Хиляда и една нощ (93)

Приказка за мюсюлманина и християнката

Тръгнах от град Анбар на път за Амурия в страната на ромеите. Спрях в Манастира на сиянията в едно от селата около Амурия. Посрещна ме игуменът — казваше се Абдул Масих. Покани ме в манастира. Монасите се показаха гостоприемни към мен. На следващата сутрин потеглих отново на път. Свърших си работата в Амурия и се завърнах в Анбар. Една година по-късно се отправих на поклонение в Мека и докато обикалях около Кааба, ненадейно зърнах отново Абдул Масих, който също я обикаляше заедно с още петима монаси. Попитах го:

— Не си ли ти Абдул Масих, богобоязливият християнски монах?

— Не, аз съм Абдуллах — Стремящия се роб на Аллаха! — отговори той.

Целунах побелялата му глава, хванах го за ръката, отведох го настрана от Кааба и го попитах:

— Кажи ми каква е причината да приемеш исляма?

— Това е чудо на чудесата! — отвърна Абдул Масих. — Ще ти разкажа.

* * *

Няколко аскети мюсюлмани минали край нашия манастир. Изпратили един момък да им купи храна. На пазара той зърнал една неволница християнка, която продавала хляб. Била чудна хубавица и той се влюбил лудо в нея. Разказал на своите за това и рекъл:

— Вървете си по своята работа! Аз няма да дойда с вас!

Те се опитали да го вразумят, но той не им обърнал внимание. Отишъл в селото и седнал до вратата на дюкянчето на онази девойка. Тя го попитала желае ли нещо, а той й признал, че е влюбен в нея. Тя не споделила чувствата му и той останал да седи там цели три дена, без да яде, като търсел да зърне само лицето й. Тя разбрала, че той няма да я остави на мира, и разправила на близките си за него. Те насъскали срещу му няколко момчета, които взели да го замерят с камъни, счупили му ребрата и му пукнали главата. Но момъкът не си отивал. Жителите на селото решили да го убият.

При мен дойде човек от селото и ми разказа историята на момъка. Отидох там. Заварих го да лежи на земята. Изтрих кръвта от лицето му, пренесох го в манастира и взех да лекувам раните му. Той прекара при мен четиринайсет дена.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:

* * *

Когато се съвзе, момъкът напусна манастира и отново седна пред дюкянчето на девойката.

— Сърцето ми късаш, момче! Добре, ще се смиля над тебе! — рекла му тя. — Искаш ли да приемеш моята вяра? Тогава ще се омъжа за теб!

— Опазил ме Аллах да се откажа от единобожната си религия! — рекъл момъкът.

— Стани! — рекла девойката. — Ела у дома и свърши с мен това, което си намислил! После си върви по пътя!

— Не! Не мога да заменя своето дванайсетгодишно отшелничество срещу едно мимолетно удоволствие!

— Тогава си върви!

— Няма да си вървя! Сърцето ми не го позволява!

Девойката отвърнала лице от него. Пак го подели селските момчета и взели да го замерят с камъни. Излязох от манастира, прогоних ги, вдигнах главата му в скута си и го чух да казва:

— Милостиви боже, събери ме с нея!

Отново го пренесох в манастира, но той издъхна, преди да успея да му помогна. Занесох го извън селото, изкопах му гроб и го зарових.

Някъде към полунощ същата тази девойка се събудила от сън и запищяла. Съселяните й се събрали около нея и взели да я питат защо вика. Тя отвърнала:

— Докато си спях, при мен влезе онзи мюсюлманин, взе ръката ми и поиска да му пристана! Ала когато ме поведе към вратата на мохамеданския рай, пазачът му ме спря и рече: „Тази жена е забранена за правоверните!“ Аз приех исляма от момъка и влязох в рая. Там видях прекрасни дворци! Момъкът влезе с мен в един от тях и ми рече: „Този дворец е мой и твой! Няма да вляза в него без теб! След пет нощи и ти ще се заселиш в него!“ Протегна ръка към едно от дърветата, откъсна от него две ябълки, подаде ми ги и рече: „Изяж едната ябълка, а другата покажи на монасите!“ Аз изядох ябълката, по-сладка от която никога не бях вкусвала. Когато се събудих, все още усещах вкуса й в устата си. Втората е у мен!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:

* * *

Девойката извадила ябълката и тя заблестяла в тъмнината на нощта като скъпоценна звезда.

В манастира тя отново разказа съновидението си, като ни показа ябълката. Не бяхме виждали подобен плод. Взех нож, разрязах я, раздадох парченца на своите другари и — наистина! — никога не бяхме яли по-вкусен плод, нито бяхме усещали по-приятен аромат.

Роднините й я отведоха у дома си. Разчу се, че отказала да яде и да пие. На петата нощ станала от постелята, излязла от дома си и се отправила към гроба на покойния мюсюлманин. Хвърлила се отгоре му и предала богу дух, без семейството й да узнае. Щом се развиделило, по пътя към селото се задали двама старци мюсюлмани, облечени във власеници. С тях вървели и две жени. Те казали:

— Ох, хора селяни, сред вас се намира велика светица на всевишния Аллах, която е умряла в мохамеданската вяра! Ние ще се погрижим за нея!

Селяните започнали да търсят жената и я намерили издъхнала върху гроба на момъка. Те казали:

— Не, това е наша съселянка! Тя умря в лоното на християнската вяра, затова ще я погребем ние!

— Не, тя умря като мюсюлманка, затова редно е за нея да се погрижим ние! — рекли двамата старци.

Спорът се разгорещил и единият от старците казал:

— Ето как ще докажем с каква вяра е: нека четирийсетимата монаси от манастира се съберат — ако успеят да я вдигнат и пренесат, това ще означава, че е християнка! Ако ли не успеят да го сторят, ще го направим аз и моят другар. Успеем ли, значи е мюсюлманка!

Селяните се съгласили. Ние, четирийсетимата монаси от манастира, се събрахме, опитахме се да я издърпаме от гроба и да я пренесем, но не успяхме.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:

* * *

Вързахме я през кръста с дълго въже, но то се скъса, без тялото на девойката да помръдне от мястото си. Съселяните й повториха нашия опит, но безуспешно. Обърнахме се към един от старците мюсюлмани и му казахме:

— Не можем. Сега е твой ред! Вдигни я!

Старецът се приближи до мъртвата девойка, уви я в плаща си и рече:

— В името на милостивия и милосърден Аллах!

Сетне понесе девойката на ръце. С него тръгнаха и останалите мюсюлмани. Стигнаха до една малка пещера и поставиха девойката в нея. Там отидоха двете жени, които я окъпаха и увиха в саван. Двамата старци я понесоха и я погребаха до момъка мюсюлманин.

Разбрахме, че наистина девойката е приела правата религия. Нито едно доказателство от това не би ни разкрило по-ясно истинността на исляма. Бяхме го видели с очите си. Така аз и всичките четирийсет монаси приехме исляма, приеха го и хората от селото. Изпратихме молба до халифа да ни проводи учен, който да ни разясни основите на исляма. При нас наистина дойде един добър богослов и мохамеданин. Научи ни как да се молим и да почитаме каноните на исляма. И ето ни тук.