Хиляда и една нощ (206)

Приказка за Басим ковача и за онова, което му се случило с халиф Харун ар-Рашид

Разказват, царю честити, че една нощ халиф Харун ар-Рашид си седял в двореца в Багдад, нещо го пристегнало и той пратил да извикат везира Джаафар Бармаки.

— Нещо ме пристегна тази нощ душата и очи не съм мигнал! — рекъл халифът.

— Да излезем из Багдад, да се повъртим по улиците, пък може да видим нещо забавно, от което да ти олекне! — предложил везирът.

Съгласил се халифът, облякъл се като мосулец. Същото направили и Джаафар, и Масрур. Тримата излезли през тайна вратичка и тръгнали. Стигнали до тясна уличка…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът чул някой да пее. Вдигнал глава и видял висок чардак с прозорец, от който бликала светлина. Забелязали в блясъка на светлината сянката на чаша, чийто стопанин пеел:

След слънчев залез пием само слънце,

                   то в тъмното ми свети до зори,

а светлината на свещта проблясва —

                   тя като меч до ризница гори!

— Джаафар! — рекъл Харун ар-Рашид. — Май тази вечер само стопанинът на тази къща ще може да ме разсее! — и наредил на Масрур: — Почукай, Масрур!

Масрур почукал, човекът ги чул, надвесил се от прозореца и запитал:

— Кой чука?

— Ние, хаджи, сме от чужди земи! — отговорил Джаафар. — Завари ни тук нощта и се боим да не ни запре валията! Отвори ни да останем тази нощ при теб, пък Аллах ще ти се отплати!

— Ще ви отворя, но при едно условие — отговорил стопанинът, — не искам да бъдете любопитни просяци, а истински веселяци! И няма да хапнете от яденето ми и да пийнете от пиенето ми! Вечеряли ли сте, или не сте?

— Ще ти бъдем благодарни само за приюта!

— И още — няма да говорите това, което не ви засяга, и да слушате онова, което не ви приляга!

— Ще седим и ще слушаме глухи и неми като хоросан в градеж или като кисела туршия!

Слязъл човекът и отворил вратата. Тримата влезли и видели трапеза, пълна стомна с вино, месо, ядки, плодове, а човекът — яде, пие, подскача и си тананика. Седнал той, наредил им също да седнат, а после запитал:

— Вие откъде сте? Накъде сте се запътили?

— Ние сме търговци от Мосул! — отговорил Джаафар. — Бяхме на гости, но когато излязохме, вече беше се мръкнало. Потърсихме нашия хан, но се объркахме и попаднахме в този сокак! Видяхме твоя чардак, чухме как пееш, и си рекохме: „Я да отидем при този човек, пък като се съмне — ще си ходим!“

— Аллах знае дали е било така! — рекъл човекът, който се казвал Басим. — По лицата ви личи, не сте търговци, а зевзеци, които безпокоят хората нощем! Ти, бе! — обърнал се той към Джаафар: — Дето си дебел като бъчва, с търбух, пълен с нечистотии, с мустаци на дърта мечка! — после заговорил на Масрур. — И ти бе, чернилка такава, черна пръст, от дявола създадена, тиган загорял! — после рекъл на тримата: — Вижте това ядене и пиене! Който протегне ръка към него, ще го фрасна ей с тази тояга и ще му счупя ръчичката! — снел от стената окачената дебела тояга, дълга лакът и половина, и я стиснал в ръка.

— Я го питай как се казва! — наредил халифът на Джаафар. — И какъв занаят работи?

— Виж го какъв е силен! — възкликнал Джаафар. — Ще цапардоса някого с тази тояга и ще ни затрие нахалост!

— Нищо, нищо, запитай го! — настоял халифът. — И още: защо така ни ругае, откъде е взел всичко това да яде и пие!

Джаафар решил, че е дошло време да заговори и че стопанинът се е поуспокоил, и казал:

— Слушай, братко, кажи ни как се казваш и от какво си вадиш хляба?

— Ха-ха-ха! — разсмял се човекът. — Ама аз не ви ли казах да не питате за нещо, което не ви засяга? Хайде, махайте се! Вън! Аллах да не ви дава хаир! Дето са казали древните: „Те не го пущат в града, той за царския дворец пита!“

— Аллах да благослови и нашите, и твоите дни с хаир! — възкликнал Джаафар. — Ти стори добро дело — пусна ни в дома си и сме ти задължени! Но все пак ще ни се да знаем повече — кой си, какъв си, че да ти се отблагодарим някога за щедростта и уважението!

— Ако ви кажа нещо малко, вие ще се ровите по-дълбоко! — отговорил човекът. — И никой от вас да не изнася от тук никоя тайна — ще го погубя с най-страшна смърт! Аз се казвам Басим! Ковач съм, човек разпуснат, проказник, побойник, с вечно бодра душа, Аллах ме прави от ден на ден по инат! Фрасна ли някого веднъж — мозъкът му през ушите ще изскочи! Всеки ден си работя занаята толкова, че до пладне да спечеля пет дирхама! Купувам си за дирхам — месо, за дирхам — вино, за дирхам — свещ, за дирхам — ядки и плодове, а с петия дирхам поддържам лампите и светилниците! Връщам се вечер, сготвям си, паля свещта и светилниците, хапвам си месце, наливам си винце и ми е весело. Това ми е обичай! С никого на света не общувам, цяла нощ си седя сам-самичък! Щом се съмне — всичко започва отново! Така си живея живота!

— За бога, Басим, ти си корав човек, щом си щастлив без чуждо присъствие! От колко време живееш така? — запитал халифът.

— От двайсет години си печеля по пет дирхама на ден и си слагам тази трапеза! Не съм изпуснал нито ден, без да работя, и трапезата ми не е била празна нито една нощ!

— Басим! — заговорил Джаафар. — Ами да речем, че утре халифът реши да спре работата на ковачите и обяви, че който работи в течение на следващите три дни, ще бъде обесен — откъде ще вземеш пари да си купиш всичко това?

— Аллах да не ви дава хаир, а само онова, което най-много мразите! — възкликнал ковачът. — Стига с глупави предсказания! От двайсет години не знам какво е гняв и глад, а тази нощ вие ми се появявате, надсмивате ми се! Ама сам съм си виновен, че ви пуснах в къщата си и ви разкрих тайната си!

— Абе, Басим! — рекъл Джаафар. — Ние само ти казахме една дума — никой не я е запомнил, никой не я е записал! Ти от двайсет години си гледаш работата! Откъде халифът може да измисли такова нещо?

— Ами вие пак вашата си знаете! — викнал Басим. — Е, ако халифът наистина реши да направи такава работа, той ще си остане халиф, а вие от мен няма да се отървете, по цял Багдад ще ви търся, а намеря ли ви, тежко ви какво ще направя с вас!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът даже закрил уста с ръка, такъв смях го напушил. Вече се разсъмвало, те си тръгнали. Басим треснал вратата зад гърба им. Върнали се в двореца. Когато на сутринта влязъл в дивана, халифът викнал Джаафар и му креснал:

— Нареди на валията да обяви ковачите да не отварят работилниците си през следващите три дни!

Викнал Джаафар валията Халид бен Талиб и му предал повелята на халифа. Викнал той глашатаите, те грабнали фенерите и разгласили на мало и голямо в Багдад:

— Издадена е височайша повеля от нашия господар, емира на правоверните Харун ар-Рашид! Всеки ковач, който отвори в течение на три дни работилницата си или работи занаята си, или даже вдигне чук, ще бъде обесен и после закован върху вратата й! Който послуша, прошка ще получи, а който не вярва — нека да опита!

Майсторът на Басим чул този вик и викнал на чирака си така силно, че той изпуснал ключовете:

— Прибирай се до четвъртия ден от днес!

А Басим ковачът се събудил след изгрев-слънце и излязъл, без да знае за случилото се. Видял чирака пред затворената работилница и запитал:

— Защо не сте отворили? Ако катинарът е заял, ей сега ще го стисна с шепа и железарията му ще се разхвърчи! Ако пък вратата не ще да се отвори — ей сега ще я измъкна заедно с гвоздеите!

— Не е това! — рекъл ядосано чиракът. — Ако си заспал, събуди се, ако си пиян — отрезви се! Халиф Харун ар-Рашид се е разпоредил — който ковач отвори работилницата си, да бъде обесен пред портата на дюкяна му!

Басим плеснал с ръце, спомнил си за нощните си гости и си рекъл: „Ах, само да ги зърна! Абе две думи казаха, то да вземе да излезе истина! Ама още щом влязоха при мен, усетих, че денят ще бъде проклет!“ Замислил се какво да направи, за да подреди трапезата си, както му бил обичаят.

— За какво мислиш, Басим? — запитал го майсторът му. — Ти поне си ерген, а аз съм нещастник с челяд, с деца! Как да стоя без работа три дни? А всичко това ни се случи заради тебе! Всеки ден идваш пиян-залян! От двайсет години една нощ не си останал без пиене! Махай се, не искам лицето ти да виждам! Иди, проси и да видим какво ще ядеш тези три дни!

Басим си тръгнал умислен, започнал да гризе ноктите си и да хапе устните си. Минал край един хамам, влязъл вътре да понаплиска лицето си и видял теляка. Той преди време бил чирак при Басим, който понякога му правел добрини. Той се въртял из хамама, събирал парите, въвеждал хората вътре, разпределял ги из помещенията. Когато ковачът влязъл, телякът го видял и викнал:

— Добре си дошъл, хаджи Басим, мой учителю и възпитателю! Ако имаш нужда от нещо, с радост ще го изпълня!

— Абе този мъчител Харун ар-Рашид наредил само на ковачите — не на другите занаяти — да затворят работилниците си. Няма да има какво да вечерям. Тази нощ май ще наруша обичая си!

— А да не би да не можеш — възкликнал телякът — да търкаш гърбове с тривка, да миеш глави със сапун и с гъба! Поработи тук и след три дни ще се върнеш към предишния си занаят!

Разсъблякъл го, завързал го през кръста с престилка, дал му парче тривка, три бръснача, пемза за търкане на крака, сапун и гъба. Дошъл посетител, той го изкъпал хубаво и онзи му дал два дирхама. Дошъл втори човек — получил от него също два дирхама и още дирхам за бръсненето, й още преди пладне вече държал в ръцете си пет дирхама — колкото получавал като ковач! Щом видял парите, той възкликнал:

— Хвала на Аллаха, няма да умра от глад! Та този занаят е по-добър, отколкото да се пека край огъня и над наковалнята!

Отишъл си у дома да вземе стомната, тепсията и светилника, купил месо за дирхам, сложил го в тепсията и го дал на пекаря, после отишъл при кръчмаря, купил вино за втория дирхам. За третия взел от бакалията свещ и благовония, четвъртия похарчил за зехтин за светилника и взел две питки хляб. Прибрал се радостен на своя чардак, произнесъл вечерна молитва, избърсал и подредил трапезата, запалил светилника и го закачил над стълбата, хапнал си до насита, взел стомната в една ръка, а чашата — в другата, напълнил я, изпил я и рекъл:

— Наздраве и да пукнат враговете ми! О, велики Аллах, срещни ме с гостите ми през тази нощ!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вечерта халифът извикал Джаафар и му рекъл:

— Какъв ли ще е халът на Басим ковача тази нощ?

— Сигурно е лош! — отговорил Джаафар. — Лампата му е изгаснала, коремът му е празен!

— Хайде да отидем пак при него и да се посмеем!

— Я по-добре да си стоим тук! — възразил Джаафар. — Ако ни зърне, няма да се отървем от гнева му!

— Стига приказки! Отиваме! — наредил халифът.

Тримата се преоблекли и излезли през тайната вратичка. Стигнали до сокака, надзърнали към чардака, от който пак бликала силна светлина, видели върху насрещната стена сянката на Басим ковача с чаша в ръка и чули как радостно и весело си реди песничка:

Тук чисто вино се не пие —

по-бързо то ще те опие!

                 Налей вода наполовина

                 и вино — пак наполовина!

По-сладко тъй е във устата

и по-полезно за душата!

— Този приятел пак неговата си знае! — възкликнал халифът. — Спряхме ковачниците, за да му прекъснем обичая за три дни! Я да влезем при него да видим каква е работата!

— Желанието ти е опасно! — отговорил Джаафар. — Някой от нас може да плати с живота си! Този човек знае да се бие, снощи го разгневихме, днес му отнехме работата — как да ходим при него, за да се забавляваме!

— Ще влезем при него и това е! — викнал халифът.

Почукал Джаафар на вратата. А Басим — виното го било ударило в главата и животът му се виждал от хубав по-хубав — чул чукането и викнал:

— Кой чука?

— Вчерашните ти гости, мосулците! — отговорил Джаафар.

Басим се надвесил през прозореца, видял ги и викнал:

— Който идва при мене — не ми е добре дошъл! Цял ден ви търся, пък вие сте ми се домъкнали вечерта да ме ядосвате!

— Слушай, хаджи Басим! — заговорил Джаафар. — Ние тази вечер само наминахме да видим какво ти се е случило днес, като спряха работа ковачниците! Виждаме — добре си! Отвори и ни разкажи — лошо няма да ти сторим!

— Само да сте посмели — ще видите какъв бой ще ви тегля! — викнал Басим.

Слязъл той, отворил им, пък виното вече било смекчило сърцето му. Седнали тримата и той заговорил:

— Братя, знаете моя обичай и нрав! Вижте, че стомната с вино е пак пред мене! Но няма да ви налея нито капка — то само за мене едва ли ще стигне! Няма да ви дам и нито хапка месо, нито семка от плод, нищичко!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур промърморил:

— За бога, този нито храни, нито пои — толкова е стиснат!

— Хаджи Басим! — заговорил Джаафар. — Дойдохме сити до гуша, хвала на Аллаха. Искаме само да ти се порадваме! Днес, като чухме, че халифът е спрял работата на ковачите, най-напред за тебе си помислихме!

— Това се случи заради проклетото ви гостуване! — възкликнал Басим. — Говорих ви аз, ама вие: „Ами ако халифът нареди на ковачите да не работят, какво ще правиш?“ Вратите на небето точно тогава са били отворени и Аллах ви е чул! Защо казахте тази проклета прокоба? За бога, тази вечер не казвайте неща, които да ме притеснят!

— Нищо няма да ти казваме! Но, хаджи Басим, откъде си взел днес тази трапеза с толкова ядене?

— Аз от двайсет години така съм си свикнал! — рекъл Басим, разказал им за станалото и продължил: — Каквото и да стане, аз си оставам Басим и прехраната ми идва от Аллаха! Кълна се хиляди пъти в Харун ар-Рашид, Аллах здраве да му дава, че ще работя и ще си умра като теляк! Там има по-голям кяр от ковачеството! Халифът няма да затвори и хамамите, я!

Халифът дал знак на Джаафар и той рекъл:

— Ами, хаджи Басим, ако утре Харун ар-Рашид нареди да се затворят хамамите, откъде ще си вадиш прехраната?

Басим ковачът се разсмял:

— Абе аз не ви ли казах преди малко, че все лоши приказки дърдорите! Ти, дебела бъчва такава, празна кофа, дето само дрънка, мустак на дърта мечка! Аллах мира да не ви даде! Така спокойно си живеех, преди да ви видя гадните лица и да чуя противните ви приказки! Аз от двайсет години една вечер не съм нарушил навика си, а вие вчера ми спряхте занаята! Ама халифът спря работата на ковачите, но ми даде работа на теляк! Като че ли моята трапеза стиска Харун ар-Рашид за носа, сякаш съм го намазал с лук!

После той си налял чаша вино, разклатил я и я загледал на светлината на свещта и запял:

Прозрачно вино смелите събира,

а само в чаша — бисер лъскав — се побира!

   Тя пълни се и празни — до зората,

   изгряла с плащ прозрачен в небесата.

— Внимавай! — казах на пиян приятел,

той заговори, но заплете се устата,

   заекна и зафъфли непонятно…

Какво ми казваше — не проумявах,

но виното златисто побеждавах!…

   Чашата си пресушавай и чуй ми съвета,

   че без вино покой няма, няма дни приветни!

Светлината му просветва — слънчев лъч проблясва,

то ни носи радост светла и тъга премахва!

   Аз ще пия, без да спирам, в тази нощ дълбока,

   докато главата рухне върху чаша с болка!

Изпил си чашата и продължил:

— Ама хубаво е, за бога! Това е напук на Харун ар-Рашид, който искаше да спре занаята ми!

Той ту пеел, ту пиел, ту подскачал, ту пляскал с ръце, говорел ту любезни думи, ту ругатни, тананикал, декламирал стихове. Вече се разсъмнало, а той се бил напил така, че не можел да различи кой е прав и кой — седнал. Тогава Джаафар казал:

— Хаджи Басим, с твое разрешение ние ще си ходим!

— Махайте се и божието проклятие да ви стигне! — викнал той. — Не искам лицата ви да видя, че от тях хаир не съм видял!

Засмели се те и се прибрали в двореца. А когато слънцето изгряло, първата повеля на халифа била да се съобщи надлъж и шир:

— Слушайте хора, богати и бедни! Обявяваме волята на нашия повелител Харун ар-Рашид, че всеки, който в течение на следващите три дни отвори хамам, ще бъде обесен и закован върху градската порта! Пък който не вярва, нека да опита! Мир вам!

Не останал в Багдад хамам незатворен. Разбунил се народът, хората замърморили:

— Вчера забрани на ковачите, днес — на хамамите! Утре ще затвори хановете и царските странноприемници!

И хамамът, където предния ден бил работил Басим ковачът, затворил врати. Чираците се завъртели насам-натам и почнали да ругаят онзи теляк:

— Добре ни беше вчера, преди да ни доведеш онзи ковач! Не стига, че му забраниха да работи занаята си, ами затвориха и всички хамами!

Ето че се задал и Басим, който още се клатушкал от изпитото вино. Носел си нещата и си мислел: „Докато съм жив, ще си остана теляк! Хем кяр има, хем…“

— Абе, хора, защо стоите пред затворения хамам? — запитал той. — Да не би да ви е заял катинарът? Като свия юмрук, ще го фрасна така, че той ще полети на една страна, а вратата — на друга!

Засмял се майсторът с тъжно сърце и запитал:

— Ти да не искаш да отвориш хамама? Помириши си тогава юмрука — не ти ли се струва, че е миризма на обесен пред хамама! Днес халиф Харун ар-Рашид издаде височайша повеля — ако някой отвори хамам през следващите три дни — всички теляци ще бъдат обесени на вратата му! Всичко започна, откакто ти се появи! Махай се! От трийсет години такава повеля не съм чувал, а ето ти я днес, когато ти се появи!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Басим цял затреперил от яд и си мислел: „Ах, няма ли кой да ме срещне с онези гости от Мосул, за да утеша сърцето си върху мутрите им! Което рекат — сякаш в камък остава издялано! Само да ги зърна, ще видят те звезди посред бял ден! Май тази нощ няма да има какво да хапна!“ Стискал юмруци, щом си спомнел за гостите си. Тръгнал да ги търси из ханищата, не ги намерил.

Сложил си чалма, облякъл шешия, обул ботуши с високи токове. Зърнал в стаята някакъв зелен шал с ресни и си рекъл: „Я да го продам — няма да нарушавам обичая си заради халифа, я!“ Стигнал до градското съдилище при джамията, подпрял се при вратата му, взел шала, разчесал ресните му, като си мислел на кой пазар да го продаде. И ето че една жена притичала към съдилището и зърнала Басим — висок, дебел, с чалма на главата, с шешията, на раменете му — зелен шал. Решила, че с тези дрехи това трябва да е приставът на кадията.

— Господине — рекла тя. — Нали ти си приставът на кадията? Или пълномощникът му?

— Ако щеш, пристав съм — отговорил Басим, — ако щеш, пълномощник съм! Ако щеш — сам съдя, сам решавам! Казвай какво ти трябва!

— Хаджи — рекла жената, — много приказки изприказва, а имам да вземам едно нещо от някого!

— От какво се оплакваш! Онзи ще ти върне дълга — дори да няма с какво! Което е скрил — аз ще го извадя на бял свят!

— Аз, хаджи, искам да подам жалба срещу мъжа си! — рекла жената. — От пет години нова дреха от него не съм видяла! От сватбата пет динара не ми е дал! Той е обущар…

— Аха, кожи значи опъва! Върви напред и ми го покажи!

— Ама, хаджи, нека запишем жалбата ми при кадията, той да си сложи печата на нея!

— Че нали кадията ми е дал право да пиша вместо него с каквито си искаш букви! — извел я по-далече от съдилището и продължил: — Ти само бъди щедра! Да не губим време, заведи ме при мъжа си, пък аз ще го тикна право в затвора!

Жената откъснала от наниза си два дирхама, той ги взел, скрил ги и си помислил: „Аз съм Басим и прехраната ми идва от Аллаха!“ Тръгнал след нея. Жената със знак му показала къде е мъжът й. Влязъл ковачът при него и видял, че е мъж бледен, хилав и слаб, тъкмо си произнасял петъчната молитва. Басим просто го вдигнал на ръце заедно с килимчето и с книгата пред него. Човекът се стреснал и викнал:

— Хаджи, хаджи! Какво е станало? Почакай малко! Пусни ме да си облека халата, да сложа нещо на краката си! Ще тръгна послушен и покорен! Не ми се ще да вървя като опозорен, сякаш човек съм убил!

Снел го Басим на земята.

— И къде е ищецът срещу мене? — запитал обущарят.

— Жена ти подаде жалба! Аз съм й пълномощник и обвинител!

И вместо да каже, че й дължи пет динара, казал петдесет, задето нова дреха не й бил купувал!

— Добри хора! — викнал обущарят. — Че аз се ожених за нея преди пет години — от къде на къде петдесет динара ще й дължа!

— Не знам! — рекъл Басим. — Оправяйте се пред кадията!

Двамата излезли от пазара. Жената вървяла малко напред. Тогава обущарят заговорил:

— Братко, чуй да ти кажа две приказки!

— Десет кажи! — съгласил се Басим.

— Това, което ти е казала жена ми, стана, защото я обидих! Вчера си пийнахме с приятели, натежа ми главата и останах да преспя у тях! Затова ми се е ядосала! Ако преспя с нея довечера у дома, тя ще остане доволна! Моля те, реши сега въпроса!

— И какво искаш да реша?

— Пусни ме да си вървя — ще ти дам това-онова да се облажиш! Аз ще поизчакам да се мръкне, ще се прибера и ще се помирим! А влезем ли при кадията, той ще ме запре!

„И какво още мога да взема от жената — нищо! — помислил си Басим. — Я да взема нещо от този човек и да го пусна!“

— Ами дай нещо да ме зарадваш! — рекъл той на глас.

Обущарят му подал три дирхама и целунал ръката му. Взел ги Басим, скрил и тях и си помислил: „Спечелих си петте дирхама! Аллах ми дава прехраната!“ Той повървял още малко с обущаря и когато минавали през най-голямата блъсканица, го пуснал да си ходи…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Басим снел шала от раменете си, прибрал го в пазвата си и седнал на една скамейка недалече от съдилището. А жената се огледала и не видяла мъжа си. Зърнала Басим на скамейката — ни лук ял, ни лук мирисал. Затичала се към него и закрещяла:

— Ей, ти, къде е съпругът ми?

— Не го познавам! — креснал Басим. — Я ме остави на мира!

— Ей, мюсюлмани! — хванала се жената за полите му. — Този човек ми е длъжник!

Заобръщали се хората към тях, запитали я какво е станало.

— Този пристав взе от мене два дирхама, за да доведе длъжника ми пред правосъдието! Взел е от него бакшиш и го е пуснал да си върви!

Хората погледнали Басим, някои го познавали и й казали:

— Та това е Басим ковачът! Той не е пристав!

— Добри хора! — заговорил Басим. — Не съм срещал досега такава проклета жена! Закачи се за мене като бодил и ми вика: „Ти си съдебен пристав!“

Хората започнали да я корят, един я изругал и обърканата жена се прибрала у дома.

А Басим си помислил: „Ето те вече и съдебен пристав! За бога, няма да посегна към друг занаят! Ще си умра като съдебен пристав! Водя длъжник — вземам пет, давам лъжливи показания — вземам двайсет, спирам обвинение срещу длъжник — вземам петдесет!“ Към залез-слънце той се върнал на чардака си, подредил с удоволствие яденето и пиенето, благодарил на Аллаха, че не е прекъснал и днес обичая му, сложил стомната пред себе си, взел чашата, сложил пред себе си подноса с месото и ял до насита. После напълнил чашата, разклатил я в светлината на свещта и запял:

Щом на земята зреят плодовете,

тя в жар пламти и въздухът й свети!

           Щом есен палма с плод узрял натегне,

           тя е красива, въздухът й лепне.

Щом зиме гъста я мъгла покрива,

тя камък става, въздухът — убива!

           Но пролетта щом с полъх свеж пристига,

           покой тя носи, светлина издига!

Земята е рубин, а бисер — небесата,

момите тюркоаз са и кристал — водата!

А халиф Харун ар-Рашид в това време рекъл на Джаафар:

— Няма ли да навестим нашия приятел Басим ковача?

— Владетелю — отговорил Джаафар. — Стой тук, за да ни е мирен животът! Два пъти ходихме и само Всевишният ни отърва! Знаеш, че е побойник: щом ни зърне, тутакси ще ни пребие!

— Ставай и да тръгваме! — наредил халифът.

Двамата се преоблекли, взели и Масрур и минали през тайната портичка…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че тримата стигнали до познатия им сокак. Надзърнал халифът към чардака и видял, че оттам блика светлина, а Басим ковачът си пее с пълна чаша в ръка:

Наливай! Нека видя виното как ме сваля!

           Хаир от него няма, ако не те опива!

Разправят, че акълът от него изветрява,

           но ако тъй не беше — защо ли да го пия?

— Абе, Джаафар, това ще да е тайна на Аллах! — възкликнал зачуден халифът. — Масата му пак пълна, кефът му — безкраен! Пие си като смок и нищо му няма! Хайде, почукай!

Почукал Джаафар и Басим се провикнал:

— Кой е?

— Твоите гости, мосулците! — отговорили те.

— Добро да не видите, цял живот просяци да си останете! — креснал Басим. — За бога, ако тази вечер не ми се махнете от очите, всичките ви нощи още по-черни ще ви се видят!

— Братко Басим — заговорил Джаафар. — Искаме само две думи да ти кажем и си тръгваме!

Надвесил се Басим от прозореца и се разсмял:

— Какво искате от мене, бе? Аз никого не бях пущал в къщата си! Вашите подметки носят зло на всички ковачи, на всички теляци! Откакто ви срещнах — добро не съм видял!

— Доброто идва, ако е пожелал Аллах! — рекъл Джаафар. — Но какво ти се случи днес? Разкажи ни, за бога! За нас този ден бе много успешен!

— Ами я се качете при мене и ще ви разкажа, но при условие че няма да ми казвате лоши прокоби!

Качили се тримата на чардака, огледали пълната както винаги трапеза и си помислили: „Хвала на Всевишния, който всеки ден прави някаква магия в полза на този шейтан!“

— За бога, братя! — заговорил Басим. — Знаете ли какво направи днес онзи глупак Харун ар-Рашид? Стиснал брадата си и с цялото си малоумие решил да се затворят хамамите за три дни! Дори народът се разбуни! Но Аллах не отвърна взора си от мене! Спечелих пак пет дирхама, точно колкото ми трябват, пак си подредих трапезата напук на този Харун ар-Рашид! — той напълнил чашата си, погледнал през нея към светлината на свещта, намигнал им и рекъл: — Нищо не душете, залък няма да хапнете, глътка няма да пийнете, трапезата си е моя и може и да не ми стигне!

— Аллах да не ти дава здраве, гладен и жаден да си останеш! — измърморил Масрур. — По-стиснат от тебе не съм виждал!

— Какви ги приказваш бе, дупка на подметка такава! — викнал му Басим. — Ако си бяхте донесли нещо, щях да го сложа отпреде ви! Разправяте, че сте търговци, но вие сте най-големите скъперници! Нямате нищо, с което човек да си почеше зъбите!

Разсмял се Харун ар-Рашид и рекъл:

— Абе, Джаафар, човекът право говори! Кажи му, че утре вечер няма да дойдем, ако не донесем нещо за ядене!

— Не ни скършвай хатъра, хаджи Басим! — рекъл Джаафар. — Утре вечер няма да дойдем с празни ръце!

— Не ви вярвам, за бога! — рекъл Басим, напълнил чашата, разклатил я в светлината на свещта и запял:

Стъклото — тънко, виното — прозрачно!

          В една са форма — толкоз си приличат!

Това е вино… Не, бе, то е чашата…

          Това е чаша… Не, бе, вино май се стича!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Басим накрая се напил и не знаел какво говори. Халифът подшушнал на Джаафар:

— Басим обърка конците! Я да разберем как този път е спечелил трапезата си!

— Хаджи Басим, искам да те питам нещо! — заговорил Джаафар. — Не е от завист, нито за прокоба! Искаме да се радваме с радостите ти, да тъжим с тъгите ти! Кажи какво ти се случи, като затвориха хамамите?

— Ама при условие — после нищо да не казвате! Когато затвориха хамамите, аз се върнах на чардака си… — той им разказал всичко, което му се било случило, и завършил: — Така пак си направих кефа! Ха да видим ще може ли Харун ар-Рашид да затвори и съдилищата! Ще си остана съдебен пристав, докато съм жив! — оригнал се и рекъл: — Да е жива брадата на халифа!

„За бога!“, помислил си Харун ар-Рашид, „утре ще направя с тебе нещо такова, което ще се разправя от поколение на поколение!“

Времето било напреднало, тримата си отишли, а когато се съмнало, халифът наредил на Джаафар:

— Нареди на кадията при съдилището да разпита приставите, да се запознае с тях по име, да разбере какви са били бащите и дедите им! Който е пристав отдавна и по наследство, да удвои заплатата му! Който пък е случаен в този занаят — да нареди да го набият и да го опозорят из Багдад! Нека никой да не смее да се присмива на правосъдието!

Джаафар предал на кадията повелята на халифа.

А Басим се събудил чак след изгрев-слънце и възкликнал:

— Днес май закъсняхме за правосъдието!

Станал, стегнал пояса, увил си чалмата, сресал си брадата, завил токовете на ботушите си и си казал: „Велики Аллах, моля те, Басим цял живот да си остане съдебен пристав!“ Отишъл и се смесил с останалите пристави. А кадията викнал на приставите:

— Донесете ми стан за връзване, тояга, въже и греда!

„За бога, какво ли иска да прави?“, се запитал Басим, а кадията викнал един от приставите и му наредил:

— Доведи ми приставите един по един!

Довел му той първия пристав и съдията се разпоредил:

— Ела тук! Как се казваш? Как се е казвал баща ти, а също и дядо ти? Колко ти е платата? От кого си приел този занаят?

— Казвам се Маджид — отговорил приставът, — баща ми е Али, дядо ми — Нафиа, платата ми е три гроша и сукно за дреха всяка година! Занаята съм наследил от дедите си и свидетели за това са ми този и този!

Кадията го възнаградил, довели друг пристав, а Басим си помислил: „Какво им е хрумнало да проверяват приставите точно днес?“ А те се изправяли един след друг пред кадията. Стигнали до един, кадията го запитал за името, за имената на дядо му и баща му, накрая запитал:

— От колко време си пристав?

— От две години! — отговорил той.

— Хванете този! — креснал кадията.

Съборили го на земята, кадията наредил да му ударят двеста тояги и да го опозорят из града на магаре. Така кадията полека-лека отделил приставите, които имали опит, набил и опозорил онези, които били попаднали случайно в занаята, докато накрая останал само Басим ковачът.

— Как се казваш? — викнал му той.

— Басим…

— А баща ти?

— Нямам баща…

— Това е невъзможно! — възкликнал кадията. — Няма дете без баща!

— Господине — отговорил Басим, — който е от далечни краища, няма ни баща, ни майка!

Кадията се разсмял, повторил въпросите си и когато Басим мълчаливо забил поглед в земята, го запитал:

— Какво работеше баща ти?

— За бога, не знам, господарю! Той е умрял, когато съм бил пеленаче!

— Имаш лице на хитрец! Какъв ти е занаятът?

— Ковач, господарю!

— И от колко време си пристав при нас?

— От вчера по пладне!

— Какво говориш, куче! — креснал кадията. — За бога, да знаеш от колко време те търся!… — и разпоредил на приставите: — Я се заемете с този ковач да видим какво ще каже!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че приставите разпитали подробно Басим, той си признал всичко и те рекли на кадията:

— Чужд човек се е появил сред приставите и им донесе сума беди! Стана така, че всеки, който е намразил занаята си, идва при нас! Селяните са оставили нивите си, тъкачите са изоставили становете си и са станали пристави! За бога, емирът на правоверните удари точно с тази проверка! Ние ще оставим да работи с нас само онзи, който знае правилата на правосъдието, и ще изгоним всички случайно попаднали в редиците ни!

— Ти — заговорил кадията на Басим, — щом си пристав от два дни, ще те набият два пъти повече и ще те опозорят два пъти! — и се обърнал към палача: — С палмова тояга го наложете, с бич го ударете и така го накажете!

Приставите и стражите го съборили на земята, завързали го за една греда и го заудряли — два пъти по двеста тояги му наложили. Изправили го, но той паднал в несвяст. Виното се изпарило през ушите му. Кадията му обявил и присъда — никога да не работи като пристав и да не спира пред вратата на съдилището. Тръгнали и да го позорят, но го съжалили и кадията му креснал:

— Нещастнико! Ще се захващаш ли пак с този занаят?

Басим с труд надигнал глава и отговорил:

— За бога, никога вече през живота си няма да бъда пристав!

Пуснали го. Прибрал се на чардака си тъжен и мрачен. Имал си там стара палмова тояга, така изписана, че приличала на меч, имал и празна кания. Напъхал тоягата в канията, метнал я на рамо, обул ботушите, лъснал ги и си помислил: „Никой близък не ми остана в този град! Я да отида аз някъде другаде и там да си изкарвам хляба! Тук това вече няма да стане!“

Излязъл на чардака си. Така натъкмен, всеки го мислел за някой от стражниците на халифа. А той вървял, забил поглед пред себе си. На един пазар видял, че много хора са се събрали в кръг. Надникнал и видял двама души — хванали се гуша за гуша, кръв тече от тях, а никой не смее да ги разтърве. Басим запретнал ръкави, снел тоягата от рамо, хванал я, както се хваща меч, и заудрял по гърбовете на събралите се. Хората му отворили път, някои се разбягали, защото помислили, че е от хората на халифа — нали бил едър и снажен. Той стигнал до двамата в кръга, ударил ги по гърбовете с палмовата тояга и те се разделили. Тогава шейхът на пазара му викнал:

— Заклевам те, вземи пет дирхама и отведи тези двамата при халифа, нека той ги накаже!

Взел Басим петте дирхама, пъхнал ги в устата си, скрил ги между гънките на бузите си и си помислил: „Аз съм Басим и Аллах пак ме нахрани!“ Повел двамата пред себе си, но хората се спуснали, отнели ги от ръцете му и ги помирили. Тогава Басим си рекъл: „Аллах е добър! Май ще живея до края на дните си като стражник! Я да отида при дивана на халифа, там ще се смеся с неговите стражници, пък да видим какво ще стане!“

А Харун ар-Рашид имал трийсет стражници лична охрана. Те се сменяли при него на всеки три дни и всяка смяна била от десет души. Басим се смесил с десетимата, които този ден били на служба. „Тези стражници не са като мене! — помислил Басим. — Нито дрехите им са като моите, нито моите са като техните!“ Заоглеждал ги един по един. Началникът на смяната го забелязал и казал на дружината си:

— Този човек днес е наш гост! Сигурно е от стражниците на някой емир! Може би в дома на господаря му не се е намерила работа за него, та е дошъл при нас с надежда да му намерим някаква работа, за да си изкара прехраната!

— Началнико! — отговорили стражниците. — Когато човек е решил да прави добро, не бива да му пречим!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Началникът на стражата отишъл при надзирателя по паричните въпроси, който му написал разписка до един халваджия, обслужващ стражите на халифа. В нея се казвало, че приносителят на бележката трябва да донесе незабавно пет хиляди дирхама за мелницата и още три хиляди — за стражата. Взел началникът на смяната тази разписка, подпечатана с печата на везира Джаафар, върнал се при Басим и викнал:

— Ей, братко стражник!

— На мен ли викаш? — запитал Басим.

— Да! Искам да ти направя едно благодеяние! Вземи тази важна разписка с печата на великия везир. Ще отидеш при Осман халваджията, който е длъжник на двореца, ще му наредиш да внесе незабавно пет хиляди дирхама в хазната и още три хиляди от себе си — за стражата! Ако ти направи някакво благодеяние — бъди доволен, вземи го и се прибери с него у дома! Това ще ти е заради първата ни среща.

Басим взел разписката, благодарил за благодеянието и напуснал двореца. Отишъл пред дюкяна на Осман халваджията. Видял го, че седи на високо кресло, а чираците му правят халва. Басим дори не го поздравил, а му заговорил направо:

— Защо правиш такива работи бе, майстор Осман! Оставил си господаря да те чака да занесеш парите, които дължиш! Един филс не си дал! Веднага вземай дирхамите и ги отнеси в хазната! Ето го височайшия документ! Пет хиляди дирхама са, ако нещо липсва — главата ти ще хвръкне! Дворецът ти дава печалба, а ти си скъперник пред нашия господар халифа, искаш да му съперничиш по богатство!

Халваджията се изплашил от застрашителния му вид, поел височайшия документ, целунал го, допрял го до челото си и казал любезно и учтиво:

— Господин старши стражник, Аллах само добро да ти дава! Аз съм само твой мамелюк и роб! Всичко между нас ще го решим с добро! Ще направя всичко, което поискаш, но първо влез за малко в дюкяна ми!

Той отстъпил на Басим креслото си, намигнал на един от чираците, момчето се затичало към пазара, купило два ратла печено месо, увило го в хляб, взело един кисел портокал, връзка джоджен, връзка копър, гърне мед с восък и донесло всичко. Майсторът постлал кърпа пред Басим и рекъл:

— Господин старши стражник! Моля те да ни извиниш и да позакусиш, докато обядът стане готов! Днес ти си ни сътрапезник, не ни скършвай хатъра, не ни връзвай кусура!

Дал знак на чираците да сложат и халва, те напълнили и голяма чаша шербет с вода от водна лилия, поръсили Басим с вода с разтворен в нея розов цвят и мускус.

— Господин старши стражник, заклевам те, моля те, хапни си, пийни си, докато приготвят обяда! — рекъл майсторът.

Отначало Басим се дърпал и надувал, но накрая рекъл:

— Е, добре, дай го тук, братко! Но преди да дойда при теб, ми се случи да хапна от трапезата на халифа, който нахрани за похвала мен и стражниците, с десет вида ястия ни угоиха, във всяко ястие — по три кокошки! Така че сега съм сит до гуша и не мога да дишам!

— Господин началник! — възкликнал Осман халваджията. — Всичко това е в твоя чест, хапни, моля те, за да ни уважиш!

— Заради хатъра ти ще се насиля и ще ям! — рекъл Басим.

Посегнал той и взел чашата с шербета — пък тя била голяма, цели пет ратла! Ама той пък нали всяка вечер бил свикнал да пие по двайсет ратла вино, надигнал я и я опразнил на един дъх. После се протегнал, взел печеното месо, увито в хляба, копъра, джоджена и буркана с мед и налапал всичко на една хапка. Докато се огледат, на трапезата нищо не останало. А майсторът си помислил: „За бога, това ще да е ифрит в човешки дрехи! И тоя ми разправя, че вече бил ял в двореца! Цяло магаре да му опека — пак няма да му стигне! Аллах да ме отърве от него!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халваджията продължил да си върти алъш-вериша до пладне и изпратил чирака си при гостилничаря, който бил приготвил три тлъсти печени кокошки. Сложил ги пред Басим и рекъл:

— За бога, господин старши стражник, ние днес май те уморихме от глад, но добрата ти душа ще ни прости!

— Нищо, нищо! — рекъл Басим. — Ти приготви парите и да тръгваме, че хазнадарят може и да не ни чака!

— Господин старши стражник! — замънкал халваджията. — Скоро ще се мръкне, пък ти през цялото време ми повтаряш едно и също! Бъди така добър, хапни от онова, което сме ти приготвили!

Награбил Басим трите кокошки и бързо-бързо ги нагълтал. Изпил и чаша шербет, накрая си избърсал ръцете, сякаш нищо не бил ял. „Май ще трябва да се скрия в някоя по-голяма кошница: току-виж и мене изял!“, помислил си халваджията. Влязъл в работилницата, напълнил догоре голяма кутия с халва, завързал я с връвчица, взел парче хартия, увил в нея двайсет дирхама бакшиш, сложил кутията в скута му и рекъл:

— Господарю, печалбата ми за днес беше малка, но утре, ако е пожелал Аллах, ще дойдат всичките ми длъжници, ще събера пари и ще ги отнеса нацяло! Вземи тази кутия с халва за децата, а в това пликче съм ти сложил двайсет дирхама — да се изкъпеш с тях в хамама!

Щом чул, че се споменават двайсет дирхама, Басим ковачът разбрал, че не може да изпълни голямото си задължение към халифа. Спомнил си думите на началника на халифската стража, че ако му даде нещо за услугата, да си го остави.

— Майсторе, уважението ти към нас ни задължава! — усмихнал се той. Не отивай в двореца нито днес, нито утре, нито вдругиден, нито след седмица, нито след месец, нито до края на годината! Не мине ли година — не отивай нищо да плащаш!

Взел халвата, тръгнал си към чардака и си рекъл: „Аз съм Басим, Аллах ми дава прехраната — къде съм тръгнал? Сутринта спечелих пет дирхама. На мръкване — още двайсет! Значи общо двайсет и пет! Нека Басим си остане стражник до края на живота! Кълна се в Аллаха, няма да прекъсна своя обичай! Щом двайсет години съм удрял с чука и не съм го прекъсвал нито за ден, как ще го спра сега, когато спечелих цели двайсет и пет дирхама и отгоре колко дарове и бакшиши!“

Така си мислел той, докато стигнал чардака си, сложил си два пъти по-голяма трапеза, запалил не една, а две свещи, блеснало всичко в светлина, той налял чашата, разклатил я в светлината на свещта и възкликнал:

— Аз съм Басим и Аллах ми дава прехраната!

Изпил три големи чаши, налял си четвърта, забравил побоя и позора, разклатил пак чашата си в светлината на свещта и запял:

Приятелю, напой ме,

                  но не с кафе каймаклия,

а сред розови градини

                  с аромат да се опия,

да откъсна нежна роза

                  за късмет на пир юначен!

Чудна течност ражда гроздето —

                  време е да пълним чашите!

А халифът вечерта се обърнал към Джаафар:

— Какъв ли ще е халът на Басим през тази нощ?

— Какъв може да е — само лош! — отговорил Джаафар. — Изяде двеста тояги, опозориха го из цял Багдад! Сега ни проклина и ни се заканва! Твое величество какво мисли да прави?

— Искам пак да отидем, да го видим как е, да зърнем тъмния му чардак — че от двайсет години нито за една вечер не е оставал без трапеза, пък точно тази нощ ще да я е изгубил!

— Нека не залагаме живота си! — възкликнал Джаафар. — Че той бе сърдит дори когато бе щастлив, как ли ще се сърди сега, когато е нарушил кефа си!

— Трябва да отидем! — настоял Харун ар-Рашид.

— Пък щом трябва, нека вземем нещо, да го понахраним, както му обещахме! Щом устата се напълни — окото се развеселява! Пък и никога не сме му носили нищичко!

— Аллах да го нахрани с въздух! — възкликнал Масрур. — Няма по-голям скъперник от него, защо ще го храним! Всяка вечер пие вино, яде месо и си подскача, а хапка не ни дава да си куснем!

— Ти предложи нещо, което е правилно! — рекъл халифът на Джаафар. — Тази вечер той е без вечеря, нищо си няма! Вземи да му занесем някоя вкусна гозба!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Джаафар взел със себе си пет пълнени кокошки и паница маамуния. Излезли в познатия сокак и видели, че прозорецът блести по-силно от преди, буйна светлина блика от него, чули гласа на Басим, радостен и доволен — той пълнел чашата си, пиел и пеел:

— Аз съм Басим, всевишният Аллах ми дава прехрана!

— Слушай, Джаафар! — рекъл халифът. — Този просяк ме умори! Не можах да прекъсна обичая му поне за една вечер! Какво ли пък е работил днес!

Вслушали се тримата, чули го как пълни чашата, видели как я оглежда в светлината на свещта и пее:

Радвай се на виното! Възхвалявай чашата!

   После напълни я пак, пий и уважавай я!

Младо или старо е, пяната щом пука се — пий!

   Дори дъртак да си — пееш като юноша!

То проблясва ласкаво, като слънце стопля те,

   слово дар ти дава то и безброй премъдрости!

Може да е строго то, може да е младо то —

   луничава стара мома пак привлича жадния!

Червено и жълто, тъмно и оранжево,

   белоснежно бяло — все едно, прекрасно е!

Чаша празна — празен си! Пълна — радост ражда тя,

   целуни я и ще видиш как те съживява тя!

Дръжката й — злато е, хладината — тръпка е,

   светлината — огън е, веселбата — радост е!

Дава мощ невиждана само при докосване!

   Отворът й — поглед е, аромат — душата е!

Не старее, който пие, весел е несретникът,

   щом поетът я описва — думите пресекват се!

Търсим я в нещастия, търсим я и в радости,

   а калемът чупи се, щом вкуса описваш й!

Сулейман, великият, виночерпец славен бил!

   Ех, налей! Мехурчета, пускайте се ласкави!

Почукал Джаафар, а Басим викнал високо:

— Кой ще е пък тоя? Не ми ли е достатъчното онова, което ми се случи с онези мосулци, Аллах да не им прости греховете!

— Хаджи Басим! — обадил се Джаафар. — Рядко се срещат хора благородни като тебе по света!

Надвесил се Басим през прозореца, познал гостите, които му идвали всяка вечер, и креснал:

— Нито сте ми добре дошли, нито сте добри заварили! Кълна се във всевишния Аллах, ако не се махнете веднага, сам ще ви премахна пред погледа си, ще сляза и ще ви изпочупя ръцете и краката! Абе, хора, какво толкова имате да вземате от мене, че една вечер на мира не ме оставяте!

— Кълна се във всевеликия Аллах, хаджи Басим! — отговорил Джаафар. — Тази вечер поприготвихме нещо и сме ти го донесли! Отвори да си го вземеш!

— Добре сте направили, че сте го донесли, но си го яжте сами — имам си достатъчно и месо, и кокошка, и халва, и други вкуснотии! Днес съм си приготвил толкова, колкото преди за пет дни не съм ял! Изчезвайте! Ако ви се похваля с нещо — на другия ден го губя! Ако речете нещо вечерта — то става действителност на другия ден! Донесли ми били нещо — че това никога не сте го правили! Така ми говорите, за да ви отворя, пък после ще ми завидите на трапезата и ще се присмивате на брадата ми!

— Ако не ни вярваш, спусни нещо да сложим в него това, което ти носим! — рекъл Джаафар.

Басим спуснал кошница, вързана на въже, те сложили в нея кокошките и паницата с маамунията. Той ги вдигнал, погледнал в кошницата, разсмял се и рекъл:

— Чудни неща вършат тези мосулци! — после се обърнал към тях: — Горко ви! Сигурно сте взели тези кокошки от някой багдадски боклукчия! Вие не можете да си позволите да купите кокошка за два и половина дирхама!

— Тези кокошки и маамунията са от кухнята на Харун ар-Рашид, бе! — възкликнал Джаафар.

— Абе на вас не ви ли стигат останалите лъжи, ами сега намесвате и кухнята на Харун ар-Рашид! Я ми се махайте от очите, вървете си с мир! Получих дара ви и ми стига!

— Как така да си ходим? Трябва непременно да те видим тази вечер, че утре си тръгваме, трябва да се сбогуваме! — отговорил Джаафар.

— Аз, братко, не ща да се сбогувам. Раздялата с вас ще бъде празник за мене! Че откога толкова сме станали приятели? За бога, няма да ви пусна, докато не взема клетва от вас, че повече няма да се връщате в тази къща!

Тримата му дали клетва, той им отворил вратата, качили се на чардака и насядали. Огледал се Харун ар-Рашид, дал знак на Джаафар и му прошепнал:

— Запитай го откъде е спечелил такова богатство.

— Почакай малко да се напие, виното да го удари в главата… Тогава ще го разпитваме! — отговорил везирът.

— Разпитай го! — наредил халифът, след като изчакал известно време.

— Абе, хаджи Басим! — заговорил Джаафар. — Да си кажем сбогом, ама с твоите песни и разкази!

— С желание и удоволствие! — отговорил Басим и заговорил с тон на мъдрец. — Знайте, гости мои, че пролетта е най-праведният сезон, а времето на розите е най-приятното време! Който не се радва през пролетта на цветовете и не се любува на полъха на ветровете, значи няма влечение и се нуждае от лечение. Някакъв персийски мъдрец е казал: „Не уважавай човек, който през пролетта няма пориви на плътта!“ Той е казал също: „Пролетта носи лице — прекрасно без предели, смеещи се зъби бели, снага стройна, аромати благовонни, нрави благородни и хубости достойни“.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че после Басим взел роза, помирисал я, огледал чашата си, разклатил я в светлината на свещта и пак запял:

О, спящ! Събуди се от вятъра нежен!

Виж, светът разцъфтява след бурите снежни!

          Гост дошла ти е роза! Ти не бягай от нея!

          Тя кафе е горещо, що в чашата пее!

Хубостта й и мъртви души съживява,

от любов по е силна, но след туй овехтява!

Изпил си чашата, а халифът рекъл:

— Хайде, хаджи Басим, остави стиховете настрана, да поговорим преди сбогуване за това-онова!

— Разбира се! — рекъл Басим. — Знайте, братя, че по времето на Касим Ану Ширван живял някакъв шейх — той бил мюедзин в някаква махленска джамия, молел се за хората и изпълнявал всички обреди! Но когато идвала пролетта със своите рози, той оставял ключовете от джамията на някакъв човек от махалата и се отдавал на радости и веселия и не се появявал сред хората, докато не прецъфтят розите! И още, разправят, че по времето на Касри Ану Ширван в някакъв град живял тъкач. Той работел цяла година, не спирал ни в делник, ни в празник. Но щом цъфнели розите, той ставал от стана си, разглобявал го и пиел през цялото време, докато розите цъфтели. Щом прецъфтявали — той отново се връщал на работата си. Викнал го Касри при себе си, благодарил му за труда му и му отредил плата по пет хиляди дирхама на година!

Слушал халифът разказите му, но се притеснил и прошепнал на Джаафар:

— За бога, запитай го какво е преживял днес!

— Нека не се караме с него! — възкликнал Джаафар. — Сега сме си на спокойна приказка, човекът се напи, душата му омекна!

— Ние му се заклехме, че повече няма да се връщаме — нека за последно го поразпитаме! — настоял халифът.

— Слушай, хаджи Басим! — заговорил Джаафар. — Молим те, за бога, разкажи ни как прекара този ден! Как така трапезата ти стана по-богата, а ти стана по-щастлив!

Очите на Басим се издули и зачервили, вратът му надебелял, вените му изпъкнали, станало му неприятно и рекъл:

— Ти бе, корем като бъчва, гърне издуто, мустак на дърта мечка! Винаги само ти ми се пречкаш, а другите си мълчат! Ей сега ще стана, ще те хвана за гръкляна и ще ти строша главата!

— Хаджи Басим — заговорил любезно Джаафар. — Все пак ние вече се сбогувахме! Последна нощ е и времето ни е късо! Утре напускаме и тебе, и страната ти!

— Вървете и нека гневът на Аллах ви настигне! — викнал Басим. — Двайсет години живях като султан, а откакто зърнах мутрите ви, животът ми се обърка! Загорча ми и хлябът, и халвата! Всеки ден — нов занаят! Краката ви са прокълнати! И въпреки всичко — останах си Басим и Аллах ми дава прехрана! А днес с мене се случиха такива чудновати неща, каквито на никого преди мене не са се случвали и на никого след мене няма да се случат!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Басим разказал всичко, което му се било случило, и продължил:

— При портите на двореца се огледах да видя къде е везирът Джаафар, а той, за бога, прилича досущ на тебе, празна бъчва такава! Но къде си ти, къде е той — онзи е помощник на емира на правоверните, а ти си разбойник!

Слушал Джаафар, развълнувал се и рекъл:

— Хаджи Басим, вярвам на приказките ти! Прав си — което ти се е случило, никому другиму не се е случвало!

— И всичко това стана напук на халифа Харун ар-Рашид! — възкликнал Басим, налял си чашата и запял:

Глътнах го — и душата просветна,

сякаш зърнах през стъклото невеста!

                        Тя притича като млада газела,

                        бузата й червена се заплела

в това стъкло… И очите видяха,

как в тъмното сто слънца се въртяха!

Опразнил чашата, хапнал парче месо, взел си един фъстък и рекъл:

— До края на живота си ще си остана халифски стражник!

Халифът едва не умрял от смях, омекнало сърцето му пред неговите хитрости и си помислил: „Този човек е получил щастието си от Аллах, ама аз ще направя с него нещо, за което ще разказват поколение след поколение!“

Тримата си тръгнали след полунощ, а Басим рекъл:

— Вашата воля си е ваша! За бога, ако някой пожелае да ви види, сигурно ще го хване треска! Аллах мир да не ви дава!

Те се засмели на думите му, тръгнали към двореца, прибрали се в стаите си и легнали да спят…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, Басим се изправил на крака и си казал: „За бога, нов ден — нов късмет! Ще си остана стражник и това е!“ Обул си ботушите, сложил си чалмата, облякъл си дрехата, стегнал тоягата вместо меч на кръста, разчесал брадата си, увил мустаците си на фитили и слязъл от чардака, стигнал до двореца, влязъл в дивана, застанал до десетте стражници и се омешал с тях.

А Харун ар-Рашид, като влязъл в дивана, огледал стражниците и погледът му паднал върху Басим. Викнал Джаафар, посочил към Басим и рекъл:

— Я виж нашия приятел Басим! Сега ще видиш какво ще направя! — и викнал към главния стражник: — Ей, ти, началнико на стражниците! Колко стражници има в смяната ти?

— Господарю, ние общо сме трийсет души и сме разпределени на три смени! Тази сутрин втората смяна свърши, ние сме третата! — отговорил стражникът.

— Искам да подредиш ей там десетимата и да ми ги представиш!

— Слушам и се подчинявам! — отговорил стражникът и се обърнал към хората си: — Смяна, емирът на правоверните нареди да се подредите ей там отстрани!

Подредили се стражниците. Басим останал сред тях. Изправили се пред халифа и Басим си помислил: „О, Всевишни, какво пък искат да правят сега? От кое олио излезе този оцет?“

— Как се казваш? — обърнал се халифът към първия.

— Ахмед! — отговорил той.

— Чий син си?

— Син на Абдуллах!

— Колко ти е платата, Ахмед?

— Десет динара на месец, една камаха, три ратла месо на ден и джуха всяка година! Тази плата бе на баща ми, аз я наследих от него и съм доволен от благородната си служба!

— Ти си достоен за нас! — казал халифът, дръпнал го встрани, извикал втория стражник и го запитал:

— Как се казваш, как се казва баща ти и колко ти е платата?

— Казвам се Халид — отговорил той, — син съм на Маджид, а дядо ми е Салим бен Ганим! Всички сме служили на Харун ар-Рашид! Получавам двайсет динара, месо, брашно, захар, плодове, други неща в натура! От години с тази плата преживяваме и си я предаваме от баща на син!

Избутал го халифът към първия, викнал следващия и го разпитал като предните. Наближил редът на Басим и той си помислил: „Хубава работа! Та това е по-лошо и от предишното! Какво им е хрумнало да разпитват стражниците именно днес? Ама че проклетия! Абе, вчера напусна Багдад — защо пак се върна! Ей сега халифът ще те запита за името, за баща ти и колко ти е платата — какво ще му отговориш, а?“ И докато си правел тези сметки, Харун ар-Рашид се подхилквал и криел лицето си зад кърпа. Вдигнал глава и викнал към Басим, който, полумъртъв, бил забил поглед в земята. Викнал го повторно, потретил, дори и почетвъртил, а Басим все си стоял така, забил поглед в земята. Дошъл при него главният стражник, сръгал го в слабините и му креснал:

— Горко ти! Отговаряй на емира на правоверните!

— Какво има? — вдигнал Басим глава.

— Как се казваш? — запитал халифът.

— Аз ли, господарю?

— Да, ти!

Басим направил крачка напред, бледен, целият треперел и пак навел глава. Харун ар-Рашид едва не се катурнал от смях, огледал се и пак викнал на Басим:

— Как се казваш? Как се казва баща ти? Колко ти е платата? Как си я наследил?

— Ти на мене ли говориш, хаджи халиф? — запитал Басим.

— На тебе, на кого друг?

— Горко ти, разбойник сред стражниците! — креснал и Джаафар. — Говори, иначе те чака меч по шията!

Още повече се разтреперил Басим, затракали зъбите му и той си помислил: „Не беше ли по-добре да не се залавяш с тази работа? Всичко може да вземеш, само животът няма да ти се върне! Сега халифът ще нареди да ти отсекат главата!“

— Ти, стражник, син на стражник ли си? — запитал халифът.

— Да, хаджи халиф! — отговорил Басим. — Аз съм стражник, син на стражник и майка ми бе стражник!

Харун ар-Рашид се разсмял така, че се задавил, засмял се и Джаафар, а халифът продължил:

— Така… Значи си стражник, син на стражник, платата ти е двайсет динара, един ратл месо на ден и годишна натура!

— Така е… — съгласил се Басим. — Така е, прав си, о, емир на правоверните, Аллах винаги да те защитава!

— И платата си я наследил от баща си и дядо си, така ли? — продължил халифът. — Добре, имаш си тази плата! Сега аз ще отделя трима, ти ще си четвъртият! Иди и ми доведи от тъмницата четирима души, които са признали, че са убивали!

— Господарю, нека валията ги доведе! — намесил се Джаафар.

Валията се затичал и след малко се върнал с четирима души, вързани, с открити глави, които преди били разбойници по пътищата, грабели и избивали невинни божи раби. Харун ар-Рашид ги запитал:

— Вие сте убийци и престъпници, нали?

— Така е, о, емир на правоверните! — признали си те. — Ние сме презрени твари, шейтанът е взел власт над душите ни! Правили сме, каквото сме правили, и сега се каем в нозете ти!

— За вас друг лек освен меча няма! — рекъл Харун ар-Рашид и викнал към тримата стражници: — Всеки да хване по един, да върже ръцете му, да откъсне яката му, да завърже очите му, да извади меча си и да застане при главата му! Когато му дам знак — да я отсече! Сега ще видя кой е най-ловкият, и ще му увелича и храната за добитъка, и натурата! А който прояви неловкост — ще му отсека главата!

Втурнали се стражниците, всеки грабнал по един от разбойниците, сложил го на колене, завързал ръцете му, вързал очите му, извадил меча си, застанал до главата му и ревнал:

— Нареждай, о, емир на правоверните!

„Ама че глупава работа! Всеки път ми се случва нещо по-лошо от предишното! Май няма да отърва главата си!“, помислил си Басим.

А Харун ар-Рашид му викнал:

— Ти, бе! Нима не си стражник силен и ловък? Хващай четвъртия и прави като другарите си!

Басим не можел да не се подчини. Хванал четвъртия разбойник, вързал ръцете му отзад, откъснал яката му, завързал очите му, застанал при главата му и си помислил: „И какво ще правя сега? Измъкна ли меча си — всички ще видят, че е тояга! И чудо да стане — халифът пак ще отсече главата ми!“ Снел меча тояга от кръста си, хванал го за дръжката, но без да го вади от канията, метнал го на рамо. Халифът се подсмивал, после викнал:

— Щом си умел и сръчен — защо не си извадил меча си?

— Владетелю, не е хубаво да се вади меч пред емира на правоверните! — отговорил Басим.

Оставил го халифът и се обърнал към първия стражник:

— Отсечи главата на разбойника! — вдигнал стражникът меча си, ударил разбойника и главата му се отделила от тялото. — Добре! — похвалил го халифът, увеличил платата му и казал на втория: — Ти, Осман, отсечи главата на твоя разбойник!

— Слушам и се подчинявам! — отговорил стражникът, вдигнал ръка така, че се мярнало черното под мишницата му, ударил разбойника и отделил главата от тялото му.

— Добре! — казал Харун ар-Рашид, увеличил платата му и се обърнал към третия: — Отсечи главата на твоя разбойник!

— С желание и уважение! — отговорил той и направил като предишните, а Харун ар-Рашид увеличил платата му и викнал на Басим:

— Стражнико, отсечи главата на твоя разбойник!

Басим не отговорил, той просто не бил на този свят и си правел сметките: „Как да се отърва от тази беда?“ Пристъпил към него Масрур, смушкал го в ребрата и му викнал:

— Прави каквото ти се казва, че ей сега ще ти отсека главата като на тези твари!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Басим вдигнал глава и прошепнал:

— Да, да… О, емир на правоверните!

— Отсечи главата на разбойника! — повторил халифът.

— Ей сегичка! — възкликнал Басим.

Обърнал се на токове, застанал при главата на разбойника и му рекъл:

— Халифът нареди да ти отсека главата! Ако ще казваш свещените думи — кажи ги! Това е денят, който Аллах ти е предопределил.

— „Няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пратеник!“ — казал разбойникът три пъти свещените думи.

Басим запретнал ръкави, опулил очи и му креснал:

— Каза ли ги?

— Да, казах ги, господине! — отговорил разбойникът. — Това е денят, предопределен за мене от Аллах!

— Ако си жаден — ще те напоя! — заговорил Басим. — Ако си гладен — ще те нахраня! Пък ако са те набедили — викни: „Набеден съм!“

Харун ар-Рашид едва не се пукнал от смях. Но разбойникът викнал с висок глас:

— Набеден съм! Набеден съм!

— Лъжеш! — викнал му Басим. — Но аз имам една хитрост, с която ще те разкрия, но ще я покажа само пред халифа!

Човекът паднал ничком пред халифа, а Басим целунал земята пред него и рекъл:

— Може ли да ти кажа две думи, о, емир на правоверните?

— Ако щеш — сто кажи! — отговорил халифът.

— Имам нещо, наследено от дядо ми! — рекъл Басим. — Дядо ми го е наследил от дядо си, баща ми — от баща си, майка ми — от баща ми и аз го наследих от майка си! Това е този меч! — той показал меча си на халифа и продължил: — Господарю, в този меч се крие велика тайна, той е омагьосан! Ако човек е набеден и наклеветен, когато го извадя от канията, той се превръща в дърво! Ако пък човекът е разбойник, от него изскача огнена мълния, която пробожда шията му като остро перо!

— Сечи му главата, нека видим! — наредил халифът.

Измъкнал Басим меча си от канията и от там излязла тояга.

— Хаджи халиф, този човек е невинен, пусни го! — рекъл Басим.

Пуснали разбойника, а халифът се обърнал към главния стражник:

— Запишете този човек във вашата смяна, нека платата му бъде равна на вашата!

Халифът възнаградил Басим с дрехи и скъпоценности, дал му и сто златни динара. Джаафар му дал още толкова, същото сторил и Масрур. А след време Басим ковачът станал главен стражник, халифът дори делял трапезата си с него. И така живял, докато и при него не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва…