Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Наблюдаваме оцеляващите и се учим от тях.

Максима на Бене Гесерит

От легендарния един милион светове, обхванати от Империята, Дънкан Айдахо познаваше само Гайъди Прайм — просмукана от петрол, покрита с промишлени инсталации планета, претъпкана с изкуствени човешки творения, прави ъгли, метал и пушеци. На харконите техният свят им допадаше тъкмо такъв. Затова и Дънкан не бе виждал друго през своите осем години живот.

Но сега би се зарадвал и на тъмните и изпоцапани улички. След като с цялото си семейство прекара толкова месеци в затвора, вече се чудеше ще излезе ли някога от огромния робски град Барония. Не знаеше и дали ще доживее деветия си рожден ден, който май наближаваше. Прокара пръсти през къдравата си черна коса и усети, че е подгизнала от пот.

И продължи да бяга. Ловците бяха наблизо.

Беше под града-затвор, а преследвачите — някъде зад него. Тичаше по възтесните тунели за поддръжка и се чувстваше досущ като дребния бодлив гризач, който неговата майка му позволи да държи вкъщи, когато беше на пет години. Промъкваше се през миниатюрни отвори, вонящи отдушници и плетеница от тръби със силови проводници в тях. Едри мъже с издути подплатени брони не можеха да го последват тук. Одра си лакътя в металната стена, докато пълзеше из пролуките, които изобщо не бяха предназначени за подобна цел.

Повтаряше си, че не ще се остави харконите да го хванат… не и днес! Мразеше игрите им и отказваше да бъде жертва. Ориентираше се в тъмата по инстинкт, воден от миризмите, помагаше му и спареният ветрец от вентилацията.

Ехото му подсказваше, че и други малки затворници бягат отчаяно. Уж трябваше да са в един отбор, но предишните провали научиха Дънкан да не разчита на онези, чиято дива свирепост не може да се сравнява с неговата.

Заричаше се този път да се изплъзне, но знаеше, че никога няма да излезе на свобода. В тази напълно контролирана среда щяха да го залавят отново и отново. Наричаха това „тренировка“. Изобщо нямаше представа за какво тренират.

Десният хълбок го болеше от предишната гонитба. Бе пострадал сериозно, но мъчителите му го пъхнаха в машина за клетъчно възстановяване, сякаш го ценяха като породисто животинче. Ребрата му още не бяха съвсем наред и все пак се оправяше. Поне до днес…

С радиофара, имплантиран в мускулите на дясното му рамо, Дънкан нямаше никаква надежда да се измъкне. Барония беше гигантска конструкция от пластостомана и бронестъклит, висока 950 етажа и дълга 45 километра. Напълно липсваха изходи към подножието й. Момчето винаги намираше предостатъчно скривалища по време на харконските игри, но не и път към свободата.

Харконите имаха безброй затворници и владееха до съвършенство садистичните похвати за подчиняването им. Надзирателите бяха обещали на Дънкан, че ако победи в този тренировъчен лов, тоест ако не позволи на преследвачите да го заловят, той и семейството му ще се върнат към предишния си начин на живот. Всички деца чуха същото обещание. Избраните за тренировката имаха нужда от цел, за която да се борят.

Пробягваше по тайни проходи, стараейки се да не стъпва прекалено шумно. Съвсем наблизо зад себе си чу бумтенето и съскането на зашеметител, последвани от пронизителен детски писък и тракане на зъби, което съпровождаше гърчовете. Значи бяха повалили поредното момче.

Спипат ли те ловците, ще пострадаш сериозно… а може да стане и по-лошо, зависи с колко „трениращи“ разполагат. Не е като в детските игрички на криеница. Поне не за жертвите.

Осемгодишният Дънкан вече знаеше, че животът и смъртта си имат цена. На харконите не им пукаше дали и колко малчугани ще наранят по време на подготовката. Такива бяха техните правила. Момчето разбираше от жестоки забавления. Бе виждал и други да се развличат така, особено по-затворените деца, които късаха крилцата на буболечки или подпалваха малки гризачи. Харконите и войниците им му приличаха на подобни пораснали момчета, но с повече сили, въображение и злоба.

Откри ръждясала отвесна стълба и тутакси се покатери безшумно в мрака. Трябваше да постъпва необичайно, да се крие там, където ще ги затрудни. Разядените от годините прътове нараняваха кожата на ръцете му.

В тази част от древния град Барония още имаше работещи устройства. Силови проводници и суспенсорни тръби пронизваха основната структура като червееви проходи — прави, извити или разклоняващи се под всевъзможни ъгли. Всичко наоколо представляваше огромна триизмерна полоса на препятствията, където войниците можеха да стрелят по жертвите си без риск да повредят по-важните съоръжения.

В главния коридор горе трополяха тежки ботуши, гласове говореха приглушено по комуникаторите в шлемовете, внезапно се разнесе вик. Звънко писукане подсказа, че са го засекли.

Нетърпимо горещ лъч на лазестрел проби тавана и стопи металните плочи. Дънкан се пусна от стълбата и падна. Един войник откърти горещия остатък от плочата и посочи надолу. Друг сряза с лазестрела си прътовете и стълбата също рухна.

Момчето тупна в долната шахта и стълбата се стовари върху него. Насили се да не извика от болка — би показал на преследвачите къде е… Но и без това нямаше шанс да се крие още дълго заради неспирно излъчващия радиофар в рамото си. Нима изобщо можеше да има други победители освен харконите в тази игра?

Изправи се и затича с пламнала отново трескава жажда за свобода. Изведнъж застина на място — тесният проход стигаше до по-широк тунел. Лошо! Там и едрите мъжаги можеха да се проврат.

Зад него пак се развикаха и затропаха, после започнаха да стрелят и нечий вик се задави в клокочене. Ловците уж използваха само зашеметители, но от началото на днешната гонитба бе минало много време и повечето жертви бяха заловени. Залогът се повишаваше…

Трябва да оцелее, да бъде най-способният! Иначе не може да се върне при майка си. Ако надхитри тези мръсници, може би семейството му ще си възвърне свободата… доколкото служителите на харконите я имаха на Гайъди Прайм.

И други деца бяха побеждавали ловците в жестоката игра, а после изчезваха някъде. Ако можеше да се вярва на обясненията, те и затворените им семейства напускали ада на Барония. Е, нямаше никакви доказателства, затова пък съществуваше изобилие от причини да се съмнява в приказките на харконите. Но момчето искаше да вярва, иначе как да не се откаже от надеждите си?

Не проумяваше защо бяха натикали родителите му в този затвор. С какво толкова са се провинили като дребни служители на властта, че да заслужат подобно наказание? Помиеше само, че един ден животът беше нормален и сравнително поносим… а на следващия всички те се превърнаха в роби.

Помнеше и последния следобед на старателно окосената полянка на една висока тераса в град Харко. Владетелите на планетата рядко позволяваха на поданиците си да поддържат тези миниатюрни паркове. Градинките и живите плетове изискваха грижи, защото растенията не вирееха добре в просмуканата от отпадъци почва на отдавна озлочестения свят.

Родителите му и другите от семейството хвърляха самонасочващи се топки по мишени в тревата, но заради вътрешните ентропийни устройства топките отскачаха напосоки. Дънкан мислеше колко сухи и подредени са развлеченията на възрастните в сравнение с безгрижните детски лудории.

До него стоеше млада жена и наблюдаваше играта. Имаше коса с шоколадов цвят, мургава кожа и високи скули. Киселото изражение и безжалостният поглед отнемаха доста от иначе безупречната й красота. Не знаеше почти нищо за нея. Казваше се Джанис Милам и май работеше с родителите му.

Дънкан се заслуша в кикота на възрастните и й се усмихна.

— Те се учат как да станат старци.

Джанис явно не се интересуваше от мнението му, защото веднага го скастри.

Момчето не изпускаше от поглед играта под бледото слънце на мъгливия следобед, но тази непозната продължаваше да дразни любопитството му. Долавяше напрежението й. Джанис само зяпаше отстрани и начесто се озърташе, сякаш очакваше нещо да се случи.

След малко нахлуха харконски войници, сграбчиха него, майка му и баща му, дори чичо му и двамата братовчеди. Интуицията му подсказа, че тъкмо Джанис е причинила злощастната им, макар и незнайно защо. Повече не я видя, защото бяха затворени тук от половин година…

Зад него изсъска току-що разтворен люк. Двама преследвачи в сини униформи се промушиха през отвора, посочиха го и се ухилиха ликуващо. Втурна се напред на зигзаг. Лъч на лазестрел се отрази от стената и прогори като мълния пода на коридора.

Замириса на опърлен метал. Ако някой такъв лъч го улучеше, щеше да умре. Мразеше ловците, които се кискаха, все едно си правеха безобидни шегички.

Друга двойка преследвачи изскочи от страничен тунел само на метьр-два пред него, но Дънкан беше прекалено пъргав за тях. Не реагираха навреме. Блъсна се в коляното на единия набит мъжага и се промуши на бегом между двамата. Войникът се олюля и кресна, защото следващият изстрел улучи бронята му.

— Не стреляй, бе, идиот! Ще ни затриеш!

Дънкан препускаше както никога досега. Досещаше се, че с детските си крака няма да надбяга мъже, обучени за бойци. Все още обаче не искаше да се предаде. Не му беше в кръвта!

В края на коридора ярката светлина подсказваше за кръстовище. Спря рязко, но откри, че е достигнал не тунел, а суспенсорна тръба — цилиндрична шахта с Холцманово поле по надлъжната й ос. Левитационни влакове фучаха по нея от единия край на града-затвор до другия, без да срещат никакво съпротивление.

Нямаше други врати или коридори. Бягството му свършваше дотук. Мъжете се втурнаха към него с насочени оръжия. Не знаеше дали няма да го застрелят, дори да се предаде. „Сигурно ще ме гръмнат, защото им кипнах кръвчицата.“

Суспенсорното поле блещукаше по средата на водоравно разположената шахта. Дънкан имаше само смътна представа как действа то. Оставаше му един-единствен изход; не беше съвсем сигурен какво ще го сполети, но хванеха ли го, щяха да го накажат… или още по-вероятно — да го накълцат с лазестрелите.

Вдиша дълбоко, за да събере смелост, замахна с късичките си ръце за засилване и скочи в откритата шахта. Насрещният вятър разроши черните му къдрици. Падаше и крещеше отчаяно… и ликуващо. Нека умре тук, поне ще се отърве!

В един миг Холцмановото поле го спря със силен тласък. Той увисна като оплетен в невидима мрежа. Струваше му се, че червата му са се качили насред гърдите. Застина в неутралната ос на тръбата. Тъкмо тази сила поддържаше влаковете, носещи се из неимоверната грамада Барония. Щеше да крепи и него!

Войниците спряха в края на платформата и се развикаха яростно. Един го заплаши с юмрук, други двама се прицелиха с оръжията си.

Дънкан трескаво махаше с ръце в полето, все едно се опитваше да плува.

Един от преследвачите кресна уплашено и наведе лазестрела на друг към пода. Явно бе чувал какъв кошмар настава, ако лъчът срещне Холцманово поле — взаимодействието беше не по-малко унищожително от взрива на забранените атомни оръжия…

Затова ловците започнаха да стрелят със зашемети-телите си. А Дънкан неспирно се извиваше във въздуха. Макар да нямаше опора, поне беше трудна мишена с хаотичното си въртене. Лъчите се огъваха и отклоняваха наоколо в полето. А самият той внезапно усети промяна в налягането, долови и нови въздушни течения от друго движещо се тяло. При поредното завъртане видя устремилите се право към него светлини на шеметно бърз влак.

Беше точно в средата на шахтата!

Още по-отчаяно размаха ръцете и краката си. Понесе се полека към отсрещния край на левитационната зона, отдалечавайки се от войниците. Промените в налягането още повече изкривяваха лъчите на зашеметителите. Мъжете в униформи нагласяха нещо по оръжията си.

Виждаше под себе си други люкове, наклонени рампи и площадки, по които можеше да се шмугне някъде из вътрешностите на Барония… стига да успее да се изтръгне от полето.

Поредният лъч разцепи въздуха до него и този път закачи косо гърба му близо до рамото. Мястото се вцепени, струваше му се, че по кожата лазят хиляди жилещи насекоми.

Най-сетне се измъкна от полето и падна. Зърна ръба на площадката точно навреме. Изпъна докрай незасегнатата си ръка и се вкопчи в парапета. Влакът се стрелна с вой край него. Подмина го на сантиметри.

Не бе набрал голяма инерция при падането и въпреки това ръката му едва не се откъсна от рамото. Покатери се мъчително и нахлу в първия изпречил му се тунел. Озова се обаче в къса ниша, чийто люк беше плътно затворен. Заблъска го с юмрук, но вече нямаше накъде да продължи. Външният люк тресна на мястото си, затваряйки го в малката кухина с непоклатими стени. Сам се бе пъхнал в капана! Свърши се…

Скоро войниците отвориха люка, който бе сложил край на бягството му. В очите им се смесваха гневът и възхищението. Момчето примирено чакаше да го застрелят. Капитанът, отговарящ за ловните тренировки, се озъби в нещо подобно на усмивка.

— Поздравявам те, хлапе. Ти издържа изпита.

 

 

Изтощеният Айдахо седеше в килията при родителите си. Дояждаха дневната дажба от зърнена каша, нишестени питки и белтъчни плочки. Храната им стигаше да се заситят, но сякаш злонамерено беше направена с гаден дъх и без никакъв вкус. Момчето не бе научило нищо друго от заловилата го група, освен че е „издържало изпита“. Това навярно означаваше свобода. Трябваше да се надява!

Килията беше мръсна. Майка му и баща му се опитваха да поддържат чистота, но нямаха дори метла или парцал, камо ли сапун, а и оскъдната дажба вода не биваше да се прахосва за хигиена.

През тези месеци Дънкан беше подложен на неспирни и болезнени „тренировки“, а семейството му го чакаше със страх да се върне, без да има с какво да запълни дните си. Дадоха им затворнически номера и ги натикаха в килията. Не ги караха да вършат нищо. Просто чакаха да настъпи някаква промяна… и много се бояха от нея.

Момчето гордо и разпалено разказа на майка си за своите приключения — как бе надхитрило ловците, как се оказа по-изобретателен дори от най-неуморните преследвачи на харконите. Нито едно от другите деца не беше успяло този ден. Дънкан обаче вярваше, че е сторил необходимото, за да откупи свобода за себе си и за своите родители.

Всеки момент щяха да ги пуснат. Мъчеше се да си представи как ще стоят заедно навън и ще гледат ясното нощно небе, обсипано със звезди.

Бащата се гордееше с него, майка му обаче явно не очакваше нищо добро. Имаха горчив опит с обещанията на харконите.

Скоро светлините в килията примигаха, мътното поле на вратата стана прозрачно и изчезна. Неколцина стражи в синьо стояха около засмения капитан, който бе ръководил лова. Сърцето на Дънкан сякаш подскочи. „Ще ни освободят ли?“

Усмивката на капитана обаче никак не му хареса.

Стражите се отдръпнаха почтително, за да направят път на плещест мъж с грамадни мускули и учудващо дебели устни. Лицето му беше загоряло и червендалесто — явно този човек прекарваше повечето си време далеч от Гайъди Прайм.

Бащата на момчето се изправи бързо и непохватно се поклони.

— Господарю Рабан!

Очите на мъжа като че не забелязваха нищо освен кръглото личице на хлапето.

— Капитанът ми каза, че си най-способният — ухили се той.

Влезе в килията и стражите го последваха припряно.

— Господарю — поклати глава капитанът, — не сме имали толкова настървено паленце досега.

Рабан кимна.

— Номер 11368, прегледах досието ти и записи на твои тренировки. Как са раните? Оправяш се, а? Малък си, ще заздравеят бързо. — Погледът му внезапно изстина. — Тепърва има да се забавляваш. Да видим как ще се справиш тогава. — Обърна се да си ходи и гърбом добави:

— Идваш с мен, момче. Веднага.

— Името ми е Дънкан Айдахо, не съм някакъв си номер! Тъничкият гласец звънтеше от отчаяна дързост и родителите на Дънкан онемяха. Стражите също го зяпнаха. Момчето се огледа към майка си, като че очакваше подкрепа, а тя едва успя да му изшътка.

Рабан невъзмутимо измъкна лазестрела от ръцете на най-близкия страж и мигновено простреля бащата на Дънкан в гърдите. Тялото се блъсна в стената и преди да се е свлякло, следващият лъч изгори главата на майката. Момчето изпищя. Родителите му бяха се превърнали в купчини овъглена плът.

— Вече нямаш име, номер 11368 — процеди Рабан. — Тръгвай!

Стражите го сграбчиха, преди да скочи към мъртъвците. Не му оставиха време дори да заплаче.

— Тези хора ще те подготвят, за да започнем по-скоро забавата. Искам най-после да си уредя свестен лов.

Извлякоха ритащия Дънкан от осмърдяната килия. Чувстваше се напълно безжизнен… в леденото ядро на омразата, която внезапно бе съсухрила докрай детското у него.