Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Всички живеем до някое време в сенките на предшествениците си. Но ние, които решаваме съдбините на цели планети, накрая стигаме до мига, когато от сенки се превръщаме в самата светлина.

Принц Рафаел Корино,

„Беседи за изкуството да управляваш“

Като официален член на Обединения съвет на Великите и Малките династии дук Лето Атреидски отпътува с хайлайнер до Кайтен за поредната сесия на Ландсрада. За пръв път напускаше Каладън в новата си роля на предводител. Надяваше се, че бе укрепил достатъчно волята си след гибелта на своя баща, за да се появи пред множество зорки погледи.

Щом обяви решението си да участва в сесията, Туфир Хауът и неколцина съветници по протокола се затвориха с него за ускорен курс по дипломация. Държаха се като строги учители и настояваха, че трябва незабавно да бъде осведомен за всички социални, икономически и политически фактори, важни за решенията на един дук. Лето реши на обучението да присъства и Ромбур.

„Когато династията му възстанови правата си, задължително трябва да знае всичко това!“

Някои от съветниците си позволиха скептични гримаси, но не възразиха. Все пак изпращайки го на космодрума в град Кала, придружен единствено от Туфир Хауът, до последната минута го увещаваха да не постъпва необмислено.

„Разбирам доводите ви — отвърна им Лето, — но ще се вслушвам първо в чувството си за чест.“

Древна традиция му даваше право да застане пред Ландсрада и да търси справедливост. Гневът и остатъците от юношеска наивност му вдъхваха мъждукаща надеждица, че може и да постигне нещо въпреки всички съмнения на съветниците. Спомняше си обаче унило няколкото случая, когато дук Паулус бе отправял искания към Ландсрада. Баща му всеки път бе се завръщал пламнал от презрение и нетърпимост към пипкавата бюрокрация.

Под вечно ясното небе на Кайтен огромната Зала на красноречието се извисяваше като най-високият връх в цяла една планинска верига от законодателни и правителствени сгради. За изграждането й своя принос бяха дали всички благородни династии в надпревара всяка да надмине останалите по великолепие. Само заповедта на император Хасик Корино III бе принудила Ландсрада да премисли трезво фантастичните си проекти, иначе дори дворецът щеше да бъде засенчен…

След атомната катастрофа на Салуса Секундус и преместването на седалището на имперската власт всеки искал да вдъхне оптимизъм и вяра в новия ред. Хасик III се мъчат да покаже, че макар династията Корино да се е разминала на косъм с безвъзвратната гибел, Империята ще продължи още по-неотклонно пътя си напред.

Флаговете на Великите династии плющяха като пъстра дъга край външните стени. Лето дълго се озърта, докато открие зелено-черното знаме на рода Атреидес. Разбира се, алено-медният флаг на Верниус отдавна бе свален и изгорен на публична церемония.

Туфир Хауът стоеше до своя млад господар. На Лето много му се искаше и неговият приятел Ромбур да го придружи, ала съзнаваше, че иксианският изгнаник няма да е в безопасност, напусне ли убежището си на Каладън. За укриващия се Доминик Верниус не се бе чуло нищо дори след новината за смъртта на Шандо. Лето не се съмняваше, че коравият мъж скърби по своему, като в същото време замисля отмъщението си…

Бездруго трябваше да се научи сам да се справя със задълженията си. Баща му би очаквал именно това от него. Изопна рамене и се загледа право напред, замислен за родовата си история, за всичко случило се след мрачните времена на Атрей. Не позволи пищният блясък на Ландсрада да му вдъхне чувство за малоценност.

Когато влизаше в Залата на красноречието редом с хора от други династии, Лето мярна цветовете на Харконен около бледия грифон на знамето. Изброи наум другите родове, чиито гербове бе разпознал — Ричиз, Теранос, Мутели, Еказ, Дивец, Канидар… По средата висеше далеч по-големият императорски флаг на Корино с лъва на алено-златен фон.

Фанфарите, съпровождащи влизането на знатните особи, звучаха неспирно и оглушително. Глашатай оповестяваше името и ранга на всеки представител. Лето забеляза, че пристигналите благородници са малцина. Повечето бяха посланици, политически назначенци или платени угодници…

Макар че самият той носеше титла с кралско достойнство, не се чувстваше могъщ или влиятелен. В края на краищата какво ли представляваше дукът на средна по сила и средства династия в сравнение дори с премиер-министъра на някой от приказно богатите родове? Вярно, имаше Каладън и другите владения на атреидите, но доста от Великите династии можеха да се похвалят с контрол над несравнимо повече звездни системи. За миг си представи, че е рибка между акули, ала бързо прогони тази мисъл, за да не подронва решимостта си. Старият Паулус никога не си бе позволявал слабост!

Щом се озова в огромната зала, зачуди се къде ли са били местата на династията Верниус. Не го утешаваше особено увереността, че въпреки превземането на Икс Бене Тлейлакс никога нямаше да заслужи честта на представителство в Ландсрада. Сборището от надменни благородници не би допуснало презрените джуджета в своите среди. Макар да не търпеше подобни вкоренени предразсъдъци, в този случай дори им се зарадва.

Заседанието започна с неизбежните безкрайни формалности. Лето зае мястото си в една от черно-сините разкошни ложи за видни особи. Хауът се настани до него. Младежът следеше внимателно ставащото, за да се учи. Беше готов да стори каквото е необходимо, но първо му се налагаше да изчака своя ред.

Истинските предводители на родове не можеха да си губят времето, като присъстват на всяко редовно заседание. Решаваха се всевъзможни дребни въпроси и обсъждането им нерядко се проточваше. Скоро осъзна, че тук не вършат почти никаква работа въпреки препирните за нищожни уловки в протокола или в имперските закони.

Все пак той бе решил да превърне участието си в свое официално представяне пред Ландсрада. И когато мудно пълзящият дневен ред стигна до неговото слово, Лето прекоси лъскавия гладък под, ширнал се под гигантските сводове на залата. Застана зад катедрата в средата. Не искаше да изглежда незрял юноша и се помъчи да си представи внушителното присъствие на своя покоен баща. Спомни си оглушителните викове, когато двамата вдигаха бичата глава на арената.

Плъзна поглед по морето от отегчени самодоволни лица и си пое дъх. Усилвателите щяха да разнесат думите му навсякъде, а и всеки звук се записваше на шигърова жица. Тази реч беше жизнено важна за него — повечето присъстващи изобщо не го познаваха, немалко сред тях дори не бяха чували името му. Съзнаваше, че казаното от него ще създаде първата трайна представа за личността му.

Изчака секунда-две, за да се съсредоточат, макар че след толкова словоизлияния едва ли вече имаха кой знае какво желание да го правят.

— Мнозина от вас бяха приятели и съюзници на моя баща Паулус Атреидски. — Без повече увъртания стовари старателно обмислената изненада: — Неотдавна той стана жертва на заговор, подготвен от подлеци и страхливци.

Изви глава и се вторачи красноречиво към ложата на династията Харконен. Не знаеше имената и титлите на двамата мъже, седнали там.

Намекът беше достатъчно ясен за всички, макар че не бе изрекъл недвусмислено обвинение, пък и не разполагаше с нищо освен косвени улики. Майстор Иреск не оцеля от разпита — точно според указанията на Лето. Малко преди кончината си бе потвърдил, че Хелена е замесена в заговора, но не знаел нищо за съучастниците й. Сега новият дук на династията Атреидес искаше най-вече да прикове вниманието на събралите се тук хора… и постигна целта си.

Двамата харкони си зашепнаха, поглеждайки го неспокойно и ядосано. Реши в момента да ги изхвърли от мислите си.

Гласът му се разнасяше ясно и отсечено като сигнала на крайбрежен фар в мъглива каладънска сутрин.

— Над входа на императорския дворец е изписан девиз: „Законът е върховната наука.“ Затова ще говоря пред вас и от името на доскорошна Велика династия, която вече не може да защити правата си. Верниус бяха наши съюзници и приятели.

Неколцина изпъшкаха от отегчение, други се размърдаха неловко в креслата си. Бяха чули твърде много за Верниус напоследък. Младият атреид дръзко продължи:

— Маркграф Доминик Верниус и семейството му бяха принудени да се обявят за отцепници след незаконното превземане на Икс от Бене Тлейлакс, които познаваме като покварена сган, недостойна да бъде представена в това законодателно събрание. Но когато династията Верниус зовеше за помощ и подкрепа срещу възмутителното нашествие, всички вие се спотайвахте и протакахте, докато не стана прекалено късно.

Внимаваше да не обвини пряко самия Елруд, макар да не се съмняваше, че именно императорът е подтиквал Ландсрада към бездействие.

В залата замърмориха, този път мнозина изразиха и по-гръмко недоволството си. За младежа беше ясно, че вече го смятат за недорасъл и зле възпитан грубиян, който изобщо не е вникнал в истинските процеси и механизми на властта в Империята. Това обаче изобщо не го смути.

— Всички познавахте Доминик Верниус като почтен и заслужаващ доверие човек. И всички търгувахте с Икс. Колцина от вас не биха нарекли бившия маркграф свой приятел? — Огледа присъстващите и побърза да продължи, преди някой да е събрал смелост и вдигнал ръка. — Аз не принадлежа към рода Верниус, но тлейлаксианските нашественици застрашиха и моя живот. Едва се спасих благодарение на силите, изпратени от покойния ми баща в моя защита. Маркграф Верниус и съпругата му избягаха, изоставяйки владенията си… а неотдавна лейди Шандо бе убита като подгонен дивеч! — Зрението му за миг се замъгли от ярост, но си наложи да говори с равен глас: — Нека всички знаят, че протестирам срещу действията на Бене Тлейлакс и ги смятам за абсолютно недопустими. Справедливостта трябва да възтържествува чрез обявяване на канли или по друг подходящ начин. Династията Атреидес не признава незаконните управници на Икс. Как смеят те да преименуват планетата на Ксутух?! Цивилизована ли е Империята, или ще се удавим в нов прилив на варварство? — Изчака миг-два, а яростта все още туптеше силно в главата му. — Ландсрадът обърна гръб на тази невероятна трагедия. Нима сте слепи за възможността същото да сполети всекиго от вас?

Един от харконските представители заговори неучтиво, дори без да се изправи.

— Династията Верниус обяви, че се отцепва. Древните закони дават пълно право на имперските сардаукари, както и на всички ловци на глави, да ликвидират съпругата на един отцепник. Внимавай с приказките, младо дукче! Позволяваме ти да дадеш убежище на нейните деца от добро сърце, а не защото нещо ни задължава да го сторим.

Лето беше убеден, че харконът не е прав, но нямаше намерение да спори с него за тълкуването на един или друг параграф, особено без напътствията на останалия в ложата Туфир.

— Значи всеки род може да бъде преследван, а членовете му избивани от сардаукарите заради някаква прищявка, и тук никой няма да възрази?! — възкликна той. — Комуто хрумне, ще смазва Велики династии, а останалите просто ще си затваряте очите с надеждата, че тази участ ще ви подмине?

— Императорът не се осланя на прищевки в решенията си! — кресна глас и веднага се надигна одобрителна, гълчава… но не особено шумна.

Лето прецени, че немощната проява на преданост сигурно се дължи на крайно влошеното здраве на Елруд. Старецът не се бе появявал пред хората от месеци, предполагаше се, че е на смъртно легло.

— Може и да ви се виждам прекалено млад — отвърна на репликата той, — но не съм слепец. Членове на Ландсрада, съветвам ви да помислите — как можете да разчитате взаимно на подкрепата си, щом обещанията ви се разпиляват като прах в буря? Къде ще намерите опора, ако династиите започнат да се нахвърлят една срещу друга при най-дребния повод?

Гласът му зазвуча по-плътно и властно, когато повтори думите, с които баща му го посрещна на космодрума:

— Атреидската династия цени верността и честта несравнимо повече от политическите изгоди… Дано не забравите скоро рода Верниус!

Личеше, че е накарал поне неколцина да се замислят, но не се съмняваше, че ако внесе искане за отмяна на наградите, обявени за главите на хората от тази династия, почти никой няма да го подкрепи. Въздъхна и закрачи към сводестата врата. Никой не ръкопляскаше… но не се чуваше и смях. Тишината издаваше по-скоро стъписване. Надяваше се да е пораздрусал това сборище. А може би отново си позволяваше наивен оптимизъм. Очевидно дук Лето Атреидски имаше да учи още много за държавническото изкуство, както и Туфир Хауът сигурно щеше да изтъкне на връщане, но беше твърдо решен да не се уподоби на двуличните мошеници в залата. До края на дните си, докато имаше живот в тялото му, искаше да остане достоен и почтен човек. Накрая всички ще го разберат… дори враговете му.

Туфир го настигна при колонадата на портала и двамата излязоха от Залата на красноречието, където Ландсрадът продължаваше заседанието си.