Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Основно правило: никога не подкрепяй слабостта, винаги подкрепяй силата.

Бене Гесерит,

„Книгата Ажар — сборник на великите тайни“

Лекият кръстосвач излетя към забулените от нощта диви земи, където не се виждаха градските светлини и пушеците, типични за Гайъди Прайм. Затворен сам в търбуха на въздушното возило, Дънкан Айдахо гледаше през илюминатора ужасната грамада на Барония, смаляваща се под него като огромен цирей, претъпкан с измъчени хора.

Поне родителите му вече не бяха затворници. Рабан ги уби нехайно, само за да го ядоса и настрои за борба. И докато го подготвяха за лова, Дънкан наистина освирепяваше.

Голите метални стени на товарния сектор се заскрежаваха. Но момчето не усещаше студа — нервите му не можеха да се отърсят от шока, дори кожата му сякаш бе чужда обвивка. Бученето на двигателите вибрираше в целия корпус на кръстосвача. Чуваше над себе си нетърпеливите ловци, които шаваха на седалките и отъркваха подплатените си брони. Носеха оръжия с нощни прицели. Смееха се и бърбореха, обсъждайки предстоящата игра в мрака. И Рабан беше при тях.

За да дадат на малкия Дънкан „равен шанс“, ловците му тикнаха в ръцете тъп нож (понеже не искали да се пореже), фенерче и късичко въже. Всичко, от което има нужда едно деветгодишно хлапе, за да избяга от цял взвод професионални следотърсачи на харконите, и то на собствената им, добре проучена ловна територия…

Рабан седеше в мекото затоплено кресло и се усмихваше, щом си помислеше за ужасеното и разярено момче. Ако Дънкан Айдахо беше по-голям и силен, щеше да е опасен като истински звяр. Детето се оказа кораво и неукротимо за годините си. Водеше за носа и най-добрите треньори в лабиринтите на Барония, а особено се прояви с онази суспенсорна тръба.

Резерватът беше разположен на високо плато — гъсталак от тъмни ели, тук-там отвесни варовикови канари, надупчени от пещери и подземни потоци. Грижливо поддържаната дива природа дори приютяваше подбрани екземпляри от генетично променени хищни видове, лакоми за меката плът на момчето не по-малко от разпалените ловци.

Кръстосвачът кацна на камениста ливада и се килна за миг настрана, но стабилизаторите тутакси го изправиха. Рабан изпрати сигнал по ръчния си комуникатор. Хидравличната врата пред Дънкан изсъска и се дръпна. Мразовитият въздух защипа бузите му. Бореше се с изкушението да се втурне право напред, да се скрие между дърветата и да потъне в дрямка под дебел слой сухи иглички. Може би Рабан очакваше точно това от него. Дънкан знаеше, че няма да стигне далеч. Засега трябваше да се довери на хитростта си. Още не беше време за неочаквани постъпки, породени от отчаянието.

Реши да чака до кръстосвача, за да му обяснят правилата, макар и сам да се досещаше какво ще поискат от него. Просто по-дълго преследване с по-висок залог… Онова, за което го тренираха в града-затвор.

Горният люк също се отвори и в рамката се появиха два силуета — познатият му капитан от Барония и якият мъжага, убил родителите му. Рабан.

Момчето се извърна от ярката светлина, за да не отвикнат очите му от мрака. От движението едва зарасналите ребра го заболяха, но се постара да не мисли за това.

— Сега сме в Горския стражеви пост — подхвана капитанът. — Все едно си на почивка сред природата. Радвай й се, докато можеш! Това е игра, момче — оставяме те тук, даваме ти преднина, после излизаме на лов за теб. Само не ме разбирай криво! Няма да е като на тренировките в Барония. Загубиш ли, ще те убием, а препарираната ти глава ще окачим на стената при другите трофеи на господаря Рабан.

Племенникът на барона се усмихваше на Дънкан с дебелите си устни и трепереше от възбуда. Лицето му аленееше.

— Ами ако ви избягам? — чу се тъничко гласче.

— Няма — ухили се Рабан още по-широко.

Дънкан не упорстваше с въпросите. И без това щяха да го излъжат. Избяга ли, сам ще си измисля правилата.

Оставиха го на заскрежената ливада. Имаше само тънките си дрехи и износените обувки. Студът сякаш го блъскаше с чукове отвсякъде.

— Оцелей по-дълго, момче! — подвикна Рабан от кръстосвача и се дръпна навътре, а шумът на двигателите се усили. — Искам добър лов. Предишният беше пълен провал.

Дънкан не помръдна, докато машината не отлетя към строго охраняваната ловна хижа. Там Рабан и хората му щяха да пийнат и да се отпуснат, а после да излязат, за да дебнат своя дивеч. Може би харконите възнамеряваха първо да си поиграят с него, за да се порадват на забавлението… или пък щяха скоро да премръзнат, да жадуват за нещо топло в стомасите си и набързо да го насекат на парченца.

Момчето се втурна към закрилата на гората. Стъпканият скреж по тревата оставяше след него издайническа диря. Разравяше дори дебелия слой иглички по земята, докато се катереше към неравните скали.

В лъча на фенерчето виждаше студените облачета на дъха от устата и ноздрите си. Упорито напредваше към най-стръмните зъбери. Вкопчваше се във всяка издатина на ронещите се камъни. Тук поне нямаше да оставя следи.

Този нацепен рид стърчеше като часови над плътния килим на гората. Вятърът и дъждът бяха изровили по него дупки и ниши — някои колкото да свие гнездо дребен гризач, ала други биха побрали и зрял мъж. Дънкан пълзеше все нагоре, докато дишането му почти секна от изтощение.

Изкачи се върху ръждивокафява скала, клекна и се зае да огледа околността. Питаше се дали ловците вече са излезли от хижата. Не биха искали да го гонят дълго, нали?

Някъде виеше животно. Дънкан изключи фенерчето, за да го скрие мракът. Старите рани по ребрата и гърба му сякаш пламтяха, усещаше тежко туптене и в рамото си, където беше имплантиран радиофарът.

Зад него се издигаха още по-тъмни канари, целите на дупки и ръбове, а от тях стърчаха разкривени дръвчета като косми от бенка на лицето. Оттук до най-близкия град с космодрум пътят беше твърде дълъг.

Горският стражеви пост… Бе чувал от майка си за този ловен резерват насред пущинака, любимото местенце на Рабан. „Стреми се да бъде най-жестокият, защото все доказва, че не е като баща си“ — говореше му тя.

Момчето бе преживяло своите първи девет години в гигантски здания, бе дишало многократно пречистван въздух с остатъчна воня на смазка, разтворители и отпадъчни химикали. Досега не подозираше колко студено може да бъде на тази планета… и колко ясно е небето й. Над него се простираше безмерен черен купол, изпъстрен със сякаш застинала виелица от светли точици. Из тези безкрайни пространства навигаторите на Сдружението напрягаха мисълта си, за да насочват големи колкото градове хайлайнери от звезда към звезда.

Дънкан не бе виждал кораб на Сдружението, не бе напускал Гайъди Прайм… и май вече се съмняваше, че някога изобщо ще му се случи такова приключение. Не знаеше как да се ориентира по съзвездията, а и му беше все едно коя посока ще избере.

Опря колене в гърдите си и ги обви с ръце, за да се стопли, но треперенето продължаваше. Отсреща в гористата долина, пред тъмните очертания на ловната хижа заподскача върволица от светоглобуси. Преследвачите се бяха стоплили и излизаха въоръжени до зъби. Не бързаха. Беше им весело.

Айдахо ги наблюдаваше и чакаше самотен и унил. Не знаеше дали още му се живее. Какво ще прави? Къде да отиде? Нима някой би се грижил за него? Лазестрелът в ръцете на Рабан не остави нищо от лицето на майка му. Никога вече нямаше да чуе как го нарича „миличкият ми Дънкан“. Сега харконите искаха да сторят същото с него, а той не можеше да им попречи. Беше малко момче с тъп нож, фенерче и въже. Ловците носеха детектори, произведени от династията Ричиз, отоплени брони и мощни оръжия. И бяха мнозина. Нямаше никаква надежда.

Ще е по-лесно, ако просто си седи тук. След малко ще го намерят по сигнала от радиофара… но поне ще им отнеме удоволствието. Като се откаже и хвърли в лицата им презрението си към техните варварски развлечения, ще си извоюва единствената възможна победа. На друго май не биваше да разчита.

А можеше и да се бори, да тормози подгонилите го харкони… Майка му и баща му не получиха дори нищожна възможност да се бият за живота си, но Рабан неволно му бе дал шанс да отмъсти. Смяташе го за безпомощно дете. Ловците щяха да се забавляват с възможността да застрелят деветгодишно момче!

Изправи се на вдървените си крака, изтупа дрехите си и се насили да не трепери. „Няма да им се дам лесно. Ще ги накарам да се задавят със смеха си.“

Съмняваше се, че мъжете носят защитни пояси. Не би им хрумнало, че ще имат нужда от силово поле срещу толкова лесна жертва. Напипа твърдата дръжка на ножа. Беше безполезен срещу здравите им брони. Затова пък можеше да свърши друга работа с острието, колкото и болезнена да бе тя. Да, ще им даде да се разберат!

Запълзя нагоре, залавяйки се за корените и клоните на ниските дървета, като внимаваше да не се плъзга по сипеите. Стигна до малка вдлъбнатина в разядения от времето варовик. Бе се погрижил да не стъпва по наветия върху издатините сняг, а само на втвърдената от студа гола пръст. Радиофарът и без това щеше да ги доведе право при него, накъдето и да бяга.

Над плитката пещера имаше скален навес, какъвто търсеше — със струпани отгоре хлабави ръбести късове. Бяха ужасно тежки, но сигурно би успял да помръдне някой…

Вмъкна се в плитката пещера — вътре изобщо не беше по-топло, само по-тъмно. Отворът бе нисък и на голям мъж би му се наложило да влезе с пълзене. Нямаше друг изход. Разбира се и тук не беше в безопасност. Трябваше да побърза!

Опря гръб на стената, включи фенерчето, смъкна изпоцапаната риза и извади ножчето. Напипа бучката на радиофара в дясното си рамо малко над трицепса. Кожата му бързо ставаше безчувствена от студа, а съзнанието му сякаш избледняваше заради преумората. Но когато заби върха на острието в мускулите си, сякаш огън пробяга по нервите му. Стисна зъби, за да удържи на инстинктивното желание да спре мъчението и започна да ровичка с ножчето още по-надълбоко.

Зяпаше неясните сенки в мъждивата светлина, а лявата му ръка се движеше непохватно, за да изчовърка мъничкия радиофар.

Най-сетне окървавеното метално кубче с микросхеми падна върху навятата навътре пръст. Усъвършенствана технология от Ричиз. Дънкан взе камък и понечи да смаже радиофара. Но за миг размисли и напъха кубчето в дъното на пещерата. Щеше да бъде примамка!

Измъкна се навън и събра топка зърнест сняг. По каменния перваз пред бърлогата му падаха червени капки. Притисна снега към раната на рамото си и студът поуспокои болката. Между пръстите му обаче се стичаха розови струйки. Не го интересуваше, че оставя следи. Харконите бездруго щяха да дойдат тук. Така поне можеше да спре кръвта…

Когато се покатери над пещерата, внимателно провери дали не личи накъде е тръгнал. Видя, че подскачащите светлинки в долината се разпръснаха. Ловците си избираха различни маршрути за изкачване. Над зъберите избръмча орнитоптер без никакви сигнални светлини.

Дънкан бързаше, но се грижеше и да не оставя кървави следи. Чудеше се дали горските хищници няма да надушат отдалеч миризмата на храна и на свой ред да връхлетят отгоре му. Засега не му се и мислеше за подобна възможност.

Изпод краката му издайнически изскачаха дребни камъчета, когато заобиколи отгоре и стигна до навеса над малката пещера. Инстинктът го подтикваше да бяга, да бяга слепешком, докъдето му стигнат силите. Не му се подчини. Седна зад хлабавите тежки камъни, напъна един, за да провери ще може ли да го търкулне, и зачака.

Скоро първият ловец стигна до пещерата. Суспенсори облекчаваха тежестта на бронята му. Мъжът държеше лазестрел. Погледна скенера на китката си, улавящ сигналите на радиофара.

Дънкан затаи дъх. Не помръдваше, за да не бутне някое камъче надолу. Усещаше горещата струйка на кръвта по ръката си.

Ловецът спря пред пещерата, огледа изпотъпкания сняг и кръвта. Момчето не виждаше неговото лице, но знаеше, че устните му се кривят в презрително-самодоволна усмивка.

Ловецът се наведе тромаво — бронята му пречеше. Легна по корем и пъхна лазестрела в дупката. Пропълзя още малко навътре.

— Спипах те, момченце!

Дънкан напъна до скъсване мускулите на краката си и събори обраслия с лишеи камък от ръба. Скочи към втория и го ритна яростно, за да падне и той от отвесната канара. Чу грохот, съпроводен с гаден пукот. Мъжът долу изохка и се задави.

Надникна над ръба. Единият камък се бе търколил встрани и още увличаше чакъл по сипея. Другият се бе стоварил върху кръста на ловеца, раздробявайки гръбнака му въпреки бронята.

Момчето се втурна надолу по обиколния път. Хлъзгаше се, падаше, едва успяваше да си поеме дъх… Завари врага си още жив, макар и парализиран. Краката му потръпваха конвулсивно, ботушите му чегъртаха по смръзналата се земя. Не, вече не се боеше от този човек.

Напъха се край едрото, обвито в броня тяло и освети изцъклените от болка и изумление очи с фенерчето. Това не беше игра. Знаеше какво ще му сторят, защото видя как постъпи Рабан с родителите му. Връщаше си на харконите по техните правила.

Умиращият изграчи нещо неразбрано. Дънкан изобщо не се поколеба. Вмъкна се още по-навътре и ножчето му опря в шията на ловеца, който се сгърчи, но отметна глава. Сякаш приемаше отреденото му от съдбата. Тъпото острие с мъка разпори кожата и сухожилията. Кръвта бликна от вените в тъмна локвичка по пода на пещерата.

Момчето нямаше време да мисли какво бе сторило току-що. Ровеше в чантичките по колана на убития. Намери малък медицински комплект и пакет концентрирана храна. Издърпа и лазестрела от вкочаняващите се пръсти. С приклада смаза радиофара. Вече нямаше нужда от примамката. Нека преследвачите се помъчат да го открият, без да имат предимство!

Хрумна му, че може и да харесат предизвикателството, когато се опомнят от яростта…

Измъкна се от дупката, а високото почти колкото него оръжие дрънчеше по камъчетата. Рехавата ивица от светоглобуси наближаваше.

Въоръжен и опиянен от невероятната си победа, Дънкан отново затича в мрака.