Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

За масите религията и законите трябва да бъдат едно и също. Неподчинението да се равнява на грях и да навлича на виновника религиозно наказание. Така ще имаме двойна полза — и по-голямо послушание, и по-силна храброст. Разберете, че не бива да разчитаме на отделния смелчага, а на неустрашимостта на цялото население.

Пардот Кайнс,

слово пред сбор на представители от по-големите сийчове

Без да подозира за отредения му скорошен край, Пардот Кайнс обикаляше сводестите коридори на пещерите, неизменно съпроводен от Омун и Турок. Тримата отиваха да видят как е Стилгар, който събираше сили в семейното си жилище.

Щом видя кой е дошъл, жилавият младеж веднага седна в постелята си. Въпреки раната, която едва не го погуби, той се възстановяваше изумително бързо.

— Дължа ти живота си — рече на планетолога и тържествено се изплю на пода.

В първия миг Кайнс се стъписа, но се досети колко е важна водата за тези хора, особено пък безценната телесна влага. Стилгар му оказваше голяма чест, като жертваше за него тези капки слюнка.

— Аз… ценя твоя дар — усмихна се насила ученият. — Но недей повече да пилееш водата си. Искам да оздравееш.

Фрийт, неразговорливата сестра на Стилгар, стоеше наблизо, а изцяло сините й очи търсеха неуморно какво още има да се свърши. Взря се задълго в Кайнс, но изражението й си остана неразгадаемо. Сетне безмълвно се плъзна в съседната стая да донесе мехлеми, за да намаже пак раната на своя брат.

Около планетолога винаги се събираха любопитни слушатели. Високият мъж с едва набола брада будеше интереса им. Неговите налудничави, но може би и пророчески речи звучаха нелепо като бълнуване, ала дори децата на сийча не се отделяха от чужденеца.

Озадачената и разгорещено спореща тълпа съпровождаше Кайнс, а той размахваше ръце и зяпаше в тавана, сякаш виждаше небето над него. Колкото и да напрягаха въображението си, свободните не си представяха как биха изглеждали облаците, струпващи се да дарят дъжд на пустинята. „Водни струи да падат от небето? Ама че смехория!“

Планетологът обаче не млъкваше, а обясняваше процеса стъпка по стъпка. Искаше да събират всяка капчица роса сутрин, за да проправят пътя към великолепната нова екосистема.

— Възприемайте своя свят от гледната точка на инженери — поучаваше ги за кой ли път, радвайки се, че го слушат толкова внимателно, макар и да не знаеше доколко го разбират. — Тази планета, разгледана като цялостна система, е просто сбор от енергии — машина, задвижвана от слънцето. Необходимо е да я преобразуваме според потребностите си. Да, можем да направим това с Дюна! Но ще ни стигнат ли силите и волята?

Омун и Турок бяха чували това неведнъж. Отначало се подхилваха, но думите се вкореняваха в съзнанието им. Този неукротим дух и наивната искреност ги подтикваха да повярват. А защо да не мечтаят? По лицата на съплеменниците си долавяха, че и мнозина други вече се замислят сериозно… нищо че старейшините смятаха тези хора за безгрижни и недопустимо доверчиви оптимисти. Кайнс не се смущаваше от пренебрежението им, а пръскаше идеите си, колкото и недоверчив присмех да будеха те.

 

 

Сурово навъсен, наибът Хейнар присви единственото си око и подаде свещения кристален нож, все още скрит в канията. Воинът пред него протегна ръце, за да поеме почетния дар.

Хейнар произнесе ритуалните слова.

— Юлайът, който си по-старшият Лайът, ти си избран да изпълниш тази задача за доброто на племето. Неведнъж си доказвал храбростта си в битките срещу харконите. Ти си уважаван ездач на червеи и един от най-великите бойци на свободните.

Юлайът се поклони. Беше мъж на средна възраст със сякаш изсечено от длето лице. Протегнатите му ръце не трепнаха. Знаеше се, че е искрено вярващ човек и не се уплаши от важността на поръчението.

— Вземи този осветен нож.

Хейнар хвана дръжката и извади оръжието от канията. Кристалните ножове бяха светини за свободните, защото се правеха от зъбите на пясъчни червеи. Острието беше закрепено, тоест настроено към тялото на притежателя си, и се разпадаше след смъртта му.

— Ножът ти бе потопен в отровната Вода на живота и благословен от Шай-хулуд. А нашият обичай повелява свещеното острие да не бъде прибрано в канията, преди да се е напило с кръв.

Едва сега Юлайът изтръпна от тежестта на задачата, за която го бяха избрали. Дълбоко вкоренените суеверия тъй и не му позволиха да свикне с пясъчните червеи, макар че много пъти бе обяздвал чудовищата на пустинята. Никога не забравяше, че те са въплъщения на твореца, създал цялата Вселена.

— Ще изпълня волята на Шай-хулуд.

Пое оръжието и го вдигна с отровния връх нагоре. Всички старейшини стояха зад наиба, потвърждавайки неговото решение с присъствието си.

— Вземи двама вододелци — нареди Хейнар. — Те ще приберат водата на планетолога за доброто на племето.

— Защо да не отделим малко от водата му и да засадим храст в негова памет? — предложи Алиид, ала никой не се съгласи.

Юлайът излезе гордо от залата. Не се боеше от планетолога, макар този чужденец да бърбореше разпалено за виденията си, като че го направляваше някакъв просветлен дух. Но защо ли ледената тръпка отново прониза гръбнака му?…

Прогони тези мисли от ума си. Двамата вододелци зад него носеха достатъчно съдове за кръвта на Кайнс и кърпи, с които до попият всяка капка.

Не беше трудно да открият планетолога. Следваше го цяла тълпа — лицата на хората бяха или светнали от страхопочитание, или в недоверието им се прокрадваше колебание. Кайнс стърчеше над околните, не млъкваше и размахваше ръце. Рядко някой се осмеляваше да зададе въпрос.

— За хората най-важният проблем е не колцина ще оцелеят в наличната система — тъкмо казваше планетологът, когато Юлайът го доближи с нож в ръка и ясна за всички мисия, — а как ще живеят онези, които оцелеят.

Воинът непоколебимо навлезе в гъмжилото. Хората се отдръпваха и се споглеждаха разочаровано или уплашено. Смълчаха се. Така живееха свободните.

Кайнс нищо не забелязваше. Очерта с пръст кръг във въздуха около себе си.

— Тук е възможно да се задържи вода в открити басейни, и то благодарение на малка, но съществена промяна. Ще успеем, ако ми помогнете. Само си представете как излизате навън без влагосъхраняващи костюми!

— Значи разправяш — обади се един от по-недоверчивите, — че дори ще си имаме езерца, в които да топим шепи и да пием направо, когато ни хрумне?

— Непременно! Има ги на толкова много планети, защо да ги няма и на Дюна? С ветрокапаните ще изтръгвате водата от въздуха и ще я използвате, за да засаждате треви, храсти и всякакви други растения, които ще я задържат в корените и стъблата си. До езерцата може дори да има овощни градини със сладки сочни плодове.

Юлайът крачеше устремен към целта, забравил всичко ненужно. Вододелците се отдръпнаха. Щяха да се намесят след екзекуцията.

— Какви плодове? — изписука едно момиченце.

— Каквито ти харесват! Отначало ще трябва да ги подбираме според типовете почва и наличната влага. Може би лозята ще са по-подходящи за каменистите склонове. Чудя се какъв ли вкус ще има отлежалото вино на Дюна… — Засмя се. — И онези кръгли оранжеви плодове, наречени портигули. Ох, колко ги обичам! Родителите ми си имаха такова дръвче на Салуса Секундус. Обвивката им е гъвкава и здрава, но може да се обели. Вътрешността е на сладки парченца, с най-яркия оранжев оттенък на света.

Юлайът плуваше в червеникава мъгла. Задачата изгаряше ума му. Заповедта на наиба Хейнар сякаш отекваше в него. Стараеше се да не чува размечталия се мъж, да не мисли за виденията му. Нима можеше да има съмнение, че той всъщност е демон, изпратен да поквари простодушните?…

Препречи пътя на разсеяния планетолог и вдигна за удар отровния кристален нож. Кайнс млъкна насред изречението — най-сетне забеляза натрапника. Видимо се подразни, че някой смущава мислите му. Примига и каза:

— Махни се от пътя ми!

Нехайно подмина Юлайът и заговори отново.

— Ах, какво чудо са горите! Избуяла зеленина, докъдето ви стига погледът, покрила хълмове и долини. В древни времена пясъкът е настъпвал към растенията и ги е поглъщал, но на новата Дюна ще се случи обратното — вятърът ще разнася семена навсякъде по планетата, ще израстват, досущ като деца, още дървета и храсти.

Втрещеният воин не бе помръднал — жертвата му го напъди като муха. „Махни се от пътя ми!“ Внезапно осъзна какво са му поверили да извърши. Причини ли смъртта на този човек, завинаги ще остане в легендите на свободните като Юлайът, Убиеца на мечтите.

— Но преди всичко друго е разполагането на ветрокапаните по високите скали — обясняваше прегракналият Кайнс. — Прости устройства, правят се съвсем лесно, а събраната от тях влага ще използваме, както решим. Не след дълго ще имаме огромни подземни хранилища на вода, преди да я върнем на повърхността…

Потресеният Юлайът се вторачи в кристалния си нож. Не можеше да повярва, че този мъж изобщо не се уплаши от него. „Махни се от пътя ми!“ Кайнс бе застанал лице в лице със смъртта си и бе отминал спокойно. „Воден от Бог.“

И сега, с един замах, би забил острието в беззащитния гръб. Но не успя дори да шавне. Планетологът беше като вдъхновен от свят закрилник. Този велик човек им бе донесъл мечта за бъдещето на Дюна, която все повече завладяваше хората. А свободните, със суровия си живот и продължилата безчет поколения борба срещу безмилостни врагове, гонили ги от планета на планета, се нуждаеха от мечти…

Може би най-сетне имаше кой да ги поведе. Пророк. Душата на Юлайът щеше да бъде прокълната за вечни времена, ако посегнеше на божия пратеник!

Но нали прие задачата от вожда на племето, нали кристалният нож не можеше да бъде прибран без кръв по острието? Нямаше да се отърве от колебанията си с дребна драскотина, защото и тя стигаше, за да подейства отровата.

Не знаеше как да примири непримиримото. Ножът затрепери в ръцете му.

Кайнс не усети, че около него настъпи гробна тишина, а все така витийстваше за разполагането на ветрокапани. Хората обаче знаеха какво предстои и наблюдаваха втренчено своя изтъкнат боец.

Устата на Юлайът се овлажни. Искаше да се отърве от заблудата на сетивата, но като насън опита вкуса на сладкия лепкав сок от портигулите — плод, който хората ще откъсват от клона… и ще го преглъщат с чиста езерна вода. Вода за всекиго!

Той отстъпи крачка назад, после втора, вдигнал церемониално ножа. Направи третата крачка, когато планетологът заговори за равнините, покрити с житни и ечемичени ниви, за животворящия пролетен дъждец.

Воинът се обърна зашеметен, в главата му още кънтяха простичките думи: „Махни се от пътя ми!“ Зяпна острието, което бе обърнал към себе си. Олюля се, спря и пак залитна нарочно — право напред, така че да падне върху ножа си. Коленете му не се подгънаха, не се опита да се извърти, за да избяга от съдбата си. Стовари се по лице, а отровният връх проби слънчевия му сплит и стигна до сърцето. Проснатото тяло потрепери и замря. След броени секунди Юлайът беше мъртъв. От раната почти не се проля кръв. Цялата тълпа викна в един глас, когато видя поличбата. Отдръпнаха се в широк кръг около мъртвеца. Чак когато свободните се вгледаха с дълбока почит в Кайнс, той прекъсна тирадата си. Извъртя се на пети и зърна мъжа, който се бе пожертвал за него.

— Какво става тук? Кой беше този? Вододелците се втурнаха напред да приберат трупа.

Увиха го в наметала и кърпи, понасяйки го припряно за извличане на водата.

— Ето, вижте! — кресна една жена. — Бог ни упъти. Той насочи ръката на Юлайът! Той шепне на Пардот Кайнс!

Умма Кайнс — промълви някой убедено.

Пророкът Кайнс.

Един мъж се отдели от кръга и свирепо изгледа всички.

— Ако и сега не го чуем, значи сме глупаци! Мнозина се втурнаха по коридорите на сийча. Кайнс не разбираше добре психиката на тези хора и не можеше да проумее докрай смисъла на случката.

Но не му се вярваше отсега нататък някой да не се вслушва — по една или друга причина — в думите му.