Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (60)

Паметта и Историята са двете страни на една монета. Но след време Историята се приплъзва към благоприятната представа за събитията, докато Паметта е обречена да съхранява най-лошите им страни.

Лейди Хелена Атреидска,

лични дневници

„Татко, не бях готов.“ Тази нощ прибоят бучеше страховито, а разнасяните от вятъра дъждовни капки трополяха по прозорците на Каладънския замък. Но съвсем друга буря бушуваше в дук Лето — тревогата за бъдещето на династията му след тежките удари на съдбата.

Твърде дълго отлагаше и това задължение… вече месеци. В такава неприветлива нощ не искаше нищо, освен да поседи в стоплената от камината стая с Ромбур и Кайлеа. Но все пак реши да се заеме с личните вещи на баща си.

Сандъците бяха донесени и наредени край стената. Прислужниците разпалиха огъня, напълниха камината с дърва, а от голямата кана с греяно вино се разнасяше аромат на подправки и дъх на прескъп меланж. Четирите малки светоглобуса достатъчно добре разсейваха мрака.

Кайлеа бе намерила в един гардероб пухкава кожена наметка и се уви в нея само за да се стопли; така изглеждаше още по-очарователна. Въпреки потискащите промени в живота й и загубените мечти за бляскави дни на Кайтен, дъщерята на маркграф Верниус умееше да оцелява. И силата на волята като че й стигаше да промени всичко наоколо, за да извлече от него най-доброто за себе си.

Въпреки очевидните затруднения, в които можеше да го въвлече каквото и да било обвързване с отцепниците, дук Лето — вече предводител на Велика династия — все повече се увличаше по Кайлеа. Но и не забравяше неспирно повтаряното поучение на баща си, че бракът не бива да зависи от любовта, иначе атреидският род може да загине. Младият владетел знаеше, че няма да пренебрегне мъдростта на дук Паулус. Бе се вкоренила достатъчно здраво в съзнанието му.

И все пак много харесваше това момиче, макар досега да не събра смелост да изрази по-явно чувствата си. Предполагаше обаче, че тя го знае и без това. Впрочем Кайлеа разсъждаваше преди всичко логично. Лето го долавяше дори в извивките на пълните й устни, в съсредоточеното изражение, когато й се струваше, че той не забелязва отправения към него поглед…

Позволи на Ромбур да рови любопитно в тежките сандъци с надеждата да намери стари сувенири от общото бойно минало на Паулус и Доминик. Накрая приятелят му извади бродирано наметало и го разгърна.

— Това пък какво е? Не съм виждал баща ти да го носи.

Лето се вгледа в шевиците и веднага се досети. Ястребът на Атреидес бе обгърнал светилника на знанието — символа на династията Ричиз.

— Трябва да е част от сватбената му премяна.

— О, тъй ли… — Гласът на Ромбур заглъхна от притеснение. — Много съжалявам.

Побърза да прибере наметалото в сандъка, а Лето поклати глава. Тепърва му предстоеше да преглъща много горчилка.

— Ромбур, баща ми загина и ме остави в това положение не по своя воля. Моята майка обаче сама направи своя избор. А можеше да ми бъде безценен съветник! В други обстоятелства щях да се радвам да черпя от знанията и опита й. На… — Въздъхна. — Както казах, тя предпочете друго.

Само Лето и ментатът-воин знаеха истината за участието на Хелена в заговора за убийство. Новият атреидски дук се бе зарекъл да отнесе тайната в гроба. Със смъртта на майстор Иреск вече бе изцапал ръцете си с кръв — за пръв, ала несъмнено не за последен път. Дори Ромбур и Кайлеа не подозираха нищо.

Отпрати майка си от Каладънския замък само с две прислужнички, подбрани лично от него. „В името на покоя и благополучието си“ тя щеше да живее в доста първобитни условия на източния континент при Усамотените сестри — консервативна религиозна общност с непоклатими убеждения. Хелена прие изгнанието надменно, без да поиска никакви обяснения от сина си.

Въпреки показната безчувственост Лето скърбеше, че трябва да се раздели с нея. Още не можеше да повярва, че за броени дни се е лишил и от двамата си родители. Но Хелена бе извършила най-ужасяващото престъпление срещу собственото си семейство. За нищо на света не би й простил и не искаше да я вижда повече. Разбира се, немислимо беше да я убие. Такава мисъл дори не се мярна в ума му. Важното беше тя да се махне от очите му, защото трябваше да се заеме с управлението на огромните си владения, а смяташе благоденствието на поданиците си за свой неотменим дълг. Предстоеше му да се научи как да управлява делата на рода Атреидес.

Огледа още веднъж дреболиите в сандъка и затвори якия капак. Дук Паулус бе имал свои спомени, минало и малки лични тайни. Но те с нищо нямаше да помогнат за бъдещото процъфтяване на династията. Лето пък имаше предостатъчно неотложни грижи, свързани с политиката и търговията. Туфир Хауът, другите съветници и дори Ромбур правеха всичко според силите си, за да му помогнат, и въпреки това се чувстваше едва ли не като новородено, което тепърва опознава света.

Кайлеа напълни чаша и му я подаде, после сипа вино в още две за себе си и за своя брат. Лето отпи разсеяно, но все пак се наслади на аромата. Топлината сякаш се просмука направо в костите му и той се усмихна с благодарност на момичето.

А иксианката се взираше в пръснатите наоколо вещи и опипваше един от златните гребени в тьмномедната си коса. Забеляза, че долната й устна потреперва.

— Хей, какво има?

Тя въздъхна и вдигна глава.

— Никога няма да взема в ръце нещата, принадлежали на майка ми. Нито онези от Големия дворец, нито скъпоценностите, които отнесе със себе си.

Ромбур обгърна раменете й, но сега тя се взираше само в Лето.

— Майка ми пазеше дори подаръците от императора. Толкова имаше да ми разказва, а аз не отделях време да я чуя, докато беше жива.

— Ще имаме собствени спомени — опита се да я утеши брат й.

— Да, ще накараме всички да ни запомнят… — изведнъж пресекна гласът й.

Поддал се на унинието и умората, Лето потърка пръстена с дукския печат. Все още го усещаше тежък и чужд, но нямаше да го свали до оня ден, разположен в далечното бъдеще, когато ще го предаде на своя син, за да продължи водачеството на атреидите!

Навън бурята неуморно заливаше стените на замъка, а морето шумеше далече долу, в подножието на скалите. Кой знае защо, представяше си Каладън смазващо огромен, а себе си — нищожно дребен. Но когато размени усмивки с Ромбур и Кайлеа, почувства се уютно у дома си — въпреки вилнеещата стихия.

 

 

Научи за смъртта на императора, докато заедно с трима помощници се чудеше къде точно да окачи главата на салусанския бик в трапезарията. Неколцина работници вдигнаха чудовищния трофей с макари и въжета до избраното място на доскоро голата лъскава стена.

Намусеният Туфир Хауът ги гледаше отстрани, сплел пръсти зад гърба си. Ментатът неволно докосна дългия белег на единия си крак. Тогава бе спасил много по-младия Паулус от друг разбеснял се бик. Но този път не успя да се намеси навреме…

Кайлеа се извърна, когато погледна главата на гадната твар.

— Трудничко ще ни е да се храним тук, ако това нещо ни зяпа. Още се вижда кръвта по рогата му.

Лето обаче се взря с одобрение в трофея.

— Нека ми напомня, че винаги трябва да съм нащрек. Дори едно тъпо животно, макар и чрез намесата на заговорници, може да повали предводителя на Велика династия от Ландсрада. Мисли за поуката от случилото се, не за грозотата на бика!

— Боя се, че и поуката не ме утешава особено — промърмори тя и в изумрудените й очи блесна влага.

Примига, за да проясни зрението си, и се върна към своите занимания. Пред нея беше отворен сборник с данни, изработен от ридулианов кристал. От известно време бе затънала в счетоводството на атреидите. Наученото на Икс й помагаше да се ориентира лесно в дейностите и производителността навсякъде из Каладън. Обсъждаше изводите си с Лето, който с удоволствие откри, че Кайлеа Верниус има блестящи заложби на делова жена.

„Да си добър дук не означава само да въртиш сръчно меча и да се биеш с бикове — бе му казал Туфир Хауът дълго преди върху него да се стоварят сегашните проблеми. — Справянето с всекидневните дреболии може да се окаже дори по-тежко.“ Ето че сега откриваше колко прав е бил ментатът…

Куриер, явно току-що спуснал се от хайлайнер на Сдружението, влезе с маршова стъпка в залата. Униформата му беше в алено и златно — имперските цветове.

— Моля да бъда приет от дук Лето Атреидски.

Тримата се смръзнаха на местата си. Веднага си спомниха каква страшна новина научиха предишния път, когато в замъка бе дошъл вестоносец. Сега младият дук се молеше нищо лошо да не е сполетяло беглеца Доминик Верниус. Но този куриер все пак носеше униформата на Корино и изглеждаше уморен от дълго пътуване…

— Възложено ми е задължението да известя всички членове на Великите и Малките династии, представени в Ландсрада, че падишах-императорът Елруд Корино IX почина от продължително заболяване в сто тридесет и осмата година от царуването си. Дано тези десетилетия останат с добро в историята и нека душата му намери вечен покой!

Лето слушаше слисан. Един от работниците едва не изтърва въжето и бичата глава застърга надолу по стената, но Хауът му кресна да си върши работата.

Императорът беше неизменният повелител на галактиката в продължение на два нормални човешки живота — заобиколен от стражите си, защитен срещу всякакви заплахи, пристрастен към даряващата дълголетие подправка… Лето изобщо не се бе замислял, че и старецът все някой ден ще умре, макар от година-две да се чуваше, че здравето му се е разклатило.

Взря се в куриера и се поклони официално.

— Моля ви да предадете на кронпринца Шадам моите съболезнования. Кога ще бъде извършена церемонията по погребението? Родът Атреидес ще бъде представен на нея, разбира се.

— Не е необходимо — отвърна куриерът безстрастно. — По волята на престолонаследника ще има скромна частна церемония, на която ще присъстват само членовете на семейството.

— Разбирам.

— Възложено ми е да ви предам обаче, че Шадам Корино, който скоро ще бъде коронясан като падишах-император на Опознатата Вселена под името Шадам IV, любезно настоява за вашето присъствие и полагане на клетва за вярност към него по време на церемонията по възкачването му на Трона на Златния лъв. Датата ще бъде уточнена допълнително.

Лето се озърна към своя ментат и отговори:

— Ще се отзовем на поканата. Вестоносецът кимна рязко и добави:

— Ще бъдете уведомени своевременно за всички подробности по протокола.

Мъжът се поклони и се обърна кръгом с отсечени, движения. Излезе от залата със същата маршова стъпка, за да се върне със скоростен топтер на космодрума и да поеме към следващата планета от Империята, където щеше да повтори известието си.

— Ами, ъ-ъ… ето ти една добра новина — кисело се обади Ромбур. Бледото му лице се изопна, той силно стисна челюсти. — Ако не беше дребнавата ревност на императора, нашето семейство можеше да се справи с кризата на Икс. А и Ландсрадът щеше да ни изпрати подкрепления.

— Елруд не искаше да се справим — вметна Кайлеа. — Жалко, че майка ни не доживя да чуе това.

Устните на Лето се извиха в усмивка на сдържана надежда.

— Чакайте… Та това е неочакван шанс. Помислете! Само Елруд упорстваше в личната си вражда срещу династията Верниус. Той и майка ви имаха общо минало, заради което — всички знаем — императорът отказа да отмени наградата за главите ви. Омразата беше негова… и само негова!

Застаналият под бичата глава Хауът наблюдаваше безмълвно и чакаше да чуе какво ще каже младият дук.

— Вече говорих пред Съвета на Ландсрада — продължи Лето, — но те са безполезни и безлични. Никога няма да заемат ясна позиция. А с моя братовчед по майчина линия Шадам е друго… — Докосна долната си устна с език. — Срещали сме се само три пъти, но една от бабите ми също е дъщеря на Елруд. Ще се възползвам от кръвната ни връзка. Когато Шадам седне на трона, ще подам официална петиция за амнистия като жест на милосърдие от негова страна. И заклевайки му се във верността на рода Атреидес към Империята, ще му напомня за славната история на Верниус!

— Че защо му е да те слуша? — усъмни се Кайлеа. — Каква изгода ще има, ако изпълни молбата ти?

— Но нали това ще бъде най-правилно?! — възкликна Ромбур. — Просто защото е справедливо.

Сестра му го изгледа, сякаш си е изгубил ума.

— Ще го стори, за да даде ново начало на царуването си — увери ги Лето. — Всеки император иска веднага да покаже, че е различен от предшественика си, а не скован в рамките на старите нрави и решения. Шадам може би ще е склонен да прояви човеколюбие. А и отдавна чувам слухове, че не се погаждал много с баща си. Сигурен съм, че ще търси повод да прояви своя характер, след като Елруд е властвал повече от век.

Внезапно Кайлеа се хвърли в ръцете му и той я прегърна неловко.

— Лето, ще бъде чудесно, ако ни върнат свободата… и фамилните ни владения! Може би все пак ще спасим Икс.

— Да се надяваме — промърмори Ромбур, изведнъж настроил се скептично. — Ако го желаем силно, нищо чудно и да се случи.

— Поне не бива да се боим, а да настояваме — натърти Лето.

— Ами добре… — проточи иксианецът. — Ако някой успее да го постигне, това ще си ти, приятелю.

Пламнал от въодушевление и решимост, младият дук вече кроеше планове за пътуването до Кайтен.

— Ще им подготвим голяма изненада — заяви той след малко. — Двамата с Ромбур ще отидем заедно на тържествата.

Разтревоженият ментат се намеси.

— Господарю, опасно е синът на рода Верниус да напуска убежището си.

— Именно затова никой няма да очаква, че ще постъпим така!