Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (53)

Фундаменталният въпрос: защо съществува животът? Отговорът: заради самия живот.

Неизвестен автор, приписва се на Зенсуни

Двете свети майки, старата и младата, стояха на голото хълмче и разговаряха. Залязващото слънце Лаоджин проникваше през облаците и хвърляше дългите сенки на закачулените им фигури по склона. Незнайно колко свети майки бяха заставали тук през вековете, под лъчите на същата звезда, за да обсъждат един или друг сериозен проблем…

Ако двете жени пожелаеха, можеха да се върнат в кризите на миналото чрез Другите Памети. Анирул Садоу Тонкин го правеше по-често от почти всички останали. За нея всяка случка или обстоятелство беше само мъничка стъпка по дълъг, твърде дълъг път.

В подножието на хълма още строяха зданието от бял пластобетон. Като работни пчели жените, които нямаха нужда от чертежи, защото бяха запомнили всичко до последната подробност, управляваха тежките машини, вдигаха покривните плочи и ги монтираха по местата им. За редките външни посетители Уалах IX с училищата и библиотеките на Бене Гесерит си оставаше все същата планета, но Сестринството непрекъснато се приспособяваше, за да оцелее, променяше се незабележимо, усъвършенстваше се…

— Много се бавят. Исках вече да са привършили. — Анирул си потърка челото. Напоследък я мъчеше главоболие. Терминът на Мохайъм наближаваше и отговорностите на квизац майката натежаваха. — Съзнаваш ли колко малко дни остават?

— Можеш да виниш само себе си. Ти пожела тази необичайна родилна зала — недоволно напомни старшата майка Харишка. Анирул почервеня и се извърна. — Всяка сестра знае колко е важен строежът. И много от тях подозират, че това дете няма да е поредното, което ще се изгуби в плетеницата от размножителни програми. Някои вече подхвърлят ненужни приказки за квизац хадерах.

Квизац майката прибра зад ухото си един непослушен кичур с бронзов цвят.

— Неизбежно е. Сестрите знаят за мечтата ни, само че почти никоя не предполага колко близо сме до нейното сбъдване. — Тя седна на тревата и посочи към недовършената сграда, откъдето отекваше шум от механични триони и чукове. — Мохайъм трябва да роди след седмица, а все още дори не са уплътнили покрива…

— Ще се справят навреме. Успокой се. Всички се стараят да изпълнят точно нарежданията ти.

Анирул трепна като от плесница, но потисна реакцията си. „Старшата майка още ли ме смята за невъзпитано и поривисто момиченце?“ Може би прекаляваше с настойчивостта си за зданието, защото понякога Харишка се взираше в нея с неодобрение. „Дали не ревнува, че Другите Памети са избрали мен за най-важната ни програма? Дразни ли се, че са ми разкрили повече, отколкото на нея?“

— Всъщност не съм толкова млада, колкото изглеждам — напомни тя въпреки предупредителния зов на благоразумието.

Малко бене-гесеритки носеха целия товар на историята в себе си. И само избраниците сред сестрите бяха осведомени за етапите в създаването на квизац хадерах, за провалите и успехите през хилядолетията, вече деветдесет поколения.

— Знанията ми са достатъчни, за да продължим нататък — добави Анирул.

— Тогава разчитай повече на Мохайъм — свъси вежди старшата майка. — Досега тя роди девет дъщери на Сестринството. Уверена съм, че ще избере най-подходящия момент, а ако е необходимо, дори ще отложи раждането за ден-два. Нейната роля е несравнимо по-важна от всичко останало.

Анирул се озъби едва ли не против желанието си.

— Именно! Затова не бива да се провалим като миналия път!

Дори света майка не би успяла да овладее всички процеси в развитието на зародиша. Можеше да направлява напълно своята обмяна на веществата, но не и метаболизма на детето. Изборът на пол зависеше от биохимията на майката, от съчетанието на внимателно подбрани яйцеклетка и сперматозоид. Ала щом зиготата започнеше да расте в утробата, новият организъм ставаше все по-независим.

— Тази дъщеря е жизненоважна за нас — промълви квизац майката, — на нея се крепи всичко…

Отдолу се разнесе грохот и тя направи кисела гримаса. Една от покривните плочи пропадна във вътрешността на сградата и работничките се разтичаха да поправят грешката си.

Старшата майка промърмори някакво сквернословие.

С денонощни героични усилия родилната зала бе довършена навреме. Анирул бе изминала може би десетки километри в гневно кръстосване напред-назад. Само няколко часа преди раждането работничките и примитивните помощни роботи се махнаха от строежа. Други сестри набързо внесоха и монтираха медицинското оборудване. Светоглобуси, легла, завивки… Дори дървата в старомодната камина пламтяха и грееха, както бе пожелала Мохайъм.

Анирул и Харишка оглеждаха стаите, където още се долавяше дъх на прах, когато моторната носилка шумно вкара Гайъс Хелън Мохайъм. Коремът й беше огромен. Бременната изглеждаше съсредоточена, за да контролира засилващите се контракции. Свети майки и медици в бели дрехи я съпровождаха и говореха оживено.

— Закъсняхме… — поклати глава квизац майката. — Не ми допада да внасяме допълнително напрежение в една и без това сложна задача.

— Съгласна съм — неочаквано за нея старшата майка се съгласи с упрека й. — Сестрите ще бъдат сурово порицани за мудността си. Но ако се бяхме ограничили с не толкова амбициозно начинание…

Думите сякаш увиснаха във въздуха. Анирул се вгледа в декоративните пана от слонова кост и седеф, в изящните дърворезби. Наистина, ако бяха наблегнали повечко на практичността вместо на украсата…

Харишка скръсти костеливите си ръце пред гърдите.

— По подредбата си новата родилна зала е почти точно копие на старата. Толкова ли беше необходима тази прилика?

— Няма никакво подобие! — настоя Анирул. Отново й се наложи да внимава с думите, за да не звучат те като оправдание. — Просто старата родилна зала вече беше негодна.

Старшата майка се усмихна снизходително. Разбира се, новото здание не бе опетнено от лоши спомени…

— Анирул, чрез нашата Мисионария Протектива ние си служим със суеверията на невежите… но от самите нас не се очаква да им се поддаваме.

Квизац майката прие укора добродушно.

— Уверявам те, старша майко, че напразно ме подозираш.

Удължените тесни очи на по-възрастната жена проблеснаха.

— Някои сестри твърдят, че според теб старата зала била прокълната и това причинило уродството на първото дете… а може би и загадъчната му смърт.

Анирул се смръзна.

— Старша майко, моментът едва ли е подходящ да обсъждаме тази тема.

Тя оглеждаше придирчиво подготовката — Мохайъм беше вече на родилната маса, а сестрите наоколо подреждаха затоплени кърпи, съдове с течности, салфетки. Светлинките по пулта на кувьоза грееха ободрително. Най-умелите акушерки на Сестринството, събрани в залата, бяха готови да се противопоставят на всяко възможно усложнение.

Мохайъм бе потънала в дълбока медитация, но Анирул нямаше как да не забележи колко остаряла изглежда тя, лишена и от последните остатъци на младежка свежест. Изведнъж усети сухите пръсти на Харишка върху рамото си — спонтанен жест на близост.

— Всички носим в себе си първични суеверия — промълви старшата майка, — но трябва да се борим с тях. Не мисли за нищо освен за това дете. Сестринството има нужда от здрава дъщеря.

Жените в бяло неспирно проверяваха инструментариума си, няколко от тях се бяха скупчили около Мохайъм, която дишаше дълбоко и учестено. Бузите й се зачервиха от напъните. Две от акушерките я подкрепиха да се настани в прастарата родилна поза. Самата тя позволи лека сянка на болка да премине по лицето й от твърде силните контракции.

Анирул стоеше отстрани и обмисляше думите на старшата. Квизац майката се бе допитала тайно до учител по фън шуй за старата родилна зала. Сбръчканият старец се придържаше към древното учение на философите Зенсуни, според което градежите, обзавеждането и използването на светлина и цветове трябва да подпомагат благополучието на обитателите. Бе кимнал дълбокомислено, преди да обяви, че старото здание наистина е разположено неблагоприятно. Обясни подробно на Анирул какво трябва да бъде направено. Имаха само месец до термина на Мохайъм и квизац майката не бе загубила нито миг напразно.

Огледа щедрите потоци светлина, падащи върху родилната маса от прозорци в стените и тавана, а не от светоглобуси. И отново се увери, че не се е поддала на „суеверия“. Фън шуй учеше хората да взаимодействат правилно с природата и да осъзнават ясно околната си среда. Всъщност тази философия се вписваше напълно във възгледите на Бене Гесерит.

Толкова неща зависеха от раждането! Не искаше да пренебрегва и най-нищожната дреболия, подпомагаща успеха. Възползва се от влиянието си и настоя да бъде построена нова родилна зала в пълно съответствие с наставленията на стареца. Самия него отпрати тихомълком. Другите сестри мислеха, че е опитен майстор-градинар.

Пристъпи към родилната маса и се взря в Мохайъм. Надяваше се онзи човек да се окаже прав. Детето беше техният последен… и най-голям шанс.

Стана съвсем бързо, след като Мохайъм реши, че моментът е настъпил.

Сърдит плач изпълни залата и Анирул вдигна здравото момиченце пред очите на старшата майка. Дори гласовете на Другите Памети тържествуваха от победата. Всички наоколо грейнаха в усмивки. Превъзбуденото от стреса бебе риташе и размахваше ръчички.

Веднага поднесоха на родилката голяма чаша със специален разтвор, за да започне да възстановява изгубените течности. Анирул й подаде детето. Все още задъханата Мохайъм се взря в момиченцето; неприсъща гордост скова лицето й.

— Наричам я Джесика, тоест „богатство“ — обяви гръмогласно тя, макар че едва си поемаше дъх.

Другите сестри се отдръпнаха за миг и родилката се вторачи в Харишка и Анирул, които единствени останаха наблизо. С шепот, предназначен само за техните уши, тя заговори бързо:

— Знам, че детето е част от програмата за създаване на квизац хадерах. Другите Памети ми го разкриха. Имах видение за ужасните последици, ако се провалим и този път…

Двете жени неловко се спогледаха. Харишка отвърна тихо, озъртайки се към по-младата, сякаш искаше да отслаби хватката й върху съдбовната размножителна програма:

— Заповядвам ти да пазиш тайна. Твоето дете ще бъде бабата на квизац хадераха.

— Предполагах… — Мохайъм отпусна глава на възглавницата, сломена от откровението. — Толкова скоро…

Навън радостните възклицания се разнасяха като кръгове по вода с новината. По балконите и терасите на учебните сгради и библиотеките се скупчиха преподавателки и послушници, ликуващи от щастливия край на очакването, макар само шепа свети майки да съзнаваха мястото на това дете в размножителните програми на Сестринството.

Гайъс Хелън Мохайъм предаде дъщеря си на акушерките. Отказваше да се закрепости във връзка с бебето, която по начало беше недопустима в Бене Гесерит. Макар да запазваше самообладание, чувстваше се изцедена и стара, умората се просмукваше дори в костите й. Джесика беше нейното десето дете за Сестринството и се надяваше, че с него задълженията й на майка са приключили.

„Наистина имам късмет, че участвах в този момент“ — мислеше си Анирул, взирайки се в изтощената родилка. Все още й се струваше твърде чудно, че от всички сестри, стремили се към целта хиляди години — а те жадно наблюдаваха процеса чрез Другите Памети — тъкмо тя бе присъствала на раждането на Джесика. Очакваше, че отново на нея ще бъде поверена подготовката на момичето за жизненоважното й съчетаване с подбрания партньор, за да стигне програмата до предпоследния си етап.

Повитото бебе спря да плаче и кротко лежеше в уютната топлина на изкуствената си среда.

Анирул я погледна през стъклопласта. Опита се да си представи как ще изглежда Джесика като жена. Мислено виждаше как лицето се удължава. Пред нея сякаш застана прекрасна дама с царствените черти на своя баща барон Владимир Харконен — пълни чувствени устни и гладка кожа. Баронът никога нямаше да срещне потомката си, нямаше да научи и името й, защото това щеше да бъде една от най-строго пазените тайни на Бене Гесерит.

А когато Джесика достигнеше подходящата възраст, щеше да й бъде наредено да роди дъщеря, която пък ще бъде съчетана със син на Абулурд Харконен, по-младия полубрат на барона. В момента Абулурд и съпругата му имаха само един син — Рабан, но Анирул вече бе дала началото на поредния си план, който да им подскаже, че трябва да заченат още едно дете. Така шансовете поне един от синовете им да оцелее до зрели години биха се подобрили, също както и възможностите за генна селекция.

Огромната картина, подредена от безброй късчета, оставаше отчетлива в съзнанието й — всяко парченце от нея беше отделно събитие в невероятната програма за целенасочено размножаване, замислена още със зараждането на Бене Гесерит. Трябваше да бъдат наместени само още няколко елемента, за да бъде въплътена мечтата за квизац хадерах — всемогъщия мъж с дарбата да свързва пространството и времето в единство, съвършения инструмент, с който Сестринството щеше да наложи надмощието си.

Питаше се, както неведнъж досега, без да изразява пред никого съмненията си, дали появата на такъв мъж би подтикнала Бене Гесерит да преоткрие религиозната страст, подобна на фанатизма в рода Бътлър, вдъхновил кръстоносния поход срещу мислещите машини. Ами ако той просто принуди околните да го почитат като бог?

„Представи си само…“ — потръпна тя. Тогава бене-гесеритките, които, използваха вярата като остен, за да подкарват другите в желаната посока, щяха да попаднат в капана на собствения си месиански водач! Не й се искаше да вярва, че това е възможно да се случи.

Светата майка Анирул излезе от залата, за да отпразнува със своите сестри благополучния завършек на раждането.