Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Космическото сдружение от векове полага усилия да обвие в мистика нашите навигатори. Те са обект на обожание — от най-низшия пилот до най-надарения щурман. Живеят в контейнери с меланжов газ, виждат пътища през пространството и времето, превеждат по тях корабите до най-далечните граници на Империята. Но никой не знае човешката цена, която плащат навигаторите. Трябва да запазим пази тайна, защото научат ли я другите, ще започнат да ни съжаляват.

Наръчник на Космическото сдружение

по подготовката на щурмани

(поверителен)

По аскетичните си очертания посолството на Сдружението беше в пълен дисонанс с иксианската пищност на този град от кристални сталактити. Зданието беше невзрачно, строго функционално и сивееше сред искрящите обърнати кули. Космическото сдружение изглежда смяташе за важни други неща.

Днес К’тер и Д’мур Пилру щяха да се подложат на изпитанието с надеждата, че са достойни да станат навигатори. Двамата все още се мятаха между вълнението и ужаса…

Близнаците вървяха рамо до рамо по закрит кристален коридор. Кой знае защо К’тер внезапно реши, че сградата на посолството е прекалено отблъскваща и дори за миг се изкуши да се обърне и да се махне. При невъобразимото богатство на Сдружението такава липса на вкус му се струваше чудата, дори обезпокояваща.

Брат му явно мислеше за същото, но от съвсем различна гледна точка. Погледна го и промълви:

— Щом чудесата на космоса са открити за съзнанието на навигатора, нима са му потребни украси? Как някакви завъртулки биха могли да се сравняват с великолепието, достъпно за него в едно-единствено пътешествие през Огънатото пространство? Вселената! Цялата Вселена…

К’тер кимна, признавайки правотата му.

— Ами да, отсега нататък ще трябва да прилагаме други мерки. „Излез от кутията на мислите си!“ Помниш ли как ни гълчеше старият Дейви Рого? Всичко ще се промени за нас.

Ако успееше, щеше да се покаже достоен, макар че нямаше никакво желание да напусне прекрасния град Верний. Майка му Стина заемаше важен пост в банката на Сдружението, баща му пък беше достопочтен посланик. Ех, само дето самият той искаше цял Икс да се гордее с него! Може би след време ще нарекат на тях двамата някоя странична пещера или ще им издигнат статуи…

През годините бяха идвали много пъти в посолството, за да се видят с майка си. Но само като гости — досега. Този път влизаха с несравнимо по-значима цел.

След няколко часа щеше да се определи бъдещето на К’тер. Банкерите, ревизорите и търговците бяха обикновени хора, бюрократи. Но навигаторите…

С каквито и хитрости да крепеше увереността си, изобщо не беше сигурен дали ще издържи на преобръщащата психиката проверка. Кой беше в края на краищата, та да си въобразява, че ще влезе в най-висшия елит на Сдружението? Влиянието на родителите им даде на близнаците само възможност, не и гаранция. Ще прескочи ли препятствието? Достатъчно ли е надарен? Прокара пръсти през тъмната си коса и кожата му се овлажни от пот.

„Ако се представите добре, ще заемете високо положение в Сдружението — бе казала майка им с усмивка на неистова гордост. — Много високо!“

И Кайлеа Верниус им пожела успех. К’тер подозираше, че иксианската принцеса чисто и просто ги води за носа, но двамата с Д’мур въпреки това продължаваха да флиртуват с нея. Шеговито ги настройваше един срещу друг, а те добродушно си съперничеха за вниманието й. К’тер обаче се съмняваше семействата им да дадат съгласие за нещо по-сериозно, затова в тези игрички едва ли имаше бъдеще. Ако близнаците влязат в Сдружението, завинаги ще се отдалечат от Икс и подземното царство, което толкова му допадаше. За навигатора нищо не е същото…

Появиха се в приемната на посолството половин час преди определеното време. Д’мур изглеждаше съсредоточен само върху мислите и стремежите си. Колкото и да бяха неразличими по външност, тъкмо той винаги беше по-силният, готовият да се справи с всякакви затруднения. К’тер твърде често се опитваше да му подражава.

И сега, преглъщайки на сухо, си повтаряше неспирно думите, които бе споделил с брат си тази сутрин като свещена мантра: „Искам да бъда навигатор. Искам да вляза в Сдружението. Искам да напусна Икс и да бродя по звездните пътеки, слял съзнанието си с Вселената.“

На седемнадесет години и двамата се чувстваха твърде млади, за да преминат през строгия подбор, който щеше да ги закрепости завинаги към поетия път, дори и ако по-късно се разколебаят. Сдружението търсеше гъвкави и приспособими умове в достатъчно съзрели тела. Онези, които започваха подготовката си за навигатори рано, често се оказваха най-способните и достигаха висшия ранг на щурмани. Но прекалено подранилите понякога мутираха ужасяващо и бяха подходящи само за рутинна работа. От най-тежките случаи се отърваваха чрез евтаназия.

— Готов ли си, братко? — попита Д’мур.

К’тер за кой ли път почерпи въодушевление от своя непоколебим близнак.

— Напълно. Днес и двамата знаем, че ще бъдем навигатори.

К’тер си внушаваше упорито, че именно това е най-голямото му желание… но не смогна да прогони витаещия призрак на съмненията. Всъщност не искаше да напусне Икс. Баща им бе насадил у синовете си възхищението от подземните инженерни чудеса, от неспирния поток новости, от технологичното превъзходство на планетата… Нямаше друг свят като Икс.

А заминеше ли, щеше да загуби безвъзвратно и Кайлеа.

Повикаха ги да влязат в лабиринта на посолството и те минаха през портала, изведнъж почувствали се самотни. Нямаше кой да ги поздрави за победата или да ги утеши след поражението. Посланикът бе заминал наскоро за Кайтен, за да участва в заседанието на някаква комисия на Ландсрада.

Сутринта закусиха в покоите на семейството си и майка им С’тина пусна холозапис, оставен от техния баща. К’тер наостри слух за някой изтърван намек, но леко потрепващият образ на Камар Пилру само ги насърчи с изтъркани от употреба думи, сякаш повтаряше отгласи от безбройните си дипломатически послания.

Майка им ги прегърна, преди да се заеме със задълженията си в банката. С’тина бе настояла да е със синовете си преди изпитанието, но пълномощниците на Сдружението й забраниха. Всеки кандидат се подлагаше самостоятелно на проверката и трябваше да разчита единствено на себе си. Затова майка им щеше да чака в своя кабинет — може би погълната от работата си, а може би разтревожена…

Когато се сбогуваше с тях, тя почти успя да прикрие отчаяното си съжаление. К’тер забеляза мимолетния гърч на лицето й и се запита какво ли бе крила досега. „Нима предпочита да се провалим?“

Навигаторите бяха легендарни образи, обвити в загадки и суеверия, които Сдружението внушаваше неуморно. Но и К’тер, разбира се, бе чувал плашещи слухове за уврежданията, които постоянното потапяне в наситен с меланж въздух може да причини на организма. Нито един външен човек не бе зървал навигатор. Как тогава беше се разнесла мълвата за промените, настъпващи в телата на онези, които проявяват върховни психически сили? Двамата с Д’мур се подиграваха на глупавите измислици и взаимно се убеждаваха колко нелепи са те.

„Дали не е така все пак? От какво се страхува мама?“

— Не се разсейвай! — скастри го брат му. — Изглеждаш много унил.

— Унил ли? — с преливащ от сарказъм глас отвърна К’тер. — И аз се чудя защо… Предстои да преминем най-трудното препятствие в живота ни, а никой не знае как да се подготви предварително за него. Просто се притеснявам, че не съм си назубрил урока…

Д’мур се вторачи още по-разтревожен в брат си и стисна до болка ръката му.

— Изпускаш си нервите, братко, и те ще те подведат! В изпитанието за навигатори не е важно какво си научил. Проверяват природната ни дарба и смелостта да обхванем всичко със съзнанието си. Трябва да се чувстваме сигурни насред космическата пустош. Сега е твой ред да си спомниш какво ни казваше Дейви Рого: „Ще се справиш само ако разчупиш преградите, с които другите се ограничават доброволно.“ Освободи въображението си и прескочи тези прегради заедно с мен!

К’тер нямаше друг избор освен да кимне покорно. Дейви Рого… От години не си бе припомнял сакатия чудак, един от най-прочутите изобретатели на Икс. Близнаците се запознаха с него, когато бяха десетгодишни. Баща им ги представи на стареца, направи няколко холоснимки за рафта със сувенири на посолството и отпърха да си побъбри с други видни личности. А момчетата оживено се заприказваха с изобретателя. Накрая той ги покани да му гостуват в неговата лаборатория. И през следващите две години неусетно се превърна в техен неофициален наставник — чак до смъртта си…

„Рого щеше да ме смъмри много здраво за съмненията ми.“

— Помисли! Как да се подготвиш предварително за прехвърлянето на гигантски кораби от една звездна система в друга за време колкото да кихнеш? — Д’мур му намигна палаво. — Ще се справиш. И двамата ще успеем. Настрой се отсега нататък цял живот да се рееш в меланжов газ!

Посрещна ги много съблазнителна жена в сив костюм, която се оказа прокторка на изпитанието. Символът на безкрайността — и на Сдружението — беше извезан на яката й. Не носеше никакви отличителни знаци или накити.

— Добре дошли — поздрави ги тя, без да се представи. — Сдружението издирва най-способните за най-важната работа. Без нас, без космическите полети, тъканта на Империята ще се разнищи. Вникнете в това и ще разберете защо сме толкова придирчиви.

Дори не се усмихваше. Тъмночервената й коса беше късо подстригана. Във всеки друг момент К’тер би се загледал във формите й, но сега не можеше да мисли за нищо.

Съпроводи ги до изолираните камери.

— Всеки сам се подлага на изпитанието. Невъзможно е да ни заблудите или да си помогнете взаимно.

Не особено доволни, че ги разделят, Д’мур и К’тер се спогледаха и безмълвно си пожелаха сполука.

 

 

Тежката врата се затвори зад него със стряскащ тътен. Ушите му заглъхнаха от разликата в налягането. Макар да остана сам, той знаеше, че ще преодолее и това предизвикателство.

„Увереността е половината от победата.“

Забеляза бронираните стени и липсата на вентилация. От единствения струйник на тавана засъска газ, сгъстяващи се оранжеви облаци с остър мирис, който подразни ноздрите му. Отрова? Наркотик? След миг Д’мур се досети какво му е подготвило Сдружението.

Меланж!

Затвори очи и вдиша канеления аромат на скъпоценната подправка. Камерата се пълнеше с огромно, немислимо количество от нея. Знаеше от майка си колко струва меланжът и жадно пое газа с пълни гърди. Проумя защо Сдружението не желаеше да подлага на изпитанието първия срещнат — разходите за един кандидат надхвърляха цената на огромен жилищен комплекс на планета с прекрасен климат.

Отново го смаяха богатствата, които сдруженците трупаха от банката си, превозите и проучванията на нови светове. Всички в Империята зависеха от тях. И Д’мур искаше да стане такъв! Ами да, за какво са им разните безсмислени украси, щом имат подобно изобилие от меланж?

Почувства как неизброими възможности се завъртяха около него сякаш върху релефна карта, преливаха се и се пресичаха, събираха се във фокус и се разпръсваха в пътеки сред пространството. Отприщи съзнанието си, за да позволи на подправката да го отведе навсякъде из безкрая. Беше толкова естествено да го стори!

 

 

Оранжевата мъгла го обгърна и той вече не виждаше гладките стени на камерата. Меланжът проникваше във всяка клетка на тялото му. Прекрасно!. Чувстваше се като почитан от всички навигатор, достигнал със силата на ума си отвъд пределите на Империята, проникващ във всичко…

После се понесе незнайно накъде, без да напуска камерата; или поне така му се стори.

К’тер за нищо на света не би предположил, че ще се почувства толкова зле. Никой не му подсказа какво се очаква от него. Задави се от меланжовия газ, зави му се свят, едва се владееше. Свръхдозата го направи напълно безчувствен, дори не помнеше кой е и как е попаднал тук.

Когато се опомни, дрехите му бяха чисти, кожата на лицето и косата му — току-що измити. (Дали Сдружението искаше да си прибере всяка частичка от твърде скъпата подправка?) Хубавата прокторка го гледаше отгоре надолу. Усмихна му се мило, но натъжено, и завъртя глава.

— Ти прегради съзнанието си за въздействието на газа и така сам се окова към света на нормалното. — Следващите й думи прозвучаха като смъртна присъда. — Безполезен си за Сдружението.

К’тер понечи да седне и се разкашля.

— Съжалявам. Никой не ми обясни…

Тя му помогна да се изправи, сякаш бързаше да го изведе от посолството. Стори му се, че усеща разтопено олово в сърцето си. Не беше нужно прокторката да казва нищо повече. Озърташе се, за да открие брат си, но в приемната нямаше никой друг.

И осъзна, че собственият му провал не е най-страшното, с което ще трябва да се примири.

— Къде е Д’мур? Той поне успя ли? — попита, без сам да знае на какво се надява.

— Представи се великолепно — кимна жената. Посочи му изхода, но той отстъпи встрани и погледна към коридора с камерите. Искаше да поздрави брат си. Все пак единият от тях щеше да стане навигатор.

— Повече няма да го видиш — ледено отсече прокторката и му се изпречи на пътя му. — Д’мур Пилру е наш.

К’тер мигаше объркано, все още замаян от прекаленото количество подправка в организма си. Не помнеше как се озова в кристалния коридор пред стъпалата на посолството. Чувстваше се по-самотен от всякога.

Жената стоеше на площадката пред входа, сякаш за да не му позволи да се върне. Макар че майка му работеше вътре, К’тер знаеше, че вече няма какво да търси тук.

— Радвай се за брат си — малко по-сърдечно го посъветва прокторката. — Той проникна в друг свят. Ще пътешества из места, които ти дори не можеш да си представиш.

— Значи никога повече няма да поговоря с него? — попита юношата с глас на човек, когото разкъсват на парчета.

— Съмнявам се. — Жената сви рамене и скръсти ръце пред гърдите си. — Освен ако… не стане жертва на обратния процес. Но той още първия път се потопи толкова дълбоко в меланжа, че незабавно започна… да се променя. Сдружението в никакъв случай няма да се лиши от такъв талант.

— Моля ви, върнете го за малко! — От очите на К’тер вече се стичаха сълзи. — Само за мъничко!

Толкова искаше да се радва заедно със своя близнак, да се гордее с него! Д’мур бе издържал изпитанието, което означаваше всичко и за двамата…

А бяха тъй близки — как ще продължат един без друг? Дали майка им не можеше да използва влиянието си в Сдружението, за да им бъде позволено поне да се простят?

Знаеше обаче, че това няма да се случи. С’тина също го знаеше и навярно се боеше, че ще загуби и двамата.

— В почти всички случаи процесът е необратим — довърши прокторката.

Двама стражи на Сдружението застанаха ненатрапчиво до нея, като че се опасяваха К’тер да не обезумее и да не нахълта пак в посолството.

— Повярвай ми — промълви жената, — ти сам не би искал да видиш брат си сега.