Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Колко просто беше всичко, когато нашият месия си оставаше само мечта.

Стилгар, наиб на Сийч Табър

След като го приеха в сийча, за Пардот Кайнс нямаше връщане към предишния му начин на живот.

Наближаваше денят на сватбата му с Фрийт и от него очакваха да прекарва часове наред в подготовка и размисъл, в изучаване на брачните обичаи при свободните, особено на ахал — церемонията, с която жената си избира спътник в живота. Нямаше съмнение, че Фрийт бе направила първата крачка в тяхната връзка.

За предводителите на сийча случаят беше особено тържествен, несравним със сватбите между свободни. Никога досега чужденец не се бе събирал с някоя от жените на племето.

Откакто воинът Юлайът се пожертва, сред хората от Червената стена се говореше (а историята несъмнено се бе разнесла и в други средища на свободните), че достойният боец бил осенен от божие откровение. Хейнар и старейшините Джерат, Алиид и Гарнат бяха дълбоко огорчени, че в началото са се усъмнили във вдъхновените слова на планетолога.

Кайнс преливаше от щастие, загдето му позволиха да се занимава на воля с плановете си за преобразуване на планетата и събирането на данни от уредите, пръснати из цялата пустиня.

Сега свободните не пестяха усилия, за да направят всичко, което Кайнс искаше от тях, колкото и нелепо да им се струваше то. Вече вярваха на всяка негова дума. Той обаче дори не забелязваше тази преданост. Кажеше ли, че трябва да се извършат някакви измервания, обитателите на сийча плъзваха из далечни райони на пустинята, отваряха и възстановяваха ботаническите опитни станции, отдавна зарязани от Империята. Някои от запалените помощници на планетолога дори стигнаха чак до недостъпните южни територии, макар да пазеха в тайна от него как са успели да се доберат дотам.

През трескавите начални седмици двама от свободните срещнаха края си в пустинята, но никой не спомена това пред Кайнс. Той ликуваше от потока превъзходно точни данни, който се стичаше при него. Не би успял да постигне това сам за десетилетия, макар и снабден с пълномощията на имперски планетолог.

Сякаш се бе пренесъл в някакъв рай, създаден специално за учени!

В деня преди сватбата си написа много предпазливо първия си доклад, откакто бе попаднал при свободните. Един младеж от племето веднага го отнесе в Аракийн, а оттам докладът бе препратен на императора. Кайнс внимаваше дори да не намекне за скорошното си сближаване с жителите на пустинята. На Кайтен не биваше да заподозрат, че е станал „абориген“.

За него вече нямаше Аракис, а само Дюна. Не би му хрумнало да я нарече сред своите с друго име. И с всяко ново откритие се убеждаваше, че странно сухият свят е много по-загадъчен, отколкото императорът си представяше.

Истински сандък със съкровища, който трябваше да бъде отворен!…

Безразсъдният Стилгар оздравя напълно от раната и вече напираше да помага на планетолога, поемайки вместо него всички досадни дреболии в работата. Младежът твърдеше, че само така можел да облекчи тежкия воден товар на дълга си. Кайнс не смяташе, че Стилгар му е чак толкова задължен, но отстъпи пред мълчаливата настойчивост на целия сийч. Свободните не забравяха и не пренебрегваха нищо.

Предложиха му да вземе за жена Фрийт, неомъжената сестра на Стилгар. И без това тя незабележимо се бе нагърбила с всички грижи за него — переше и зашиваше дрехите му, поднасяше му храна, преди още да се е сетил, че е гладен. Ръцете й бяха чевръсти и сръчни, в сините й очи проблясваше бърз като мълния ум. Спести му куп неловки положения, като не го оставяше да допуска грешки. Кайнс обаче си мислеше, че просто му е благодарна за живота на своя брат.

Никога не се бе замислял сериозно за брак. Твърде самотно живееше, а и работата го поглъщаше без остатък. Но вече знаеше колко бързо пламва обидата у свободните. Не би посмял да откаже…

И когато двете луни се издигнаха пълни в небето, той се присъедини към племето си за сватбения ритуал. Преди да свърши нощта, щеше да е съпруг. За пръв път си бе пуснал брада. Фрийт рядко си позволяваше да изказва мнение, но май така го харесваше повече.

Водени от Хейнар и сайядината на сийча — религиозна водачка, която много му напомняше за светите майки, — участниците в церемонията се спуснаха към нагънатите дюни в откритата пустош. Луните обливаха пясъците с бисерно сияние.

Кайнс се загледа в дюните, внезапно подсетили го с меките си очертания за извивките на женско тяло. „Може би желая тази сватба повече, отколкото си мислех…“

Изкачиха се по плътния пясък на подветрената страна и тръгнаха край заобленото било на дюната. Наоколо се бяха пръснали наблюдатели, които щяха да ги предупредят навреме и за появата на червей, и за разузнавателни топтери на харконите. Щом съплеменниците му бдяха, Кайнс знаеше, че нищо не го застрашава. Беше вече един от тях и започваше да проумява, че свободните са готови да дадат живота си за него.

Загледа се в свежата хубост на Фрийт, която стоеше под луните и изцяло сините й очи се взираха в него изпитателно… а може би и с обич?

Часове наред няколко омъжени жени бяха заплитали в дългата й коса металните пръстени на водните жетони — и нейните, и принадлежащите на бъдещия й съпруг. Това беше знак, че сливат живота си. Преди много месеци сийчът иззе всички припаси от колата на Кайнс, прибави водата от съдовете му в общия резервоар. Когато го приеха в племето, платиха му с водни пръстени за приноса към благоденствието на Червената стена. Затова сега се смяташе за умерено заможен човек.

Докато двамата с Фрийт се гледаха, Кайнс за пръв път осъзна, че тя е прекрасна и той силно я желае… Сгълча се, че е бил толкова сляп досега.

Девойките на племето се втурнаха сред пясъците, развели пуснатите си коси. Започваше традиционният сватбен танц. Рядко се случваше някой тук да му обяснява обичаите, смисъла на ритуалите и произхода им. За свободните всичко си беше такова, каквото е. Никой не подлагаше на съмнение традициите, защо тъкмо Кайнс да го прави? А и ако наистина е пророк, за какъвто го смятаха, значи трябваше да вниква в тези неща с интуицията си.

Момичетата се въртяха лудешки, косите им се разпиляваха в облаци около главите. „Символ на пустинните вихрушки — сети се планетологът. — На кориолисовите бури…“ От проучванията си знаеше, че такива ветрове достигат понякога скорост от осемстотин километра в час, а носените от тях песъчинки могат да остържат плътта от костите.

Кайнс стоеше до жената, с която скоро щеше да се свърже, и гледаше към луните. Замисли се как слабото им гравитационно въздействие е повлияло върху геоложката и климатичната история на този свят. Може би по-дълбокото звуково сондиране щеше да му разкрие — повече отговори…

През следващите месеци трябваше да вземе много проби от ледената шапка на северния полюс. Измерването на слоевете и изотопният анализ на леда можеха да му представят доста точна картина на промените в климата. Тази информация пък вероятно би му подсказала къде се е дянала водата.

И досега нямаше смислено обяснение за засушаването на планетата. Нима беше възможно влагата на цял един свят да се затвори някак в скалните пластове под пясъците? Или е станало заради силно космическо въздействие? Заради вулканични изригвания? Не, нито една от хипотезите не му се струваше особено смислена!

Сложният танц свърши, наибът и сайядината пристъпиха към новобрачните. Старата жена впи в Кайнс очите си, тъй тъмни на лунната светлина, сякаш го гледаше хищна птица — синьо-в-синьото поради пристрастяване към подправката…

Планетологът от месеци ядеше гозбите на свободните и всяка хапка го лъхваше на меланж. Един ден се вторачи в огледалото — бялото на очите му беше добило оттенъка на небето. Промяната го стресна.

Чувстваше се обаче по-жизнен от всякога, умът му работеше неуморно, тялото му не оставаше без сили. Съзнаваше колко е въодушевен от замислите си, но явно и подправката помагаше. Тук тя беше навсякъде — във въздуха, храната, дрехите, драпериите, килимите. Меланжът беше неразделна съставка от живота в сийча, също като водата.

Малко след това дойде Турок, който неизменно го съпровождаше при обиколките. И той забеляза новия цвят на очите му.

— Кайнс, ставаш един от нас. Наричаме този цвят „очите на Ибад“. И ти вече си част от Дюна. Нашият свят те е преобразил завинаги!

Планетологът се усмихна, но някак неуверено, сякаш за миг се бе поддал на страховете си.

— Така си е.

А ето че сега се женеше — още една разтърсваща промяна в живота му.

Застанала пред него, загадъчната сайядина заговори на чакобза. Кайнс не разбираше този език, но й отвръщаше подобаващо, защото бе научил наизуст отговорите. Старейшините на племето вложиха изключително усърдие в подготовката му за ритуала. Може би след време щеше да проумее по-ясно плетеницата на обичаите, древния език, тайнствените традиции. Засега успяваше единствено да изгражда смътни предположения.

И по време на церемонията продължаваше да мисли за проучванията, които искаше да направи в откритата пустиня и планините, преценяваше какви растения да засади в опитните градини. Предстоеше му да осъществи величествени планове, а най-сетне имаше на разположение и неизчерпаеми сили. Само с безкрайно упорит труд щяха да пресътворят планетата си… но Пардот Кайнс знаеше, че ще успеят, защото свободните споделяха мечтите му.

Ще успеят!

Усмихна се и Фрийт също го погледна засмяна, макар че мислите й сигурно много се отличаваха от неговите. Така планетологът, почти без да го осъзнае, се ожени за момичето съгласно обичая на свободните.