Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Кой би могъл да знае дали на Икс не прекаляват? Крият съоръженията си, поробват работниците си, присвояват си правото на секретност. Нима не биха се изкушили в такива обстоятелства да престъпят забраните, наложени от Бътлъровия джихад?

Граф Илбан Ричиз, трети апел до Ландсрада

„Използвай каквото имаш, но преди всичко ума си“ — бе му повтарял старият дук. Сам и треперещ в безлюдната местност, Лето се чудеше как да се измъкне от положението, в което беше изпаднал.

Обмисляше неочакваната си самота в планинската пустош на Икс или където и да бе попаднал. Случайно ли го зарязаха тук, или беше предателство? Какъв е най-лошият възможен вариант? Сдружението трябва да знае точните координати на мястото, където бе го стоварило толкова безцеремонно. Баща му и войските на атреидската династия ще се вдигнат, за да го издирят, щом не пристигне навреме там, закъдето се бе запътил, но… колко време ще мине дотогава? А ако Верниус стои зад този коварен ход, дали изобщо ще съобщи, че гостът му е изчезнал?

Обнадеждаваше се, но знаеше, че ще мине твърде много време, докато го спасят. Нямаше храна и топли дрехи, дори преносим заслон. Трябваше сам да се справя с всичко.

— Ей! — кресна пак.

Огромното смълчано пространство погълна думите му, без дори да върне ехото. Колебаеше се дали да не потърси някоя по-забележима особеност в местността или обитавано от хора място, но реши засега да не тръгва наникъде. Изреди наум какво носи в куфарите и дали има нещо подходящо, с което да обозначи забележимо присъствието си.

В един миг откъм синьозеления гъсталак от бодливи растения, борещи се за оцеляване в планинската тундра, се разнесе шумолене. Сепнатият Лето отскочи назад и се взря напрегнато. Убийци? Или група, която иска да го плени? За дукския наследник биха могли да измъкнат цяла грамада соларии… и да си навлекат унищожителния гняв на Паулус Атреидски.

Извади кривия рибарски нож от канията на колана си и се приготви за схватка. Сърцето му биеше все по-силно, докато се стараеше да предвиди опасността. Като атреид отдавна му бе внушено да не се гнуси от неизбежното проливане на кръв.

Клонките и островърхите листа се разместиха и откриха кръгъл люк. Забуча механизъм и се подаде прозрачната кабина на асансьор — изглеждаше крайно нелепо сред дивия пейзаж.

Набит младеж се хилеше приветливо от кабината. Русата му коса изглеждаше рошава въпреки грижливото вчесване. Носеше панталон с военна кройка и маскировъчна риза с променливи цветове. Бледото лице не бе загубило напълно бебешката си закръгленост. На лявото му рамо висеше раница, държеше втора в ръка. С Лето май бяха на една възраст.

Асансьорът спря и извитата врата се плъзна встрани. Топъл въздух лъхна лицето и ръцете на неволния гост. Той приклекна леко, готов да удари с ножа, макар че му се стори немислимо този наглед безобиден непознат да е убиец.

— Ти си Лето Атреидски, нали? — попита младежът на галах, общия език на Империята. — Искаш ли да се поразходим сред природата?

Момчето присви очи към лилаво-медната иксианска спирала върху яката на непознатия. Прикри огромното си облекчение и се постара да си придаде недоверчив вид. Отпусна надолу върха на ножа, към който другият подчертано не поглеждаше.

— Аз съм Ромбур Верниус — представи се младежът. — Такова де… питах се дали ще искаш да се поразтъпчем, преди да се настаниш долу при нас. Чух, че ти харесвало да живееш на открито. Аз пък предпочитам да съм под земята. Може би като поживееш тук, ще се почувстваш уютно в пещерните ни градове. На Икс е хубаво и под земята. — Ромбур изгледа неприязнено облаците и снежинките. — Ох, защо пък трябваше да завали?! Адска гадост, изобщо не понасям непредсказуемата среда! — Завъртя глава с отвращение. — Помолих онези от климатичния контрол да ти осигурят топъл слънчев ден. Моля те да приемеш извинението ми, принц Лето… но това време ме потиска. Дали да не слезем направо в Големия дворец?

Младежът изглежда се смути, че бърбори неспирно, пусна двете раници в кабината и бутна суспенсорните куфари на Лето до тях.

— Слушай, много се радвам, че най-после се запознахме. Моят баща ми проглуши ушите: „Атреидите това, атреидите онова…“ Ще учим заедно, може да ни занимават с родословните дървета и политиката в Ландсрада. Между другото аз съм осемдесет и седми поред в наследяването на Трона на Златния лъв, но ти трябва да си по-напред на опашката, а?

Тронът на Златния лъв… Великите династии бяха подредени в наследяването му според изключително заплетената система, договорена между ПОСИТ и Ландсрада, а всяка династия имаше своя йерархия, основаваща се на първородството. Лето наистина се намираше значително по-близо до трона от иксианския наследник, защото по майчина линия всъщност беше правнук на Елруд IX чрез една от трите му дъщери от неговата втора съпруга Ивет. И какво от това? Императорът имаше твърде много правнуци. Нито той, нито Ромбур биха седнали някога на трона. Лето си помисли, че ще му бъде доста трудничко дори и като дук на атреидската династия.

Стиснаха си ръцете според разпространения в Империята обичай. Иксианският принц носеше пръстен с огнен камък на дясната си ръка и Лето не усети никакви мазоли по дланта му.

— Аз пък си помислих, че съм попаднал не където трябва — призна си той и най-сетне позволи смущението му да проличи. — Заблудих се, че съм захвърлен на някаква необитаема скала. Но… такъв ли е наистина Икс? Планетата на машините?

Махна с ръка към величавите върхове, снега, канарите и тъмнеещите гори. Спомни си какво бе казал баща му за иксианската пристрастеност към сигурността, защото Ромбур за момент се подвоуми.

— Ами… сам ще видиш! Внимаваме да не се набиваме на очи.

Принцът го покани с жест да влезе пръв в кабината и стъклопластовата врата се плъзна на мястото си. Спуснаха се устремно през дебел цял километър скален пласт. Ромбур говореше невъзмутимо въпреки шеметното пропадане.

— Нашите производства са такива, че пазим безброй тайни и имаме много врагове, които се стремят да ни унищожат. Затова крием и работата, и постиженията си от любопитни погледи.

Минаха през сияеща изкуствена конструкция, подобна на пчелна пита, и попаднаха във великанска кухина — истинска приказна страна, стаена дълбоко в кората на планетата.

Широки корони от изящни подпорни греди се свързваха с колони от диамантена решетка, толкова високи, че основите им не се виждаха. Кабината вече се рееше свободно, носена от иксианския си суспенсор. Заради прозрачния под Лето се поддаде на смразяващата илюзия, че пада с краката надолу. Стисна силно парапета в кабината.

Над главата му се простираше небето на Икс, малкото бяло-синьо слънце надничаше през облаците. Скрити на повърхността предаватели излъчваха картина в реално време на съвършените екрани по скалистия таван на пещерата.

Пред този огромен подземен свят дори трюмът на хайлайнер изглеждаше мъничък. Под тавана висяха сгради с обърната геометрия — населени кристални сталактити, свързани помежду си с пешеходни и транспортни тръби. Капковидни въздушни возила се стрелкаха между постройките и опорите. Навсякъде се плъзгаха делтапланери с ослепително ярки цветове.

Много далеч под тях се разстилаха езеро и няколко реки. И всичко това беше недостъпно за наблюдение от космоса!

— Верний — промълви Ромбур. — Нашият столичен град. Кабината се промушваше между висящите здания, а Лето едва различаваше наземните коли и издигащата се над тях система от тунели за скоростни капсули. Струваше му се, че е попаднал във вълшебна снежинка с неимоверни размери.

— Тук е невероятно красиво — подхвърли на спътника си, а очите му жадно поглъщаха всяка подробност. — Винаги съм си представял Икс като шумна промишлена бъркотия.

— Ние, хм, поддържаме тази представа у чужденците. Създадохме материали, които не само са приятни за окото, но се отличават с лекота и якост. Под земята сме в безопасност.

— А и планетата ви е недокосната на повърхността — добави Лето.

Ромбур обаче като че ли не смяташе това за особено предимство.

— Благородниците и администраторите живеят във висящите здания — продължи той. — Работниците, началниците им и всички субоиди са долу в пещерните си жилища. И работят задружно за благоденствието на Икс.

— Значи под този град има други нива? И хората в тях са се заровили още по-надълбоко?

— Е, не са точно хора, а субоиди — пренебрежително натърти Ромбур. — Отгледали сме ги, за да вършат черната работа, без да се оплакват. Истински успех на генното инженерство. Не знам какво щяхме да правим без тях.

Реещата се кабина заобиколи една транспортна тръба и продължи нататък под илюзорното небе. Доближаваха най-бляскавия от стесняващите се надолу дворци — оттук приличаше на увиснала древна катедрала. Лето попита без увъртане:

— Сигурно вашите инквизитори вече ме очакват? Досега не са ме подлагали на дълбоко психосканиране.

Ромбур се ухили.

— Ъ-ъ, стига да искаш, ще ти уредя да минеш през психосондата, щом ти е приятно да се мъчиш… — Взря се по-сериозно в Лето и поклати глава. — Ако поначало не ти се доверявахме, нямаше да стъпиш на Икс. Мерките за сигурност доста са се променили от времето на баща ти. Не вярвай на всички зловещи истории за нас, повечето от които сами разпространяваме. С тях плашим потенциалните натрапници.

Кабината най-после се отпусна върху обширна тераса със сложен орнамент от плочки и Лето почувства как се включи някакъв притеглящ я механизъм. Плъзнаха се към сградата от бронепласт. Отново му се налагаше да скрие една въздишка на облекчение.

— Добре, Ромбур, разчитам на твоята преценка за необходимото.

— Както ще сторя и аз, когато отидем на твоята планета. Вода, риба, открито небе. Каладън сигурно е… чудесен.

Тонът на момчето обаче подсказваше, че мисли точно обратното.

Домашни прислужници в черно-бели ливреи се устремиха като поток от вътрешността на зданието. Подредиха се бързо и точно от двете страни на транспортната линия и се изопнаха.

— Ето ти го и Големия дворец — обади се Ромбур. — Нашите служители ще се грижат за изпълнението на всяко твое желание. Ти си единственият ни гост в момента и сигурно здравата ще те разглезим.

— Всички тези хора ще се грижат за мен?…

Лето неволно си спомни как се случваше сам да почисти и опече уловената риба, за да има какво да яде.

— Ами ти си видна личност! Син на дук, приятел на семейството ни, съюзник в Ландсрада. Нима очакваше да те посрещнем по друг начин?

— Аз съм потомък на не особено богата династия и идвам от планета, чийто блясък е в нейните рибари, берачи на плаващи пъпеши „парадан“ и селяни, газещи из нивите с пунди-ориз.

— Я, колко скромен си бил! — искрено се засмя Ромбур.

Изкачиха три широки елегантни стълби и влязоха в Големия дворец. В просторното преддверие Лето веднага се загледа в полилеите от иксиански кристал — най-ценения в цялата Империя. Кристални бокали и вази украсяваха масички от мраморпласт, а пред него се издигаха статуи в естествен ръст от лазурен нефрит. Изобразяваха маркграф Доминик Верниус и съпругата му лейди Шандо.

Слугите в ливреи се върнаха незабележимо и заеха местата си. В отсрещния край на преддверието се отвори двукрила врата и плещестият плешив маркграф влезе тъй, сякаш дух изскачаше от запечатана стомна. Носеше туника без ръкави в златисто и сребристо с неизменната иксианска спирала на гърдите.

— Аха, това значи бил нашият млад гост! — възкликна той с грубовато добродушие.

От усмивката ситни бръчици плъзнаха като ветрила около очите му. Двамата с Ромбур много си приличаха, само че пълното му лице се бе нагънало на червендалести издатини и ямички, а тъмните пищни мустаци образуваха странна рамка за белите зъби. Беше и една педя по-висок от сина си. Отличаваше се видимо от атреидите и династията Корино с техните тесни рязко очертани лица, защото произхождаше от друг род, древен още преди Коринската битка. Зад него вървеше Шандо, пременена в официална рокля. Деликатните черти, правият нос и розовеещата кожа й придаваха царствена хубост, която би била забележима и в най-невзрачните одежди. Въпреки привидната й крехкост личеше колко е жизнена и решителна.

Дъщерята Кайлеа като че се стараеше да засенчи майка си в своята богато извезана виолетова рокля, подчертаваща тъмномедния цвят на косата й. Изглеждаше малко по-млада от Лето. Пристъпяше със съсредоточено изящество, плод на дългогодишно обучение, сякаш за нищо на света не би дръзнала да се отклони дори за миг от протокола. Имаше тънки извити вежди, стряскащо зелени очи и сочни, някак котешки устни над малката брадичка. Направи реверанс и си позволи само намек за усмивка.

Лето кимаше почтително, докато се запознаваше официално с домакините си, и се насилваше да не зяпа Кайлеа. Попретупа представянето си, за което майка му го подготви, и побърза да отвори единия от куфарите. Извади обсипана със скъпоценни камъни кутийка — едно от фамилните съкровища на атреидите.

— Лорд Верниус, това е за вас. Съдържа уникални изделия от нашата планета. Нося подарък и за лейди Верниус.

— Прекрасно! — Доминик видимо се бе отегчил от церемонията. Прие подаръка и повика с жест един слуга да го отнесе. — Ще му се насладя довечера, когато ми остане свободно време. — Потри широките си длани. Лето помисли, че щеше да изглежда повече на мястото си в някоя опушена ковачница или на бойното поле, а не сред този разкош. — Е, момче, как мина пътуването ти дотук?

— Безинтересно, сър.

— А, това е най-препоръчителният вид пътувания — подсмихна се маркграфът.

И Лето се засмя, но вече не беше сигурен как да се държи, за да направи добро впечатление на този мъж. Прокашля се смутено, преди да сподели отминалата тревога.

— Накрая, сър, се заблудих, че съм изоставен нарочно, защото виждах наоколо само дива природа.

— Тъй, тъй! Помолих баща ти да не споменава нищо. Беше малка шега. Така постъпих и с него при първото му гостуване при нас. — Доминик грейна от удоволствие. — Като те гледам, млади човече, не си уморен. На твоята възраст смяната на денонощния цикъл не е проблем. Преди два дни ли тръгна от Каладън?

— Да, сър.

— Хайлайнерите просто изяждат разстоянията. Направо невероятно. А и ние ги подобряваме непрекъснато, за да носи всеки от тях повече товар. Вторият кораб от този модел ще бъде завършен днес — поредната ни победа. Ще ти обясним всички промени като част от обучението при нас!

Лето се усмихваше, но главата му сякаш щеше да се пръсне. Не знаеше още колко нови впечатления за един ден ще може да понесе. Вече се досещаше, че след годината, прекарана на Икс, ще бъде съвсем различен човек.