Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Трябва да управлявам с очи и нокти, както ястребът сред по-слабите птици.

Дук Паулус Атреидски

Дук Лето Атреидски.

Владетел на планетата Каладън, член на Ландсрада, предводител на Велика династия… Тези титли не означаваха нищо за него. Баща му беше мъртъв.

Струваше му се, че се е върнал в детството си. Смазан и объркан, все още не събираше сили да понесе бремето, стоварено толкова жестоко върху неговите рамене през шестнадесетата му година. А в неудобното, прекалено широко за него кресло, от което грубовато прямият стар дук бе водил официални заседания и потайни сбирки, направо се чувстваше измамник.

„Не съм готов да бъда дук!“

Бе обявил седемдневен траур и през това време успяваше да се измъкне от повечето си задължения като глава на рода Атреидес. Почти непоносимо беше дори да чете съболезнованията на други Велики династии… особено писмото от Елруд IX, несъмнено съчинено от лорд-камерхера, но подписано с треперещата ръка на императора. „Велик мъж на своя народ падна без време. Изразявам ви най-искреното си съчувствие и се моля за доброто ви бъдеще.“

Незнайно защо Лето долови заплаха в думите, дори в наклона на подписа. Изгори листа в камината на личните си покои.

Най-важни за него бяха искрените прояви на подкрепа от хората на Каладън — свежи цветя, кошници с току-що уловена риба, бродирани флагове, дори балади и елегии, сътворени от местни поети. А също така — статуетки, скици и портрети на стария дук в блясъка на величието му.

Щом останеше сам, без нито един евентуален свидетел на слабостта му, Лето изплакваше мъката си. Знаеше колко много обичаха тези хора стария дук Паулус и си спомняше как окрилен се чувстваше той самият, когато заедно с баща си държеше бичата глава насред арената. Тогава копнееше някой ден също да изпита обичта и верността им. Родът Атреидес…

Лейди Хелена се бе затворила в покоите си и оставаше глуха и сляпа за грижите на своите прислужници. Лето не бе съзирал особени прояви на привързаност между родителите си и не можеше да познае дали майка му скърби искрено. Все още тя се съгласяваше да приема само свещеници и личните си духовни наставници. Вкопчваше се в насилените тълкувания, които сама придаваше на определени пасажи от Оранжевата Католическа Библия.

Лето все по-често си повтаряше, че е длъжен да се измъкне от това блато. Време беше да се заеме с управлението на Каладън. Дук Паулус би го сгълчал за страданията и за неумението му да определи най-първостепенните грижи. „Момко, тъгувай през свободното си време — би казал строго той. — Никога не демонстрирай пред околните, че в рода ни се е загнездило слабодушие!“

Заричаше се да стори всичко, на което е способен. И добре разбираше, че му предстоят много жертви…

Сега Ромбур незабелязано бе застанал до креслото му в пустата зала за аудиенции. Лето тъжно зяпаше портрета на отсрещната стена, на който баща му бе изобразен в пищните дрехи на матадор. Иксианецът впи пръсти в рамото на приятеля си.

— Ти изобщо ял ли си днес? Имаш нужда от енергия!

Въздъхна на пресекулки и се обърна към Ромбур, по чието широко лице ясно личеше тревога.

— Не съм. Ще закусиш ли с мен?

Надигна се вдървено от твърдото кресло. Трябваше да помни дълга си. Туфир Хауът се заседя с тях до масата часове наред — обсъждаха плановете и стратегиите си. По едно време се умълчаха, а воинът-ментат се взря право в очите на младежа.

— Господарю дук, макар че се надявам да е проличало и от постъпките ми, искам да ви уверя, че ви обричам предаността си докрай и подновявам клетвата си за вярност към рода Атреидес. Ще дам всичко от себе си, за да ви помагам и съветвам. — Изражението му стана по-сурово. — Но вие би трябвало да разбирате, че всички решения ще бъдат ваши и само ваши. Възможно е да чуете противоречиви съвети от мен, от принц Ромбур, от майка си и от другите си помощници. В крайна сметка ще решавате вие. Вие сте дукът. Вие сте атреидската династия.

Лето наведе глава, сякаш отговорността беше като хайлайнер на Сдружението, готов да се стовари върху него.

— Осъзнавам това, Туфир, и наистина ще имам нужда от помощ. А сега… Докъде стигна в разследването на причините за гибелта на моя баща? Потвърждава ли се версията за злополука, или това е само заблуда?

Ментатът сви вежди, лицето му посърна.

— Не ми се искаше да го казвам, господарю дук, но… опасявам се, че е убийство. Продължават да се трупат доказателства за отдавнашен и заплетен заговор.

— Какво?! — Юмрукът на Ромбур се стовари върху масата, а самият той почервеня. — Кой е сторил това с дука? И как?

Бе се привързал силно не само към приятеля си Лето, а и към патриарха на рода Атреидес, приютил него и сестра му въпреки рисковете. Разяри се при мисълта, че Паулус може да е бил наказан за добротата си към иксианските изгнаници.

— Ромбур, аз съм дукът — хладнокръвно напомни Лето, отпуснал ръка на рамото му. — Това е мое задължение.

— Химическият анализ на мускулната тъкан — продължи ментатът-воин, — взета от салусанския бик, показва слаби следи от две неприсъщи за обмяната му вещества.

— Нали уж ги проверяваха преди боя? И ветеринарят ли е участвал в заговора?

— Всички задължителни тестове са били направени преди началото на коридата. — Туфир стисна устни, потропвайки с пръсти по масата, докато подреждаше мислите си. — За жалост не е било възможно да открият отклонението. Бикът е бил нарочно настървен със силен стимулант, който постепенно се е натрупвал в тялото му, защото му е даван на порции.

— Така не биха могли да постигнат нищо! — Ноздрите на Лето се разшириха от гняв. — Баща ми беше майстор на коридата. Най-добрият матадор!

Ментатът поклати рошавата си глава.

— Дали са на животното и противоотрова срещу невротоксина, с който бяха намазани бандерилите. Това вещество е усилвало действието на стимуланта. Вместо да бъде полупарализиран, бикът всъщност е освирепял до бяс. Станал е същинска машина за убиване тъкмо когато дукът започна да се изморява.

Лето скочи от стола си и неволно се озърна към вездесъщия детектор за отрови над масата. Закрачи из трапезарията, а недокоснатият оризов пудинг изстиваше в чинията. Завъртя се на пети и изрече властно, събирайки в гласа си всичко, което бе научил за изкуството на управлението:

— Ментат, искам от теб обобщена хипотеза. Кой би го извършил?

Туфир застина на стола си, потънал в интуитивен размисъл. Данните се носеха на мълниеносни потоци в мозъка му, уподобяван на компютър — древния омразен враг на човечеството…

— Най-вероятно обяснение: удар от някой враг на дука сред Великите династии. Поради избрания момент подозирам, че е свързан с подкрепата му за династията Верниус.

— И аз го допускам — промърмори Ромбур.

Синът на Доминик Верниус вече не изглеждаше като добродушно момче, свикнало да му угаждат. Откакто дойде на Каладън, стана по-жилав и в очите му личеше непреклонност.

— Но нали нито един род не е обявил канли срещу Атреидес? — напомни Лето. — Древните ритуали на вендетата налагат строго спазване на правилата. Не е ли така, Туфир?

— Не можем да разчитаме — възрази ментатът, — че всички врагове на дук Паулус биха се придържали към правилата. Трябва да бъдем изключително предпазливи.

Ромбур отново почервеня — спомни си за прогонването на собственото си семейство от Икс.

— Има и такива, които извращават смисъла на формалностите според прищевките си.

— Втора възможност — продължи Хауът. — Самият дук Паулус е бил набелязан за жертва, а не родът Атреидес. Лично отмъщение. Не е изключено да е виновен някой местен молител, комуто не е допаднало отсъждане на дука. Макар че убийството има последици с галактически мащаби, подбудите биха могли да са и нелепо дребнави.

Лето завъртя глава.

— Не ми се вярва. Знам колко много обичаха баща ми хората тук. Никой от поданиците му не би се обърнал срещу него.

Туфир не се остави да бъде разубеден толкова лесно.

— Господарю дук, не надценявайте силата на обичта и верността и не подценявайте мощта на омразата.

— Ъ-ъ… а кое обяснение е по-вероятно? — не се сдържа Ромбур.

Хауът не отместваше поглед от Лето.

— Нападение с цел да бъде отслабен родът Атреидес. С гибелта на баща ви вашата позиция, милорд, става прекалено уязвима. Вие сте млад и неопитен.

Лето пламна, но сдържа острия си отговор.

— Враговете ви — натърти ментатът — ще предположат, че вашата династия е станала твърде неустойчива и биха могли да се престрашат за продължаване на атаката. А за съюзниците ви не е изключено да преценят, че сте им в тежест и да ви подкрепят… с по-оскъдна добронамереност. Периодът е особено опасен.

— Харконите? — промълви неуверено Лето.

— Нищо чудно — сви рамене Хауът. — Или някой техен съюзник.

Младежът притисна длани към слепоочията си и отново вдиша дълбоко. Забеляза, че Ромбур го гледа угрижено.

— Туфир, продължавай разследването. Щом са си послужили със салусанския бик, предлагам ти да разпиташ по-подробно хората от оборите и конюшните.

 

 

Прислужникът Дънкан Айдахо застана пред новия си дук и се поклони гордо, готов да даде клетвата за вярност. Бяха го накарали да се измие, но носеше работните си дрехи.

Яростта още бушуваше в него. Нищо не можеше да го разубеди, че дук Паулус щеше да е жив и до днес, ако някой бе пожелал да чуе предупреждението му. Мъчеха го и угризения, че не е направил достатъчно, за да спаси благодетеля си. Не трябваше ли да говори и с другиго, а не само с майстор Иреск? В момента се колебаеше да разкаже ли какво е видял. Реши да не прибързва.

Привидно смаленият от огромното кресло Лето Атреидски примижа и го прониза с поглед.

— Момче, помня как се присъедини към нашето домочадие. — Сега лицето на младия дук изглеждаше повяхнало от грижи. — Беше тъкмо след като избягах от Икс с Ромбур и Кайлеа.

Двамата изгнаници също седяха в залата. Тук бе и Туфир Хауът с цял взвод гвардейци от охраната на замъка.

— Дънкан Айдахо — безстрастно продължи Лето, — чух разказа ти как си се спасил от харконите, които са те измъчвали. Моят баща ти се довери, когато ти даде служба в Каладънския замък. Имаш ли представа колко необичайно беше решението му?

Наклони се напред, за да погледне момчето отблизо.

— Да, милорд — кимна Дънкан и почувства топлина по лицето си. Как лошо се отблагодари на благия човек! — Знам.

— Някой е давал опасни лекарства на салусанските бикове преди последния бой на баща ми. Ти също работиш в оборите. Имал си чудесна възможност да го сториш. Защо не участваше в пасеото с другите? Спомням си, че се чудех защо те няма. — Гласът зазвъня безмилостно. — Дънкан Айдахо, нима те изпратиха при нас под маската на невинност и невежество, а всъщност си наемен убиец на харконите?

Момчето отстъпи покрусено.

— Как тъй, господарю дук?! Ами че аз все това разправях — нещо не беше наред с биковете! Колко пъти казах на майстор Иреск, а той нищо не направи. Само ми се подиграваше. Даже накрая се скарахме. Затова не излязох на арената. Исках да отида при дук Паулус и да го предупредя, но майстор Иреск ме заключи в една от мръсните клетки. — Сълзите напираха в очите на Дънкан. — Омазах хубавите дрехи, които ми подари вашият баща. И дори не видях как загина.

Изненаданият Лето се изпъна напрегнато в креслото и стрелна с поглед Хауът.

— Ще проверя, милорд — веднага го увери ментатът.

Дукът отново се взря в момчето. Стори му се унило от печал, а не от страх. Този деветгодишен беглец май искрено се радваше на живота си в Каладънския замък въпреки черната работа в оборите.

В такива моменти си признаваше, че няма никакъв опит в разгадаването на лукави души, ала кой знае защо бе готов да повярва на Дънкан — корав, умен и свиреп не за годините си, само не и коварен.

„Внимавай… Наборът от мръсни номера в Империята е просто неизчерпаем.“ Замисли се обаче първо за Иреск. Началникът на конюшните и оборите беше в Каладънския замък още от уредения брак между родителите му… „Възможно ли е подобен план да е бил подготвен преди толкова много години?“ Защо пък не? Вледени се вътрешно от всичко, което би се съдържало в такова разкритие.

Лейди Хелена влезе сама, с неуверена стъпка в залата. Очите й се губеха в тъмни сенки. Лето проследи как майка му се настанява в креслото до него, както преди бе сядала до съпруга си. Изопна гръб и се вторачи в застаналото пред тях момче.

След малко гвардейците доведоха и майстор Иреск. Бухналата му бяла коса беше в безпорядък, очите с торбички под тях гледаха притеснено. Но когато Туфир Хауът му предаде сбито разказа на Дънкан, кльощавият мъж се разсмя и костеливите му рамене се отпуснаха в пресилено облекчение.

— След всички години, през които служих на династията, вие сте готови да повярвате на това харконче?! — Изви очи възмутено. — Моля ви, милорд!

„Прекалява с драматизма“ — отбеляза Лето. Долови, че ментатът обмисля същото наблюдение. А Иреск докосна устните си с показалец, като че тепърва се сещаше за нещо.

— Щом споменахте, милорд, не бих се учудил самият хлапак да е давал онези гадости на бика. Никой не би могъл да го гледа в ръцете през цялото време.

— Лъжеш! — кресна Дънкан. — Исках да кажа на дук Паулус какво става, а ти ме затвори в клетката. Защо не се помъчи да спреш боя? Колко пъти те питах… а сега дукът е мъртъв!

Хауът слушаше, зареял поглед нанякъде, устните му бяха още влажни и алени след поредната порция сок от сафо. Лето виждаше, че пак е потънал в ментатския си унес и вписва току-що наученото за момчето и Иреск сред вече известните данни.

— Е, нищо ли няма да кажеш? — обърна се към стареца.

Мъчеше се да не мисли за времето, когато дългурестият началник на конюшните и оборите го водеше при животните.

— Дребосъкът може и да е дърдорил нещо, милорд, но той поначало си се плашеше от биковете. Немислимо е да отменя боя, защото някакво си детенце се е ужасило от тези твари. — Изсумтя сърдито. — Грижех се за него, дадох му възможност да се прояви, а то…

— И не ти хрумна да се вслушаш в предупреждението му! После баща ми загина. — Лето не остана сляп за внезапната му уплаха. — Защо го направи?

— Вероятно обяснение — обади се Хауът. — Поради подчинението си на лейди Хелена, Иреск е работил през цялото време за рода Ричиз. А тази династия в миналото е била свързана с Харконен. Не бива да забравяме и враждата й с иксианците. Възможно е да не е осведомен напълно за отредената му функция в цялостния замисъл или… — Какво?! Това са безсмислици! — възкликна Иреск.

Почеса се по темето и се опита да срещне погледа на лейди Хелена, но тя хладно се извърна.

— Не прекъсвай моя ментат — заплашително изрече Лето.

Туфир Хауът също се взираше в Хелена, чиито ледени очи сега се съсредоточиха в неговите. След малко се обърна към сина й и продължи:

— Обобщение — бракът на Паулус Атреидски с Хелена от Ричиз беше опасен дори по онова време. Ландсрадът видя в него удобен случай да отслаби връзките между Ричиз и Харконен, докато граф Илбан Ричиз го смяташе за последен шанс да обърне към добро съдбата на своето семейство в момент, когато губеше управлението на Аракис. Ползата за рода Атреидес беше, че дук Паулус получи място в съвета на директорите на ПОСИТ и право на глас в Съвета, което не би постигнал по друг начин. Но когато лейди Хелена пристигна тук с приближените си, едва ли всички са се заклели доброволно във вярност на атреидите. Допускам, че агенти на харконите са се свързали с майстор Иреск… без знанието на самата лейди Хелена, разбира се.

— Това са щуротии, особено пък от устата на ментат! — отсече Иреск.

Лето следеше как този път белокосият мъж търси с поглед подкрепа от когото и да е в залата, само не и от майка му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше на шията.

Озърна се към лейди Хелена, останала безмълвна, вторачи се в стиснатите й челюсти. И режещо студена вълна плъзна по гръбнака му. Бе чул думите й през дебелото резбовано дърво на вратата: „Паулус, ти си този, който направи грешния избор! И това ще струва твърде скъпо и на теб, и на династията ти!“

— Ъ-ъ… Лето, никой не би и помислил да следи човека, надзираващ конюшните и оборите — тихо се намеси Ромбур.

Приятелят му обаче се взираше все така неотклонно в майка си. Да, Иреск е дошъл със свитата й от Ричиз. Беше ли го превърнала в свой съучастник? С какво го е подчинила?

Устата му пресъхна, когато всички елементи от загадката се сплетоха в съзнанието му — може би точно такива внезапни озарения използваха и ментатите. Тя бе направила това! Самата лейди Хелена Атреидска бе дала тласък на плана. О, едва ли би се отказала и от чужда помощ, може би дори от харконите… а Иреск несъмнено е бил прекият изпълнител.

Само тя и никой друг бе решила да убие Паулус. Вярваше го с цялата си душа! Синът й дори не бе навършил шестнадесет години… Значи лейди Хелена отсега нататък щеше да владее положението на Каладън, да наложи своите представи кое е най-добро за планетата.

„Лето, сине, сега ти си атреидският дук.“ Ето какво му бе казала броени мигове след смъртта на неговия баща. Странни думи за потресена от ужас жена.

— Моля ви, престанете… — кършеше ръце Иреск. — Милорд, никога не бих изменил на династията, в служба на която съм се поставил. — Посочи Дънкан. — Всички знаете, че това плъхче е от харконите. Нали ни се изтърси направо от Гайъди Прайм?

Лейди Хелена дори не шавна, когато от гърлото й се разнесе толкова хрипкав глас, сякаш не бе говорила няколко дни. Изгледа предизвикателно сина си.

— Лето, от малък познаваш майстор Иреск. Нима сериозно възнамеряваш да обвиниш човек от моята свита? Не ставай смешен.

— Майко, още никому не сме предявили обвинения — отвърна той сдържано.

Като предводител на рода Атреидес беше длъжен да се отчужди от детството си, когато неуморно молеше Иреск за разрешение да погали биковете. Върлинестият мъж го научи да се грижи за животните, да язди, да поправя хамути.

Ала някогашният Лето беше в далечното минало за новия дук на атреидите.

— Ще проучим грижливо доказателствата и уликите, преди да стигнем до конкретни заключения.

Лицето на Иреск се кривеше от борещи се чувства. Лето изведнъж изпита опасения от това, което би могъл да каже началникът на конюшните и оборите. Ако го подложат на натиск, ще се осмели ли да замеси и лейди Хелена? Гвардейците в залата несъмнено бяха наострили слух, Кайлеа също попиваше всеки звук. И други щяха да чуят и да разнесат изречените тук думи. Такъв скандал би разтърсил жестоко Каладън, вероятно и Ландсрада.

Дори майка му да бе уредила нещастието на арената, дори Иреск да бе получил заповеди — или е бил подкупен, или изнуден, — не биваше да има самопризнания в тази зала! Искаше да научи истината, но не пред свидетели. Разчуе ли се, че лейди Хелена е виновна за смъртта на дук Паулус, свършено е с атреидите. Неговата власт също ще бъде подронена безвъзвратно. Тогава не би имал друг избор, освен да наложи най-суровото наказание… на своята майка.

Изтръпна, щом си припомни мита за Агамемнон, за проклятието на Атрей, което тегнеше над рода още от зората на историята. Наложи си да диша дълбоко и спокойно, за да укрепи решимостта си.

„Прави необходимото, момко — бе казвал баща му. — И никой за нищо няма да те обвини, стига да избираш най-правилните решения.“

Е, какво беше най-правилното решение в този случай?

Хелена се изправи и заговори с безпрекословно строгия си майчински тон.

— Смъртта на моя съпруг не е причинена от ничия измяна… Тя беше Божие наказание. — Махна с ръка към Кайлеа и Ромбур, които я гледаха като зашлевени. — Нашият любим дук бе наказан за дружбата си с рода Верниус, за снизхождението, с което допусна тези деца в замъка ни. Тяхната династия погази заветите на джихада, но мъжът ми ги приюти. И бе поразен от собствената си надменност, а не от наш служител. Няма защо да умуваме повече.

— Достатъчно, майко — изрече Лето.

Погледът й изгаряше от гняв, сякаш бе я ядосало непослушно дете.

— Не съм свършила! Положението на дук има множество тънкости, които още не си…

Той не стана, а насочи цялата си воля в гласа.

— Аз съм дукът, майко, и ти ще замълчиш, иначе ще заповядам на охраната да те изведе насила от залата и да те заключи в някоя кула.

Кожата на Хелена побеля, очите й зашариха диво от огромната изненада. Още не вярваше, че нейният син й говори така, но благоразумно предпочете да не задълбочава раздора. Често бе виждала подобно изражение и на лицето на Паулус.

Иреск обаче не проумя, че за него е по-добре да си мълчи.

— Момчето ми, защо вярваш на това боклуче без…

Лето стрелна с поглед загубилия самообладание мъж и сравни държанието му със спокойната гордост на Дънкан. Лицето около подпухналите очи на Иреск лъщеше от пот.

— Защото ми вдъхва доверие — проточи безстрастно той. — Повече не си позволявай да се обръщаш към мен с „момчето ми“.

Хауът пристъпи към креслото на Лето.

— Ще получим повече информация чрез дълбоко сондиране. Лично ще се заема с разпита.

Младият дук се спогледа със своя ментат.

— Насаме, Туфир. Само ти и той.

За миг притвори очи и преглътна. По-късно трябваше да обясни на Хауът, че Иреск не бива да оцелее от разпита… Ментатът кимна незабележимо в знак, че вече знае неизречената заповед. Каквото и да чуеше, щеше да бъде тайна, споделена между него и дука.

Гвардейците сграбчиха костеливите ръце на възрастния мъж и той изкрещя истерично. Преди да каже каквото и да е, Хауът притисна длан към устата му.

И, сякаш нарочно подбрал най-удобния момент, за да хвърли окончателно всички в смут, в залата влезе мъж с униформа, когото гвардейците пропуснаха без никакви спорове. Крачеше право към Лето и създаваше илюзията, че вижда само него. Електронният му идентификатор го определяше като официален куриер, явно слязъл току-що от лихтер на космодрума в град Кала. Младият дук се вцепени — не очакваше добри вести.

— Милорд, трябва да ви съобщя страшна новина.

Всички настръхнаха. Гвардейците, повели Иреск, се запънаха на място, но Хауът заповеднически им посочи да го изведат преди куриерът да е казал още нещо. Вестоносецът замря и се съсредоточи. Познаваше положението на Каладън и подбра внимателно думите.

— Възложиха ми печалната задача да ви уведомя, че лейди Шандо, заклеймена от император Елруд IX като отцепничка и предателка, е била издирена от сардаукари и в съответствие със заповедта на императора екзекутирана на Бела Тегойзе. Всички нейни приближени също са били убити.

Ромбур се свлече онемял на мраморното стъпало до креслото на дука. Кайлеа изхлипа и заудря с юмрук по близката каменна колона, докато изпод ноктите й се процеди кръв.

Хелена погледна тъжно сина си и кимна.

— Виждаш ли? Още едно наказание. От нас двамата аз се оказах правата. Иксианците и всички, които им помагат, са прокълнати.

Този път ненавистта пламна неприкрита в очите на Лето. Той изграчи към останалите в залата гвардейци:

— Отведете майка ми в нейните покои и предайте на служителите й да се подготвят за пътуване. — Пое си дъх, за да не затрепери гласът му. — Убеден съм, че заради сътресенията през последните дни тя се нуждае от пълен покой… много далеч оттук.