволиха да те видя, да се сбогувам. След всичко, което се случи на Икс, вече знам, че от нас двамата ти си бил късметлията… — Въздъхна накъсано. — Скоро след като постъпи в Сдружението, нашият град беше разрушен. Загинаха стотици хиляди. Сега тук господари са тлейлаксианците.

Д’мур не се приспособи веднага към вече твърде странния за него начин на общуване.

— Братко, аз насочвах хайлайнер през Огънатото пространство. Обхващам галактиката с ума си, математиката е видима за мен. — Думите звучаха непохватно и неуместно. — Сега знам как… Знам… Уф, тази връзка ми причинява болка. Ти… как успя?

— Болка ли?! — К’тер неволно се дръпна от предавателя и сниши глас, за да не го чуят щъкащите навсякъде тлейлаксианци. — Извинявай, Д’мур! Може би трябва да…

— Не е важно. Като главоболие е… но и различно. Рее се през съзнанието ми… и отвъд. — Брат му говореше разсеяно, гласът му звучеше някак безплътно. — Как постигна връзката? Какво е устройството?

— Не чу ли какво ти казах? Икс е опустошен, нашият свят се превърна в затвор. Майка ни бе убита от взрив! Не можах да я спася. Крия се и е опасно да се свързвам с теб. Баща ни е в изгнание някъде… май на Кайтен. А династията Верниус се отцепи от Империята. Тук съм като в капан, съвсем сам!

Д’мур явно не се разсейваше от най-значимото за него.

— Пряка връзка през Огънатото пространство? Невъзможна. Обясни ми.

Смаян от равнодушието на брат си към страшните вести, К’тер все пак не си позволи да го укори. Знаеше, че Д’мур се е променил коренно и не биваше да го вини. Не бе се и надявал да разбере какво е преживял. Самият К’тер се провали на изпитанието заради страха и сковаността си. Иначе сега и той можеше да се обучава за навигатор…

Затаи дъх и се заслуша в скърцането по горния коридор. Стъпките затихнаха. Гласове, отслабени до шепот от разстоянието. След малко се престраши да поднови разговора.

— Обясни ми! — настоя Д’мур.

К’тер жадуваше за каквото и да е общуване. Разказа на брат си за останките от техника, които събираше.

— Помниш ли Дейви Рого — стария изобретател, който ни водеше в лабораторията си и ни показваше с какво се занимава?

— Сакат… Имаше суспенсорни патерици.

— Да. Той обмисляше осъществима ли е комуникация чрез енергийните честоти на неутриното. Говореше за някаква мрежа от пръти, потопени в силикатни кристали.

— Охх… Пак тази болка.

— Ти страдаш! — К’тер се озърташе, потиснат и от риска за собствения си живот. — Няма да те тормозя още дълго.

Д’мур го подкани нетърпеливо.

— Продължи обяснението. Трябва да знам какво е устройството.

К’тер му разказа за странното видение в разрушената сграда, за указанията на призрака.

— Той ми подсказа идеята…

— Интересно — отвърна безстрастно бъдещият навигатор.

К’тер все тъй се безпокоеше от пълната липса на чувства у брат си. Помъчи се да го разпита за преживяванията му, но другият близнак не искаше да губи време и само отвърна, че няма да обсъжда тайните на Сдружението. Пътувал през Огънатото пространство и било невероятно. Толкова.

— Кога ще можем да си поприказваме отново?

Апаратът тревожно се нагряваше, трябваше вече да го изключи. Д’мур само изпъшка от болка някъде в безкрая и не каза нищо. Въпреки несгодите, които му причиняваше, К’тер изпитваше потребност да се сбогува.

— Засега се прощавам с теб. Липсваш ми!

Щом изрече отдавна напиращите думи, собствената му мъка престана да го гнети, макар че Д’мур едва ли щеше да го разбере както някога. Гузно прекъсна връзката. Поседя, докато се пребори с чувствата си — радваше се, че отново намери брат си, но го натъжаваше уклончивото му държание.

Бе очаквал Д’мур да не остане безразличен към смъртта на майка им и злощастията на Икс. Навигаторите би трябвало да са обвързани с цялото човечество. Защо да не са по-загрижени, поне настроени по-покровителствено?

А брат му като че бе скъсал всички връзки. Дали се придържаше към повелите на Сдружението, или беше толкова погълнат от самия, себе си и своите нови способности, че се бе превърнал в егоманиак? Нима беше задължително да стане такъв? Завинаги ли е отхвърлил човечността си? Още не можеше да прецени…

И все пак му се струваше, че отново е загубил своя брат.

Свали бионеутринните контакти от машината, които временно бяха придали нов размах на съзнанието му, за да достигне чак до Свързващия възел с мисълта си. Изведнъж се замая и се върна в изолираната си стаичка. Сви се на нара. Зад спуснатите си клепачи се опитваше да си представи Вселената такава, каквато я виждаше неговият близнак.

Д’мур бе говорил сякаш изпод вода… или през множество филтри, пречеши на взаимното разбиране. К’тер вече долавяше и скрити значения в разменения поток информация, тънкости и неочаквани равнища. През цялата вечер в скривалището мислите се въртяха с демонична натрапчивост из главата му. Контактът бе пробудил нещо неподозирано и в неговия мозък. Изумителна реакция…

Дни наред не напусна стаичката, потънал във все по-сложните си спомени. Избистряше ги до налудничава яснота с помощта на чудатия си апарат. Множествените значения на думите разцъфтяваха като свежи цветя в ума му. Все едно пътуваше през собствено Огънато пространство. Започваше да се досеща в какво се е превърнал Д’мур. Колко вълнуващо… и ужасно!

Опомни се незнайно кога. Край него се въргаляха празни опаковки от храни и напитки. Стаичката вонеше. В огледалото видя кръвясали очи и сплъстена коса. Стъписан, едва се позна.

Ако Кайлеа Верниус го видеше сега, щеше да го презре, или да се уплаши. Но след трагедията на Икс момчешкото му увлечение не означаваше нищо. От всички жертви, които беше принуден да направи, тази се оказа най-нищожната.

Не се съмняваше, че му предстои да преживее много по-страшни неща.

Преди да се заеме с почистване и на себе си, и на убежището, вече премисляше как да подготви следващия разговор с Д’мур.