Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Само Бог може да създава живи разумни същества.

Оранжевата Католическа Библия

Едно вресливо новородено момиченце лежеше върху плота на медицинската машина в Първа родилна зала на комплекса. Дъщерята с гени от барон Владимир Харконен. Миризмата на кръв и дезинфектанти сякаш сгъстяваше въздуха, по-остро се чуваше шумоленето на стерилизирани облекла. Дразнещо ярки светоглобуси хвърляха неприятни отблясъци върху полирания метал и грапавите каменни стени. Много дъщери се бяха родили тук… много нови сестри за Бене Гесерит.

С далеч по-явно от обичайното вълнение свети майки в тъмни роби побутваха мършавото бебе с накрайниците на някакви апарати и обсъждаха разтревожено състоянието му. Една взе кръвна проба, друга — кожна. Позволяваха си само шепот. Странна кожа, разстроена биохимия, недостатъчно тегло…

Обляна в пот, Гайъс Хелън Мохайъм лежеше наблизо и се насилваше да си върне контрола над собственото си измъчено тяло. Макар възрастта й изобщо да не личеше, явно беше вече твърде стара да зачева и ражда. Беше й много тежко, не както с предишните осем деца… Чувстваше се някак изхабена.

Две послушници побързаха да я откарат в другия край на залата. Едната притисна студена кърпа към челото й, другата изстиска няколко оскъдни капки влага върху напуканите й устни. Мохайъм си беше свършила работата, с останалото щеше да се заеме Сестринството. Не знаеше какво бъдеще са определили за това момиченце, но й беше известно, че то непременно трябва да оживее.

А през това време сестрите обръщаха бебето върху сканиращата маса, още преди да са избърсали кръвта и другите течности от телцето му. На момиченцето явно му беше студено, ревеше от първичен ужас, но все по-накъсано. Гласчето му сякаш слабееше с всяка следваща минута.

Всички резултати бяха събрани на големия стенен екран, за да ги виждат специалистките на Бене Гесерит. Сравняваха ги придирчиво с втората колона, която съдържаше оптималните биоконстанти.

— Несъвпадението е направо стъписващо — тихо отбеляза Анирул.

Разочарованието на светата квизац майка тежеше като огромен камък върху раменете й.

— И напълно неочаквано — промълви старшата майка Харишка.

Птичи очи блещукаха измежду дълбоките бръчки на лицето й. В Бене Гесерит не само се бяха отрекли напълно от изкуственото оплождане за целите на размножителните си програми, но и нито изследваха, нито променяха зародишите. Престарялата жена поклати глава и изгледа с ъгълчето на окото си изтощената Мохайъм, която полека-лека се опомняше.

— Имаме необходимите ни гени, но това… дете не е наред. Допуснахме грешка.

Анирул се наведе да огледа бебето по-отблизо. Болнавата бледност, доста уродливите лицеви кости и изкривеното рамо веднага се набиваха на очи. Може би имаше и други вродени недъзи, вероятно хронични, които щяха да проличат по-късно. „От нея ли ще очакваме да стане бабата на квизац хадераха? Слабостта не ражда сила.“

Не се издаваше, но вътрешно цялата трепереше, докато се опитваше да разбере в какво са сбъркали. Другите пак ще кажат, че е прекалено млада и припряна. А предвижданията според данните в генетичните архиви бяха толкова точни, информацията от Другите Памети — неподлежаща на съмнение! Макар че биологичният баща на детето беше барон Владимир Харконен, то явно нямаше да оправдае надеждите им. Хилавото създание не можеше да се превърне в следващото стъпало към завършека на пътя, до който оставаха само две поколения…

— Възможно ли е да има грешки в указателя за най-благоприятните съчетания? — попита старшата майка, извръщайки поглед от новороденото. — Или сме свидетели на случайно отклонение?

— Старша майко, в генетиката никога няма пълна сигурност. — Анирул също се отдръпна от масата. Бе загубила самонадеяността си, но се стараеше да не се оправдава. Нервно прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Предвижданията ни са правилни. Боя се обаче, че кръвните линии просто не се съчетаха добре… този път.

Харишка плъзна поглед по лекарките и останалите сестри. Всяка дума, всеки жест щяха да бъдат съхранени в архивите на Уалах IX — разбира се, и в Другите Памети — за да послужат на следващите поколения.

— Нима предлагаш отново да опитаме с барона? Не беше особено склонен да ни сътрудничи.

Анирул се подсмихна унило. „Колко меко се изрази…“

— Това е съчетанието с най-висока вероятност — барон Харконен и Мохайъм. Грижливият подбор в продължение на хилядолетия ни доведе дотук. Имаме естествено и други възможности, но те са далеч по-съмнителни… Затова е задължително да опитаме пак. — В гласа й прозвуча философско примирение. — Старша майко, имало е и други несполуки по пътя ни. Не бива да допуснем да ни попречи един провал.

— Разбира се! — отсече Харишка. — Ще се свържем с барона. Изпратете при него най-убедителната сред нас, докато Мохайъм се възстановява.

Анирул се взря в момиченцето. То бе млъкнало от изтощение, само размахваше ръчички и крачета. Дори нямаше сили да плаче дълго! „Не е от здрав размножителен материал.“

Мохайъм се надигна на подвижното легло и се загледа с трескавите си очи в новороденото. Незабавно зърна уродството и слабостта. Изстена и се отпусна на гръб.

Старшата майка застана до нея и се помъчи да я утеши.

— Сестро, сега имаме нужда от твърдостта ти, не от отчаяние. Ще уредим нещата с барона още веднъж.

 

 

Скръсти ръце на гърдите си и излезе от родилната зала, следвана от помощничките си.

В покоите насред харконската си крепост баронът стоеше гол пред огледалото и се наслаждаваше на отражението си. Често го правеше. Тук не липсваха нито огледала, нито всевъзможни светлини, за да се радва непрекъснато на съвършенството, с което го бе дарила природата. Беше строен и мускулест, с чудесен тен… особено когато любовниците му втриваха в неговата кожа ароматни масла. Опипа коравите мускули на корема си. „Превъзходно!…“

Защо да се чуди, че вещиците поискаха за втори път да заплоди една от тях? Беше прекрасен. Естествено те се стремяха да получат само най-доброто за размножителните си програми. Дори онази кранта Мохайъм трябва да е родила толкова безупречно отроче, че им се е приискало да имат още един потомък на барона. Макар че погнусата му беше искрена, вече се питаше дали е чак толкова ужасно да се появи още едно дете с великолепната му наследственост.

Щеше му се обаче да знае как тези негови потомци се вписват в дългосрочните замисли на лукавите и потайни жени. Никой извън Бене Гесерит не успяваше да се досети за същинския смисъл на многобройните им размножителни програми. Досега се бяха въздържали от предизвикване на династични раздори, не му се вярваше да започнат тепърва. Но каква изгода би могъл да извлече самият той от настойчивостта им? Дори Пайтър дьо Врие не му предлагаше задоволителен отговор.

— Бароне, чакам решението ви — напомни Марго Рашино-Зий зад гърба му.

Вещицата очевидно не се притесняваше ни най-малко от голотата му. Той огледа внимателно отражението на русата красавица. Нима са си въобразявали, че ослепителната й хубост ще го изкуши? Всъщност би ли предпочел да се сношава с нея вместо с другата? Едва ли ще е по-приятно.

Марго му бе обяснила преди малко „необходимостта“ да заплоди за втори път гнусната Мохайъм. А не бе минала дори година. Ама че нагли твари! Русата досадница поне говореше по-уклончиво и прилично, не ръсеше груби простотии като дъртачката. Явно вещиците се бяха сетили да изберат по-умела парламентьорка.

— Мохайъм ми се стори доста постна самка — промърмори той и най-после се обърна с лице към пратеничката. — Я ми кажи, първото дете наистина ли беше момиче, както обещахте?

— Нима има някакво значение за вас? — отвърна с въпрос тя.

Сивите й очи не се отделяха и за миг от неговите, но му се струваше, че ей сега ще зашарят по красиво очертаните мускули под златистата му кожа.

— Не съм казал, че има значение, глупачке!… Аз все пак съм благородник и ти зададох въпрос. Отговори ми… или умри.

— Бароне, бене-гесеритките не се плашат от смъртта — промълви тя безметежно. Нейната невъзмутимост го вбесяваше, но и озадачаваше едновременно. — Колкото до въпроса… Знаем какво вършим. Не бихме имали полза от ваш син.

— Ясно. А защо пак ми губите времето?

— Не съм упълномощена да ви разкрия нищо друго.

— Смятам второто искане на вашето Сестринство за непростимо оскърбление. Казах ви недвусмислено, че повече няма да имам нищо общо с Бене Гесерит. Защо ли не заповядам да те екзекутират за дързостта ти? Това е моята планета!

— Няма да е благоразумно, ако прибегнете към насилие.

В равния глас прозвуча сковаваща мислите му заплаха. Как тази жена смогваше да внушава такава чудовищна мощ в уж безобидното си, макар и прекрасно лице и тяло?

— Предишния път щяхте да разкриете моите измислени от вас запаси от подправка. Съчинихте ли нещо ново, или ще ме изнудвате със същото?

— Ние от Бене Гесерит винаги можем да си послужим и с други средства за принуда. Все пак доказателствата за вашите фалшификации и измами би трябвало да са достатъчни, за да ви навлекат гнева на императора.

Баронът изви едната си вежда и благоволи да вземе лъскавия си черен халат от креслото, където го бе метнал.

— Разполагам с неоспорими данни, че още няколко Велики династии са натрупали запаси от меланж. Някои дори твърдят, че и Елруд не бил чужд на същото увлечение.

— Напоследък нито здравето, нито настроението на императора са особено добри. Затънал е в историята с Икс.

Барон Харконен се замисли. И собствените му шпиони на Кайтен донасяха, че Елруд е по-избухлив и непредвидим от когато и да било, често проявявал дори признаци на параноя. Явно съзнанието му гаснеше, здравето му вече го нямаше никакво… и това го озлобяваше. Какво по-очевидно свидетелство от решението за разгром на династията Верниус?

— Аз не съм ви породист салусански бик!

Нямаше от какво да се опасява. Доказателствата на вещиците вече не струваха нищо. Пръснал бе запасите си от меланж в безлюдната пустош на Ланкивейл, заповяда също да бъдат заличени всички издайнически следи на Аракис. Тази работа бе свършена майсторски от бивш ревизор на ПОСИТ; бивш във всяко отношение. Дьо Врие на свой ред се погрижи за човека.

Въпреки наглостта си бене-гесеритките вече не бяха толкова опасни за него. Можеше да им се опъне.

Вещицата продължаваше да го зяпа дръзко. Щеше му се да стисне изящната й шия и да я накара да млъкне завинаги. Това обаче не би го избавило от проблема… ако изобщо останеше жив след схватката. Непременно щяха да пратят друга. Струваше му се по-уместно да им даде незабравим урок.

— Щом настоявате, изпратете ми разплодната си света майка.

Знаеше какво да стори. Пайтър, вероятно и племенникът му Рабан щяха да му помогнат с удоволствие.

— Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм ще потегли към Гайъди Прайм след две седмици.

Марго стана и си тръгна, без да продума повече. Искрящо русата й коса и млечнобялата кожа изглеждаха прекалено лъчезарни за невзрачната роба на бене-гесеритка.

Баронът нареди да повикат Пайтър дьо Врие. Имаха работа.