Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Част от отговорностите на управника е необходимостта да наказва… но само когато жертвата поиска това от него.

Принц Рафаел Корино,

„Беседи за ръководството на една галактическа империя“,

12-то издание

С разрошена кестенява коса и разкъсани дрехи, абсолютно неподходящи за пустинята, жената тичаше в отчаяно търсене на спасение.

Джанис Милам се озърна през рамо и примига, за да освободи ресниците си от вече избилите сълзи. Щом видя сянката на суспенсорната платформа, където стояха барон Харконен и племенникът му Рабан, тя се втурна напред с нови сили. Краката й затъваха в ситния като прах пясък, олюляваше се. Стремеше се към откритата пустош — още по-гореща, суха и смъртоносна.

Забитото в близката дюна кречетало туптеше… и призоваваше.

Мъчеше се трескаво да открие някаква хладна пещера, скала или дори сянката на камък. Как й се искаше поне да не умре пред погледите им, за да не й се присмиват! Подхлъзна се и устата й се напълни с нажежен прахоляк.

От безопасната височина баронът и племенникът му наблюдаваха жалкия напън на дребната фигурка да избяга. Носеха влагосъхраняващите си костюми като всяка друга дреха, лицевите покривала висяха на гърдите им.

Бяха се върнали на Аракис от Гайъди Прайм преди няколко седмици, а затворническият кораб докара Джанис предишния ден. Владимир Харконен искаше да екзекутира изменницата още в Барония; Рабан обаче пожела тя да страда пред очите му сред палещите пясъци, за да я накаже, че е помогнала на Дънкан Айдахо.

— Толкова е нищожна долу, нали? — равнодушно подхвърли баронът. Понякога племенникът му имаше забавни идеи, но му липсваше способността да ги осъществи изтънчено. — Много по-приятно, е от пошлото обезглавяване, пък и ще има полза за червеите. Ще нахрани първия, който връхлети.

Звукът, изтръгнал се от гърлото на Рабан, твърде много напомняше животинско ръмжене.

— Скоро ще е! Тези кречетала винаги ги привличат. Баронът стоеше сковано изправен на платформата.

Усещаше жегата и потта по кожата си. Цялото тяло го смъдеше — това гадно състояние го тормозеше вече няколко месеца. Подкара напред, за да са по-близо до жената.

— Както научих — проточи той замислено, — онова момченце вече е при атреидите. Грижи се за салусанските бикове на дука.

— Мерне ли ми се пред очите, ще го очистя! — Рабан избърса солените капки от загорялото си чело. — Заедно с всеки друг атреид, когото спипам.

— Ех, Рабан, същински бивол си. — Пръстите на барона се впиха в могъщото рамо на племенника му. — Не хаби енергия за глупости. Родът Атреидес са истинските ни врагове, а не някакво си момченце от оборите им. И все пак… Хм…

Долу Джанис отново падна по лице, докато се катереше по поредната дюна. Владимир Харконен се изсмя басово.

— Няма начин да се отдалечи достатъчно от кречеталото.

Вибрациите отекваха във въздуха като погребален звън.

— Страшна жега — изсумтя Рабан. — Защо не взехме навес?

Налапа раменната тръбичка на влагосъхраняващия си костюм и отпи неприятно топла глътка.

— Харесва ми да се потя — отвърна баронът. — Така тялото се чисти от отровите.

Рабан вече не го свърташе на едно място. Омръзна му да зяпа тромавия бяг на жената и зарея поглед към опърления хоризонт — търсеше диря на приближаването.

— Между другото, какво стана с онзи планетолог, когото императорът ни натрапи?

— Кайнс ли? Че откъде да знам? — вдигна рамене баронът. — Скитосва из пустинята, връща се в Картаг с докладите си, когато му скимне, и скоро пак изчезва. Отдавна не съм чувал нищо за него.

— Ами ако пострада? Няма ли да ни смъмрят, че не сме го наглеждали?

— Съмнявам се. Елруд вече не е с всичкия си. — Владимир Харконен прихна. — Не че някога е бил, де…

Тъмнокосата жена, цялата побеляла от прах, още се бореше с дюните. Падаше и ставаше, но не се отказваше.

— Скучно е — оплака се Рабан. — Само стоим и гледаме.

— Някои наказания са лесни — съгласи се баронът, — но не винаги са достатъчни. Премахването на тази предателка няма да изтрие черното петно върху честта на харконската династия… Петното, което тя лепна с помощта на атреидите.

— Ами да измислим нещо и за тях! — ухили се племенникът.

Когато Владимир Харконен се усмихна, стори му се, че кожата на бузите му ще се напука от жегата.

— Може и да измислим нещо, защо не?

— Какво, чичо?

— Дали пък не е време да се отървем от стария дук? И без това е като трън в задниците ни.

Рабан го погледна тъй, сякаш направо щеше да се пръсне от щастливо нетърпение. Баронът искрено се наслаждаваше на вълнението му и нарочно вдигна бинокъла към очите си. Опита различни степени на увеличение. Надяваше се сам да забележи червея, без да разчита на гъмжащите наоколо орнитоптери на охраната. Но най-напред усети раздвижването на въздуха.

Пръскащият се в дъги пясък очертаваше наближаващия подвижен хълм, все едно огромна пустинна риба плуваше под самата повърхност. В жарката тишина ясно се чуваше триенето и стърженето на пълзящото чудовище. Баронът сграбчи лакътя на Рабан и посочи. В същия миг избръмча и слушалката в ухото на племенника му.

— Знаем — промърмори харконът. — Вече го виждаме. Другият промълви замислено:

— Не е зле да научиш, че поддържам връзка с… някои хора на Каладън. Старият дук си има установени навици. Опасна склонност! — Усмихна се скъпернически и примижа към червея. — Намислил съм как да се възползваме от нашите агенти…

Долу Джанис тичаше слепешком, обзета от луда паника. Тя също бе видяла напиращия към нея колос. Пясъчният хълм достигна кречеталото, което за миг изчезна в гигантската уста, обрамчена с кристални зъби.

— Премести платформата над нея! — оживено нареди баронът.

Рабан се зае с управлението. Червеят вече усещаше и трептенията от стъпките на жената. Гмурна се в пясъците като акула, открила нова жертва.

Джанис рухна върху билото на една дюна, сви колене към брадичката си и се разтрепери. Опитваше се да не издава никакъв шум, да спре дори дъха си.

И чудовището застина.

Рабан спря платформата точно над обречената, която стискаше зъби и ги изпепеляваше с поглед. Приличаше на приклещено в ъгъла зверче. Баронът се наведе и взе празната бутилка от меланжово питие, с което се ободряваха по време на дългото чакане. Вдигна кафявия съд като за наздравица и се ухили.

Червеят чакаше под дюните, нащрек за всяко движение или шум.

Владимир Харконен замери жената с бутилката. Стъклото, хвърлящо отблясъци през целия си полет, тупна гръмко на броени сантиметри от стъпалата на Джанис.

Червеят изригна към нея. Жената изкрещя проклятие към харконите и се втурна по пясъчния склон, събаряйки цяла малка лавина. Но опората под краката й пропадна, сякаш се отвори грамаден люк.

Устата на чудовището зейна като бездна и погълна Джанис заедно с всичко около нея. Прашен облак увисна над пустинята, а червеят се гмурна обратно подобно на кит.

Рабан веднага попита наблюдателните топтери дали са успели да заснемат холозаписи.

— Нито я чух да пищи накрая, нито видях кръв… — оплака се той разочарован.

— Ако ще ти олекне, удуши някого от слугите ми — предложи баронът. — Днес съм в добро настроение и ти позволявам!

Оглеждаше притихналите дюни, мислейки за заплахата и гибелта, скрити под тях. Жалко, че вместо тази никаквица долу не беше старият му неприятел Паулус Атреидски! За такова зрелище би докарал безчет холокамери, та да се радва после на гледката от всевъзможни гледни точки, да вкусва, макар и само във въображението си, дребната мръвка заедно с червея.

„Нищо! Това, което съм му подготвил, също ще бъде много любопитно…“