Хиляда и една нощ (118)

Разказват, че в далечни времена живял в Гърция един мъдрец. Той се наричал Даниел. Имал много ученици и слуги. Всички гръцки мъдреци се подчинявали на повелята му и изучавали науките му. Но той си нямал мъжко чедо.

Една нощ мъдрецът дълго мислил за душата си, плакал, че нямал чедо, което да го наследи в науките. Тогава му дошло на ум, че Височайшият бог ще отговори на онзи, който го моли за прошка. И той се помолил на Всевишния да му даде мъжко чедо, което да заеме неговото място. После се прибрал в стаята си, легнал при жена си и през онази нощ тя понесла дете от него…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че след няколко дни мъдрецът отпътувал с кораб, но корабът потънал и всичките му книги потънали в морето. Той се спасил на една дъска и с него останали само пет пергамента. Когато се върнал у дома, ги подредил в сандък и го заключил. Вече се забелязвало, че жена му е бременна.

— Знай, жено, че краят ми наближава — казал мъдрецът. — Може би след смъртта ми ти ще добиеш мъжко чедо. Щом го родиш, назови го Хасиб Карим ад-Дин. Възпитавай го възможно най-добре и когато порасне и запита: „Какво наследство ми остави баща ми?“, дай му тези пет пергамента. Щом ги прочете и проумее съдържанието им, той ще стане най-умният мъж на света и на своето време!

Сбогувал се с нея, въздъхнал дълбоко и напуснал този свят.

След броени дни жената родила красиво момче и го нарекла Хасиб Карим ад-Дин, както бил пожелал баща му. Извикала двама звездобройци, те пресметнали кои звезди ще го подкрепят и кои ще го въздигнат, и рекли:

— Този момък ще живее дълго, но ще се сблъска в началото с една трудност. Преодолее ли я, ще стане много умен и мъдър!

Отишли си звездобройците. Майката го кърмила две години, после го отбила. Когато станал петгодишен, тя го дала в библиотеката, за да изучи някоя наука — той нищо не научил. После го дала да научи някакъв занаят — но той не научил никакъв занаят, ръцете му нищо не можели да вършат, разплакала се жената от мъка, но хората я посъветвали:

— Ти го ожени! Може пък да му домъчнее за жена му и да хване някакъв занаят!

Майката му сгледала едно момиче и го оженила за него. Но той продължавал да си живее, без да се хваща за някаква работа.

Имали си те съседи — дървари. Един ден дошли при майка му и рекли:

— Купи на сина си магаре, въже и брадва! Нека да дойде с нас в планината! Ще събираме заедно дърва и ще си делим печалбата — така ще има с какво да ви изхранва!

Зарадвала се жената на съвета, купила на сина си магаре, въже и брадва, отвела го при тях, а те й казали:

— Не се тревожи, бог ще му даде и той да поспечели нещо! Все пак нали е син на нашия мъдрец!

Взели го те със себе си и отишли в планината. Насекли дърва, натоварили магаретата, върнали се в града, продали ги и спечелили за прехрана на семействата си. На втория ден пак стегнали самарите на магаретата и пак отишли да секат дърва. На третия ден — същото. И така работили няколко дни.

Случило се веднъж, когато дърварите отишли в планината, да падне пороен дъжд. Скрили се те в голяма пещера. С тях бил и Хасиб. Седнал той в един ъгъл на пещерата, чукнал с брадвата си о пода и чул, че под нея изкънтяло напразно. Тогава започнал да копае и стигнал до кръгла плоча с халка върху нея. Зарадвал се и извикал дърварите…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че дърварите видели плочата, бързо я издърпали и зърнали под нея отвор. Разширили го, а вътре — подземие, пълно с бъчви с мед.

— Тук е пълно с мед! — рекли дърварите. — Нищо друго не ни остава, освен да се върнем в града, да донесем съдини, да ги напълним с мед, да го продадем, а после да си разделим печалбата. Един от нас трябва да остане тук и да го пази.

— Аз ще остана и ще го пазя, докато донесете съдините! — предложил Хасиб.

Оставили дърварите Хасиб да пази подземието, отишли в града, донесли съдини, напълнили ги с мед, натоварили ги на магаретата, върнали се в града, продали меда, после пак се върнали и така продължило няколко дни. Тогава дърварите си рекли:

— Подземието бе открито от Хасиб Карим ад-Дин! Утре той ще слезе в града и ще ни обвини, че медът не е наш, и ще прибере всичките пари. Няма друг начин да се отървем от него, освен да го спуснем в подземието уж да напълни каквото е останало от меда, и да го оставим там да умре.

Така се и договорили. Върнали се при подземието и му рекли:

— Ей, Хасиб, я слез долу да напълниш колкото мед е останало!

Слязъл Хасиб, напълнил останалия мед в съдините и викнал:

— Готово! Хайде, изтеглете ме!

Никой не му отговорил — дърварите вече си били натоварили магаретата и се върнали в града, като го оставили сам в подземието. В града те продали меда и отишли при майката на Хасиб, като плачели и говорели:

— Жив да е в спомените ти синът ти Хасиб!

— Как умря той? — възкликнала тя.

— Бяхме в планината — отговорили дърварите. — Заваля силен дъжд. Прислонихме се в една пещера. Не усетихме кога магарето на сина ти побягна. Той се затича подире му, а там имало вълк. Той разкъса сина ти, изяде и магарето!

Майката посипала главата си с прах, после устроила помен, а дърварите започнали всеки ден да й носят нещо за ядене. После си отворили с парите дюкяни, завъртели търговия и заживели весело, щастливо и сито.

През това време Хасиб Карим ад-Дин плачел и се вайкал. Точно тогава върху главата му паднал голям скорпион. Хасиб скочил и го убил. После се замислил и си казал: „Тук имаше само мед! Откъде може да се е промъкнал този скорпион?“ Станал, огледал мястото, занадничал насам-натам и видял, че от там, откъдето се бил появил скорпионът, блясва светлинка. Извадил ножа си и започнал да разширява дупката, докато тя станала колкото прозорче. Измъкнал се през него и се оказал в широк коридор. Тръгнал по него и се намерил пред голяма порта от черно желязо със сребърен катинар, от който стърчал зелен ключ. Пристъпил Хасиб към портата, надзърнал през процепа й и видял отвътре да блести силна светлина. Отключил катинара, отворил портата и влязъл вътре. Вървял, що вървял и стигнал до голямо езеро. Зад него видял висок хълм от зелен хризолит, а на върха му — трон от лято злато с вградени в него скъпоценни камъни. Около трона имало кресла — едни излети от злато, други — от сребро, а трети — дялани от зелен изумруд. Преброил ги — излезли дванайсет хиляди. Качил се той към излятия трон, седнал на него и започнал да се диви на езерото и на подредените в редица кресла. И докато се чудил и маял, му се доспало. Задрямал за малко, но чул насън голям шум. Отворил очи и видял по креслата огромни змии, всяка дълга по сто лакти. Очите на всяка змия блестели като въглени. Гледката го ужасила, гърлото му пресъхнало от страх и помислил, че това е краят на живота му. Погледнал към езерото — то било препълнено с по-малки змии.

И ето че при него припълзяла огромна змия. На гърба си носела златна тепсия, а в тепсията — малка змия, блестяща като кристал, с човешко лице. Тя го поздравила с човешки език и той отговорил на поздрава й. После друга змия от тези, които седели на креслата, припълзяла към тепсията, поела змията от нея и я сложила върху едно от креслата. Тя креснала нещо на останалите и на зова й всички се надигнали послушно. Малката змия им направила знак да седнат. После се обърнала към Хасиб:

— Не се бой от нас, момко! Аз съм царица и султанка на змиите!

При тези нейни думи сърцето на момъка се отпуснало. Тя дала знак на змиите да донесат нещо за хапване. Те донесли ябълки, грозде, нарове, фъстъци, лешници, орехи, бадеми и банани и ги сложили пред Хасиб, а Змийската царица заговорила:

— Здравей, момко! Как се казваш?

— Казвам се Хасиб Карим ад-Дин! — отговорил той.

— Хапни си от плодовете, Хасиб! — рекла змията. — Ние тук друга храна нямаме! И не се бой от нас!

Послушал Хасиб змията и ял, докато се наситил. Когато се нахранил, вдигнали трапезата и Змийската царица заговорила:

— Разкажи ни, Хасиб, откъде си, как попадна на това място, какво ти се е случило?

Хасиб разказал всичко за баща си, за майка си и за себе си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Змийската царица изслушала разказа на Хасиб Карим ад-Дин от начало до край и му рекла:

— Само добро има да ти се случи! Но искам от тебе, Хасиб, да постоиш при мене известно време, за да ти разкажа и аз историята си, да чуеш и на мене какви чудеса ми се случиха.

И Змийската царица заразказвала: