Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Занимаващият се с практическа планетология има достъп до много източници, данни и прогнози. Най-важният инструмент в ръцете му обаче са хората. Само чрез насаждането на екологическа грамотност сред населението той може да спаси цяла една планета.

Пардот Кайнс, „Случаят Бела Тегойзе“

Докато трупаше бележки в дневника си, за да напише следващия доклад до императора, Кайнс се натъкваше на все по-убедителни признаци за почти недоловимо екологическо въздействие. Подозираше свободните. Кой друг би могъл да върши това в пустините на Аракис?

Вече му беше ясно, че жителите на пустинята са далеч повече, отколкото си въобразяват наместниците на харконите… и имат свои намерения. Но като планетолог още се съмняваше, че са съставили и приложим план как да ги осъществят.

Ровеше в геоложките и екологическите загадки на този свят и постепенно се убеждаваше, че е по силите му да вдъхне живот на опърлените от слънцето пясъци. Аракис не беше мъртвата скална топка, каквато изглеждаше за повърхностните наблюдатели. Представяше си планетата като семе, способно да избуи в чудни цветове… стига околната среда да получи необходимите грижи.

Харконите не биха си направили труда за това. Макар да управляваха Аракис от десетилетия, баронът и капризните му лакеи се държаха като невъзпитани гости. За експерт от ранга на Кайнс всичко беше ясно. Те просто плячкосваха този свят, изтръгваха от него колкото се може повече меланж за все по-кратки срокове, без дори да помислят за бъдещето.

Политическите машинации и преразпределението на силите можеха съвсем внезапно и с лекота да прекроят съществуващите съюзи. Нямаше съмнение, че след още няколко десетилетия императорът ще прехвърли добива на подправка под попечителството на друга Велика династия. Харконите не биха спечелили нищо от дългосрочни вложения тук.

Мнозина обитаваха Аракис като пришълци. Контрабандистите и търговците можеха лесно да си съберат багажа и да се прехвърлят на някой бурно развиващ се новооткрит свят. Състоянието на планетата не ги засягаше — за тях Аракис беше находище, което трябва да бъде изчерпано и изоставено.

Кайнс предполагаше, че свободните са настроени съвсем различно. Саможивите пустинници се славеха с решимостта и свирепостта си. Бяха пребродили много звездни системи през дългата си история, за да намерят окончателно избавление от робството едва на Аракис. Всъщност от дълбока древност самите те наричаха тази планета Дюна. И имаха какво да губят от хищническото й разграбване.

Ако измисли как да си осигури помощта им (и ако наистина са толкова многобройни, колкото предполагаше), глобалните промени ставаха напълно възможни. Щом натрупа данни за климатичните особености, съдържанието на атмосферата и сезонните отклонения, ще успее да състави график по нови правила, за да извае от Аракис земя на изобилния живот.

От седмица обикаляше Защитната стена — грамадните планини около полярния район. Повечето обитатели на планетата предпочитаха каменистите възвишения. Кайнс предполагаше, че те са недостъпни за червеите.

За да се запознае отблизо с тези земи, пътуваше с едноместна наземна кола. Возилото пърпореше в подножията на върховете, а планетологът извършваше измерванията си и вземаше проби. По ъглите на скалните пластове се опитваше да определи силата на геоложките процеси, издигнали на повърхността каменната стена.

Надяваше се, че е въпрос само на време и старание, за да открие слоеве с вкаменелости — черупки на примитивни океански твари от несравнимо по-влажното минало на планетата. И сега ненатрапчивите свидетелства за наличието на вода през древните геоложки ери бяха напълно достъпни за изострения му от опита поглед. Но намирането на останки от морски животни би се превърнало в ключов момент на неговата хипотеза, в неопровержимо доказателство…

Една ранна сутрин караше колесното си возило, оставящо следи по рохкавия камънак, свлякъл се от склона. В тази област всички големи градчета или скътани паланки бяха отбелязани грижливо на картата — несъмнено за да събират харконите по-успешно данъците си и да тормозят населението. Все пак му харесваше да се ориентира бързо поне веднъж досега.

Озова се близо до място на име Кръстовище на ветровете — харконски стражеви пост и казарма в пораждаща напрежение, близост до пустинно селище на свободни. Кайнс си тананикаше нещо без думи и оглеждаше скалите, бученето на двигателя го успокояваше почти до унес. Изкачи поредното било, заобиколи голям кръгъл камък и се сепна — натъкнал се бе на малък сблъсък, наглед напълно безнадежден за едната страна. Шестима мускулести войници в пълна харконска униформа и лични защитни полета размахваха назъбените си мечове и си играеха с трима младежи от свободните, които бяха натикали в дълбока ниша, за да не им избягат.

Кайнс спря рязко колата. Гнусната сцена му напомни как бе наблюдавал играта на охранен лаза-тигър с кльощава полска мишка на Салуса Секундус. Звярът не се нуждаеше от тази дребна мръвка, но притисна гризача между няколко камъка и го задраска с дългите си извити нокти, отваряйки дълги, но не и смъртоносни рани… Планетологът наблюдаваше няколко минути през мощния си бинокъл, докато накрая на хищника му омръзна — отхапа главата на мишката и остави жертвата на мършоядите.

Тримата младежи се съпротивяваха далеч по-непримиримо. Какво ли можеха да направят обаче с жалките си ножове без защитни полета, дори без брони? Бойните похвати и оръжията на харконите ги лишаваха и от нищожен шанс.

Но не се предаваха! Вземаха камъни от земята и ги мятаха със смъртоносна точност; само че те отскачаха от блещукащите безплътни прегради. Харконите настъпваха усмихнати.

Кайнс излезе от колата незабелязано за участниците в схватката. Отпусна ремъците на влагосъхраняващия си костюм, за да са по-свободни движенията му. Погрижи се покривалото да е пред лицето му, но да не е стегнато. Засега не знаеше да остане ли само свидетел… или да помогне някак.

Харконите бяха два пъти повече от свободните и ако се опиташе да подкрепи младежите, или щеше да пострада, или началниците на тези главорези биха го обвинили, в незаконна намеса. Имперските планетолози не биваше да се месят в местните дела.

Отпусна ръка върху дръжката на собственото си оръжие. Беше готов да връхлети и все пак се надяваше, че всичко ще се ограничи с размяна на обиди и заплахи.

Само след миг обаче ситуацията се промени… и Кайнс осъзна колко глупаво е било да се надява. Харконите се бяха настървили за кръв. Шестимата се скупчиха около жертвите и мечовете им заблестяха. Свободните се отбраняваха яростно. След секунди един от тях падна и от срязаната артерия на шията му бликна яркочервена кръв.

Кайнс едва не кресна, но се прекъсна вбесен и почувства как му причернява пред очите. Докато караше преспокойно край планините, бе премятал в ума си величествени замисли как пустинният народ ще сподели идеите му, как той самият ще вдъхнови тези хора да работят за екологичната промяна на планетата. Те трябваше да станат негови доброволни и въодушевени помощници. А тъпите харкони безпричинно избиваха бъдещите му работници, с които щеше да преобрази Аракис! Не биваше да допусне това.

Двамата младежи, които още се държаха на крака, нападнаха с диво безумие, от което дори Кайнс се втрещи. Крещяха нещо, звучащо като „Такуа!“.

Двама харкони се проснаха върху камъните от изненадващата атака, другите четирима не успяха да ги подкрепят навреме. Доста стреснати, те предпазливо обкръжиха свободните.

Планетологът вече не обмисляше постъпките си. Плъзна се безшумно изотзад към наглите убийци. Включи защитното си поле и извади от канията късия кинжал, който носеше за самозащита. Оръжието беше предназначено именно за бой със защитни полета и имаше отрова на върха. Трудните години на Салуса Секундус го бяха научили как да се бие и да убива.

Не нададе боен вик, за да не загуби предимството на изненадата. Държеше ножа ниско. Не се смяташе за особено смел, но трудно отстъпваше от веднъж взетите решения. Острието на ножа мина някак лениво през полето на най-близкия харкон, чак тогава Кайнс мушна по-силно и нагоре — през мускули, хрущяли и кости. Сряза бъбрека на войника, после и гръбнака му.

Измъкна рязко оръжието и се завъртя наляво, за да го забие в хълбока на втория харконски нападател, който чак сега се обръщаше към него. Силовата защита забави движението, но планетологът натисна с все сила, намушка противника в корема и го разпори.

Двама от главорезите се гърчеха в агония на земята, преди някой от тях да е успял да издаде звук. Оставаха още двама, които зяпаха потресени от наглостта на високия непознат. После изреваха, размениха си бойни знаци и се разделиха, за да го нападнат от две страни. За миг престанаха да обръщат внимание на свободните, които обаче на свой ред налетяха със същия крясък: „Такуа!“.

Планетологът отскочи от удара с меч. Гневът и възбудата от победата над първите двама воини му даваха допълнителна пъргавина. Мушна нагоре, проби полето и с точно движение на китката сряза гърлото на войника, който изтърва меча и се хвана за шията в напразен опит да спре кръвта. Свободните несъмнено щяха да се разправят с последния си враг. Кайнс се наведе над ранения младеж.

— Спокойно, ей сега ще ти помогна.

Имаше медицински комплект за спешни случаи на колана си. Веднага намаза раната със съединител за тъкани, после зареди пневмоинжектора с кръвна плазма и силни стимуланти, които щяха да поддържат живота на пустинния обитател. Напипа пулса на китката му. Беше силен и равномерен. С учудване забеляза, че младежът не е загубил толкова много кръв, колкото предполагаше. Разбира се, без медицински грижи щеше да умре след броени минути, но и оцеляването му досега беше истинско чудо. „Кръвта им се съсирва необичайно бързо.“ Съхрани този факт в паметта си — дали и той не беше резултат от приспособяването към условията на пустинята, за да не се губи скъпоценна влага?

— Иииййяя!

— Не! Не…

Виковете на ярост и болка го накараха да се обърне. Другите двама младежи бяха извадили очите на последния харкон с върховете на ножовете си, а сега го деряха жив и прибираха ивиците розова кожа в чантички на коланите си.

Злобата на свободните, щом положението се обърна в тяхна полза, го принуди да се замисли дали бе постъпил правилно. Виждаше в очите им невъздържания бяс на диви животни. Ще се опитат ли да убият и него, въпреки че им помогна? Нали изобщо не го познаваха?

Изчака да свършат с кървавата церемония, срещна погледите им и се прокашля неуверено, преди да заговори на галах, езика на Империята.

— Аз съм Пардот Кайнс. Императорът ме назначи за планетолог на Аракис.

Реши да не им протяга ръка. В тяхната култура жестът можеше и да е оскърбителен.

— Много се радвам да се запозная с вас — добави. — Отдавна исках да се срещнем.