Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Дори най-бедната династия може да притежава богатството на верността. Съюзите, които се налага да бъдат скрепявани с подкупи или подаръци, са кухи и порочни; освен това се разпадат във възможно най-неподходящия момент. А онези, чиято основа е в сърцата, са по-твърди от диамант и по-скъпоценни от чист меланж.

Дук Паулус Атреидски

В далечен сектор на галактиката трюмът на друг хайлайнер приютяваше необозначен иксиански кръстосвач, спотаил се сред нагъсто натъпканите кораби. Бегълците се бяха прехвърляли от един маршрут на друг, често променяйки обявената крайна цел на пътуването си.

В кръстосвача Доминик и Шандо Верниус седяха сред жалките останки от войските си. Повечето гвардейци от отрядите им бяха загинали, други не успяха да стигнат навреме до кораба, трети пък решиха да рискуват и да се приспособят към новия ред след бунта. Дълго време никой не продумваше.

Омер, личният прислужник на лейди Шандо, шаваше неспокойно на седалката си, тесните му рамене потръпваха. Правата му черна коса бе грижливо подрязана точно до линията на яката, но сега и прическата, и дрехата изглеждаха оръфани. Единствен той от прислугата предпочете да тръгне с тях. Плахият мъж се ужасяваше от самата мисъл да живее под гнета на тлейлаксианците.

От сбитите съобщения на посланик Пилру стана болезнено ясно, че не могат да очакват подкрепа нито от бойните сили на Ландсрада, нито от императора. А щом се обявиха за отцепници, загубиха правата си — както и задълженията — съгласно имперските закони.

Всички хранилища, всяко свободно местенце в кръстосвача бяха натъпкани със скъпоценности, които можеха да бъдат продадени. Най-вероятно бягството щеше да се проточи твърде дълго.

Доминик държеше изящната ръка на жена си. Бръчките още по-отчетливо прорязваха челото му.

— Елруд ще изпрати множество групи от преследвачи — промърмори той накрая. — Ще ни подгонят като дивеч.

— Но защо поне сега не ни остави на мира? — жално промълви Омер. — Загубихме всичко!

— За Руди това няма да е достатъчно — меко каза Шандо на прислужника си. — Изобщо не ми е простил, че го убедих да ме пусне. Не съм го излъгала, но той си въобрази, че е бил измамен.

Стисна пръстите на съпруга си и се постара да не мисли какъв страшен обрат настъпва в съдбата им. Помнеше деня, в който отпътува от императорския двор — пременена, ухаеща, закичена с цветя от пищните градини. Другите наложници я бяха обсипали с брошки, пръстени, сияещи шалчета, които променяха шарките си от топлината на тялото. Беше млада и се носеше на крилете на вълнението, сърцето й преливаше от благодарност за спомените и преживяванията, но и мъчително силно й се искаше да започне нов живот с мъжа, в когото беше лудо влюбена.

Шандо бе запазила в тайна връзката си с Доминик и се надяваше, че напуска Елруд с охотното му съгласие и взаимни добри чувства. Остана при императора още една нощ, говориха си весело за споделените години. Елруд тъй и не разбра причината за желанието й да си тръгне от Кайтен, но в края на краищата той имаше толкова много наложници… Загубата не означаваше почти нищо за него, докато не научи, че го е изоставила заради любовта си към друг.

Този път припряното бягство от Икс с нищо не напомняше за заминаването й от Кайтен. Въздъхна горчиво.

— За век и половина на трона Руди се е научил как да подготвя отмъщението си.

Отдавна отърсил се дори от сянката на някаква ревност, Доминик се подсмихна, щом чу галеното име.

— Е, вече ни го върна тъпкано. И ние ще трябва да се научим на търпение, докато търсим начин да възстановим династията. Ако не за нас самите, поне за децата си.

— Вярвам, че Паулус Атреидски ще ги опази — пророни Шандо. — Той е добър човек.

— Не бива да разчитаме обаче някой да опази нас — натърти Доминик. — Оцеляването ни ще бъде трудна задача.

Скоро двамата щяха да се разделят и под фалшиви самоличности да се укрият на затънтени планети. Щеше да ги крепи само надеждата отново да се съберат някой ден. Платиха огромен подкуп на Сдружението, за да няма никакви записи за броденето им из космоса. Сега, сплели пръсти, те се опитваха да си представят своето бъдеще, в което, уви, не виждаха дори капчица сигурност.

 

 

К’тер Пилру се бе сврял в малката изолирана стая. Надяваше се никой от субоидите да не се натъкне на убежището му. Нямаше друг шанс да оцелее в развихрилото се клане.

Много отдавна неговата майка му бе показала това място, замаскирано зад дебелата скална стена на запустял склад в Големия дворец. Като синове на посланик К’тер и Д’мур имаха законно право на скривалище в случай на беда. Със същата разсъдлива предвидливост, която толкова й помагаше в работата на банкер, С’тина се погрижи да запомнят какво трябва да сторят при извънредно положение… Ужасеният, облян в пот и изтормозен от глада К’тер с огромно облекчение намери стаята непокътната насред хаоса и взривовете наоколо.

Когато се напъха вътре, шокът от катастрофата, разтърсила целия му свят, го притисна с неимоверната си тежест. Не му се вярваше, че великолепието на Икс бе се превърнало в отломки, кръв и пушеци.

Пък и Сдружението отведе брат му, за да го обучи за навигатор. Поне Д’мур нямаше да бъде засегнат от бунта. К’тер се надяваше, че той вече е научил за нещастието. Или тлейлаксианците все още се опитваха да потулят истината?

Бе опитал да се свърже и с баща си на Кайтен. Но при безразборното изтребление, започнато от озверелите субоиди, нямаше какво друго да стори, освен да се крие, за да оцелее. Сигурно беше, че ще го убият, преди да стигне до най-близкия от комуникационните центрове, за да предаде съобщение до някой хайлайнер, който би го отнесъл на посланик Пилру.

А майка му… загина.

К’тер угаси светоглобусите, легна и се заслуша в приглушения шум на сраженията и гръмкото си дишане. Беше жив, все още.

Преди три дни видя как бунтовниците разрушиха цяло крило от посолството на Сдружението… и то тъкмо банковия сектор. Заложените от субоидите експлозиви разкъсаха сградата и целият сектор се стовари с разтърсващ грохот върху дъното на пещерата, смазвайки стотици зяпачи. Естествено нямаше оцелели и сред служителите на Сдружението, запазило неутралитет в този сблъсък.

К’тер знаеше, че е безполезно да се промъква надолу, за да търси майка си. По-добре да остане в единствения подслон, който му беше познат…

Сви се в зародишна поза и заспа. Събуди се обзет от някаква смътна решителност, притъпена от гнева и мъката. Провери с какви припаси разполага в негентропийните контейнери, прегледа и старомодните оръжия. За разлика от големите камери с водорасли това скривалище не бе оборудвано с орбитален кораб. Надяваше се да не е отбелязано на никакви схеми, колкото и секретни да са. Иначе тлейлаксианците и покорните им субоиди щяха непременно да го открият. Все още омаломощен от преживения шок, К’тер се притаи в бърлогата си, без да знае ще може ли да избяга или поне да изпрати съобщение до някого. Не му се вярваше нечии войски тепърва да спасят Икс от нашествениците — това трябваше отдавна да е станало, но странно защо никой не се намеси. Баща му не би се върнал от Кайтен. Беше дочул и паническите слухове, че династията Верниус е избягала и се е отцепила от Империята. Големият дворец беше плячкосан и скоро щеше да се превърне в седалище на новите господари.

К’тер се надяваше, че и Кайлеа Верниус е със семейството си, далеч от бедствието. Твърде млада и красива беше тя, за да е научена да се бори със зъби и нокти за живота си.

Призляваше му дори само от мисълта, че прекрасният град е опустошен. Представяше си кристалните проходи между подобните на сталактити сгради, величавите хайлайнери, които навигаторите пренасяха от пещерата в космоса като с магическа пръчка. Субоидите съсипаха всичко това. И защо? Съмняваше се, че те разбират какво всъщност, правеха…

Предполагаше, че би успял да намери изход към повърхността, да се свърже с кораб и да си плати полета до Кайтен, където ще се срещне с баща си. А дали Камар Пилру все още е посланик? Нали нямаше правителство в изгнание? Но дълбоко в себе си чувстваше, че не може да изостави своя свят. Икс беше неговият дом, нямаше как да избяга от него! Зарече се да оцелее… все някак. Ще действа според обстоятелствата. Щом положението се поуспокои, ще излиза, навлякъл стари дрехи, и кротко ще се преструва на някой от обърканите иксианци, които се опитват да се нагодят към новите си управници. Разбираше обаче, че никога повече няма да е в безопасност.

Особено ако реши да се опълчи на нашествениците…

През следващите седмици започна да се измъква от скривалището си през програмираните нощи на пещерата. Използваше иксиански биотърсач, за да се изплъзва на тлейлаксианските стражи и другите вражески служители. И с ужас наблюдаваше как великолепието на Верний се срива с всеки следващ ден.

В Големия дворец вече се бяха настанили грозните джуджета, коварните сивокожи завоеватели, откраднали цял свят пред безразличния поглед на Империята. Дребосъците се прокрадваха навсякъде с тихите си стъпки. Тършуваха като гризачи за укрили се благородници. Щурмовите отряди от лицетанцьори пипаха по-твърдо и умело от безредните тълпи субоиди.

Които пък се веселяха долу… и не знаеха какво друго да вършат. Скоро ги налегна скуката и те вкиснати се захванаха с предишната си работа. Щом подстрекаващите ги формоменители престанаха да им внушават своите желания, нямаше вече организирани сбирки и подклаждани от гнева решения. Животът им отново си влезе в познатото русло, макар че господарите бяха други, а изискванията — по-строги. К’тер разбираше, че тлейлаксианците просто са принудени да извличат огромни печалби от плячкосаната планета, за да покрият разходите по превземането й.

Влачеше се по улиците на подземния град сред смазаните от промяната хора — началници на смени и семейства на по-старши работници, които бяха оцелели при прочистването, но вече нямаше къде да отидат. Незабележим в безцветните си дрехи, той се промъкваше по повредените прозрачни тунели и се спускаше към останките на производствените центрове. Едва ли би успял да се крие вечно, но засега никой не му обръщаше внимание.

К’тер отказваше да се примири с поражението. Бене Тлейлакс нямаха приятели в Ландсрада и несъмнено не биха устояли на организирана съпротива. Само че защо все още никой не ги заплашваше?

Застанал сред малка тълпа притихнали иксианци на тротоара от шарени плочки, той се взираше в непозната група руси войници със сякаш изваяни лица. Носеха сиво-черни униформи — не бяха от планетата, нито пък тлейлаксианци. Високи, надменно изпъчени, те крачеха със зашеметители в ръце и налагаха ред. Изтръпна от ужас, когато ги разпозна.

Имперските сардаукари!

Щом се увери, че бойците на императора помагат в превземането на Икс, К’тер направо побесня от подлия заговор… но потисна чувствата си, за да не изпъква в тълпата. Не биваше да привлича погледите. Чуваше обаче сумтенето и мърморенето около себе си — въпреки страшната слава на сардаукарите хората от Икс не сдържаха недоволството си от изненадващата истина. Маркграф Верниус беше благодушен, макар и малко нехаен управник, а фанатиците от Бене Тлейлакс не търпяха дори нищожно отклонение от грубо наложените правила. Иксианците изведнъж се простиха с повечето си права, които лекомислено бяха смятали за неподлежаща на съмнение даденост.

На К’тер ужасно много му се искаше да измисли начин как да си разчисти сметките с коварните нашественици. Закле се това да бъде целта му, колкото и време да е необходимо за постигането й!

Отдолу опушените и изронени висящи сгради бяха още по-печална гледка. А с взривяването на две от диамантените опорни колони срутванията бяха погребали цели сектори от жилищните тунели на субоидите.

Изръмжа през зъби — осъзнал, че са унищожени всички прелестни творби, изложени на открито, дори стилизираният модел на хайлайнер. И чудесната илюзия за небе, скриваща грапавите скали на тавана, беше отчасти повредена и загрозена от сиви петна. Мрачните и непреклонни тлейлаксианци не се славеха с любовта си към изкуството. За тях то представляваше само досадна пречка.

Спомни си, че и Кайлеа Верниус беше си опитвала силите в живописта и подвижните скулптури. Неведнъж бе обсъждала с близнаците кои стилове се ценят най-много на Кайтен и жадно поглъщаше с поглед холограмите, които посланик Пилру носеше от имперското средище. Но Кайлеа вече не беше тук, скоро и изкуството щеше да изчезне от Икс.

К’тер пак се почувства скован и безпомощен от самотата си.

Мушна се сред руините на постройка в доскорошна ботаническа градина. Внезапно се вцепени. Нещо прикова вниманието му и той присви очи, за да го различи.

Над все още димящите отломки се появи смътно познат силует на някакъв старец. Младежът мигаше озадачен. Дали го подвеждаше въображението му или виждаше холограма от архивен диск… А може пък смисълът на случката да беше съвсем друг? Не бе слагал залък в устата си целия ден, малко оставаше да се свлече в несвяст от пренапрежението. Но образът не беше илюзия, съвсем не!

Въпреки лютивите струйки пушек, позна стария изобретател Дейви Рого — сакатия гений, който се бе сприятелил с близнаците в края на живота си. К’тер зяпна от изненада, а видението му зашепна с пресекливия си и поскърцващ глас. Призрак… или халюцинация, породена от лудост? Особнякът Рого май подсказваше на К’тер какво да направи, кои части да подбере и как да ги сглоби в цялостно устройство.

— Ти истински ли си? — прошепна сащисаният младеж и пристъпи към видението. — Що за приказки са тези?!

Незнайно защо размазаният образ не отговори на въпросите му. К’тер не разбираше напътствията докрай, но слушаше много внимателно. Около краката му бяха пръснати разкъсани жички и метални парчета, разпилени от безразборните взривове. „И те ще ми потрябват…“

Озърна се за нежелани наблюдатели, после се наведе. Започна да събира всякакви остатъци — късчета метал с чудновата форма, кристали, електронни модули. Старецът му бе вдъхнал жизнено важна идея.

К’тер тъпчеше всичко по джобовете си и под дрехите. Икс щеше да се промени неузнаваемо под тлейлаксианския гнет, затова всяка останка от собствената му цивилизация можеше да се окаже незаменима.

Последваха дни на плашливо дирене. Не зърна повторно видението, нито пък осмисли напълно случката, но усърдно попълваше технологичната си колекция… своите богатства. Беше готов да продължи и сам тази битка.

Всяка нощ се изплъзваше на враговете си, които очевидно се настаняваха завинаги на Икс. Тършуваше из пустеещите сектори на горния и долния град, преди ремонтните екипи да се заемат с почистването и преустройството им.

Нито за миг не забравяше какво бе му прошепнал призракът на Рого; и ето че един ден се захвана да сглобява… нещо.

 

 

Когато атреидските спасителни кораби се завърнаха в звездната система на Каладън и се спуснаха от хайлайнера към космодрума, пътниците в тях разбраха, че старият дук не им е подготвил особено тържествено посрещане. Събитията бяха прекалено злощастни, за да позволи той на церемониалмайстора си да се развихри.

Паулус стоеше на откритата площадка и примижаваше нагоре към кацащите кораби. Носеше любимото си наметало от петниста козина на мъхнат кит, за да се предпази от режещия вятър, макар дрехата да не подхождаше особено на туниката му. Придворните и войниците чакаха строени около площадката; изобщо не го интересуваше какво мислят за външността му. Стигаше му, че неговият син се завръща жив и здрав у дома.

До него лейди Хелена както винаги сякаш бе глътнала бастун. Поне нейният вид беше безупречно официален. Когато фрегатата докосна космодрума, тя хвърли на съпруга си поглед от рода на „казах ли ти аз“, и грейна в мила усмивка, която всички можеха да забележат. Кой ли би се досетил за яростните им спречквания, докато чакаха хайлайнера да върне корабите тук!…

— И досега не проумявам как ти хрумна да предложиш убежище на тези двамата — промълви тя тихо и ледено на Паулус, без усмивката да изчезне от устните й. — Иксианците погазиха заветите на джихада и ги постигна възмездието за греховете им. Твърде дръзко е да се месиш в Божиите дела.

— Децата на династията Верниус са невинни и ще останат тук като гости на атреидите, докато е необходимо. Защо се заяждаш толкова упорито? Вече взех решението си.

— Но още не си го вдълбал в камък за вечни времена, нали? Ако поне веднъж ме послушаш, може би булото ще падне най-после от очите ти и ще съзреш на каква опасност излагаш всички ни, като ги доведе тук! Загрижена съм за собственото ни благополучие и за бъдещето на нашия син.

Корабът замря устойчиво върху опорите си. Загубил търпение, дукът рязко изви глава към съпругата си.

— Хелена, дължа на Доминик Верниус повече, отколкото можеш да си представиш… и не забравям лесно дълга си. Дори без толкова пъти да бе ми спасявал живота на Еказ, пак щях да закрилям децата му. Правя го с искрено желание, а не поради морална принуда. Пък ти, жено, смекчи мъничко сърцето си! Помисли само какво са преживели тези двамата!

По-силен повей разпиля косата й, но тя не трепна. Имаше някаква ирония във факта, че първа вдигна ръка за поздрав, когато се отвори изходният люк. И каза, без да се обърне:

— Паулус, подлагаш шия на имперските палачи, и то засмян и доволен! Още не подозираш как ще се разплащаме за глупавата ти прищявка. Аз само се стремя да е добре на всички ни…

Придворните гвардейци наоколо по навик оставаха глухи за спора. Зелено-черният флаг плющеше на вятъра. Наклонената рампа на фрегатата докосна равната настилка на космодрума.

— Нима съм единственият загрижен за родовата чест, вместо като всички останали да си блъскам главата над политическите шашми?! — изръмжа той.

— По-тихо!

— Ако живеех само чрез безопасните решения и изгодните съюзи, нямаше да съм мъж, нито пък достоен за ранга си на дук.

Почетният ескорт се строи и застина в стойка мирно. Тримата спасени щяха да минат между редиците. Лето излезе пръв, вдиша жадно свежия дъх на морето и примига в слънчевата мараня на Каладън. Умората му още личеше. Кожата му изглеждаше някак пепелява, а над ястребовите очи и нос се бяха врязали първите бръчици.

„У дома съм!“ Не искаше никога повече да напуска своята планета. Усети погледа на баща си, светнал с радостта от срещата им, но и от ярост заради стореното с династията Верниус.

Ромбур и Кайлеа застанаха неловко до Лето. Изумрудените очи на момичето гледаха измъчено и сякаш се плашеха от необятното небе над този нов за нея свят. Лето сдържа напиращите думи на утеха, защото майка му го наблюдаваше.

Ромбур видимо се стараеше да стои наперено изпъчен. Съзнаваше, че сега единствен от династията си ще е пред очите на Ландсрада, поне докато баща му Доминик продължава да се крие. Надяваше се, че битката тепърва започва. Лето отпусна ръка на рамото му и го подкани с жест да слязат по рампата.

Старият дук и синът му тръгнаха едновременно един към друг. Паулус притисна прошарената си брада към бузата на момчето. Потупаха се безмълвно по гърбовете.

Лето виждаше колко насилена е сърдечната усмивка на майка му. Погледът й се стрелна към Ромбур и Кайлеа, после пак се прикова в него. Той не се съмняваше, че лейди Хелена ще посрещне двамата изгнаници с всички почести, полагащи се на видни гости. Забеляза обаче, че в накитите и цветовете на дрехите й изпъкваше символиката на династията Ричиз, сякаш за да посипе със сол душевните рани на бегълците от Икс.

Дук Паулус като че не обръщаше никакво внимание на това предизвикателство. Поздрави жизнерадостно Ромбур, който още имаше превръзка на главата си.

— Добре дошъл, момко. Както обещах на твоя баща, ти и сестра ти ще останете при нас, закриляни от мощта на атреидската династия, докато не разчистим тази страшна бъркотия.

Кайлеа се вторачи в разкъсаните облаци, сякаш за пръв път виждаше истинско небе. Потръпна като загубило се дете.

— Ами ако никога не я разчистим?…

Подтикната от задълженията си на домакиня, лейди Хелена хвана под ръка момичето.

— Да вървим, скъпа. Ще ви помогнем да се настаните удобно при нас, защото засега това ще е новият ви дом.

Ромбур сплете пръсти с дука в имперско приветствие.

— Сър, трудно ми е да изразя благодарността си. И двамата с Кайлеа разбираме напълно какво рискувате, като ни давате убежище.

Паулус посочи през рамо Каладънския замък върху крайбрежните скали.

— Атреидската династия цени верността и честта несравнимо повече от политическите изгоди. — Втренчи се в своя изтощен син, който кимна, че е разбрал смисъла на казаното. — Верността и честта! — отново натърти старият дук. — И така трябва да бъде винаги.