Хиляда и една нощ (18)

Приказка за везира Нур ед-Дин и брат му Шамс ед-Дин

Едно време в Египет живял справедлив и добродетелен султан. Той имал умен и изкусен везир, който познавал издълбоко нещата и умеел да управлява страната. Бил възрастен шейх. Имал двама синове — като две луни! Големият — черноокият, се казвал Шамс ед-Дин Мохамед, а малкият — светлоокият, се казвал Нур ед-Дин Али.

Случило се така, че баща им умрял. Затъжил се по него султанът, повикал двамата братя, въздъхнал, дарил ги богато и рекъл:

— Отсега нататък вие ще изпълнявате задълженията на баща си!

Веднъж султанът решил да тръгне на път. Бил редът на големия брат да го придружава. Същата вечер двамата братя се разговорили и големият казал:

— Братко, иска ми се и двамата да се оженим в един и същ ден!

— Нека бъде волята ти, братко, аз съм съгласен! — отговорил малкият.

— Ако ни е писал Аллах, ще се оженим за две моми в една и съща нощ, за да родят после в един и същи ден! Ако пожелае Аллах — твоята жена ще роди момче, а моята — момиче! А после ще ги оженим, защото ще са братовчеди!

— А какво ще поискаш от сина ми като откуп за дъщеря ти, братко? — запитал Нур ед-Дин.

— Ще искам от сина ти откуп за дъщеря ми три хиляди динара, три градини и три чифлика! — отговорил Шамс ед-Дин. — Няма да е правилно ергенът да се жени, без да даде тези неща!

— Но защо синът ми непременно трябва да дава откуп? — възкликнал Нур ед-Дин. — Нали сме братя, и двамата сме везири, с един и същ сан! Ами че ти си длъжен да дадеш дъщеря си на сина ми даром! Не знаеш ли, че мъжкото стои по-горе от женското? Моето чедо ще бъде мъжко, името му ще се помни, а на дъщеря ти ще се забрави!

— Мисля, че грешиш, щом поставяш достойнствата на сина си над дъщеря ми! — казал Шамс ед-Дин. — Щом вече каза такива думи, аз, за бога, няма да омъжа дъщеря си за сина ти, пък ако щеш ми давай толкова злато, колкото тежи тя!

— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти! — възкликнал ядосано Нур ед-Дин.

Душата му се изпълнила с гняв, светът му причернял, но той затаил обидата.

На сутринта султанът тръгнал на път заедно с везир Шамс ед-Дин. Той пресякъл Гезира и потеглил към пирамидите.

А разгневеният до крайност Нур ед-Дин не спал цяла нощ. Щом се съмнало, той произнесъл утринната си молитва, отишъл в хазната, взел си една кесия, напълнил я със злато и заредил следните стихове:

Отиде си и изостави онзи, който във неизвестното отива,

и възгордя се, сякаш в поста висш се щастието скрива.

                И той да търси хляба по голи чужди друми бе принуден!

Водата щом престане да тече и плиска, бързо се разваля,

тя пивка е и чиста, когато надолу с шум се сваля!

                Луната би била скала безлика без формата си кръгла.

                Във всяка радост има нещо скрито, което ражда мъка.

Гладувал би лъвът, ако не тича из гората.

Ако лъкът не се изпъне, не би улучила стрелата!

                И злато в рудата се крие хитро, дорде не го изровят —

                а иначе превръща се полека-лека в земя безплодна, гола!

                Ако ти станах чужд, защо да крия — това бе твоя воля!

                Не искам мъст, не искам и отплата, за прошка се не моля!

Наредил на слугите да му оседлаят едро бързоного муле. Наместили върху му позлатено седло с индийски шпори и обшивка от исфаханско кадифе — като за невеста под венчило. А той казал на слугите и робите:

— Ще ми се да се поразходя извън града. Ще отида до Калюбия и ще остана там три дни. Стяга ми се душата, иска ми се да съм сам!

Метнал се пъргаво на мулето, взел малко храна, напуснал Кайро и потеглил из равнината. По обед влязъл в град Балбес. Слязъл от мулето, починал си, починало си и животното, взел каквото му трябвало, натоварил го на мулето и пак потеглил. След два дни по обед влязъл в град Ал-Кудс^[1], където пренощувал. Щом се съмнало, възседнал мулето, подкарал го — и чак в град Халеб. Отседнал там в някакъв хан, спрял за три дни, поел си дъх и продължил. Не знаел вече накъде отива. И така вървял, що вървял, докато една нощ сам не усетил как стигнал до град Басра. Спрял в един хан, взел си кесията и оставил мулето с цялата му амуниция на привратника, като му наредил да го поразтъпче.

Случило се така, че по това време везирът на Басра стоял до прозореца на двореца си. Видял той мулето, забелязал скъпата му амуниция и си помислил, че това трябва да е муле на някой везир или цар.

— Я ми доведи онзи привратник! — наредил той на един от слугите си.

Отишъл слугата при привратника и го довел при везира.

— Кой е стопанинът на това муле? — запитал везирът.

— Господарю! — отговорил привратникът. — Стопанинът на това муле е момък млад и напет, мил и достолепен, сигурно е син на търговец, защото е достоен и великолепен!

Везирът яхнал коня си и сам отишъл при момъка. Нур ед-Дин станал на крака, посрещнал го, целунал му ръка. Слязъл везирът от жребеца си, поздравил го, поканил го да седне до него и рекъл:

— Синко, откъде идваш? Какво търсиш тук?

— Владетелю! — отговорил Нур ед-Дин. — Идвам от Кайро, баща ми бе везир, но се премести в лоното на Аллаха! — разказал той какво му се било случило, и после добавил: — Решил съм за себе си да не се връщам там, докато не обходя всички градове и страни!

— Синко, нека желанията на душата не те увличат — те може да те доведат до гибел! — рекъл везирът. — Сега много страни са опустошени, боя се за тебе!

Той наредил да натоварят седлото, чергата и килимчето върху мулето и прибрал Нур ед-Дин у дома си. Настанил го удобно, направил му добрини и силно го обикнал.

— Синко! — казал му веднъж той. — Аз вече остарях, нямам мъжко чедо, но Аллах ми дари дъщеря, с която си подхождате по хубост. Отклоних много желаещи ръката й, но сърцето ми се изпълни с обич към тебе. Ще вземеш ли дъщеря ми да ти служи като неволница, а ти да бъдеш неин съпруг?

— Слушам и се подчинявам! — казал Нур ед-Дин.

Зарадвал се везирът, наредил на слугите да приготвят храна и да украсят голямата гостна, където влизали само големци и емири, събрал приятели, държавни първенци и търговци. А когато всички се събрали, казал:

— Аз имах брат, той беше везир на Египет. Аллах му дари двама синове, а мен, както знаете, Аллах ме дари с дъщеря. Навремето брат ми бе поискал да ожени един от синовете си за дъщеря ми. Съгласих се и когато настъпи срокът, той ми изпрати един от синовете си. Ето, това е момъкът, който дойде.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везир Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът казал на Нур ед-Дин:

— Тази вечер ще преспиш при жена си, а утре ще отидем при султана. Ще моля Аллаха да те надари с вечно добро!

Нур ед-Дин се съгласил и прекарал нощта с жена си — везирската щерка.

Това се случило с Нур ед-Дин. А ето какво се случило по това време с брат му Шамс ед-Дин.

Щом се върнал и не намерил брат си, разпитал слугите за него, а те отговорили:

— Когато ти тръгна на път със султана, той възседна мулето си и каза: „Отивам към Калюбия, ще отсъствам ден-два! Стегна ми се душата и никой да не идва с мен!“ До ден-днешен не сме чули никаква вест за него!

Разстроил се Шамс ед-Дин, затъжил се и си рекъл: „Ядосал се е само защото му се развиках онази нощ, преди да тръгна със султана! Трябва да изпратя да го потърсят!“ Съобщил на султана за станалото, написал писма и пратил вестоносци до всички страни. Но за тези двайсет дена Нур ед-Дин бил вече в далечни страни. Пратениците с писмата го търсили, но не чули никаква вест за него и се върнали. Натъжил се Шамс ед-Дин и си казал: „Обидих брат си с тези приказки! Въобще — държах се като глупак и грубиян!“

Минало известно време и той се сватосал за невеста от търговците на Кайро. Оженил се за нея. Случило се така, че това било и първата сватбена нощ на брат му с везирската щерка в Басра. Така станало по волята на всевишния Аллах, за да се изпълни онова, което той е предначертал за създанията си, и да стане така, както си казали двамата братя. Двете жени понесли рожбите си в един и същ ден.

След положения срок жената на египетския везир Шамс ед-Дин родила момиче. В цял Египет нямало по-голяма хубавица. А в същия ден жената на Нур ед-Дин добила мъжко чедо. Нямало по онова време по-хубаво от него. Нур ед-Дин нарекъл сина си Хасан Бадр ед-Дин. Зарадвал се дядото, везирът на Басра, устроил голям пир. Тогава везирът на Басра взел със себе си Нур ед-Дин и го завел при султана. Момъкът застанал пред него, целунал земята. Бил неустрашим, сладкоречив, благороден и красив. Той занареждал следния поздрав:

Ти си ръката, на която по средата се пръстите събират,

за да ни водят към желани хоризонти и да ги намират.

        Бъди ръка — ще бъдем ние пръсти верни — ще ти служим!

        Не, ключове ще бъдем, да отключваш и заключваш, щом е нужно!

Султанът благодарил на Нур ед-Дин и запитал везира си:

— Кой е този момък?

Разказал му везирът какво се е случило, от начало до край, и завършил:

— Ето, това е братовият ми син!

Огледал султанът Нур ед-Дин, той му се понравил. Издигнал го в сан на везир.

И седнал Нур ед-Дин да управлява човешките деяния.

Когато синът му Хасан станал на четири години, починал везирът — тъстът на Нур ед-Дин. Той му устроил пищно погребение. Тогава се заел и с образованието на сина си. На седем години му довел факих да го учи в дома му. Той го изучил в бащиния му дворец — откакто се родил, Хасан не бил излизал от него.

Но ето че един ден бащата на Бадр ед-Дин се разболял. Той наредил да извикат сина му и му заговорил:

— Синко, трябва да знаеш, че на този свят всичко е тленно, само на другия свят е вечно! Искам да ти дам някои съвети, да разбереш какво искам да ти кажа.

Какво да ти кажа? Раздялата моя е мъка

                и тя ме задавя, а изход все няма и няма!

                А жалбата моя по брата обичан голяма

не ще преразкаже човек, който не знае разлъка!

— Чуй, сине, какво ще ти кажа! Аз имам брат на име Шамс ед-Дин, той ти е чичо и е везир на Египет. Разделихме се, напуснах го завинаги без желание. Моля ти се, вземи този свитък и запиши там онова, което ще ти разкажа!

Взел Хасан свитък хартия и записал бащиния си разказ за целия му живот и премеждия.

— Синко, пази това писание! — рекъл бащата. — Върху тази хартия е твоят корен, твоята знатност, твоето родословие. Случи ли ти се нещо — тръгвай за Египет, питай за чичо си, намери го и му предай, че съм умрял като чужденец и съм копнял да го видя.

Поел Хасан Бадр ед-Дин записа, завързал го в мушама, зашил го отгоре с плат и заплакал за баща си, с когото трябвало да се раздели — нали бил още толкова млад!

— Ще ти дам пет наставления! — казал Нур ед-Дин.

* * *

Първото е: Не се сближавай прекалено с някого — така ще се избавиш от хорските злини! Спасението е в самотата!

Второто е: Не постъпвай несправедливо с никого, за да не постъпи времето несправедливо с теб. Чувал съм един стихотворец да казва:

Не грабвай бързо онова, което най-силно го желаеш!

На всички милосърдно давай — тогаз и ти ще получаваш!

        Ръката божия се вдига над хора, твари и пространства,

        и щом несправедливост вършиш — не се сърди, че те наказва!

Третото наставление е: Премълчавай си, виждай своите недостатъци преди недостатъците на другите! Казват, че който мълчи — ще се спаси! Чул съм един стихотворец да казва:

Мълчанието за добро е, от много думи полза няма!

        Ако говориш — говори си, но с думите не прекалявай!

И ако съжаляваш нейде, че нещичко не си го казал,

        но ако си го казал, може дваж повече да съжаляваш!

Четвъртото е: Пази се от виното, не го пий! Виното е в дъното на всяка кавга. Виното отклонява умовете от вярата. Чувал съм един стихотворец да казва:

Не сърбай вино — трезвост само е пример ясен за доброто!

То заблуждава пътя верен, отваря портите на злото!

Петото е: Подкрепяй оногова, който те подкрепя, пази онзи, който те пази! Не бъди небрежен към парите си, за да не се нуждаеш от парите на другите! Чул съм някои да казват:

Щом парите не стигат — приятели верни забравят.

Щом пари се натрупат — приятели всички ти стават!

        Приятели няма, когато се свърши парата,

        ако някой остане тогава — по-верен от брат е!

* * *

Нур ед-Дин предал богу дух, докато наставлявал сина си. Домът му потънал в скръб. Тъгували по него султанът и всички емири, погребали го и били в траур два месеца.

Не се качвал Хасан на кон, не отивал в султанския диван, не се срещал с владетеля. Разгневил се султанът, назначил си нови помощници, поставил на бащиното му място друг свой приближен и като везир му наредил да вземе за себе си земите, парите, дома и благата на Хасан, а самия него да затвори. Новият везир събрал слугите си и тръгнал с тях към дома на Нур ед-Дин да го запечата, а сина му Хасан Бадр ед-Дин — да доведе при султана, пък той да прави с него каквото реши. Но между войниците имало един мамелюк на починалия везир Нур ед-Дин, който обичал неговия син. Щом чул какво ще става, яхнал коня си и бързо довтасал при Хасан.

— Господарю, син на моя господар! Бързай, преди да е станало прекалено късно! Бягай веднага, оставяй и къща, и всичко!

Надигнал се Хасан и заредил:

Несправедливост тежка ми нарани душата,

когато твойто тяло потъна във земята.

        Стопанинът напусна дома си безвъзвратно,

        не ще се върне ласка душевна пак обратно.

Той няма да изпрати войник да ми помага,

душата ми самичка е длъжна днес да бяга.

        Със себе си остана сама да се съветва.

        Умря лъвът — и много сега се трупат клетви!

Закрил Хасан лицето си с крайчеца на дрехата си и потеглил. Вървял, що вървял — съдбата го довела при бащината му гробница. Влязъл той в гробищата, седнал до нея, отвил тюрбана откъм главата му^[2], който бил избродиран с позлатени орнаменти. Върху камъка били написани следните стихове:

О, ти, що гордо вдигнал бе главата —

сега си при звездите и в росата.

        Да бъде вечна гордата ти слава

        и в паметта ни да не потъмнява.

И докато стоял така, появил се един евреин. Бил с дрехи на сарафин, носел кесия с много злато. Пристъпил той към Хасан ал-Басри^[3] и рекъл:

— Господарю! Баща ти бе изпратил някои свои кораби да въртят търговия и някои са се върнали. Искам да купя от тебе товара на всеки кораб, който пристигне — ще ти платя хиляда динара в злато! — отброил хиляда динара, дал ги на Хасан ал-Басри и казал: — Напиши ми разписка, аз ще я подпечатам и ще я разпиша!

Взел Хасан ал-Басри парче хартия и написал върху нея: „Подписаният Хасан Бадр ед-Дин, син на везира Нур ед-Дин, удостоверявам, че продадох на Исхак евреина целия товар от всеки кораб, който ще пристигне, принадлежащ на баща ми, за хиляда динара, за което получих парите по спешност“.

Взел евреинът хартията, разписал и подпечатал друга хартия на свой ред и му я дал. Хасан останал сам. Мръкнало се и той навел глава към гроба на баща си. Полека-лека заспал.

В гробищата живеели правоверни джинове. Излязла една жена джин, видяла заспалия Хасан ал-Басри, удивила се на хубостта и красотата му и литнала да се поразходи. Срещнала един летящ ифрит, поздравила го и рекла:

— Ела да ти покажа хубостта на един момък!

Полетели, кацнали върху гробницата и жената запитала:

— Виждал ли си през живота си подобно нещо?

— Хвала му, наистина друг като него няма! Но, сестро, искаш ли да ти разкажа какво видях пък аз? Видях подобна красота по египетските земи! Това е дъщерята на везира Шамс ед-Дин, тя е също на около двайсет години! Хубава, красива, стройна и игрива, бляскава, изящна — от прекрасна по-прекрасна!… Когато порасна, чу за нея султанът на Египет, извика баща й, везира, и му каза: „Знаеш ли, везире, научих, че имаш дъщеря! Искам да я сватосам за себе си!“ „Владетелю наш, султане!“, отговори везирът. „Приеми извинението ми и ме прости за думите! Знаеш, че моят брат Нур ед-Дин ни напусна и сега не знам къде е. Някога разговаряхме как ще се оженим, как ще оженим и децата си. Той се разгневи и си замина ядосан. Тогава се заклех, че ще омъжа дъщеря си за братовия си син. Направих го още в деня, когато майка й я роди. Преди известно време научих, че брат ми се бил оженил за щерката на везира в Басра и добил от нея син. Аз ще омъжа дъщеря си само за него! А за тебе — моми много!“ Много се разгневи султанът на везира си и викна: „Как така! Аз да се сватосвам за дъщеря ти, а ти да ми отказваш! Кълна се в главата си — ще я омъжа за последния от слугите си, колкото и да се противиш!…“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на джина:

* * *

Царят имаше един гърбав коняр, с гърбици и отпред, и отзад. Той нареди да го доведат, за да го ожени за везирската щерка пряко волята й. Още тази нощ той ще отиде при нея. Сега е при султанските мамелюци, те му палят свещи и му се подиграват пред вратите на хамама! А везирската щерка седи и плаче между певици и слугини. На тази мома само този момък ще й прилича! Онези са запрели баща й, не му позволяват да отиде при нея. А не съм виждал, сестро, нещо по-отвратително от този гърбушко!

— А този момък е най-красивото същество, откакто свят светува!

— Двамата са родени един за друг, те си приличат като брат и сестра. Ама че нелепо е да се вземат с онзи гърбушко!

— Ами, братко, хайде да го отнесем при момата, за която говориш!

— Дадено! — казал ифритът. — Дай аз да го нося!

Повдигнал го той, полетял с него, тя му помагала. Летели, що летели, стигнали до Кайро. Ифритът сложил момъка върху една скамейка и го побутнал. Събудил се той и изведнъж проумял, че не е в Басра. Току да викне, но ифритът му направил знак, запалил свещ и рекъл:

— Донесох те тук, защото искам да направя едно добро пред лицето на Аллаха. Вземи тази свещ и иди ей там, при онзи хамам! Там се объркай с хората и върви с тях до стаята, където ще дойде невестата! Изпревари ги и влез преди тях. Влезеш ли — застани от дясната страна на гърбавия младоженец! Кой и да се приближи до тебе — сватовници, певици, викачки, — бъркай с ръка в джоба си! Ще го намираш винаги пълен със злато. Сграбчвай и хвърляй! Давай на всеки по цяла шепа!

— Я да видим какво ли ще излезе от тази работа? — запитал се Хасан Бадр ед-Дин.

Тръгнал със запалената свещ, отишъл при хамама, видял там гърбавия на кон. Промъкнал се между хората — най-голям красавец сред всички, с този фес, с тази чалма, с това наметало, обшито със злато! Крачел и щом хората и певиците поспирвали, бъркал с ръка в джоба си, изваждал шепа злато — за певици и прислужници! Замаяли се певиците от щедростта му, възхитили се хората от хубостта му. Стигнали до дома на везира. Там слугите спрели тълпата при вратата, но певиците и викачките рекли:

— Ще влезем само ако този момък влезе с нас! Той ни обсипва с благодеяния!

Така те влезли заедно в стаята на младоженците. Там го поканили да седне, макар гърбавият да се ядосвал. Подредили се в два реда всички жени на емири, везири и приближени. Щом видели Хасан с неговата хубост и красота, лицето — лъч от светлина, сякаш е пълна луна, всички до една го харесали. Струпали се около него, всяка си пожелала да попадне в прегръдките му, ако не за година или месец, поне за час! Снели фереджетата от лицата си, позавидели на онази, която ще го притежава. Проклели гърбавия коняр и онзи, който принуждавал хубавицата да се омъжи за грозника. Ударили певиците по дайретата, отишли прислужниците при везирската щерка, украсили я, облели я с благовония, облекли я, разресали косите й, покрили я с великолепни наметала, обкичили я със скъпоценности, натъкмили я, сякаш е от рода на царете Хосрои. Влязла тя при гостите. Тръгнал гърбавият коняр да я посрещне, но тя му обърнала гръб и се оказала лице срещу лице с братовчед си Хасан Бадр ед-Дин. Усмихнали се хората, като забелязали, че тя го предпочита. А той бръкнал в джоба си, награбил златото и го метнал сред певиците.

Невестата вдигнала очи към небето и рекла:

— О, Аллах, направи така, че този момък да ми стане съпруг, спаси ме от онзи гърбав коняр!

Дошло време всички да ги оставят. Излезли всички, жени и деца, които били на празника, останали само Хасан Бадр ед-Дин и гърбавият коняр. Прислужниците извели невестата да я разсъблекат и да я предадат на годеника. Тогава гърбавият се обърнал към Хасан:

— Господарю, весело ни бе с тебе тази вечер, но защо не се прибереш у дома си, преди някой да те е изгонил?

Хасан се запътил към вратата, но там го посрещнал ифритът и му казал:

— Стой, Бадр ед-Дин, почакай! Нека гърбавият излезе от стаята и отиде да се измие — ти тогава влез в спалнята. Влезе ли невестата, ти й кажи: „Аз съм твоят съпруг! Царят си направи тази шега, защото се боеше да не ни урочасат! А този, който бе тук преди малко, бе един от нашите коняри — него да урочасат!“ После пристъпи към нея, открий лицето й и не се страхувай от каквато и да е беда!

Ето че конярят отишъл до нужника и клекнал там. От коритото с водата се появил ифритът в образ на плъх и изцъркал.

— Тебе пък какво те е домъкнало тук! — възкликнал гърбавият.

Но плъхът се превърнал в котка и измяукал. Смаял се гърбавият, а котката се превърнала в куче, което излаяло. Той се ужасил още повече и викнал:

— Махай се, злосторник такъв!

Но кучето станало още по-голямо, превърнало се в звяр, който изръмжал, разтреперил се гърбавият и завикал за помощ. А звярът продължавал да расте, превърнал се в бивол, под който се разпуквала земята, и заговорил с човешки глас:

— Горко ти, гърбушко! Коняр си бе и коняр ще си останеш!

А конярят — заболял го коремът, затракали му зъбите, аха… и да се навре цял в дупката на нужника!

— Земята ли ти е тясна, че си решил да се жениш за моята възлюблена? — изревал ифритът.

— Кълна се, не съм виновен, султанът ме застави! — изплакал конярят. — Не знаех, че тя си има възлюблен от биволския род!

Ифритът го заврял в нужника с главата надолу и с краката нагоре и казал:

— Постой тук така, а аз ще те пазя до изгрев-слънце!…

А ето какво се случило с Хасан Бадр ед-Дин. Оставил той ифрита и гърбавия да разговарят, влязъл в спалнята и седнал. Влязла и невестата. Тя се казвала Сит ал-Хасан. Свивало се сърцето й и тя си говорела: „Не го ща, за бога, няма да му се дам, пък ако ще и без душа да остана!“ Но зърнала Бадр ед-Дин и възкликнала:

— Защо стоиш до това време тук, скъпи? Аз си мислех, че си просто приятел на гърбавия!

— Че защо трябва да водя и коняря при тебе? — запитал Бадр ед-Дин.

— Но кой е все пак съпругът ми? — възкликнала тя.

Бадр ед-Дин й казал онова, на което го бил научил ифритът. Сит ал-Хасан се зарадвала, усмихнала се, засмяла се мило и рекла:

— За бога, вземи ме и ме притисни в прегръдките си!

Тя била само по риза, а и тя се била отворила при шията й. Щом Бадр ед-Дин видял чистата й снага, бързо се съблякъл, извадил кесията със златните хиляда динара, която бил взел от евреина, увил я в шалварите си, бутнал ги под дюшека, снел чалмата си, оставил я върху стола и останал само в прекрасната си риза, обшита със злато. Сит ал-Хасан пристъпила към него, притиснала се о тялото му, притиснал се и Бадр ед-Дин, прегърнал я. Той вдигнал нозете й на кръста си, приготвил топа, насочил го към затворената крепост, гръмнал веднъж, съборил стражевата кула. А крепостта била като перла неотваряна, като кобила необяздена! Отнел девствеността й, наслаждавал се на младостта й. И така намествал топа петнайсет пъти и все стрелял с него. А тя се лепяла и сливала с него. Той сложил ръка под главата й, тя на свой ред сложила ръка под главата му, прегърнали се и заспали прегърнати. Такава прегръдка е описана в следните стихове:

Обичаш ли го — прегърни го, пък нека завистта приказва!

Че завист и любов не могат да се сберат в единна пазва!

        Бог милостив не е създавал в живота гледка по-красива

        от двама влюбени в постелята, преплетени във обич дива.

Върху лицата задоволство изписано е безконечно,

ръцете нежно под главите ласкаят се със обич вечна!

        Но да не свикват в страст сърцата — това е страшно и гнетящо! —

        с желязо бийте ги студено — ръжда душите да не хващат!

Щом с друг съдбата си разделяш — ти две съдби обединяваш,

и два живота поотделни в един живот се въплъщават!

А през това време ифритът казал на жената ифрит:

— Хайде сега ти поеми момъка! Трябва да го отнесем от тук, докато не ни е заварило утрото, че скоро ще се съмне!

Тя повдигнала Хасан от постелята по риза и без долни дрехи и го понесла. Летяла, що летяла, летял и ифритът и й помагал. Но Аллах наредил на ангелите да метнат гръм върху ифрита и той се подпалил. Жената се сепнала и кацнала на мястото, където този огън го съборил. Така се случило, че това място било около град Дамаск. Там тя оставила момъка пред една от портите и отлетяла.

Съмнало се. Отворили се градските порти, излезли хората и видели хубав момък по риза и такия, без чалма и дрехи. Той още спял. Но ето че духнал вятър, надигнал одеялото над него и оголил корем, пъп, стройни бедра и прасци като кристали! Смаяли се хората, стреснал се и Хасан Бадр ед-Дин, събудил се и видял, че е пред градски порти, а покрай него — хора. Учудил се и възкликнал:

— Къде съм, добри хора? Защо сте се събрали тук?

— Видяхме те по време на утринната молитва! — отговорили хората. — Ти бе хвърлен през тази порта и спеше!

— За бога, хора, но снощи аз заспах в Кайро!

— Ти да не си дъвкал хашиш? — възкликнал един.

— Ти си луд! — добавил друг. — Как така си заспал вечерта в Кайро, а се вижда, че сутринта спиш в Дамаск!

— За бога, добри хора! — казал той. — Аз никога не лъжа. Наистина снощи заспах в Египет, а пък онзиден бях в Басра!

— Да не би всичко, което ни разправяш, да си го видял насън? — запитали хората.

Хасан се заколебал в себе си, но изрекъл на глас:

— За бога, но къде е онази спалня? Къде е гърбавият коняр? А кесията със злато, която носех? Къде са дрехите ми?

Надигнал се, тръгнал, влязъл в града, закрачил по улиците и пазарите. Струпали се хора, наметнали го с това-онова и го отвели в една гостилница.

Готвачът бил човек развейпрах, но Аллах му простил греховете. Хората се пръснали, защото се бояли от него — бил отчаяно смел човек. Погледнал той Хасан Бадр ед-Дин, веднага го обикнал от все сърце и рекъл:

— Откъде си, момко! Кажи ми какво ти се е случило?

Разказал му Хасан всичко, каквото му се било случило, от началото до края и готвачът казал:

— Господарю Бадр ед-Дин! Знаеш ли, че всичко, което ми разказа, е смайваща работа! Но, чедо, не говори това на другите, докато Аллах не разкрие какво ти се е случило! Остани при мене — аз нямам син и те приемам като син!

Той отишъл на пазара, купил на Бадр ед-Дин богати дрехи, облякъл го, отвел го при кадията и се заклел пред него в името на живота си, че го осиновява. Прочул се Хасан Бадр ед-Дин в Дамаск като син на готвача. Останал в готварницата му, прибирал парите и двамата дълго живели заедно. Ето това станало с Хасан Бадр ед-Дин.

А когато през онова утро изгряла зората, Сит ал-Хасан се стреснала и като не намерила Хасан Бадр ед-Дин да лежи до нея, поседнала да го почака, защото помислила, че е отишъл да се измие. По това време дошъл баща й. Той крачил към стаята на дъщеря си и си мърморел:

— Ще убия тази дъщеря, само да е посмяла да допусне този проклетник до себе си! — стигнал до спалнята, застанал пред вратата и викнал: — Ей, Сит ал-Хасан!

Тя излязла пред баща си, като се олюлявала от щастие, целунала земята пред него. От прегръдките на онзи елен лицето й било по-светло, по-красиво. А той, като я видял така, викнал:

— Проклетнице, на онзи коняр ли се радваш?

Сит ал-Хасан се усмихнала и отговорила:

— За бога, татко, стига сте се шегували с мене! Защо ми натякваш за този коняр, който не струва колкото крайчеца на нокътя ми? Аллах да обезобрази и него, че и баща му! Прекарах нощта в прегръдките на съпруга си, който има нежна душа, черни очи и извити вежди!

Слушал я бащата, слушал я и нощ паднала в очите му.

— Разпътнице! — викнал той. — Какво говориш, къде ти е умът?

— Че кой друг излезе преди малко от стаята ми и отиде до нужника!

Отишъл учуденият баща към нужника и намерил там гърбавия коняр: главата му забита в дупката, краката му вирнати нагоре. Заговорил го, но онзи не отговарял, защото мислел везира за ифрит…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везир Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът креснал:

— Говори или ей сега ще ти отсека главата с този меч!

— За бога, о, шейх на ифритите! — изплакал гърбавият. — Откакто ме остави на това място, не съм мърдал!

— Какви ги приказваш! — възкликнал везирът. — Аз не съм ифрит, а бащата на невестата!

— Ти нямаш право да ми вземеш душата! Върви си по пътя, докато не се е появил онзи, който ме остави така! Ще ме жените за някакви си възлюблени на ифрити, така ли!

— Кой те доведе тук? — запитал везирът.

— Дойдох снощи по нужда! — отговорил гърбавият и разказал всичко, което му се било случило.

Везирът го измъкнал от нужника, повлякъл го насила със себе си, отвел го при султана и той повторил там разказа си.

Върнал се вкъщи везирът и разколебано заговорил на дъщеря си:

— Я ми разкажи, дъще, все пак какво се случи с тебе!

— Онзи, когото си бях харесала, остана снощи при мене, направи ме жена и аз го обикнах. Ето на стола са чалмата му и наметката му, ризата му е под дюшека, в нея има нещо увито, не знам какво е!

Везирът видял чалмата на племенника си Хасан ал-Басри, взел я в ръка, огледал я и рекъл:

— Та това е мосулска чалма, чалма на везири! — разровил дрехите и намерил кесията с хилядата динара. Отворил я и открил разписката. Прочел я и разбрал какво бил продал на един евреин Хасан Бадр ед-Дин, син на Нур ед-Дин ал-Басри. Открил и хилядата динара. Везирът проумял какво се било случило, и запитал дъщеря си: — Дъще, знаеш ли кой е видял лицето ти? Бил е синът на моя брат, твоят братовчед! Тези хиляда динара са твоят откуп! Хвала на Аллаха, как не съм усетил, че точно така ще стане!

Той разпрал феса и открил в него златен плик. Отворил го, а в него — парче хартия, подписано от брат му Нур ед-Дин ал-Басри, баща на Хасан Бадр ед-Дин. Видял братовия си подпис и заредил:

О, виждам твоята ръка и се топя от мъка!

По твоите следи вървя и сълзите текат ми!

        Пак питам — кой ни раздели и хвърли ни в разлъка?

        Щастлив ще съм за миг поне при мене да се върнеш!

Зачакал везирът да се появи племенникът му, но от него — никаква вест. Взел той мастило и перо и описал подробно всичко в стаята — тези неща са на това място, онази покривка е на друго място. После прибрал този списък и се разпоредил всичко да се запази, както си е било. А при себе си прибрал чалмата, феса, наметката и кесията.

А везирската щерка, като минали определените месеци, родила син — хубав като луна, изящен и красив като баща си. Отрязала пъпа му и го предала на кърмачките. Нарекла го Аджиб.

Растял Аджиб за ден като за месец, за месец като за година, а когато станал на седем години, дядо му го предал на факих, като му наредил да го възпитава и да му дава нови знания. Аджиб останал в училището четири години, но започнал да се бие с децата, да ги ругае и да им вика:

— Кой от вас може да се сравни с мене? Аз съм син на везира на Египет!

Обидили се децата, събрали се, отишли при помощника на учителя да се оплачат от обидите на Аджиб, а той ги посъветвал:

— Ще ви науча на нещо, кажете ли му го, като го видите, даже на училище ще престане да идва! Утре се съберете около него и си говорете един на друг: „За бога, сега с нас ще играе само онзи, който може да ни каже името на баща си и името на майка си! Който не знае името на баща си и името на майка си — значи той е дете на греха и няма да играе с нас!“

На другия ден децата отишли на училище, дошъл и Аджиб. Те се завъртели около него и рекли:

— Ще играем една игра, но с нас ще играе само онзи, който назове името на баща си и името на майка си!

Така се и договорили и един започнал:

— Аз се казвам Мажди, майка ми се казва Алуа, а баща ми — Из ед-Дин! Друг казал нещо подобно, после трети, ето че дошъл редът на Аджиб.

— Аз се казвам Аджиб! — казал той. — Майка ми се казва Сит ал-Хасан, а баща ми — Шамс ед-Дин, везирът на Египет!

— За бога, везирът не ти е баща! — викнали децата. — Ти не знаеш кой е баща ти! Махай се, не те искаме с нас!

Оставили го сам и осмян. Стегнало се сърцето му и той се задавил в плач, избягал и отишъл при майка си. Заплакал, заридал, плачът го задавял. Слушала го майка му, свило се сърцето й и го запитала:

— Какво се е случило, сине, защо плачеш?

Той й разказал какво бил чул от децата и помощник-учителя, и запитал:

— Мамо, кой е баща ми?

— Баща ти е везирът на Египет! — отговорила тя.

— Не е той баща ми, не ме лъжи! Везирът е твой баща, но не и мой! Ако не ми кажеш истината — ей сега ще се пробода с този остър нож!

Ето че влязъл и везирът, видял ги, че плачат, и запитал:

— Защо сте се разплакали?

Тя му разказала какво се било случило между сина й и децата. Везирът отишъл в дивана, влязъл при султана и поискал от него разрешение да отиде в град Басра и да потърси там племенника си. Помолил султана да напише разпореждания до всички страни, че ако племенникът се намира в която и да е от тях, да го запрат. Разнежило се султанското сърце и той се разпоредил по всички страни и градове. Везирът взел дъщеря си и сина й Аджиб и потеглили на път. Вървели ден, вървели два, вървели три и накрая стигнали до град Дамаск, прегърнат от дървета, с течащи реки, както го е описал стихотворецът:

О, който е видял Дамаск как свети във нощта,

той цял живот ще съхрани таз гледка в паметта:

        с крилете си нощта покрива на смъртните съня,

        и бели клонки ги разбуждат, щом разцъфти денят;

а сянката на тези клони е като бисер чист,

зефирът нежно ги люлее, цветът им е сребрист;

        летяща птица се оглежда в сънливата река

        и вятър небесата милва с разхлаждаща ръка.

Стигнал везирът до мегдан Хасба и разпънал там шатрите си. Отишли слугите в града, всеки да си свърши някоя работа — един купува, друг продава, трети отива в хамама, четвърти посещава джамията на Бени Омейя, като която няма друга по света.

Отишъл и Аджиб със слугата си да разгледа града. По волята на провидението той спрял пред гостилницата на баща си, който я бил наследил от готвача, който го бил осиновил. Спрял за малко Аджиб при него. Видял Хасан Бадр ед-Дин сина си, понравила му се голямата му хубост, трепнала душата му и се изпълнила с обич. Този ден той бил приготвил сладкиш от нар с бадеми и захар и си хапвал.

— Заповядайте! — казал Хасан Бадр ед-Дин. — Хапнете си с мене и да ви е сладко!

— Ами да поседнем заедно! — отговорил Аджиб на баща си. — Може пък Аллах да ни събере и с онези, които ние желаем!

Всички яли до насита. Станал Аджиб със слугата си и напуснали дюкяна. А самият Хасан усетил, сякаш душата му полита след тях. Не могъл да изтърпи, затворил гостилницата и ги последвал, без да знае, че това е синът му. Вървял бързо и ги настигнал, преди да излязат през Баб ал-Кабир.

Разгневил се слугата и възкликнал:

— Каква стана тя! Да му ядем гадното ядене, за да му покажем уважение, а той да се мъкне след нас от място на място!

Обърнал се и Аджиб, видял готвача, разгневил се, изчервил се и казал:

— Остави го да си върви по пътя на мюсюлманите! Ако стигнем до шатрите и разберем, че пак ни следва — ще го изгоним! Аз сам ще му пукна главата!

Двамата продължили, а Хасан продължил да ги следва чак до мегдан Хасба. Разгневил се Аджиб, изплашил се, че слугата ще разкаже всичко на дядо му, разтреперил се от страх да не се изпусне, че са посетили някаква гостилница^[4]. Обърнал се, погледът му се срещнал с бащиния. Разгневил се още повече, грабнал камък и го метнал по баща си. Камъкът ударил по челото Хасан, пукнал го, той паднал в несвяст, кръв потекла по лицето му. А Аджиб и слугата се скрили в шатрата.

Когато дошъл на себе си, Хасан Бадр ед-Дин избърсал кръвта, откъснал парче от чалмата си, превързал главата си, наругал себе си и си рекъл: „Така ми се пада! Грях сторих пред момчето!“

А неговият чичо, везирът, останал в Дамаск три дни, от там продължил за Хомс, минал през Мардин, Мосул и Диар Бакр^[5], пътувал, що пътувал и накрая стигнал до Басра. Отишъл да се срещне със султана, който го разпитал защо е дошъл. Той му разказал историята с брат си Нур ед-Дин Али. Омекнало сърцето на султана и той рекъл:

— Той бе мой везир, аз го обичах много! Умря преди двайсетина години и остави син. Но той се изгуби, не сме чули вест за него. А майка му остана при нас — нали бе дъщеря на стария ми везир!

Зарадвал се Шамс ед-Дин и казал:

— Царю, искам да се срещна с нея!

Веднага му разрешили и той отишъл в дома на братовата си жена, майката на Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри.

А тя, откакто изчезнал синът й, плачела и ридаела денем и нощем. След време издигнала в негова памет мраморна гробница по средата на стаята и постоянно плачела там и дори спяла при нея. И сега, когато везирът стигнал до дома й, чул плача й, спрял се зад вратата и се заслушал как тя нарежда следните стихове:

О, гроб, кажи той още ли е жив?

Все тъй ли диша в образа красив?

        О, гроб, не си градина, ни звезда,

        а месец ясен скрил си без следа!

Шамс ед-Дин влязъл, поздравил я и се представил. Разказал й какво е станало, и рекъл:

— Дъщеря ми роди син от твоя син, аз го доведох със себе си. То е твое дете, дете на детето ти, внук на онзи, с когото сме от един баща създадени!

Щом чула, че синът й е жив, щом видяла девер си, жената се изправила, поклонила му се дълбоко и целунала нозете му. Изпратил везирът да доведат Аджиб. Баба му го прегърнала, целунала го и заплакала.

— Време е да се приготвиш за път! — казал й Шамс ед-Дин. — Ще дойдеш с нас в Египет, да се съберем там, пък ако даде Аллах, и сина ти ще намерим, моя племенник!

Тръгнал везирът с братовата си жена, пътували, що пътували и стигнали Дамаск. Спрели там както първия път, а Аджиб казал на слугата си:

— Много ми се иска да се поразходя! Ще си купим някои неща, пък и ще видим какво е станало с онзи готвач — той ни правеше добро, а аз му сторих зло!

Влезли в Дамаск, тръгнали по улиците и стигнали до гостилницата. Намерили Хасан да седи в дюкяна. Било още преди пладне. Случило се така, че отново бил приготвил сладкиш с нарови зърна. На Аджиб му станало мъчно, когато видял белега от удара с камък върху челото му.

— Мир на тебе, човече! — казал той. — Да знаеш, че не съм те забравил!

Изгледал го Хасан Бадр ед-Дин, отслабнал дъхът в гърдите му, той се поклонил доземи, поискал да заговори, но езикът му не се завъртял в устата му. А когато успял, вдигнал унижено и покорно глава към сина си и заредил:

Желаех аз любим да видя, а като го видях,

смутих се, не намерих думи и ето — замълчах.

        Замръзнах унизен пред него, обзет от сладък страх,

        понечих обичта да скрия, но знам, че не можах!

А бях готов да го упрекна пред всички хора тук,

но като го видях — не думи, не произнесох звук!

После заговорил:

— За бога, момко, щом те погледнах и те заобичах от цяло сърце!

— За бога, и ние те обикнахме! — отговорил Аджиб. — Нали виждаш: ядохме при тебе сладкиш и той бе толкова сладък, че пак се върнахме при тебе!

Хасан им предложил пълна паница със сладкиш от нарови зърна, седнал с тях, яли, що яли, наситили се и се преситили повече от първия път. После двамата се върнали в шатрите си.

Влязъл Аджиб при баба си — майката на Хасан Бадр ед-Дин, тя го целунала, спомнила си пак сина, нажалила се, после поднесла паница, пълна със сладкиш от нарови зърна, но с по-малко захар.

— Седни и хапни с господаря си! — наредила тя на слугата.

„За бога, ама нищо повече не мога да хапна!“, си казал слугата наум, но седнал до Аджиб. Взел Аджиб парче от сладкиша, топнал го в наровите зърна, изгълтал го, но нали бил преял, му се сторило, че не е достатъчно сладък. Станало му досадно и се провикнал:

— Ама че не е вкусно!

— Чедо, ти оскърбяваш майсторлъка ми! — казала баба му. — Никой не може да го приготви по-добре от мене освен баща ти Хасан Бадр ед-Дин!

— За бога, бабо! — казал Аджиб. — Не си мисли, че твоето е най-майсторско! Ние видяхме в града преди малко един готвач, ама той как бе приготвил наровите зърна, само да беше видяла! Твоето въобще не може да се сравнява с неговото!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че бабата на Аджиб се обърнала разгневена към слугата и викнала:

— Горко ти! Значи ти искаш да опозориш детето, като го мъкнеш по разни гостилници!

Изплашил се слугата и отрекъл:

— Не сме влизали в гостилници, само минахме край една!

— Ами, нали влязохме! — викнал Аджиб. — Влязохме и ядохме, а онова, което го ядохме, бе по-вкусно от твоето!

Отишла бабата при девер си везира и наклеветила слугата пред него.

— Влизал ли си с детето в гостилница? — запитал го той.

— Не съм! — отговорил изплашено слугата.

— А, не, влязохме! — настоял Аджиб. — Влязохме и ядохме нарови зърна, докато се преситихме, а накрая готвачът ни наля шербет със захар и лед!

Наредил везирът на робите да набият слугата. Те го съборили на земята и той го заудрял. Викнал слугата и признал за посещението в гостилницата. Разгневила се майката на Хасан и викнала:

— Трябва непременно още сега да отидеш при този готвач и да донесеш паница от неговите нарови зърна! Пък нека после господарят ти отсъди кои са по-хубави и по-вкусни!

Слугата отишъл в дюкяна и казал на Хасан:

— Похвалихме твоя сладкиш в дома на нашия господар. Дай ми за половин динар от него, ама направи го с целия си майсторлък, защото, след като ядохме от твоя сладкиш, ядохме и голям бой!

— Кълна се — това ядене никой не може да го приготви по-добре от мене и моята майка, но сега тя е в далечни страни! — засмял се Хасан.

Напълнил той паницата, залял я с мускус и розова вода. Взел я слугата и бързо се върнал при шатрите. Майката на Хасан хапнала от сладкиша и като усетила прекрасния му вкус, познала кой е готвачът, и извикала:

— Ако синът ми е още жив, тези нарови зърна са приготвени само от него и от никой друг! Никой не може да ги приготви така, както той, защото аз сама съм го учила как се приготвя!

Везирът извикал бързо слугите си и им разпоредил:

— Двайсет мъже да отидат в гостилницата, да я разрушат, да вържат готвача с чалмата му и да го довлекат тук! Но гледайте нищо лошо да не му се случи!

Отишли те, разрушили всичко, вързали Хасан Бадр ед-Дин, който си казал: „Какво ли толкова имаше в наровите ми зърна, че да ми направят такава работа!“ А везирът влязъл в шатрата си и наредил да му доведат готвача.

— Владетелю, с какво съм се провинил пред тебе? — заплакал Хасан.

— Ти ли готви наровите зърна? — запитал везирът.

— Да! — отговорил Хасан. — Какво толкова сте намерили в тях, че да съм заслужил да ми отсекат главата?

— Това ще е най-лекото наказание! — казал везирът.

Хванали слугите Хасан, натъпкали го в един сандък, затворили го в него и тръгнали на път. Вървели, що вървели, мръкнало се. Спрели, хапнали нещо, измъкнали Хасан от сандъка, нахранили и него, върнали го в сандъка и продължили пътя си. Така стигнали в Египет. Почакал везирът до сандъка, докато младежът заспи, после яхнал коня, натоварил и сандъка на него, влязъл в града и се запътил към къщата си.

— Слава на Аллаха, най-после той ще те събере с братовчед ти! — казал везирът на дъщеря си Сит ал-Хасан. — Хайде сега приготви къщата точно както е била в онази заветна нощ!

Сит ал-Хасан наредила на неволниците да направят нужното. Те се разтичали, запалили свещниците, а везирът измъкнал хартията, върху която бил записал коя вещ къде се намира, разпоредил се да сложат всяко нещо на мястото му така, че онзи, който ги види, да не се усъмни, че това е същата онази нощ. Везирът наредил на дъщеря си да се облече както тогава и да влезе в стаята си.

— Щом влезе братовчед ти — наредил й той, — поговорете до сутринта и си запиши завинаги този ден!

Везирът измъкнал Хасан Бадр ед-Дин от сандъка, както си спял, снел белезниците от нозете му, съблякъл го и го оставил само по тънка нощна риза, без шалвари.

Когато се стреснал от сън, Хасан открил, че се намира в осветен коридор. „Дали още спя“, помислил си. Станал, повървял, бутнал някаква врата и се намерил в стаята, където била останала невестата му. Видял постелята, собствената си чалма, другите си неща. Огледал всичко, объркал се, запристъпял на място. Ето че Сит ал-Хасан повдигнала крайчеца на балдахина и рекла:

— Господарю, няма ли да си полегнеш? Може ли така да закъсняваш точно в такава нощ!

Чул я той, изгледал я, засмял се и си казал:

— А, не, това е бълнуване насън!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Бадр ед-Дин се зачудил и замаял, Сит ал-Хасан му рекла:

— Гледам те, че се чудиш и маеш — не беше такъв снощи!

Засмял се той и възкликнал:

— Колко години ме нямаше тук?

— Ти току-що излезе до едно място и сега се връщаш? Какво ти стана?

— Добре де, повярвах! — разсмял се пак Хасан. — Но когато съм излязъл от тук, сънят ме съборил в нужника и сънувах какви ли не неща! — потъркал с ръка челото си, напипал белега от удара върху него и възкликнал: — О, господарке, ама май е било истина!

— А какво друго видя? — запитала Сит ал-Хасан.

Той разказал какво бил видял, и промърморил:

— За бога, ако не бях се събудил, щяха да ме разпънат в дървена клетка!

— Че защо?

— Защото съм бил сложил малко подправки в наровите зърна!

Засмяла се Сит ал-Хасан, притиснала го до гърдите си, притиснал я и той към себе си, после си спомнил нещо и рекъл:

— Ама всичко бе съвсем като наяве! Вече не знам кое е истина и кое — бълнуване!

Така си и заспал объркан — веднъж си казвал: „Насън беше!“, после: „А, не, наяве беше!“ Но ето че се съмнало. Влязъл при него чичо му Шамс ед-Дин, поздравил го с добро утро, изгледал го Хасан Бадр ед-Дин и възкликнал:

— За бога, не си ли ти същият, който нареди да ме вържат и да затворят дюкяна ми, защото на наровите зърна не им достигали подправки?

— Знаеш ли, синко! — отговорил везирът. — Истината излезе наяве, скритото блесна в светлина! Ти си син на брат ми! Направих всичко това, за да се убедя, че именно ти си онзи, който е бил при дъщеря ми през онази нощ!

Той му разказал всичко, което се било случило с него и брат му, после изпратил да доведат Аджиб, а когато баща му го видял, възкликнал:

— Но това е момчето, което ме удари с камъка!

— Това е твоят син! — казал везирът.

Хвърлил се Хасан Бадр ед-Дин към сина си, прегърнал го.

Ето че пристъпила към него майка му, прегърнала го развълнувана. Разказала му тя всичко, каквото се било случило през това време, а той й разказал всичко, което бил претърпял. Всички поблагодарили на Аллаха, че ги е събрал заедно. Отишъл везирът при султана и му разказал за случилото се. Учудил се султанът и рекъл:

— Слава на Аллаха, ти успя да постигнеш онова, което желаеше — завърна се жив и здрав с роднините и децата си! Трябва непременно да видя племенника ти Хасан ал-Басри, доведи го утре в дивана!

На другия ден Хасан ал-Басри заедно с чичо си отишъл при султана господар. Щом се изправил пред очите му, той го поздравил с най-дълбока почит, възхвалил го и занареждал следните стихове:

Целува земята човекът, на който даряваш внимание!

Успехи безкрайни желае той на твоите начинания!

        Ти, дарител на слава, за верните си подчинени,

        ти, издигащ във сан, покорния роб като мене!

Усмихнал се султанът, поканил го да седне до него, запитал го как се казва.

— Най-низшият ти роб на име Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри се моли денонощно за здравето ти! — отговорил Хасан.

Харесали се тези думи на султана и той решил да го изпита, за да види колко му са науката и възпитанието.

— Знаеш ли от какво се състои красотата? — запитал той.

— Знам! — отговорил Хасан. — В лицето е свежестта, в носа е хубостта, в очите е нежността, в устата е миловидността, в езика е остроумието, в снагата е стройността, в обноските е приличието, но най-съвършената хубост са стиховете!

Зарадвал се султанът на отговора и пак запитал:

— А какво значат думите в пословицата: „Шарихът е по-хитър от лисицата“?

— Знам и това, царю, Аллах да те направи вечен! — отговорил Хасан ал-Басри и заразказвал:

Един шарих излизал през дните на чумата от град Неджеф. Но щом започнал да се моли, идвала лисицата, заставала пред него, започвала да му говори и да го отвлича от молитвата. Това продължило няколко дни. Един ден той съблякъл ризата си, напълнил я с тръстика, която посъбрал тук-там, навил си чалмата в горната част, пристегнал я по средата и я изправил там, където имал обичай да се моли. Дошла лисицата, както обикновено застанала отстрани. Но шарихът скочил, пипнал я и я наказал, както трябва.

— Та оттук е тръгнала приказката, за която спомена!

— От днес ще седиш на трапезата ми, определям ти плата за всеки месец по хиляда дирхама! — казал султанът.

Изправил се на крака Хасан ал-Басри, целунал трикратно земята пред него и призовал Аллаха да го запази навечно. Така съдбата извисила Хасан ал-Басри и славата му се разнесла по много страни. И живял щастливо и богато с чичо си и близките си до самата си смърт. Това, о, емир на правоверните, се случило с везира Шамс ед-Дин и брат му Нур ед-Дин!