Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Дори невинните носят собствената си вина по своему. Никой не успява да премине през живота, без да си плати по един или друг начин.

Лейди Хелена Атреидска,

лични дневници

Веднага след като бе оповестена първата коронация на император след почти век и половина, династията на атреидите започна своята подготовка. От зори до мрак служителите в Каладънския замък обикаляха из гардеробни и складове, за да подберат облеклата, дрънкулките и даровете, необходими за официалното пътуване и пребиваването в императорския двор.

А Лето бродеше из покоите си и се опитваше да доизпипа своя план, да открие най-добрия начин, за да изкопчи помилване за Ромбур и Кайлеа. „Новият император Шадам трябва да се вслуша в молбата ми!“

Съветниците по протокола губеха часове наред в препирни за най-подходящите цветове на наметки и копринени туники. Обсъждаха дали накитите да бъдат пищни или скромни, със скъпи вносни камъни от Еказ или с нещо по-простичко. Лето си спомни за съвместното приключение с Ромбур и настоя да носи малък коралов камък в прозрачна сфера с вода.

Кайлеа копнееше да тръгне с него. От малка искаше да посети двореца на Кайтен, където майка й някога е била приближена на императора. Лето ясно виждаше желанието в зелените й очи, надеждата, изписана на лицето й, ала нямаше друг избор, освен да откаже. Ромбур щеше да дойде, за да защитава семейството си, но при провал наследникът на Верниус можеше да бъде екзекутиран, защото е напуснал убежището си. Кайлеа също би срещнала края си. Лето й обеща, че ако постигнат целта си, ще я отведе на Кайтен, за да види сбъдната своята мечта.

В тихия час преди изгрева той крачеше напред-назад по дървения под на стаята и се заслушваше в проскърцването на дъските. Успокояващите домашни звуци… Колко ли пъти предишните дукове са кръстосвали из тези покои, докато обмислят държавните дела? Старият Паулус несъмнено бе будувал неведнъж, разтревожен от размирици сред първобитните племена на южния континент или от поредното искане на императора да участва в потушаването на внезапно пламнали бунтове на някой забутан свят.

Бе изпълнявал дълга си с ум и прозорливост, знаеше кога да бъде твърд и кога да прояви снизхождение. Умееше да съчетае пълната отдаденост, нравствените устои и икономическата стабилност, за да вдъхне у хората гордост и вярност към рода Атреидес едновременно. Как би могъл Лето да се надява, че ще му бъде равен?

Вдиша рязко и с гняв прогони самосъжалението.

Заради Каладън и заради паметта на стария дук щеше да стори всичко, което е по силите му!

В някоя по-спокойна сутрин би могъл да слезе в двора с Ромбур, за да се упражняват с мечове и ножове под зоркия поглед на Туфир Хауът. Днес обаче не се чувстваше достатъчно свеж. Спа лошо, изтормозен от бремето на неизбежните решения, под чиято тежест сякаш се гънеха и каменните стени на замъка. А далеч долу, в прибоя, му се причуваха тракащи великански челюсти. Неспокойното море беше същинско отражение на мислите му.

Уви се в халат, обточен със скъпа вносна козина от мъхнат кит, и слезе бос по витата стълба към Голямата зала. Подуши горчивината на врящо кафе и лекия дъх на меланж, който щеше да бъде сипан в неговата чаша. Усмихна се — хубаво бе, че главният готвач отстояваше така упорито убежденията си, според които младият дук имаше нужда от неизчерпаема енергия!

Чуваше различни приглушени шумове от кухните — там зареждаха хранителните автомати, но същевременно подклаждаха и старомодни огньове. Паулус бе предпочитал в някои от стаите да има истински разпалени камини и Лето продължи традицията на съчетаване между старото и новото.

Мина през Залата на мечовете към трапезарията, но се закова на място от изненада.

Дънкан Айдахо, момчето от оборите, бе свалило от стената един дълъг и богато украсен церемониален меч. Опираше върха на оръжието в каменния под и макар че дръжката му стигаше чак до очите, решително я стискаше. Стегнато увитият по ръкохватката шнур помагаше да не се изплъзне тежкият меч от пръстите му.

Дънкан се стресна, щом разбра, че са го заварили тук. Гърлото на Лето пък се сви навреме, за да сподави напиращия суров упрек. Щеше да сгълчи хлапето, че се е вмъкнало без разрешение, но видя напиращите в очите му сълзи.

Засрамен, ала преливащ от гордост, рано възмъжалият Дънкан се изпъчи.

— Моля за извинение, господарю дук.

В гласа му тегнеше печал, каквато не беше редно да познава едно дете. Момчето сведе поглед към меча, после се обърна по посока на трапезарията, където бе окачен портретът на пращящия от жизненост Паулус Атреидски. Приличащият на ястреб мъж се взираше с пламтящи зелени очи, увековечен в пъстрата си премяна на матадор, сякаш нищо в цялата Вселена не би могло да му попречи или да го възпре.

— Много ми е мъчно за него… — промълви Дънкан. Буцата в гърлото на Лето постепенно слезе като оловна топка към гърдите му.

Паулус бе оставил следа в живота на мнозина. Дори хлапето, което някак бе надхитрило харконските преследвачи и бе избягало от Гайъди Прайм, понасяше загубата като разлютена рана. „Болката е силна не само у мен.“ Той стисна рамото на Дънкан и няколкото мига в мълчание заместиха думите, за които не стигат часове.

Момчето се облегна на меча, все едно беше патерица. Червенината на смущението изчезна от лицето му. Пое си дъх.

— Милорд, дойдох… да ви попитам нещо, преди да заминете за Кайтен.

Прислугата шеташе из коридорите, прозвънваха съдове и прибори. Скоро някой щеше да се качи в покоите на Лето със закуската му, но нямаше да го завари там.

— Ами питай!

— За биковете, сър. Иреск го няма, но аз се грижа за тях всеки ден, помагат ми и други момчета… Какво ще правите с животните? Ще се биете ли с тях като баща си?

— Не! — Лето потисна пронизалия го страх. — Не — повтори по-спокойно. — Боевете с бикове са вече минало за Каладън.

— А аз какво да върша, сър? Още ли да се грижа за тях?

Лето едва сдържа смеха си. На тези години момчето би трябвало да не се товари много с работа, а да играе и да си пълни главата с мечти за великолепни приключения. Но щом срещнеше погледа му, виждаше зряла личност, а не дете. Външността на Дънкан изобщо не отговаряше на истинската му възраст.

— Измъквал си се от преследвачите в онзи град-затвор, нали?

Айдахо кимна и си прехапа устните.

— Макар да си бил на осем години, сражавал си се с тях в горския резерват. И си убил неколцина, доколкото си спомням. Изрязал си радиофара от рамото си и си заложил клопка на харконските ловци. Унижил си самия Глосу Рабан.

Дънкан пак кимна, но не самодоволно. Просто потвърждаваше.

— И си прекосил Империята, защото си искал да стигнеш до Каладън? Дойде пред прага ни през няколко континента?

— Точно така беше, милорд дук. Лето посочи церемониалния меч.

— Баща ми се упражняваше с това оръжие. Възголемичко е за теб… поне засега. Но може би с малко помощ ще станеш страховит боец. Един дук винаги се нуждае от доверени воини и телохранители. — Сви замислено устни. — Как смяташ, подходящ ли си за мой страж?

Синьозелените очи на Дънкан засияха, той се ухили до ушите.

— Ще ме пратите ли в бойните школи на Гинъз, за да бъда и аз майстор на меча?

— Хо-хо! — Самият Лето се стресна от кънтящия си смях, прозвучал досущ като от гърлото на Паулус. — Да не прибързваме! Ще те обучаваме тук, за да видим къде е пределът на способностите ти… и тогава ще си проличи заслужаваш ли чак такава награда.

Момчето кимна много сериозно.

— Ще я заслужа.

В трапезарията влязоха прислужници. Лето вдигна ръка, за да ги повика.

— Можете да разчитате на мен, господарю дук — добави Дънкан.

Атреидът въздъхна. Как му се искаше да има непоклатимото самочувствие на това хлапе!

— Вярвам ти, Айдахо.