Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Бурите пораждат бури. Яростта поражда ярост. Мъстта поражда мъст. Войните пораждат войни.

Главоблъсканица на Бене Гесерит

Огромните външни люкове на хайлайнера бяха вече затворени и навигаторът скоро щеше да изпадне в своя транс, за да пренесе кораба с последния му скок от този дълъг полет до Кайтен. Там представителите на Великите и Малките династии в Ландсрада се събираха за коронацията на падишах-император Шадам IV.

Навигаторът отдалечи гигантския съд от гравитационната яма на Каладън, за да включи по-лесно и безопасно Холцмановите двигатели и да ги насочи за пронизване на Огънатото пространство.

Пътниците изобщо не усещаха движение, никаква промяна в положението на телата си или в околните звуци. Натъпканите в трюма кораби висяха по местата си като информационни блокчета в запечатан библиотечен комплекс. Всички разчитаха на дарбите на една-единствена мутирала твар, за да пристигнат невредими.

„Като добитък пред заколение“ — помисли Рабан, докато влизаше в своя невидим щурмови кораб.

Би могъл да превърне поне десетина бойни фрегати в нажежени късчета, преди някой изобщо да проумее какво става наоколо. Ако можеше да се развихри на воля, сигурно щеше да сее тъкмо такъв хаос, да се наслади на неудържимото насилие…

Но планът беше друг. Засега.

Чичо му бе изпипал до съвършенство лукавия си замисъл. „Помисли и се поучи“ — бе натъртил на племенника си. „Този път наистина има от какво да се поуча“

— призна пред себе си Рабан. Тепърва откриваше предимствата на изтънчеността и сладостта на отдавна предвкусваното отмъщение.

Но това естествено не би го подтикнало да изостави по-грубите форми на потисничество, от които извличаше огромно удоволствие. Напротив! Просто щеше да попълни с похватите на барона своя смъртоносен репертоар. Имаше намерение да знае и да умее всичко в насилието, когато му дойде времето да оглави рода Харконен.

Люкът на една фрегата се отвори полека и задържащото поле отслабна само колкото бойният кораб да се плъзне във вакуума на трюма.

Бавно, незабележимо, търпеливо.

Преди някой да зърне кораба, той включи не-полето, както му бе показал Пайтър дьо Врие. Не усети никаква разлика, не се промениха и изображенията на мониторите в пилотската кабина. Но вече беше като смъртоносен дух — невидим… и неуязвим.

За всеки външен наблюдател срещащите не-полето електромагнитни сигнали просто се плъзгаха по повърхността му и привидно превръщаха вътрешността в пустота, в празно пространство. А модифицираните двигатели не издаваха дори шепот, липсваха вибрации, които да долови и най-чувствителният уред.

Никой нищо нямаше да за подозре. Кому би хрумнало да очаква появата на невидим нападател?

С кратки тласъци на помощните двигатели Рабан полека се премести от харконската фрегата към атреид-ската. Не му допадаше, че щурмовият кораб е толкова голям и донякъде лишен от маневреност, но незабележимото и безшумно придвижване все пак му даваше огромно предимство.

Дебелите му пръсти танцуваха над холографския пулт за управление. Вътрешно преливаше от злорадство и предвкусваше удоволствието. Скоро щеше да унищожи цял кораб, пълен с тлейлаксиански изроди. Стотици гадни джуджета щяха да умрат.

Досега се бе възползвал от положението си в династията Харконен, за да получава безпрекословно каквото пожелае, да си играе с живота на други хора и да убива малцината окаяници, изпречили му се на пътя. Просто се забавляваше. Но този път имаше жизнено важна роля — от успеха му зависеше накъде ще се обърне сполуката на целия род. Баронът бе му поверил тази задача и Рабан се закле да не допусне провал. Не можеше и да си представи, че ще бъде принуден да се върне при баща си!

Напредваше съвсем бавно към избраното място. Нямаше причина да бърза. Разполагаше с времето на целия преход през Огънатото пространство, за да предизвика една война.

С не-поле около кораба си се чувстваше досущ като ловец в засада. Но този лов изискваше повече умения от взривяването на пясъчен червей на Аракис, както и по-остър усет от преследването на деца в горския резерват. Тук щеше да се сдобие със съвсем друга плячка — рязък обрат в политическото състояние на Империята. Вместо да окача трофеите си по стените, щеше да поднесе на династията Харконен власт и богатство.

Невидимият щурмови кораб почти се долепи до атреидската фрегата. Рабан включи в готовност оръжейните системи и провери дали са готови за изстрелване различните многофазови снаряди. Налагаше се да разчита на собствената си точност, вместо на автоматичното насочване.

Но и нямаше как да сбърка при стрелба от упор.

Внимателно се завъртя към двата тлейлаксиански транспортни кораба, настанени до атреидите благодарение на внушителен подкуп, платен на Сдружението чрез посредници.

Идеално! Целият Ландсрад бе чул младия дук Лето Атреидски да обявява открито вражда с тлейлаксианците, желанието си да отмъсти за стореното на рода Верниус. Хлапакът явно не бе внимавал достатъчно какви изречени от него думи ще останат в архивите… За всички щеше да е ясно колко би трябвало да мрази пътуващите в тези два кораба.

Имаше и допълнителна приятна дреболия — изгнаникът Ромбур Верниус се намираше във фрегатата му. Той също щеше да се оплете в харконската паяжина, да стане една от жертвите на кървавата война между рода Атреидес и Бене Тлейлакс!

Ландсрадът несъмнено би обвинил Лето, че е луда глава — сприхав, безогледен и склонен към разюзданост, а и подтикнат към зле премерени постъпки от злощастното си обвързване с иксианците и от мъка по своя баща. Горкичкият Лето, толкова лошо подготвен да се справи с бремето на властта…

Увиснал във вакуума точно пред атреидската фрегата, невидим и неочакван от никого, Рабан се прицели в корабите на тлейлаксианците. Дебелите устни се разтеглиха в усмивка, когато протегна ръка към пулта.

И задейства оръжията на кораба си.