Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Много изобретения са подобрявали избирателно конкретни дарби и способности, усилвайки една или друга тяхна страна. Нито едно нововъведение обаче дори не е засегнало сложната приспособимост на човешкото съзнание.

Икбхан, „Трактат за съзнанието“, втори том

Лето стоеше до гвардейския капитан Жаз в единия край на тренировъчната зала. Бойният наставник беше ъгловат мъж с щръкнала кестенява коса, дебели вежди и водоравно подрязана брада. И той като учениците си носеше само бежови впити шорти по време на упражненията. Миризмата на пот и нагорещен метал тегнеше във въздуха въпреки климатизатора. Както в повечето случаи наставникът наблюдаваше, а не участваше в схватките. Оставяше черната работа на тренировъчните автомати.

На Лето му харесваше да се разнообразява с уморителното натоварване и предизвикателствата в залата след учебните занимания. Свикна с режима си на Икс — часове наред подготовка на ума и тялото с помощта на високи технологии, освен това поучителни обиколки за запознанство с различни производства и беседи за основите и духа на деловите начинания. Ромбур будеше симпатия у него с наивния си ентусиазъм, но често се налагаше да участва в обясненията на някои по-трудни идеи. Не че водачът му беше напълно лишен от схватливост… просто множество въпроси от практиката си оставаха недосегаемо далечни за него.

Всяка трета сутрин влизаха в автоматизираната тренировъчна зала. Лето се радваше на бурния приток на адреналин в кръвта си, а Ромбур и дори наставникът Жаз не криеха, че според тях това е старомодна добавка към програмата, вмъкната само заради спомените на маркграф Верниус от бойните полета.

Сега капитанът и атреидският наследник гледаха как иксианският принц размахва златисто копие срещу загладения и реагиращ светкавично автомат. Жаз се придържаше към убеждението, че ако той и подчинените му сили за сигурност си свършат добре работата, никому от династията Верниус не би се наложило да участва в подобни варварски ръкопашни схватки. Все пак помагаше в програмирането на машините.

В покой автоматът представляваше гладко въгленочерно яйцевидно тяло без крайници или подобие на глава. Започнеше ли схватка обаче, иксианското устройство си оформяше груби израстъци и променяше формата си чрез обратна връзка според данните от — скенерите, за да постигне победа над противника. Стоманени юмруци, ножове и гъвкави метални въжета можеха да изскочат без предупреждение от всяка точка на корпуса му. Неживото лице или изчезваше, или израженията по него се меняха — от заблуждаваща тъпота до яростен червен блясък в очите, та дори и злорадство. Автоматът тълкуваше данните и реагираше, като се учеше непрекъснато.

— Помни — никакви шаблони! — кресна Жаз на Ромбур. — Не му позволявай да предвиди действията ти!

Принцът се присви — две стрелички с притъпени върхове профучаха край главата му. Изненадващо изскочил нож одраска рамото и оттам потече червена струйка. Въпреки раната Ромбур направи лъжливо движение и нападна. В този миг Лето се гордееше с приятеля си, който не си позволи дори да охне…

Ромбур неведнъж му искаше съвети, молеше го да посочи недостатъците в бойните му похвати. Лето говореше откровено, но не забравяше, че не е умел наставник… нито пък искаше да разкрие прекалено много от тайните на атреидската бойна школа. Иксианският принц можеше да научи всичко това от Туфир Хауът, когато отидат на Каладън.

Острието в ръцете на Ромбур улучи уязвима точка в тялото на автомата, който падна „мъртъв“.

— Добре беше! — провикна се Лето.

— Много добре — закима и Жаз.

Атреидът вече бе победил два пъти автомата тази сутрин, и то на по-високо равнище на трудност, отколкото си позволяваше иксианецът. Жаз прояви любопитство как е стигнал до такива умения, но Лето отговори немногословно. Не беше склонен към самохвалство. Тук се убеди, че атреидската методика на подготовка е по-съвършена въпреки смразяващото подобие на интелект, проявявано от тренировъчния автомат. Лето владееше рапири, ножове, пистолети с нискоскоростни куршуми, защитни полета… а Туфир Хауът беше несравнимо по-опасен и непредсказуем противник от каквато ще да е машина.

Тъкмо взе оръжието си за следващата схватка и вратата на асансьора се отвори. Влезе Кайлеа, облякла удобна дреха, ослепително открояваща красотата й. Цялата беше в искрящи скъпоценности. Носеше перо и ридулианско записващо устройство. Престори се на учудена, че заварва тримата в залата.

— О, извинете. Исках само да погледна схемите на автомата.

Дъщерята на маркграфа се отдаваше на интелектуални и културни занимания. В момента изучаваше бизнес и изкуство. Лето трудно се въздържаше да не я изяжда с поглед. Понякога в очите й се мяркаше намек за кокетство, но много по-често тя не го забелязваше толкова подчертано, че у него се зароди приятна надежда — увлечението май беше взаимно!

В Големия дворец те се срещаха в трапезарията, на откритите панорамни тераси, при библиотечните машини. Ограничаваха се с кратки и — поне за Лето — смущаващи разговори. Пренебрегнеше ли изкусителните искрици в зелените й очи, той трябваше да признае, че Кайлеа с нищо не го поощрява. Въпреки това все мислеше за нея.

Сега влязлата се съсредоточи върху неподвижния автомат.

— Помолих татко да помисли уместно ли е да пуснем в продажба новите модификации. — Гледаше машината, но с ъгълчето на окото не пропускаше благородния профил на Лето Атреидски. — Нашите учебни автомати са по-добри от всяко друго устройство за бойна подготовка — приспособими, разностранни и самообучаващи се. Най-добре имитират схватката с човек в сравнение с всичко, появило се след джихада.

Гърбът на Лето неприятно изстина — спомни си в миг всички предупреждения на майка си. Представи си как би посочила обвинително с пръст и би закимала удовлетворено, ако можеше да се озове някак в залата. Той също се озърна към автомата.

— Нима искаш да кажеш, че създанието има собствен мозък?

— В името на всички светци и грешници, как тъй ще нарушим заветите на Великия бунт? — мрачно се възмути капитан Жаз. — Казано е: „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум.“

— Ние, ъ-ъ, сме много внимателни — обади се Ромбур, който още попиваше потта от врата си. — Няма причини за тревога.

Лето обаче не беше настроен особено сговорчиво.

— Щом този автомат наблюдава реакциите на хората и предвижда действията им, как точно обработва информацията? Ако не с компютърен мозък, с какво друго? Поне знам, че не функционира чрез проста обратна връзка. Учи се и приспособява похватите си в нападение.

Кайлеа си записа нещо на кристалната подложка и нагласи един от златните гребени в медната си коса.

— Лето, има много гранични зони и ако навлизаме в тях съвсем предпазливо, династията Верниус може да извлече невероятни печалби. — Тя плъзна пръст по извивката на горната си устна. — Но не е зле първо да опипаме почвата, като пуснем немаркирани екземпляри на черния пазар.

— Няма за какво да се притесняваш, приятелю — подхвърли Ромбур с явното желание да не задълбават в неудобната тема. — Династията ни си има цял куп ментати и правни съветници, които следят да спазваме всяка буква от закона.

В някои от заниманията Лето бе учил за междупланетни патентни спорове, уловки чрез позоваване на формални изисквания, трудно откриваеми вратички в законите. Нима иксианците бяха тръгнали по коренно различен път при използването на механизми за обработката на данни, без да будят призрака на мислещите машини, поробили някога човечеството за много столетия? Колкото и да умуваше, не си представяше на Икс да създадат самообучаващ се приспособим боен автомат, без да нарушат забраните, останали от джихада.

Ако майка му научеше какво става тук, сигурно щеше да го върне обратно въпреки гнева на дука…

— Я да видим колко е добра стоката — промърмори той с гръб към Кайлеа и си избра оръжие.

Усещаше погледа й по голите си рамене, по мускулите на врата. Жаз го наблюдаваше нехайно. Лето прехвърли копието от ръка в ръка и подскочи към средата на залата. Зае класическа стойка и извика желаното равнище на трудност.

— Седем точка две четири!

Беше с осем единици повече от предишния път. Автоматът не помръдна.

— Прекаляваш. — Брадата на бойния наставник щръкна напред. — Изключих по-опасните равнища.

Лето се смръщи. Жаз не се стремеше да постави на изпитание учениците си или да рискува нещо повече от драскотина. Туфир Хауът щеше да се разкикоти, ако присъстваше.

— Не се ли опитваш да се изфукаш пред младата дама? — подкачи го капитанът. — Така може и да си докараш белята.

Лето се озърна към Кайлеа и пресиленото й учудване го подразни. Тя побърза да сведе поглед към ридулианския кристал и отново си отбеляза нещо. Момчето усети бузите му да се сгорещяват. Наставникът му подхвърли мека хавлия.

— Край на заниманието. Неуместно е да се разсейваш, защото ще пострадаш сериозно. — Жаз се вторачи в принцесата. — Лейди Кайлеа, настоявам да не влизаш в тази зала, когато Лето Атреидски тренира с автоматите. Излишъкът от хормони му пречи. — Този път гвардейският капитан дори не скри усмивката си. — Присъствието ти е по-опасно от всякакъв враг.