Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (57)

В неблагоприятни обстоятелства всяко живо същество се превръща в нещо друго — напредва или се връща назад в развитието си. Човеци ни прави знанието какво сме били преди и — да се надяваме! — споменът как да възстановим това състояние.

Посланик Камар Пилру,

„Слова в защита на Икс“

Безшумната алармена система на скривалището го събуди за пореден път. Облян в пот от неспирните кошмари, К’тер мигновено седна, готов за схватка с дебнещите го нашественици.

Но тлейлаксианците не откриха бърлогата му и този път, макар че бе му се разминало на косъм заради проклетите им скенери. Изолираната камера беше оборудвана с автоматичен контролен монитор, който трябваше да я пази от всякакво излъчване векове наред, но упоритите фанатици вече си служеха с устройства за откриване на подобни нежелани машини. Рано или късно щяха да спипат К’тер.

По навик изключи всичко за секунди — осветление, вентилация, отопление. После зачака в задушния мрак. Не чуваше нищо освен собственото си дишане. Никой не се опита да отвори замаскирания люк.

Дълго не си позволи да шавне.

Случайните претърсвания можеха да обезсмислят усилията му да оцелее и да съхрани технологичното си съкровище. Принуждаваха го да открадне едно от тези устройства. Успееше ли да анализира принципите му на действие, би могъл да измисли и как да се противопостави на скенерите.

Повечето сутрини коридорите и приемните на бившия Голям дворец (сега канцелария на тлейлаксианските управници) пустееха. К’тер се измъкна от прикрита отвесна шахта за достъп и се шмугна в склад до централния коридор. Оттук можеше да прибяга до многопосочен автономен асансьор. Бе се научил да изчезва, да се преструва и да оживява. Но шансовете му щяха да се подобрят, ако знае и как да се изплъзва от скенерите.

Някой от търсачите може би още шареше наблизо. К’тер също трябваше да бъде ловец! Промъкваше се, ослушваше се. Познаваше всяка извивка в тази част на зданието.

Макар да носеше зашеметител и лазестрел, опасяваше се, че тлейлаксианските детектори веднага ще ги засекат при евентуална употреба. Тогава нашествениците щяха да го подгонят безмилостно. Затова стискаше в едната си ръка дълъг остър нож. Най-доброто оръжие в момента.

Най-сетне зърна някакъв оплешивяващ намусен човечец, който доближаваше по коридора. Държеше с две ръце малък екран, а на него сякаш избухваха фойерверки. Търсачът така се бе задълбочил в работата си, че отначало не забеляза нищо… докато тъмнокосият младеж не се втурна към него.

Дребосъкът зяпна и в устата му се белнаха остри като бисерчета зъбки. Преди да извика, К’тер му преряза гърлото. Джуджето се просна, пръскайки кръв, а иксианецът успя да сграбчи скенера, преди да се е разбил на пода. Изобщо не обърна внимание на гърчещия се дребосък, нито на червената локва по красивите гладки плочки в някогашния Голям дворец на династията Верниус.

Не се страхуваше. Фанатиците и без това щяха да го убият на място, щом го намерят. Какво значение има, ако им даде още един повод? Съвестта му беше чиста. Колко невинни бяха загинали заради тлейлаксианците? Ами стъпканата история и култура? Тежък, твърде тежък беше кръвният им дълг!

Все пак завлече трупа към шахтата, която водеше до убежището в плътните скали, и избърса кръвта. Докато кафеникавата коричка засъхваше по ръцете му, К’тер за миг се смръзна — мисълта за предишните години проби защитната обвивка на съзнанието му. Какво ли би казала прекрасната Кайлеа Верниус, ако го види такъв? Не, не биваше да губи време във вайкане за онова, което му бяха отнели тлейлаксианците… а и не можеше да отгатне колко се е променило момичето заради личните си несгоди. Дори не знаеше дали още е жива.

И той нямаше да запази живота си за дълго, ако не заличи следите от нападението и не се шмугне обратно в бърлогата.

Търсачът се оказа учудващо тежък за ръста си, явно имаше твърде плътни кости. К’тер напъха трупа във вече опразнен негентропиен контейнер. По-скоро слънцето в иксианското небе щеше да угасне, отколкото тялото да изгние.

След като се почисти и преоблече, той се зае с най-важната в момента задача. Сложи скенера на работната си маса и започна да го изследва.

Скоро вникна в елементарната система за управление — сензорен пулт и екран за параметрите на откритите машини. Лесно разшифрова и тлейлаксианския код, защото още през първите дни бе домъкнал в скривалището си усъвършенстван иксиански декриптор.

Несравнимо повече го затрудни самото устройство. Пипаше с болезнена предпазливост, защото очакваше да е предвиден и модул за самоунищожение. Не смееше да отвори насила апарата. Задоволи се с пасивни методи на изследване.

Ужасно много му се искаше призракът на Дейви Рого да е наблизо, за да го помоли за съвет. В камерата беше самотен и често потискаше самосъжалението. Крепеше го единствено увереността, че върши нещо важно. Може би бъдещето на Икс зависеше от малките му победи!

С цената на всичко трябваше да опази тайната на убежището си, защото тук беше и чудатият комуникатор, преодоляващ пространството. Дано скоро измислеше начин да открие оцелелите от рода Верниус и да им помогне. А за да продължи, сега трябваше да разбере как работи досадният скенер…

Минаха няколко дни в безплодни усилия, докато не му хрумна да си послужи със звукова сонда — провери ще успее ли да състави поне приблизителна схема на устройството. Стресна се, защото внезапно се чу щракане. Веднага остави скенера на масата и се отдръпна. Нищо не се случи и К’тер пак огледа черната кутия. От едната й страна се бе появила пролука. Помъчи се да я разшири с пръсти.

Скенерът нито се взриви, нито се стопи. Пред щастливия му поглед се откри вътрешността на апарата, а с едно натискане на бутон той включи наръчника за употреба — холографски образ на изискан мъж, който охотно обясняваше на потребителя всичко за устройството.

Дружелюбният човек от записа явно не се бе притеснявал, че някой конкурент ще възпроизведе скенера, защото функционирането му зависеше напълно от рядкото и скъпоценно „огледало на Ричиз“. Досега никой не бе успял да го фалшифицира. Създадените от неизвестни минерали и полимери огледала като че съдържаха безброй вложени една в друга призми.

К’тер неохотно се възхити на това творение и пак се замисли каква ли е била ролята на Ричиз в заговора срещу Икс. При толкова отдавнашна вражда загубилата конкурентната война династия с удоволствие би помогнала за разгрома на съперниците…

Сега започваше най-тежкото — да освободи интуицията си, да си припомни всичко научено и с това „огледало“ и случайно събраните части да създаде уред, с който да неутрализира скенерите. След изтощителни допитвания до услужливия наръчник за употреба започна да съзира наченките на решението.

Вечерната среща с хората от черния пазар отново му съсипа нервите, но какво друго да стори? Единствени те можеха да му продадат липсващите части.

Прибра ценната доставка и се върна в притихналото здание под тавана на пещерата. В асансьорите използваше подправена биометрична карта, която го представяше за тлейлаксиански техник. Носеше се устремно нагоре и си мислеше за чертежите, разхвърляни по работната му маса. Нямаше търпение да довърши уреда.

Но когато излезе в коридора, осъзна грешката си. Вместо запустели складове видя множество кабинети, разделени с прозрачен стъклопласт. Беше включено само мътнооранжевото нощно осветление. Всички надписи по вратите бяха на непознато тлейлаксианско наречие.

Не се бе изкачил докъдето трябваше. Преди да се върне в кабината, изстърга метал и се чуха провлачени стъпки. Беше твърде късно. Видяха го.

— Ей, ти! — извика мъжки глас на галах, но с рязък акцент. — Ела насам.

К’тер припряно плъзна картата си през идентификатора, а по коридора вече тежко тропаха ботуши. Разнесоха се и други гласове. Очакваше всеки миг някой да стреля по него.

Кабината се отвори след цяла вечност… треперещата му ръка изтърва торбичката с току-що купените безценни части. Нямаше време да я прибере.

Каза с дрезгав шепот етажа, до който искаше да се качи. Вратата щракна на мястото си в последната секунда и гласовете заглъхнаха. Тревожеше се, че стражите ще успеят да спрат кабината или ще повикат чакащите наблизо сардаукари. Искаше да излезе от този капан. Стори му се, че пълзи нагоре влудяващо бавно.

Вратата се отвори и той се огледа колебливо. Засега не се мяркаше никой. Програмира кабината за спиране на още четири места и я прати по-навътре в скалните пластове.

Скоро вече се потеше изобилно в своята изолирана камера. Бе се отървал и този път, но се ядосваше на небрежността си. Загуби толкова необходимите му елементи за довършването на уреда и неволно подсказа на тлейлаксианците с какво се занимава.

Нямаше да мирясат, докато не го намерят!