Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

По-лесно ни сплашва врагът, от когото се възхищаваме.

Туфир Хауът,

ментат и началник на сигурността в атреидската династия

Скрит в гъстата борова гора, Дънкан Айдахо бе коленичил върху мекия килим от иглички, за да се постопли поне малко. Във вледенения въздух едва-едва се усещаше уханието на смола; тук поне вятърът не режеше като с нож. Бе избягал надалеч от онази пещера, сега можеше да спре и да събере сили. За малко!

Харконският ловен отряд едва ли щеше да почива. След като уби един от тях, останалите щяха да се настървят още повече. „Тъкмо ще им хареса! Особено на Рабан.“

Отвори медицинския комплект. Взе тубичката с кожен заместител и намаза нарязаното си рамо. Мазилото веднага се втвърди и свърза тъканите. После изгълта кубчетата концентрирана храна и натъпка опаковките по джобовете си.

Включи фенерчето и огледа лазестрела. Никога не бе стрелял с такова оръжие, но бе виждал как го правят войниците по време на тренировки. Опря го на сгъвката на левия си лакът, с дясната ръка опипа лостчетата и бутоните. Трябваше да се научи, ако искаше да се бие с харконите.

От внезапно подадената мощност белият лъч се заби в горните клони на дърветата. Те мигом избухнаха в пламъци, по земята нападаха тлеещи иглички. Момчето извика и изтърва оръжието. Побърза обаче да го сграбчи отново, докато не е забравил комбинацията.

Над него боровете горяха като сигнален огън и бълваха гъсти пушеци. Нямаше смисъл да бъде предпазлив. Този път се прицели, преди да стреля, за да е сигурен, че знае как. Тромавото оръжие явно не беше предназначено за деветгодишни момчета, особено ако ги болят раменете и ребрата, но все някак трябваше да се справи. Иначе…

Харконите щяха да се втурнат към пламъците, затова се измъкна изпод запалените дървета и потърси друго укритие. Отново се катереше към скалите. Застана на ръба и видя пръснатите светоглобуси на ловците. Вече знаеше точно къде е всеки един от тях. „Но защо са толкова празноглави, защо се издават?“ Или… все още вярваха, че лесно ще го надвият? Тази самонадеяност също можеше да му бъде от полза. Очакваха той да действа по техните правила, а накрая да умре безропотно. Зарече се да ги разочарова. „Този път ще поиграем както аз реша!“

Не забравяше да заобикаля преспите и да не доближава шумолящите храсталаци. Но, както се бе съсредоточил в наблюдението на ловния отряд, не забеляза навреме истинската опасност. Сепна се чак когато чу пукот на съчки зад гърба си, после чегъртането на нокти по гол камък, съпроводено с тежко хрипкаво дишане.

Друг хищник в гората бе надушил кръвта му.

Спря като закован и трескаво затърси с поглед чифта светещи очи в сенките. Обърна се към скалната издатина над главата си едва когато оттам се разнесе гъгниво ръмжене. Трудно различи силуета на мускулеста дива хрътка. Козината на гърба й стърчеше като разрошена перушина, мътно лъщяха двата дълги зъба за разкъсване на плячката. Огромните очи се взираха в слабото същество с нежна плът.

Дънкан отстъпи заднешком и стреля. Лошо насоченият лъч дори не мина особено близо до дебнещия звяр, но от скалата пръснаха нажежени късчета. Хищникът изквича от болка и отскочи. Момчето завъртя лазестрела и този път на десния хълбок на хрътката се появи обгорена дупка. Животното изрева гръмогласно и се понесе с жален вой в мрака.

Шумът и светлината непременно щяха да насочат ловците насам. Дънкан отново побягна.

 

 

Рабан оглеждаше трупа. Яростта сякаш го гореше отвътре… но с нея се смесваше и някаква жестока радост. Хитрото детенце бе подмамило глупака в клопка. Работи му главицата! Бронята не бе спасила ловеца от тежкия ръбат камък и от тъпото острие на ножчето.

Бесня безмълвно още няколко секунди, докато се опитваше да прецени по-точно предизвикателството. Нали точно това искаше всъщност — истинска съпротива?

Друг мъж от отряда се вмъкна по-навътре в дупката и я освети. Веднага се откроиха кървавите петна и парченцата плат.

— Ето какво е станало, господарю. Паленцето е изчовъркало радиофара от рамото си. — Ловецът се поколеба, но продължи: — Бива си го тоя дребосък. Добър дивеч.

Рабан позяпа ядно, опипвайки бузите си, които още се белеха от аракийското слънце. Внезапно прихна.

— Едно недорасло хлапе само с хитростта си и няколко боклуци в ръце победи мой войник!

Разсмя се още по-силно. Останалите стояха смутени в яркото сияние на светоглобусите.

— Момчето е родено за такъв лов — обяви Рабан и срита с върха на ботуша си трупа. — А този дръвник не е заслужавал да бъде сред ловците. Оставете го да си гние тук. Ще нахрани лешоядите.

В този миг двама от следотърсачите едновременно зърнаха подпалените дървета. Рабан също ги посочи.

— Я вижте! Малчото май иска да се постоиш. — Отново се разсмя гръмко и другарите му от ловния отряд се престрашиха също да се ухилят. — Ей, казвам ви, очертава се вълнуваща нощ…

 

 

Застанал нависоко, Дънкан се взираше в почти обратна на ловната хижа посока. Някаква силна светлина примигваше, изчезваше за петнадесетина секунди и се появяваше отново. Сигналът не беше от преследвачите, чиито светоглобуси той виждаше добре; наоколо на голямо разстояние нямаше никакви селища. Неволно се поддаде на любопитството. „Кой ли още се е домъкнал тук?“

Горският стражеви пост беше резерват, достъпен единствено за членовете на рода Харконен. Откриеха ли нарушител, убиваха го на място или го включваха в следващия лов. Дънкан гледаше проблясъците и се чудеше. Съобщение… Но от кого и за кого?

Въздъхна. Колкото и да преливаше от дързост, чувстваше се твърде дребен сред безкрайния враждебен свят. Засега се изплъзваше на ловците… но не вярваше да му остава още много време. Скоро харконите щяха да докарат други отряди, орнитоптери, биодетектори, може би дори ловни кучета, които ще се втурнат по кървавата диря и ще го открият, както бе сторила дивата хрътка.

Реши да тръгне към загадъчния сигнал, надявайки се да е за добро. Не си представяше кой би пожелал да му помогне, но защо да се примирява? Току-виж намерил начин да избяга оттук!

Първо обаче трябваше да заложи още един капан на ловците. Убие ли неколцина, ще увеличи шансовете си за спасение. Огледа напрегнато скалите, преспите, дърветата. Избра най-доброто за засада място. Насочи лъча на фенерчето надолу, за да няма издайническа светлинка.

Преследвачите не бяха далеч. Приглушен вик наруши тишината, а подскачащите светоглобуси им показваха пътеките в гората. Точно сега Дънкан искаше те да се досетят накъде е тръгнал… защото никога нямаше да им хрумне какво ще ги сполети. Спря до особено рохкава преспа и натика фенерчето дълбоко в снега — дотам, докъдето успя да провре ръката си. Лъчът вътре се разсейваше като вода през гъба. Ледените кристалчета пречупваха светлината и сякаш я усилваха. Пряспата приличаше на фосфоресциращо островче в тъмнината.

Той притича обратно към плътната стена от дървета. Легна по корем на игличките, опря дулото на лазестрела върху плосък камък и зачака.

Мъжете се появиха точно откъдето ги очакваше и изведнъж осъзна, че си е разменил ролите с тях. Сега той беше ловецът, а те — дивечът. Прицели се и докосна с пръст бутона за стрелба. Отрядът бе излязъл на полянката. Всички се скупчиха учудени около пряспата, мъчейки се да познаят каква хитрина е измислила жертвата им.

Двама веднага се загледаха в гората, сякаш предчувстваха нападението. Всички силуети се очертаваха чудесно, бяха идеални мишени.

Малко по-назад стоеше едър мъж с властна поза. Рабан! Дънкан в миг си спомни как падаха родителите му, отново усети вонята на овъглена плът… и натисна бутона.

Но точно в този миг един от ловците пристъпи пред Рабан, за да му каже нещо. Лъчът прогори бронята му, тя пламна и задимя. Войникът конвулсивно разпери ръце и диво извика.

Рабан се хвърли настрана смайващо бързо, а лъчът проби тялото на улучения и в пряспата засъска свръхпрегрята пара. Дънкан завъртя дулото и уцели втори ловец, застанал само на крачка от снега. Другите отвърнаха със стрелба напосоки към гората.

Момчето се зае да унищожава светоглобусите на отряда. Повали още двама врагове, преди останалите да се разпръснат в търсене на укритие.

Досещаше се, че зарядът в лазестрела му трябва да е намалял опасно и затова се покатери обратно към билото, а после се прехвърли от другата му страна. Втурна се лудешки към мигащата светлина, която бе видял. Каквото и да означаваше сигналът, той беше единственият му шанс.

Харконите сигурно нямаше да се опомнят още минута-две, пък и вече не биха бързали толкова да го догонят. Втора подобна възможност нямаше да получи, затова забрави предпазливостта и затича с всички сили. Пързаляше се по замръзналия склон, блъскаше се в камъни, без да усеща болката. Не би могъл да прикрие следите си в снега, а и изобщо не мислеше за това.

Вече беше доста далеч от враговете си, когато чу ръмжене и вой, а ловците яростно се развикаха. Май бе ги налетяла цяла глутница диви хрътки, привлечени от пролятата кръв. Дънкан злорадо се засмя и продължи към проблясъците. Предполагаше, че почти е стигнал края на гората.

Преди да застане на открито, забави крачки. Пред него имаше тъмен скоростен топтер за няколко пътници, а отгоре мигаше лампа. Не се виждаше никой. Почака малко и излезе предпазливо от сенките между дърветата. Дали хората са отишли някъде? Или е харконски капан? Но защо да правят това, щом са предполагали, че ще го догонят много по-рано?

А може би някой незнайно защо е решил да го спаси?

Бе напрягал докрай силите си тази нощ и сега вече се чувстваше като претръпнал. Отлично знаеше, че не умее да управлява летящата машина. Но вътре можеше да има още храна и оръжия…

Облегна се безшумно на корпуса и огледа околността. Люкът бе отворен подканящо, ала кабината на странния топтер тъмнееше. Съжали, че се е лишил от фенерчето си и за всеки случай мушна мрака вътре с дулото на лазестрела.

Нечии ръце се протегнаха и изтръгнаха оръжието, преди Дънкан да успее да се стресне. Одраната кожа на дланите го засмъдя, но той стисна зъби. Човекът в кабината пусна лазестрела на пода и се протегна да хване раменете на момчето, което чак сега изохка от грубия допир до прясната рана.

Вдигна поглед към злото лице на висока жилава жена. Позна я веднага — Джанис Милам. Същата, която стоеше до него и гледаше играта с топки… миг преди войниците да арестуват цялото му семейство и да го затворят в Барония.

Тази жена го бе тикнала в ръцете на харконите.

Джанис запуши устата му с длан, за да не извика, и изви едната му ръка зад гърба. Нямаше да й избяга.

— Хванах те! — прошепна му дрезгаво.

Отново, за втори път го погубваше.