Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Слепотата има и други форми освен неспособността да виждаш. Фанатиците често са заслепени в мислите си, водачите — в сърцата си.

Оранжевата Католическа Библия

От месеци Лето живееше в подземния град Верний като почетен гост на Икс. Свикна с чудатостите на новата си среда, с присъщия й ритъм и подразбиращата се от само себе си сигурност… свикна дотолкова, че да стане непредпазлив.

Принц Ромбур се успиваше редовно, а гостът му се будеше рано като рибарите на Каладън. Атреидският наследник бродеше сам из подобните на сталактити здания, надничаше през панорамните прозорци и наблюдаваше работата по създаване на нови модели космолети или сглобяването на утвърдените образци. Знаеше как да се придвижва със сложната транспортна система и откри, че дадената му от маркграф Верниус биокарта му осигурява достъп почти навсякъде.

Трупаше повече полезни знания от обиколките си, подхранващи вечно будна неговата любознателност, отколкото от заниманията с различни наставници. Не забравяше заръката на баща си да се учи от всичко. Където нямаше самонасочващи се асансьорни кабини, използваше оградени проходи, товарни левитатори или дори стълби, за да мине от едно равнище на друго.

Една сутрин се събуди преливащ от енергия и излезе на открита панорамна площадка. Макар иксианците да живееха в пещери, пространствата тук бяха толкова необятни, че възникваха въздушни течения и устойчиви ветрове. Разбира се, не можеха да се сравнят с естествените стихии, брулещи кулите на замъка в Каладън. Вдиша дълбоко, но за жалост въздухът тук винаги миришеше на скален прах. Или само си го въобразяваше…

Протягаше се и гледаше към огромната кухина, където с всеки ден се оформяше поредният хайлайнер за Сдружението. Скелетът на туловището беше почти готов, екипи от субоиди го довършваха с работливостта на мравки.

Точно под терасата мина товарна платформа, която се спускаше плавно към далечната работна площадка. Лето се наведе — по нея бяха наредени материали, добити от кората на планетата. Внезапен подтик го накара да прескочи парапета и да тупне два метра по-надолу върху металните греди и плочи за обшивка. Не се съмняваше, че ще успее да се върне с помощта на биокартата и знанията си за подредбата на града. Пилотът на платформата седеше в кабина отдолу. Или не забеляза, или не обърна внимание на неочаквания пътник.

При спускането към по-топлата повърхност хладен повей разроши косата му. Лето си представи ветровете в океана и въздъхна. Под неимоверния простор на скалния таван се почувства по-свободен, сякаш седеше някъде на брега. Домъчня му за Каладън, за шумотевицата на селските пазари, за тътнещия смях на баща му и дори за строгата загриженост на майка му.

Двамата с Ромбур прекарваха твърде много време затворени в сградите на Икс, а Лето често копнееше за чист въздух. Защо да не помоли Ромбур да се качат отново на повърхността? Можеха да поскитат сред недокоснатата природа и да гледат безкрайното небе. Там сигурно щеше да усети истинската топлина на слънчевите лъчи, а не да вижда само холографския образ на светилото…

Замисли се за новия си приятел. Иксианският принц нямаше неговите бойни умения, но изобщо не беше глезено синче, както твърде често се случваше във Великите династии. Увличаше се по различни неща; между другото усърдно попълваше колекцията си от минерали. Държеше се приветливо и искрено, никога не губеше оптимизма си, а в привидно мекия му характер се криеше яка сърцевина от несломима решителност и желание да се прояви достойно във всичко.

В гигантската пещера подпорите и суспенсорните повдигачи крепяха хайлайнера, който бързо придобиваше обичайния вид на тези несравними с нищо кораби. Различни апарати бяха подредени в готовност до холосхемите, светещи във въздуха. Дори с неизчерпаемите ресурси и огромната численост на субоидите минаваше почти цяла стандартна година, докато бъде завършен поредният хайлайнер. Разходите за създаването му надхвърляха доходите на множество звездни системи, събрани накуп. Затова само ПОСИТ и Сдружението можеха да финансират такива проекти, а династията Верниус извличаше от поръчките фантастични печалби.

Кастата на покорните работници на Икс беше по-многобройна от администраторите и благородниците. В стените около пода на пещерата се редяха ниски арки, от които се влизаше в жилищата им. Лето никога не бе попадал в секторите, предназначени за субоидите, но Ромбур го уверяваше, че и низшата класа има всичко необходимо, за да поддържа живота си. Трудеха се денонощно на смени по кораба. Наистина бяха извънредно полезни на династията Верниус!

Платформата докосна меко равната скална основа и около нея веднага се събраха групи от работници, за да разтоварят материалите. Лето скочи и огледа отблизо странно кротките субоиди. Имаха бледа кожа, обсипана с лунички. Поглеждаха го безизразно, но нито задаваха въпроси защо е тук, нито възразяваха. Просто си вършеха работата.

От приказките на Кайлеа и Ромбур той беше готов да си ги представи едва ли не като мускулести неандерталци с неразвито съзнание. Хората около него обаче наглед по нищо не се отличаваха от нормалните. Е, явно нямаха способностите на блестящи учени или хитроумни дипломати, но и не приличаха на животни.

Наблюдаваше внимателно изграждането на хайлайнера, като се стараеше да не пречи. Възхищаваше се на управлението и техническата подготовка, с които иксианците успяваха да преодолеят проблемите в невероятно трудната задача. В по-тежкия и прашен въздух долу надушваше лютивата миризма на лазерни заварки и самоспояващи се сплави.

Общият производствен план бе разпределен на последователни операции, които субоидите изпълняваха една по една като насекоми от кошер. Изобщо не се тревожеха, че им предстои много работа, и то наглед непосилна. Не бъбреха, не пееха, не се закачаха като рибарите, селяните и работниците на Каладън. Впрочем бледите хора май не губеха време за нищо друго, освен за труд…

Неизвестно как долавяше дълбоко скрито недоволство, тлеещ гняв зад невъзмутимите лица и все пак не се страхуваше да обикаля сам тук. Дук Паулус винаги бе поощрявал сина си да играе с децата от селата, да излиза в морето с рибарски корабчета, да общува свободно с търговците и занаятчиите на пазара. Накара го и да поработи цял месец в оризищата. „За да се научиш да властваш — казваше му неведнъж, — първо трябва да опознаеш хората, над които ще имаш власт.“ Майка му се мръщеше, разбира се. „И какво, ако нашият син се научи да чисти риба? Той ще бъде предводител на Велика династия!“ Паулус обаче умееше да внушава, че на Каладън думата му е закон.

Лето признаваше, че въпреки смъдящите мускули, болките в гърба и парещата от слънцето кожа получаваше от тежката работа удовлетворение, каквото липсваше в пиршествата и приемите на замъка. И се надяваше, че вече разбира донякъде обикновените хора, знае какво мислят и как се трудят до изнемога. Затова ги уважаваше, а не ги презираше. Старият дук пък явно се гордееше, че синът му е прозрял една от основните истини в живота…

Опитваше се по същия начин да разбере и субоидите. Видя вход на спускащ се тунел и понеже никой не го попита какво търси на производствената площадка, възползва се от удобната възможност да научи нещо повече за културата на подчиненото съсловие. Защо пък да не открие подробности, които дори Ромбур не подозира в собствения си свят?

Изчака да се източи върволица от хора в работни дрехи и се шмугна вътре. Слизаше все по-навътре в плетеницата от коридори, минаваше край издълбани в скалите жилища — еднакви и равномерно разположени стаи, които веднага му напомниха, за килийките на кошер. Забелязваше и дреболиите, които ги разнообразяваха — пъстри завеси, няколко рисунки, орнаменти по стените. Ухаеше на добре сготвена храна, чуваха се тихи разговори, но нямаше никаква музика, нито смях.

Замисли се за дните, които прекарваше в учене и почивка из обърнатите надолу грамадни здания под тавана на пещерата, за гладките лъскави подове, за прозорците от метахром и кристалопласт, за меките легла и удобните дрехи, за изтънчените гозби…

На Каладън поданиците можеха да се обърнат с молба към своя дук по всяко време. Когато Лето обикаляше с баща си пазарищата и говореше с хората, всички ги виждаха като живи — от плът и кръв — себеподобни, а не като някакви безлики управници.

Не му се вярваше Доминик Верниус дори да забелязва колко е различен от отдавнашния си приятел Паулус. Сърдечният маркграф отделяше вниманието и бликащата си енергия само за своето семейство и обкръжението си, занимаваше се единствено с производството и деловите стратегии, благодарение на които богатството на Икс набъбваше неспирно. За него субоидите си оставаха просто поредното средство. Да, полагаше достатъчно грижи за тях… както се стараеше и скъпоценните машини да са в отлично състояние. Лето вече се съмняваше дали Ромбур и близките му изобщо смятат субоидите за хора.

Бе се спуснал много етажи във вътрешността на лабиринта и усещаше неприятната тежест на застоял въздух. Тунелите ставаха по-тъмни и безлюдни. По тихите коридори стигна до просторни помещения, откъдето долитаха слети гласове и шумове от присъствието на голяма тълпа. Реши, че е време да тръгне обратно, защото му предстоеше ден, запълнен с лекции за технологии и промишлени процеси. Сети се обаче, че Ромбур сигурно тепърва закусва.

Любопитството го накара да спре под арката. Видя много субоиди, събрани в залата. Нямаше столове или пейки, затова всички стояха прави. Заслуша се в еднообразния и странно безстрастен глас на нисък мускулест мъж, застанал пред гъмжилото. Но в пламналия му поглед долови чувства, които някак не се съчетаваха с наученото досега за покорните работници.

Ние правим хайлайнерите — все по-гръмко казваше мъжът. — Ние произвеждаме всичко, но нищо не решаваме. Вършим каквото ни заповядат дори когато знаем, че е неправилно! — Слушателите му замърмориха и се размърдаха. — А някои от новите технологии са отвъд забраните на Великия бунт. Вече създаваме мислещи машини. Не е нужно да разбираме чертежите и проектите, защото знаем как действат тези творения!

Лето се подвоуми и се отдръпна по-назад в сенките. Не се боеше от простолюдието, но тук се мътеше нещо необичайно. Искаше му се да избяга, ала трябваше да чуе повече…

— Ние сме субоиди, затова не участваме в разпределението на печалбите. Живеем простичко. Четем Оранжевата Католическа Библия и със сърцата си узнаваме кое е праведно. — Ораторът вдигна мазолестия си юмрук. — Затова знаем, че много от нещата, които ни карат да правим на Икс, са грешни!

Хората пак се разшаваха, зашепнаха по-сърдито. Ромбур твърдеше, че подчинената каста нямала собствени възгледи и стремежи. Сега Лето се убеждаваше, че това просто не е вярно. А говорещият продължи още по-зловещо:

— Е, какво да правим? Да зададем въпроси на господарите си и да настояваме за отговори ли? Или ще сторим и друго?

Плъзна поглед по слушателите си… и изведнъж очите му се заковаха като стрели в подслушващия Лето.

— Ти кой си?

Младежът заотстъпва и вдигна ръце в жест на помирение.

— Съжалявам, загубих се. Изобщо не исках да дойда чак дотук.

Всички се обърнаха към него и пролича, че полека-лека проумяват значението на случилото се. Явно разбираха към какво ги подтиква ораторът и какво може да ги сполети, щом непознатият е чул всичко.

— Наистина много съжалявам — смънка Лето. — Нямах намерение да ви се натрапвам.

Няколко субоиди тръгнаха към него с движенията на автомати, крачейки все по-бързо. Той им се усмихна предразполагащо.

— Ако искате, ще говоря с маркграф Верниус от ваше име, ще му обясня тревогите ви…

Групичката доближи опасно, той се завъртя на пети и побягна. Завиваше наслуки по ниските тунели, а субоидите го търсеха безуспешно и ръмжаха от ярост. Пръснаха се навсякъде, а Лето отдавна вече не си спомняше как да се върне към основната пещера.

Може би се спаси тъкмо защото се луташе. Преследвачите се опитваха да го намерят в тунелите, които водеха нагоре. А той не знаеше накъде върви, понякога се криеше дори в дълбоки, задънени ниши. Накрая стигна до малка вратичка и щом я отвори, лъхна го прашен задух под рязкото сияние на индустриални светоглобуси.

Неколцина субоиди забелязаха как силуетът му се очерта в яркия правоъгълник и закрещяха отдолу, но Лето вече препускаше към кабината на един авариен асансьор. Пъхна биокартата си в процепа на скенера и получи достъп до горните равнища.

Целият се тресеше от неистовия приток на адреналин в кръвта. Още не можеше да повярва в чутото и направо не му се мислеше как щяха да постъпят с него субоидите, ако го бяха заловили. Достатъчно се стъписа от техния гняв, дори свирепост. Разсъдъкът му странеше от предположението, че щяха да го убият — него, сина на атреидския дук, госта на династията Верниус! А и нали, им предложи помощта си?

Но у тях несъмнено беше вкоренена неизтребимо способността да си служат с насилие — плашеща тъмна бездна, която бяха успели да скрият от безгрижните си повелители в техните кристални сталактити.

Със страх се питаше дали няма и други ядра на зараждащи се размирици, други групи с не по-малко убедителни водачи, които да разпалят простодушното недоволство на огромната маса от субоиди…

Взря се надолу през прозрачните стени на кабината — работниците невинно вършеха каквото им е наредено, изпълняваха задачите си за този ден. Беше длъжен да сподели с домакините си какво е чул, но… щеше ли да му повярва някой?

Присви го стомахът, щом осъзна, че вече научава за Икс несравнимо повече, отколкото бе очаквал.