Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Али Баба, четирийсетте разбойници и неволницата Марджана

Разказват, че в далечни времена в един от градовете на Хорасан живели двама родни братя. Единият се казвал Касим, а другият — Али Баба. Баща им починал и им оставил нищожно наследство. Братята си го поделили по закон без спорове и ругатни. След делбата Касим се оженил за богата жена, която имала земи и дюкяни, започнал да върти алъш-вериш, богатството му пораснало и той се славел между почтените богати мъже.

А Али Баба се оженил за бедна съпруга, която нямала нито домове, нито ниви, нито динар, нито дирхам. Похарчил набързо всичко, което бил наследил от баща си, налегнала го нуждата с нейните мъки и бедност. Объркал се, не знаел какво да предприеме, за да намери нещо за препитание и изхранване. Но той бил човек умен и разумен, схватлив и начетен и си казал следните стихове:

„С познанията си навред блестиш!

                Ти учен си!“ — ми казват всеки час.

Похвали не приемам, а пари!

                Какво е мъдрост без пари и власт?

Твърдят ми: „Мъдростта ти се цени!“

                Но как да я заложа ей сега?

В залог кой взема ум и на какви цени?

                Ще срещна само срам, побой, тъга!

Злините те достигат всеки ден!

                Бедняшкият живот е като ад!

Огнище гасне, а умът — смутен,

                през лято — глад, а зиме — страшен хлад!

От кучета бездомни бяга той,

                навсякъде — псувни, човешка злоба!

Беднякът не намира миг покой,

                спасението си намира в гроба!

В живота няма радост!… Мъки, глад…

                Но в гроба всички равни кротко спят!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Баба веднъж седнал да размисли как да си оправи работите, за да преживее: „Ако с останалите ми дирхами си купя брадва и магарета, ще отида в планината, ще насека дърва и ще ги продам на пазара. Сигурно ще спечеля достатъчно, за да нахраня семейството си!“ Купил брадва и три магарета и на сутринта тръгнал към планината. Цял ден сякъл дърва, връзвал ги на снопове, а когато започнало да се смрачава, натоварил магаретата, слязъл от планината, отишъл на пазара, продал дървата, а спечелените пари похарчил, за да нахрани челядта си. Светнало му пред очите. На сутринта направил същото. Това му станало навик. Всяка сутрин отивал в планината, а вечер се връщал, продавал събраните дърва и харчел парите за семейството си.

И ето че един ден, както си сечал, видял да се вдига облак прах, под него се показали няколко конници. Те били въоръжени до зъби, облечени в ризници, на поясите им — мечове, при коляното на всеки — копие, на гърба — лък. Изплашил се Али Баба. Притичал до високо дърво, скрил се между клоните му и насочил поглед към конниците. Огледал ги по-внимателно и твърдо се убедил, че са разбойници. Били четирийсет души. Али Баба съвсем се изплашил, устата му пресъхнала, едва не се подмокрил. А конниците спрели под него, слезли от конете, закачили на шиите им дисаги с ечемик, после всеки взел дисагите на своя кон и ги метнал на рамо. Предводителят им тръгнал по склона на планината, спрял пред една желязна портичка, която се намирала на място, обрасло с гъста растителност. Тя просто не се забелязвала зад многото храсти и бодили и Али Баба нито веднъж не се бил натъквал на нея. Там спрели и предводителят им викнал:

— Сусам, отвори вратата![1]

Вратата се отворила. Предводителят влязъл, а след него — останалите с дисагите на гръб. Али Баба твърдо решил, че всяка торба е пълна с бяло сребро и жълто ковано злато.

Това било вярно, защото тези разбойници бродели по пътищата, нападали села и кервани и след като ги обирали, носели ограбеното на това далечно, скрито и невидимо за човешко око място.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Баба седял на дървото спотаен и неподвижен, без да откъсва поглед от разбойниците, и накрая видял, че те излизат с празни дисаги. Вързали дисагите за конските седла, яхнали конете и се скрили от погледа му. От страх той през цялото време мълчал, дори не дишал. Едва когато изчезнали, слязъл от дървото. Щом усетил, че вече е в безопасност, страхът му се стопил, спрял се пред малката врата и си помислил: „А какво ли ще стане, ако и аз кажа «Сусам, отвори вратата!»? Дали ще се отвори?“ Пристъпил към нея, произнесъл думите и тя се отворила.

А това място било създадено от разбунтувани джинове, то било омагьосано и се пазело с велики заклинания. Думите „Сусам, отвори вратата!“ били тайното средство, което сваляло забраната и открехвало портичката.

Щом видял, че вратата е отворена, Али Баба влязъл и вратата зад него се затворила. Изплашил се, но като си спомнил думите „Сусам, отвори вратата!“, страхът му се разсеял. „Няма защо да се тревожа, че вратата се е затворила, щом знам тайната дума, с която да я отворя!“ Мислел, че вътре ще е тъмно, и много се зачудил, като видял, че се е озовал в просторна светла зала от мрамор, добре иззидана, с високи сводове. От нея влязъл в друга стая, по-обширна и по-просторна, и открил там такива богатства и редки вещи, които перото е безсилно да опише. Там били събрани отливки от чисто злато и сребро, новоизсечени динари и поизтъркани дирхами. Всичко лежало на купчина като пясък или чакъл и никой не можел да го преброи. Минал в трета стая, още по-хубава и по-красива. Там били подредени най-хубавите дрехи от всички страни. Нямало на света плат, който да не се намирал в тази стая, независимо дали бил сирийски или от най-далечните краища на Африка и даже от Китай, Синд, Нубия и Индия. От там Али Баба влязъл в стая със скъпоценни камъни — рубини, изумруди, топази, елмази и др. Бисерите били на купчини, а ахатите се търкаляли по земята с коралите. Накрая влязъл в стаята с благовонията и намерил в нея най-добрите видове и най-прекрасните разновидности от аромати. Полъхвало на алое и мускус, надигал се дъх на амбра и момина сълза, навсякъде се носел ароматът на зюмбюл, благоухаело на шафран, сандаловото дърво пък се търкаляло по пода като цепеници за огнище, а мандалът — като захвърлени съчки.

Али Баба замръзнал от учудване, загубил ума и дума. Той постоял известно време в недоумение, после внимателно заразглеждал скъпоценностите. При бисерите въртял в ръцете си невиждано бисерно зърно, разхождал се сред рубините, подбирал скъпоценни камъни, потърсил някое и друго парче платно, обшито с ярко злато, което особено му харесало, разхождал се сред отрязъците мека нежна коприна, вдъхвал аромата на алоето и другите благовония. После си помислил: „Дори да са събирали дълги години тези богатства, разбойниците не биха могли да натрупат и малка част от тях! Значи съкровището е съществувало, преди те да влязат тук, и са го завладели незаконно. Ако аз използвам случая и взема съвсем мъничко от това огромно богатство, това няма да е грях, никой не може да ме упрекне. А щом богатството е такова огромно, кой ли ще забележи, че е взето мъничко!“

Така той решил да подбере част от разхвърляното злато. Започнал да изнася торбите с динарите навън и всеки път, когато искал да излезе или да влезе, казвал: „Сусам, отвори вратата!“ — и тя се отваряла. После натоварил торбите на магаретата и ги поприкрил с малко дърва. Подкарал животните и се прибрал у дома радостен и със спокойно сърце…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато влязъл в дома си, Али Баба заключил вратата, вързал магаретата на яслите, сложил им сено, после взел една торба, качил се при жена си и я сложил пред нея. След туй й донесъл друга торба. Така носил торба след торба, докато не пренесъл всичките, а тя го гледала изненадана и се чудела какво прави. Опипала една от торбите, усетила твърдостта на динарите, лицето й пожълтяло, защото си помислила, че толкова пари сигурно са крадени.

— Какво си направил, нещастнико! — възкликнала тя. — Не ни трябват чужди пари! Стига ми онова, което ми е предопределил Аллах, и съм съгласна да живея в бедност!

— Нека душата ти е спокойна! — рекъл Али Баба. — Никога моята ръка няма да докосне нещо забранено! Намерих тези пари в една съкровищница и ги донесох тук!

И той разказал всичко, което му се било случило — а от повторения полза няма! Заръчал й да си затваря устата и да пази тайната. Много се учудила тя на този разказ, огромна радост я обхванала. А той изпразнил торбите посред стаята — златото било няколко купчини. Тя се объркала, започнала да брои динарите, но той й рекъл:

— Горко ти, и за два дни няма да ги преброиш, пък и никаква полза от това няма! Най-добре ще е да изкопаем една яма и да ги заровим, за да не се разкрие работата!

— Щом нямаш желание да ги броиш, трябва поне да ги измерим, да знаем поне приблизително колко са! — рекла тя.

— Прави каквото щеш, но се боя, че ще се разкрие тайната ни и ще съжаляваме! — казал Али Баба.

Не обърнала жената внимание на мъжовите си думи, а, обратно — излязла да вземе от някого крина, тъй като поради бедност нямали крина. Отишла при жената на Касим, помолила я за крина, а тя си помислила: „Жената на Али Баба е бедна, тя никога не е мерила каквото и да е с крина! Защо ли й е потрябвала крината? Трябва да разбера!“ Така й се искало да узнае, че залепила за дъното на крината малко восък, за да може премерваното да залепне за него. После я дала на жената на Али Баба, тя я взела, бързо се върнала у дома и седнала да мери златото. Оказало се, че са десет крини. Зарадвала се, казала го на мъжа си. По това време той бил изкопал посред двора голяма яма. Изсипали вътре златото, засипали с пръст и тя побързала да върне крината на етърва си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато жената на Али Баба си тръгнала, жената на Касим надзърнала в крината и видяла на дъното й залепен за восъка цял динар. А тя знаела, че Али Баба е беден. Поседяла малко в недоумение и си помислила: „Али Баба само се преструва на беден, а мери златото си с крини! Откъде е взел такова огромно богатство?“ Завист нахлула в душата й. Почакала мъжа си в най-отвратително настроение. А Касим, мъжът й, всеки ден оставал в дюкяна си до вечерта. Жената горяла от нетърпение да си дойде по-бързо. Когато се мръкнало, Касим се прибрал. Видял жена си да седи тъжна и унила. Той много я обичал и запитал:

— Какво ти се е случило, о, наслада на очите ми и радост на сърцето ми? Защо си тъжна и плачеш?

— Ти наистина не можеш да си правиш сметките! — възкликнала жена му. — О, защо не се омъжих за твоя брат! Той уж външно е беден, всички виждат, че живее като просяк, но има толкова пари, че ги мери с крини! А ти се гордееш с богатството си, а всъщност си жалък бедняк в сравнение с него, защото броиш динарите си един по един!

И тя разказала на мъжа си какво й се било случило. Касим видял с очите си динара, който се бил залепил на дъното на крината, и разбрал, че щастието се е открило за брат му. Не се зарадвал на това, обратно — сърцето му обрасло със завист, защото бил подъл, нечестен и скъперник. Цялата нощ с жена му нито сън ги хващал, нито дрямка и когато утрото засияло, отишъл при брат си. Али Баба го посрещнал радостно, сложил го да седне на най-почтеното място. Наместил се Касим и му рекъл:

— Братко, ти защо живееш в бедност и нужда, когато имаш богатства, които огън не може да изгори? Защо живееш като просяк при твоите възможности да харчиш много? Каква полза от парите, ако човек не ги използва?

— О, ако бях такъв, какъвто казваш! — възкликнал Али Баба. — А аз съм си беден, нямам си друго богатство освен брадвата и магаретата! И защо ми говориш такива думи?

— Лъжата и хитростта няма да ти помогнат! — възразил Касим. — Ти не можеш да ме излъжеш и онова, което криеш, вече се знае! — той показал на Али Баба динара, който бил залепнал на восъка, и продължил: — Ето какво намерихме в крината, която ви дадохме! Ако богатството ти не беше голямо, не бихте мерили златото си с крини!

Али Баба разбрал, че причината за разкриването на тайната му е глупостта на жена му, но кой ли кон не се спъва и кой ли гвоздей не ръждясва! Не можел повече да крие тайната. Пък и парите били прекалено много, повече, отколкото ум можел да побере, неговата част нямало да стане по-малка, ако я разделял с брат си! Такива пари нямало да се похарчат за сто години по колкото и да харчели на ден! Разказал на брат си историята и рекъл:

— Братко, нека всичко, което съм донесъл, си го разделим поравно, а ако искаш повече, ще ида да ти донеса! Знам тайната дума и ще изнеса, което пожелаем!

— Аз на такава делба не съм съгласен! — казал Касим. — Заведи ме на мястото и ми разкрий тайната на влизането! Както ти си влязъл и си взел каквото ти се ще, така и аз ще вляза и ще взема каквото ми харесва!

— Ще ти кажа всичко! — възкликнал Али Баба. — Аз се колебах само заради разбойниците — да не ти сторят нещо лошо! Щом искаш да влезеш влез. Нито полза имам от това, нито вреда! Вземи колкото ти се иска! Не можеш да пренесеш всичко, там винаги ще има много повече, отколкото си взел!

Али Баба показал на Касим пътеката към съкровището, научил го на думите „Сусам, отвори вратата!“ и добавил:

— Запомни добре тези думи, да не ги забравиш! Боя се от разбойниците и последствията от цялата тази работа!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Касим не обърнал внимание на предупрежденията, върнал се у дома си развеселен, приготвил десет мулета, натоварил всяко с по два празни сандъка, сложил необходимите върви и въжета и си легнал да спи, като си мислел да вземе всички богатства, без да ги дели. Когато зората се пръкнала, наместил товара върху мулетата и ги подкарал бързо към планината. Намерил вратичката сред тревите и бързо произнесъл:

— Сусам, отвори вратата!

И тя се отворила. Касим побързал и влязъл, алчен да вземе всички богатства, но едва прекрачил прага, и вратата зад него се затворила. Обходил всички стаи, загубил ума и дума, като видял толкова неща невиждани. Дощяло му се да прибере наведнъж всички богатства. Взел торба със злато, метнал я на гърба си, приближил се до вратата и понечил да каже нужните думи, за да се отвори, тоест да произнесе „Сусам, отвори вратата!“. Но тези думи не му идвали на ум, бил ги забравил. Опитал да си ги спомни, но те все бягали от паметта му. „Ечемик, отвори вратата!“, казал той, но вратата не се отворила. „Жито, отвори вратата!“, рекъл, но вратата дори не се помръднала. „Просо, отвори вратата!“, викнал, но вратата останала затворена. Така той викал един вид зърно след друг, изброил названията, които му дошли на ум, но думите „Сусам, отвори вратата!“ били изчезнали от паметта му. Касим смъкнал златото от гърба си и седнал. Отново се опитал да си спомни какво зърно бил споменал брат му, но не успял. Разкайвал се за стореното и си говорел: „Ех, ако се бях задоволил с това, което ми предложи брат ми, ако не бе тази алчност, която скоро ще стане причина за моята гибел!“ Ту викал и си говорел на висок глас, ту плачел и се укорявал мълчаливо. Минали дълги часове, времето течало бавно, а той си седял и всяка минута му се струвала дълга като век. Страхът и ужасът растели, накрая възкликнал в себе си: „Загинал съм! Няма как да се измъкна от този тесен затвор!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по същото време разбойниците завардили някакъв керван, заграбили големи богатства и после тръгнали към съкровищницата, за да оставят там плячката. Забелязали мулетата с натоварените на тях сандъци и се разтревожили. Спрели конете, спешили се, измъкнали мечовете и като не видели никого, пристъпили към вратата. А Касим, като чул тропота на конете и гласовете на хората, разбрал, че това са разбойниците, за които бил говорил брат му. Притаил се зад вратата, а главатарят на разбойниците казал:

— Сусам, отвори вратата!

Вратата се отворила. Касим се втурнал напред, търсейки спасение, сблъскал се с главатаря и го съборил. Замятал се между тях, измъкнал се от първия, от втория, от третия, но те били четирийсет, не можел да избяга от всички. Един го ударил с копието в гърдите така, че острието му блестящо изскочило откъм гърба. Така се свършил срокът на Касимовия живот. Разбойниците влезли в съкровищницата и забелязали, че все пак нещо от нея е взето. Дошло им на ум, че убитият Касим е взел липсващите скъпоценности, но не могли да разберат как се е добрал до това непознато и скрито от очите място. Като го видели мъртъв и неподвижен, се успокоили.

— Хвала на Аллаха, който ни избави от този проклетник! — рекли те, разсекли тялото му на четири къса и ги закачили зад вратата да служат за предупреждение на всеки, който се осмели да влезе на това място. После излезли, вратата се затворила както преди, яхнали конете и си отишли…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на Касим цял ден чакала мъжа си и си мислела, че той ще й донесе богатствата, които така желаела. Но когато се мръкнало, а той все не се връщал, се разтревожила и отишла при Али Баба и му разказала всичко. Той започнал да я успокоява:

— Не се тревожи! Сигурно има някаква причина да не се е прибрал! Може да е решил да не се спуща в града през деня, да не станат нещата известни. Сигурно ще се върне през нощта! Работата ще свърши добре! А ти се прибери!

Жената се върнала у дома. Тя съвсем не била спокойна, лоши мисли се въртели в ума й. Дошла нощта, а мъжът й все не се връщал. Отчаяла се, заплакала, но не викала, както правят жените, защото се бояла, че съседите ще я чуят и ще я заразпитват. Най-после дочакала утрото и пак изтичала при Али Баба, за да му каже, че брат му не се е върнал.

— Не знам какво да мисля! — възкликнал той. — Сам ще ида, за да си изясня какво е станало! Може пък това закъснение да е за хаир!

Начаса приготвил магаретата си, взел брадвата и тръгнал към планината. Не видял мулетата и забелязал следи от кръв. Приближил се до вратата, предчувствайки какво се е случило, и казал:

— Сусам, отвори вратата!

Вратата се отворила. Видял той тялото на Касим разсечено и закачено зад нея. Косите му настръхнали, зъбите му загракали, устата му пресъхнала, едва не паднал в несвяст от страх. Много мъчно му станало. После си спомнил, че най-добре ще бъде да призове цялата си хитрост и да се води от разума и предпазливостта. Взел парчетата от тялото на разсечения Касим, качил ги на магаретата, покрил ги с парчета плат, сложил отгоре някои скъпоценности от съкровището, които малко тежат, но високо се ценят, натрупал отгоре дърва, поизчакал да се стъмни и тръгнал към града…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Баба влязъл в града, но не знаел как да постъпи с убития си брат. Подкарвайки магаретата си, стигнал пред дома на Касим, почукал на вратата. Отворила му една черна прислужница от Абисиния. Тя била една от най-прекрасните неволници, млада, с прекрасно лице и черни очи, но и нещо повече — притежавала здрав разум и огромно благородство при нужда. Всички неща за дома лягали върху нейния гръб.

— Дойде твоето време, Марджана! — рекъл Али Баба. — Нужна ни е твоята хитрост в една много важна работа!

Оставил магаретата в двора и се качил при снаха си. Марджана тръгнала след него, разтревожена от това, което чула.

— Какво носиш, Али Баба, добро или зло? — запитала жената на Касим. — Откри ли нещо за Касим?

Но Али Баба бавел отговора си, тя усетила истината и заплакала.

— Престани да викаш! — рекъл Али Баба. — Хората ще чуят и всички ще изпогинем! — и той й разказал какво се било случило, а после продължил: — Скръбта няма да върне умрелия! Вместо да скърбиш, по-добре е да се смириш пред присъдата на Аллах! Би било и по-разумно двамата да се оженим[2]. Това няма да тежи на първата ми жена, защото тя е благочестива и набожна, и ще заживеем в едно семейство! Хвала на Аллаха, че имаме достатъчно блага, които ще ни избавят от необходимостта да работим и да се трудим, за да си вадим хляба!

Когато жената на Касим чула тези думи, голямата й скръб и мъка изчезнали, тя престанала да плаче и рекла:

— Аз съм твоя покорна робиня! Подчинявам ти се за всичко, което сметнеш, че е добре! Но как да скрием убития?

— Остави това на Марджана! — рекъл Али Баба. — Знаеш колко находчива е, как умее да измисля хитрости!

Али Баба я оставил и се прибрал вкъщи. А Марджана започнала да успокоява господарката си:

— Остави тази работа на мене! Ще измисля нещо!

Тя отишла в дюкяна на бакалина на същата улица. Той бил стар човек на почтена възраст, славел се с умението си да врачува и лекува, знаел да вари разни лекове, мехлеми и други прости лекарства. Тя му поискала мехлем, който се давал само при тежки заболявания.

— А кому е нужен този мехлем? — запитал бакалинът.

— На моя господар Касим! — отговорила Марджана. — Силна болест го налегна, събори го на легло!

Бакалинът й дал мехлема, тя го взела, платила му колкото дирхама струвал, и се върнала у дома…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на другия ден Марджана се върнала при бакалина и помолила за такива лекове, които се пият само когато човек вече няма друга надежда.

— А вчерашният мехлем не помогна ли? — запитал я той.

— Не, за бога! — възкликнала Марджана. — Моят господар бере душа, а господарката вече започна да го оплаква!

Дал й бакалинът лека, а тя отишла при Али Баба и му разказала за измислената хитрост. Посъветвала го по-честичко да наминава в дома на брат си и да се показва тъжен. Той направил така и когато хората го запитали какви са кахърите му, им казал, че брат му е болен. Новината тръгнала из града.

Още преди изгрев-слънце на другия ден Марджана отишла при един обущар на име Мустафа. Той бил човек в доста напреднала възраст, дребен на ръст, с голяма глава, с дълга брада и мустаци. Винаги отварял работилницата си призори, бил първи на пазара. Тя го поздравила и сложила в ръката му динар. Той дълго въртял монетата между пръстите. Разбрал, че Марджана е намислила с негова помощ да свърши някоя хитра работа, и й казал:

— Какви са желанията ти и аз ще ги изпълня!

— Вземи игла и конец, измий си ръцете, обуй си сандалите и ми позволи да ти завържа очите! — рекла Марджана. — Ще дойдеш с мене, за да свършиш една ловка работа! За това ще получиш награда на земята и на небесата! — и сложила в ръката му още един динар.

Шейхът скочил на крака и рекъл:

— На твоите услуги! Каквото поискаш — ще го направя!

Затворил работилницата си, взел конци, игли и всичко нужно за шиене. Марджана завързала очите му, за да не познае той мястото, където го води. Хванала го за ръка и тръгнала. Той тръгнал с нея по улици и сокаци като сляп, без да знае къде отива. Тя го водела ту надясно, ту наляво, удължавала пътя, за да го обърка, за да не разбере накъде върви. Стигнали пред къщата на покойния Касим и тя влязла с шейха, където се намирало тялото на нейния господар. Тогава снела превръзката от очите му. Когато очите на шейха се отворили, той видял, че се намира в непозната стая и пред него е тялото на убит и разсечен човек. Затреперили се коленете му, но Марджана му рекла:

— Не бой се! От тебе се иска само да съшиеш частите на този убит човек, така че тялото му да стане едно цяло!

Тя му подала трети динар, шейхът го скрил в пазвата си и си помислил: „Сега трябва да се водя от хладна мисъл. Аз съм в стая, която не познавам, сред хора, които са ми неизвестни. Остава само да се подчинявам! Не съм отговорен за кръвта на този човек! Зашиването не е забранено, така че няма да съм грешен!“ Започнал да съшива частите на убития, докато те се превърнали в едно цяло. Свършил работата си, Марджана пак му завързала очите, спуснала се с него на улицата и пак тръгнали от сокак в сокак, докато не го довела до работилницата му още преди хората да са излезли от домовете си. Там снела превръзката от очите му и рекла:

— Не разказвай за онова, което видя! Не говори за нещо, което не те засяга, че може да те постигне нещо, което не ти приляга!

Дала му още четвърт динар, върнала се у дома, донесла гореща вода и сапун и измила тялото на господаря си. После го облякла в нови дрехи, сложила го в ложето, извикала Али Баба и жена му, разказала им какво била направила, и рекла:

— Сега вече обявете за смъртта на Касим!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жените завикали, заплакали, заскубали си косите. По града се пуснала мълвата за смъртта на Касим. Дошли миячите, за да измият мъртвия по обичая, но Марджана им казала, че вече е измит, намазан с благовонни масла и увит в саван. Тя им платила повече, отколкото трябвало, и те си отишли със спокойна съвест. Донесли носилка, сложили тялото на нея и тръгнали към гробището. Изровили гроб, погребали го. Така всички мислели, че Касим е умрял от своя смърт.

Когато минал законният срок, Али Баба се оженил за жената на брат си и преспал с нея. Хората одобрявали постъпката му и смятали, че е породена от голямата му любов към брат му. После той се пренесъл в нейния дом заедно с първата си жена, там пренесъл и богатствата, взети от съкровищницата.

А разбойниците след известно време пак дошли в скривалището си. Като не намерили трупа на Касим, те усетили, че убитият е имал съдружници и че тайната им вече е разкрита. Когато проверили какво било взето, пък то не било малко, страшно се разярили.

— Юнаци славни в битка и сеч, дойде време за отмъщение и меч! — заговорил главатарят им. — Ние си мислехме, че скривалището ни е открито от един човек, а се оказва, че са били много! Не знаем колко са, нито къде живеят! Ние не жалим живота си, за да съберем тези богатства, а някой друг ги използва, без да се мори и поти! Пръснете се по села и градове, търсете дали някой бедняк не е забогатял, не е ли бил погребван наскоро някой убит! Нужен ни е човек пресметлив, ловък и смел! Нека скришом влезе в града, аз не се съмнявам, че нашият враг живее там! Нека се преоблече като търговец и разпитва кой е умрял наскоро, къде е къщата на умрелия, как го е постигнала смъртта. Вестта за убитите не остава скрита! Ако той хване нашия враг или разбере къде се крие, ще го назнача за свой приемник! Ако пък излъже надеждите ни, ще знаем, че това е жалък глупак, и ще го убием, защото човек без здраво мъжество и без разсъдлив ум тук не ни е нужен! Изкусен крадец може да бъде само оня, който знае най-различни хитрости! Кой ще се заеме с това трудно и опасно дело?

Един от разбойниците с едро тяло и висок ръст излязъл напред и приел задачата. Главатарят го посъветвал да се държи предпазливо. Научил го как да влезе в града облечен като търговец, който уж иска да върти търговия, а всъщност гледа и запомня всичко…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че разбойникът облякъл дрехи на търговец. Когато се зазорило, той влязъл през градските порти, минал край пазарите и махалите и накрая стигнал до пазара на обущаря Мустафа. Видял, че вече е отворил работилницата си и шиел някакви сандали. Крадецът пристъпил към него и го поздравил най-учтиво:

— Да благослови Аллах делата ти! — казал той. — Ти си отворил работилницата си преди всички!

— Синко! — отговорил майстор Мустафа. — По-добре е да си вадиш хляба с усърдие, отколкото да се успиваш!

— Обаче, шейх, аз ти се чудя… — продължил разбойникът — как ти, със слабите си очи, в тази напреднала възраст можеш да шиеш още преди изгрев-слънце, когато светлината е толкова оскъдна!

Шейхът сърдито го погледнал и възкликнал:

— Ако бе от жителите на този град, не би ми говорил така! Аз съм известен сред бедни и богати именно с острото си зрение! Неотдавна даже едни хора ме викнаха да зашия един мъртвец в стая с много малко светлина и аз го заших много добре! Ако нямах такъв остър поглед, нямаше да се справя!

Разбойникът решил, че божествената воля го е довела при този обущар, и казал учудено:

— Грешиш, шейх! Сигурно си ушил само савана — никога не съм чувал да са зашивали мъртвец!

— Аз говоря, както си беше! — възразил Мустафа. — Махай се от тук и си слагай капаните на някой друг! Аз няма да открия нещо, което искам да скрия!

Крадецът вече бил съвсем убеден, че този мъртвец ще да е бил онзи, когото главатарят му бил разсякъл в съкровищницата, и рекъл:

— Аз, шейх, нямам нужда от твоите тайни! Само ще те помоля да ме заведеш до къщата на покойния: може да е някой мой близък и да трябва да утеша роднините му. Отдавна не живея в този град и не знам какво се е случило, докато ме нямаше!

Той извадил един динар и го пуснал в шепата на шейх Мустафа, който отказал да вземе парите с думите:

— Ти ме питаш за нещо, което не мога да ти отговоря! Заведоха ме в дома на покойника със завързани очи. Не знам пътя, не мога да те изведа дотам!

— Дарявам ти този динар независимо дали ще изпълниш молбата ми! — казал разбойникът. — Но ако поседнеш и си помислиш малко, може би ще си спомниш пътя, по който си минал, а?

— Може би, но трябва и ти да ми вържеш очите, както направиха те! — отговорил шейхът. — Помня как ме поведоха за ръка, кога се отбивахме и как накрая спряхме! Може така и да успея да намеря пътя към онази къща!

Разбойникът дал на Мустафа още един динар.

— Ще направим, както казваш! — рекъл той.

Мустафа затворил работилницата си, разбойникът взел някаква кърпа, вързал му очите, после го хванал за ръка и двамата тръгнали. Шейх Мустафа вървял ту надясно, ту наляво, ту направо, както бил правил с робинята Марджана, докато стигнали до една улица. Там направил няколко крачки, спрял се и казал:

— Май че спряхме на това място!

Крадецът снел превръзката от очите му и се оказало, че обущарят е спрял точно пред къщата на Касим. Той попитал дали знае кой е стопанинът на тази къща, а шейхът отговорил:

— За бога, не знам! Улицата е далече от моята работилница, не познавам хората от тази махала!

Крадецът му дал още един динар и рекъл:

— Върви си с мир и да те пази Аллах!

Върнал се шейх Мустафа в работилницата си радостен, че е спечелил цели три динара. Крадецът останал сам пред къщата, разгледал я и открил, че портите й си приличат с портите на останалите къщи в махалата. Изплашил се, че после няма да я отличи, взел тебешир и начертал върху нея малък бял знак, за да може по него после да я намери. След това се върнал в планината радостен и убеден, че работата е изпълнена и остава само да се отмъсти…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че робинята Марджана станала от сън и излязла да купи необходимите храни и напитки. Изведнъж, като се връщала от пазара, забелязала върху портата на къщата изписан с бяло знак. Това й се сторило съмнително и тя си помислила: „Може и деца да са си играли по улицата, но по-сигурно е този знак да е поставен от враг, който е замислил нещо лошо! Я дай да го объркам!“ Взела тебешир и нарисувала по портите на съседите знаци, които приличали на знака върху нейната порта. После се прибрала у дома и скрила стореното от господарите си.

А разбойникът, щом се върнал, разказал как намерил къщата и поставил на портата й знак, за да я разпознае. Главатарят му го възхвалил и викнал на разбойниците:

— Облечете дрехи на обикновени хора, скрийте оръжието под тях и идете в града по различни пътища! Ще се срещнем при голямата джамия. Ние със съгледвача ще отидем в дома на нашия враг! После ще дойдем при джамията и ще се договорим какво ще правим по-нататък!

Крадците направили така, както им бил наредил главатарят, а той и съгледвачът тръгнали да търсят улицата. Главатарят видял дом с бял знак на портата. Запитал съпровождача дали това е къщата, и той отговорил:

— Да!

Но главатарят хвърлил поглед към друга къща и забелязал, че и на нейната порта стои същият знак. Направил няколко крачки и видял, че повече от десет къщи са белязани със същия знак.

— Ти само една ли къща беляза? — запитал той.

— Само една! — отговорил той.

— А как са станали десет, че и повече?

— Не знам…

— А можеш ли сред тези къщи да познаеш онази, която си белязал с ръката си? — възкликнал главатарят.

— Не мога… — отговорил разбойникът. — Всички къщи тук толкова си приличат, пък и знаците са еднакви!

Главатарят разбрал, че няма полза да се върти повече на това място. Върнал се в джамията и наредил на всички да се връщат в планината по различни пътища. Събрали се на старото място, той им разказал какво се било случило, и казал:

— Сега трябва да изпълним присъдата според договорката!

А съгледвачът бил смел човек с твърдо сърце. Той без страх пристъпил напред и възкликнал:

— Заслужих да бъда погубен като наказание за лошата ми работа! По-добре да умра, отколкото да живея в позор!

Главатарят измъкнал меча и така го ударил в шията, че главата му отлетяла встрани, а после казал:

— Юнаци изкусни в бой и сеч! Кой от вас е смел и без меч? Кой ще се заеме с този труден подвиг? Нека не излиза страхливец негоден и слабак безплоден! Искам мъж с ярост, но и с мисъл надарен, който за всичко хитрост измисля!

Изстъпил се напред един на име Ахмад Гадбан. Бил със снага огромна, с глава дебела, с лице страшно, с образ тъмен, с външност противна, със слава лоша, мустаците му треперели като на котка, която гони мишка, брадата му се тресяла като на козел, когато възкачва козите.

— Никой не може да свърши тази работа освен мене! — заговорил той. — Ако е пожелал Аллах, аз ще се върна с блага вест и най-точно ще ви покажа къщата на нашия враг!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че разбойникът се преоблякъл като търговец и влязъл в града на зазоряване. Тръгнал към махалата на обущаря Мустафа, защото знаел вече пътя от разказа на своя мъртъв предшественик. Намерил го в работилницата му, заговорил му ласкаво, двамата се заприказвали и скоро направили същото, защото парите са стрела, която бие право в целта, и ходатай, на когото не можеш да откажеш. При къщата на покойния Касим разбойникът снел превръзката на обущаря и го пуснал да си ходи. Той се изплашил да не би после да се обърка и начертал знак на скрито място с червена керемида. После се върнал при дружината си и разказал какво е направил.

А робинята Марджана излязла сутринта както обикновено да купи месо, зеленчуци, плодове, благовония и разни други нужни неща. Когато се върнала от пазара, червеният знак не убягнал от острия й взор. Това й се сторило подозрително и тя изрисувала с червена керемида по портите на съседите знаци със същата форма и по същите места, които бил избрал Ахмад Гадбан.

А главатарят на разбойниците наредил на хората си да се преоблекат, да скрият оръжието си под дрехите и да влязат в града по различни пътища. После заедно с Ахмад Гадбан тръгнал да търси нужната му къща. Дошли до познатата улица, но Ахмад не могъл да открие къщата поради множеството знаци по портите на няколко къщи. Главатарят видял, че не може да я познае, разгневил се и наредил всички да се връщат в планината. Там им разказал за станалото, извадил меча си и така ударил Гадбан по шията, че главата му отлетяла от раменете, а Аллах бързо изпратил душата му в огъня…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главатарят на разбойниците се замислил и си рекъл: „Моите хора са добри в битки, грабежи и сеч, за нападения и леене на кръв с меч, но нямат ум за хитрости. Ако ги пращам така един след друг, само ще ги погубвам, без да постигна нещо! Я по-добре сам да се заема с тази работа!“

Съобщил на крадците своето решение и казал, че ще отиде в града сам. Преоблякъл се и на сутринта тръгнал да търси обущаря Мустафа. Намерил го. Залъгал го със сладки приказки, бутнал в ръката му шепа сечени динари и шейхът се съгласил да изпълни молбата му. Главатарят разбрал къде е домът на врага му. Дал на шейха каквото се полагало, че и отгоре, пуснал го да си ходи и започнал да разглежда къщата. Не поставил на портата й някакъв знак, а просто прочел колко порти има от края на улицата до този дом, запомнил цифрата, огледал добре чардаците и прозорците, за да може да ги запази в паметта си. През цялото време се разхождал по улицата, за да не сметнат хората подозрително дългото му стоене пред къщата. После се върнал при дружината си и рекъл:

— Сега знам коя е къщата на нашия враг! Дойде време да му отмъстим! Измислих и начин как да проникнем в тази къща!

Главатарят разказал на крадците какво смята да се направи, и те се съгласили с него, като дали велики клетви, че нито един няма да остане отстрани, а ще търси мъст. Той изпратил няколко души в околните села и им наредил да купят четирийсет големи меха, а останалите изпратил да купят двайсет големи мулета. Когато крадците се върнали при него, той разпорил устата на меховете така, че в тях да влезе по човек. Всеки се намъкнал в някой мех с кама в ръцете. Когато всички се оказали вътре, главатарят зашил устата на меховете, както си били в началото, и ги зацапал със зехтин — да си мислят хората, които го видят, че кара зехтин на пазара. Натоварил по един чифт мехове на всяко муле, а двата излишни меха наистина напълнил със зехтин и ги натоварил на едно муле. Така и двайсетте мулета били натоварени: деветнайсет — с хора и едно — със зехтин, тъй като броят на разбойниците след смъртта на онези двамата станал трийсет и осем! Подгонил мулетата пред себе си и влязъл в града след залез-слънце. Насочил се право към дома на Али Баба — този път веднага открил правилната къща и видял, че стопанинът седи върху красиво килимче и се подпира на мека възглавница тъкмо пред портата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главатарят на разбойниците забелязал, че Али Баба е радостен и весел и живее в доволство и благоденствие. Пристъпил с уважение към него, преструвайки се на скромен и смирен, и рекъл:

— Аз съм тук чужденец, родината ми е далече! Купил съм малко зехтин и мисля да го продам в този град, но успях да стигна едва привечер, а всички пазарища бяха вече затворени. Замотах се в търсене на приют, където да се подслоня за през нощта с моите животни, но не намерих! Великодушие блести в добрите ти очи! Ще ми позволиш ли да пренощувам в дома ти и да прибера мулетата си в двора ти, пък утре заран ще си продам зехтина и ще си тръгна, като те възхвалявам за стореното добро!

Али Баба приел молбата му и рекъл:

— Добре дошъл на брата, влязъл в нашия дом! Ти си наш гост в този благословен ден и ще бъдеш мой събеседник в тази прекрасна вечер!

Казал това, защото бил с добра душа и чисто сърце, щедър, великодушен и добронамерен и повярвал на измислиците. Дори и през ум не му минало, че това е главатарят на разбойниците от планината — бил го виждал само веднъж, при това в други дрехи. Наредил да вкарат мулетата в двора. Главатарят ги разтоварил и подредил меховете покрай стената. Робът отвел животните пред яслите и им вързал дисаги с ечемик. Главатарят решил да нощува до меховете си и не искал да влиза в къщата, уж да не притеснява стопанина, но Али Баба не се съгласил. Влязъл главатарят в голяма красива стая. Али Баба наредил да запалят свещи, пратил да викнат Марджана, съобщил й, че е дошъл гост, и й наредил да приготви вечеря от най-богати и най-вкусни гозби. После донесли гозбите в златни и сребърни съдове. Когато се наяли и напили до насита, пак се хванали на приказка и разговаряли, докато не минала половината нощ. Дошло време да си лягат и главатарят излязъл на двора — казал, че преди сън иска да види мулетата, а в действителност — защото искал да се договори с дружината си какво ще се прави по-нататък. Той пристъпил към разбойниците и един по един им шепнел:

— Щом хвърля камъче от прозореца, прережете меховете и идвайте при мене!

А Али Баба имал намерение на сутринта да отиде в хамама. Поради това той наредил на Марджана да приготви нужните кърпи и да ги даде на роба Абдуллах, а самата тя да му свари чорба от месо, за да я изпие, когато излезе от хамама. После отишъл в постелята си, легнал и заспал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се договорил със своята дружина, главатарят отишъл при Марджана и я запитал къде ще спи. Тя го отвела в стая, постлана с разкошни килими, където имало всичко нужно за спане, пожелала му лека нощ и се върнала в кухнята да направи, което й било наредено. Приготвила всичко нужно за хамама, дала го на слугата, нарязала месо, сложила го в казана, разпалила огъня под него. Но така се случило, че фитилът в светилника полека-лека започнал да гасне, защото зехтинът в него свършвал, докато накрая съвсем угаснал. Марджана надникнала в гърнето със зехтина и видяла, че е празно, пък и всичките й свещи се били свършили. А й била нужна светлина, за да свари чорбата. Робът забелязал смущението й и казал:

— Не се тревожи! Зехтин има, при това в изобилие! Меховете на чуждия търговец са пълни със зехтин! Слез долу, отлей си колкото искаш, а като се съмне — ще го платим!

Марджана му благодарила за умния съвет, спуснала се в двора с гърнето и пристъпила към меховете. А на разбойниците вече им било омръзнало да седят в тези тесни тъмници — били се изморили, защото се били прегърбили вътре, дишали трудно, боляло ги цялото тяло, измъчвали ги костите. Щом чули стъпките на Марджана, помислили, че е главатарят им.

— Време ли е вече да излизаме? — запитал онзи, който бил в първия мех.

Марджана чула мъжкия глас, много се изплашила, коленете й затреперили от страх. Друга на нейно място би закрещяла, но тя имала храбро сърце. С бързината на мълния съобразила, че това са крадци, които готвят престъпление, и се сетила какво да направи. Знаела, че ако викне, сигурно ще загине, ще погуби господаря си и цялата му челяд. Тя се приближила и пошепнала на първия крадец:

— Потърпи малко, няма много да чакаш!

После, без да спира, минала от мех на мех, крадците един след друг я питали същото, тя им отговаряла и ги съветвала да почакат. Накрая стигнала до меховете със зехтин, които били на края. От там никой не се обадил и тя разбрала, че в тях няма хора. Разклатила ги и се убедила, че са пълни със зехтин. Развързала единия, отляла малко, върнала се в кухнята и запалила светилника. После взела голям котел от червена мед, напълнила го със зехтин, върнала се в кухнята, сложила го на огъня и разпалила под него повече дърва. Когато зехтинът закипял, тя слязла с котела в двора и започнала да излива кипящия зехтин в отвора на всеки мех върху главата на всеки от разбойниците. Така ги погубила и те всички измрели до един. Като се убедила, че никой не е останал жив, се върнала в кухнята, доварила чорбата и когато си свършила работата, изгасила огъня и светилника и зачакала какво ще прави главатарят.

А той се преструвал на заспал, но изчаквал удобно време да извърши злото си дело. Когато къщата затихнала, си помислил, че всички са заспали. Надигнал се тихо, внимателно погледнал зад вратата и решил, че е време да действа. Взел няколко камъчета и ги хвърлил в двора. Поизчакал хората му да излязат, а когато не усетил нито шум, нито движение, хвърлил още няколко камъчета, като се целел в меховете. Но никой не мръднал. Главатарят се разтревожил, трети път хвърлил камъчетата и чакал безполезно крадците да излязат. Накрая слязъл да види какво е станало. От меховете в носа го лъхнало отвратително зловоние на горещ зехтин. Размърдал ги, обърнал ги, погледнал вътре и видял, че хората му са умрели. Като видял колко зехтин бил взет от последния мех, разбрал как са загинали. Той се изплашил, решил да се изплъзне, преди да му затворят пътя, промъкнал се през комшулука към градината, качил се на стената, изскочил на улицата и хукнал да бяга към своето скривалище…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Марджана видяла главатаря да бяга, слязла долу, затворила комшулука и се върнала в къщата.

А на сутринта Али Баба отворил очи след сладки сънища, облякъл се и тръгнал право към хамама. След него Абдуллах носел всичко нужно за къпане. Али Баба се изкъпал, върнал се вкъщи и видял, че меховете си стоят по местата. Зачудил се и запитал Марджана:

— Защо този чужденец търговец не излиза на пазара?

— О, господарю! — отговорила тя. — Аллах сигурно ти е писал дълго да живееш, защото днес ти се отърва от голяма беда! Оставих всичко, както си беше, за да видиш с очите си какво ти е готвил този лъжетърговец и колко смела е твоята робиня Марджана! Ела и виж какво имаше в тези мехове!

Пристъпил напред Али Баба и видял в най-близкия мех мъртъв мъж с кама в ръката. Прежълтяло лицето му, той ужасен отстъпил назад.

— Не бой се, мъртъв е! — казала Марджана и му показала останалите мехове.

Във всеки от тях той видял мъртъв мъж с кама в ръката. Постоял известно време изплашен и объркан и накрая викнал:

— Обясни ми по-бързо какво се е случило, но с по-малко думи, защото онова, което виждам, страшно ме плаши!

— Не викай да не чуят съседите онова, което не бива да се знае! — рекла тя. — Прибери се в стаята си, ще ти донеса чорба от месо, ти ще я изпиеш и страхът ти ще мине!

Тя донесла чорбата и когато той я изпил, му разказала всичко, което се било случило през нощта, и завършила разказа си:

— Не исках да те будя, защото се боях господарките и децата да не вдигнат шум. Сега ще ти разкажа още нещо, което се случи неотдавна, а аз го премълчах пред тебе… — тя му разказала подробно цялата история с белите и червените знаци на портата и завършила: — Не се съмнявам, че знаците са били поставени от тези злодеи и че това са същите разбойници, които си видял в планината. Щом те знаят пътя към нашия дом, ние няма да имаме покой и сигурност. Докато и един от тях е жив по лицето на земята, трябва да се пазим от неговите хитрости. Той избяга, но несъмнено ще се постарае да ни погуби!

— Аз се избавих от тази опасност благодарение на всемогъществото на милосърдния ни творец и на твоя остър ум! — възкликнал Али Баба. — От днес ти си свободна! Пущам те на воля пред лицето на Аллах! Да, тези хора са същите разбойници от гората! Слава на Аллаха, че се избавихме от тях! Сега трябва да ги погребем и да скрием всичко, което ни се е случило!

Али Баба викнал роба си и му наредил да донесе два бела. Той сам взел единия, другия дал на него и двамата изкопали в градината дълъг ров, домъкнали труповете, хвърлили ги в него, засипали го с пръст така, че от тях да не остане и следа. Мулетата и меховете продали на пазара…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главатарят на разбойниците се върнал в гората и влязъл в пещерата със съкровището. Плачел от мъка, защото вече си нямал дружина. Животът му опротивял, искало му се да умре и той възкликнал:

— Останах сам, юнаци мои с буен плам, майстори на грабеж и сеч, великани с остър меч! О, защо ви стигна срамна смърт в покой, а не загинахте от меч във бой! Какъв позор! Да умрете от такава противна смърт! И аз, нещастникът, си нося сам вината за гибелта на онези, за които бих си заложил главата! Но Всевишният господар ме запази жив, за да измия позора ви! Затуй аз пак ще сея страх, ще свърша сам, което с вас не успях, ако е пожелал Аллах!

Обмислял как да постигне целта си, и накрая измислил хитрост, която, както си въобразявал, щяла да излекува душата му.

Когато се съмнало, отново се преоблякъл като търговец, слязъл в града и си наел стая в един от най-големите ханове. Отворил си дюкян на пазара, пренесъл там на няколко пъти от съкровището скъпи и красиви стоки, платове, богато обшити със злато, тъкани индийски и платна сирийски, дрехи кадифени, наметала с дипли разлюлени, коприни безценни, камъни скъпоценни. В дюкяна си стоял, алъш-вериша си въртял, в пазарлъци се спогодявал, цените намалявал, което му искали — не възразявал и само добри приказки разправял. Плъзнал слухът за него по градовете и селата, навсякъде го хвалела мълвата, навсякъде за него всеки знаел и всеки всекиму за него все разправял. Посещавали го хора властни, обкръжавали го бедни и нещастни. Той посрещал всички милостиво, щедро, показвал, че е добронамерен и ведър. И всички го заобичали. А всичко това било много противно на злата му природа. Бил свикнал да граби и да убива, да краде и кръв да пролива, но животът си има свои правила и той бил принуден да се съобразява с тях.

Всички идвали при него и купували стоки — и мъдреци славни със своите знания и съждения, и улеми, които съдят за верни и неверни мнения, и имами от джамии, и факихи, и мюфтии, и шарихи, и суфити благочестиви, набожни и войнолюбиви. Имало такива, които си шепнат тайно, и други, които за всичко говорят явно, араби и неараби, овчари и камилари, имотни и бездомници, граждани и пустинници, земеделци и мореплаватели. Обаждали се румски неволници, високи десет педи и с бузи гладки и гръд напета, с дълги шии, стегнати бедра, с очи — на сърна, стройни като камъш, дъхът им — балсам могъщ. Тичала да го зърне всяка мома с лик на луна, с прелест непреодолима и външност несравнима, с черни коси, бузи алени и такава хубост, прелест и красота, такава тънка снага, които не може да опише с молив дори разказвачът най-красноречив, а мъдрецът, който я възхвалява, с нищо не може да я сравнява, не може да назове с думи прости и половината й достойнства. Бързала да го зърне и всяка старица с лице спаружено, вежди оредели, коси побелели, тяло овехтяло, движения унили, очи загноили, прасци посинели, бузи бели-пребледнели, нозе се люлеят, уста зловонна, лице злокобно, от носа сополи пълзят по брадата, пяна капе от устата, отвратителна, саката, бъбрива и креслива, от вида й на човек му се повдига и той бяга злото да го не стига. Покрай него се разседявали и момци с вежди вити, бузи алени, брада едва покарала. Идвали в дюкяна му хлапета с очи замечтани, с пушец по брадата, в дрехи от позлата, лица — месечини, бузи — алени дини, чело блестящо, черни очи искрящи, гладко лице, детско сърце, силни бедра, мишци — излъскан мрамор, видът им болни изцелява, ликът им рани заздравява. Разглеждали стоката му мъже във възраст зряла, със зъби здрави и ръце корави, на ръст извисени, с глави напълнели, умници и невежи с гъсти бради и вежди, с косми по бузите — като дебели прежди. Купували разни неща от него и старци превъртели, много години живели, с очи слаби и глави олисели, тежко тяло на бастуни подпрели, всички хора с много знания, трупани в опит и страдания, с косми побелели от превратностите на времената, с гърбове изкривени от повелите на съдбата — за всички тях може да се каже с думите на поета:

Как времето ни гони и мори

                с огромна мощ… И ни тежат годините…

Аз стъпвах леко, но сега, уви,

                и да седя, е толкоз изморително…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всемогъщият Аллах решил да сложи дюкяна на измамника разбойник точно срещу дюкяна на сина на Али Баба, който се казвал Мохамед; Двамата станали съседи, законите на съседството и за двамата били задължителни, затова се сприятелили, но нито един от тях не знаел кой е неговият приятел.

Един ден се случило така, че Али Баба наминал към сина си Мохамед, хем да го посети, хем да се поразходи из пазара. Точно тогава преоблеченият главатар седял до него. Щом го зърнал, той начаса разбрал, че това е неговият враг. Когато Али Баба си тръгнал, главатарят на разбойниците заразпитвал съседа си кой е бил тоя човек, а Мохамед му отговорил:

— Че това е баща ми!

Главатарят започнал още по-често да посещава Мохамед, усърдно правейки му знаци на уважение. Той канел момчето на трапезата си, устройвал му пирове и угощения, дарявал го със скъпи дарове.

А Мохамед, като видял толкова милости от съседа си, така го обикнал, че тази обич минавала всякакви граници. Разказал на баща си какви милости му дарява този чужденец, каква обич проявява към него, и въобще как ли не го хвалел. Тогава бащата рекъл:

— Ти, синко, трябва да му сложиш трапеза и да го поканиш! Нека това стане в петък по обед, когато ще бъдете заедно след голямата молитва! Когато минавате край нашата къща, ти го покани да влезе, пък аз вече ще съм приготвил всичко!

В петък главатарят отишъл в джамията, а Мохамед го съпровождал.

Излезли из града, ходили, стигнали пред къщата на Али Баба. Мохамед поканил съседа си да влезе и да раздели трапезата му. Главатарят уж се дърпал и отказвал, но Мохамед настоял. Накрая той се съгласил и казал:

— Ще изпълня желанието ти заради нашето приятелство, но при едно условие: не слагайте в гозбата сол, тя ми е противна и аз не мога нито да я ям, нито да я мириша!

— Щом стомахът ти не приема солено, ще ти слагат само безсолни гозби! — отговорил Мохамед.

Главатарят пристъпил през прага и влязъл в къщата. Али Баба го поздравил, сложил го на почетно място. Крадецът бил изменил лика си и на стопанина хич и не му минало през ума, че е пуснал вълк сред овце или лъв сред крави. Разговарял с госта си, а Мохамед отишъл при Марджана и й казал да не слага сол в гозбите, защото гостът му не можел да я понася. Марджана се поядосала, защото вече била приготвила гозбите и сега й се налагало да готви други, без сол. Но й се сторило подозрително това искане. Решила тя да погледне що за човек е този, който не иска сол. Когато сложили трапезата пред събеседниците, Марджана хвърлила поглед към чуждоземния търговец и с цялата си проницателност веднага го познала. Забелязала под наметалото дръжка на кама и си рекла: „Сега разбирам защо този проклетник не иска да вкуси сол с моя стопанин! Той иска да го убие, а да се прави това, след като е вкусил от неговата сол, е много грешно[3]! Но ако е пожелал Аллах, аз няма да му позволя!“

Събеседниците вкусили от всички гозби, Али Баба уговарял госта да си хапва, а когато се наситили, донесли вино, сухи и пресни плодове и сладки. Чашата тръгнала между тях, проклетникът наливал, но сам се въздържал да пие — искал да ги опие, а сам да остане трезвен, да използва някой удобен миг и да пролее кръвта им, а после да избяга.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато тримата пиели и си приказвали, при тях влезли Марджана и Абдуллах. Марджана била в мрежеста александрийска риза без ръкави, запасана със златен пояс с разни скъпоценни камъни по него, който стягал кръста й и бедрата й изпъквали. На главата й имало воал с бисери, на шията й — огърлица от изумруди, рубини и корали, изпод която се надигали гърдите й като два зрели нара. Била прекрасна като разпъпил пролетен цвят или луна при пълнолуние. Абдуллах също бил облечен в богати дрехи, той удрял по дайрето в ръцете си, а тя танцувала като най-изкусна танцьорка. Али Баба се зарадвал, засмял се и викнал:

— Кълна се в Аллаха, сетила си се отлично — точно сега ни се прииска да се полюбуваме на танци, за да бъде пълна радостта ни! — а после се обърнал към госта си: — Тази неволница няма равна на себе си! Тя е майстор по всичко, никое изкуство не е тайна за нея, друга такава жена в наше време не може да се намери! Аз съм й длъжник за едно благодеяние, тя ми е по-скъпа от дъщеря! Гледай, господине, колко е хубаво лицето й, как е стройна снагата й, как хубаво танцува, как красиво се извива, как изящно се движи!

Но главатарят не го чувал и не схващал нищо от приказките му, той загубил ума и дума от огромен гняв. Появата на двамата разстроило всичките му сметки.

А Марджана изпълнявала прекрасен танц по-добре от всяка танцьорка. Тя дори извадила камата от колана си, както правят бедуините, и докосвала с острието му ту своята гръд, ту гръдта на Али Баба, ту го приближавала до гърдите на сина му Мохамед, ту го допирала до гърдите на главатаря. После взела дайрето от ръцете на Абдуллах, поднесла го на Али Баба и му направила знак да й даде някоя пара, както е обичаят. Али Баба хвърлил един динар в дайрето. Тя пристъпила към сина му и той й хвърлил още един динар. После пристъпила към главатаря с камата в едната ръка и с дайрето — в другата. Докато той търсел някоя пара, Марджана изведнъж забила камата в гърдите му. Той издал ужасен рев и паднал мъртъв. Али Баба и синът му скочили, обезумели от страх, и й завикали:

— Измамница! Ти ни вкара в беда, от която измъкване няма! Заради тебе ще погубим душите си! Но първи, който ще бъде наказан, си ти, проклетнице! Дори да избягаш от ръцете на кадията, от нашите ръце няма да избягаш!

— Съвземете се! — викнала им Марджана. — Не бързайте да ме подозирате в лоши помисли, за да не се каете! Този човек въобще не бе търговец, а бе главатарят на разбойниците, който продължаваше да следва подлите си намерения! Той хитро подмами моя господар Мохамед, докато успя пак да влезе във вашия дом и да седне на трапезата ви! Така изчакваше удобния миг, за да ви избие! Хвала на Аллаха, който ускори неговата гибел чрез десницата ми! Вижте лицето му и ще видите, че съм била права!

Тя дръпнала наметалото на главатаря и показала камата, скрита под дрехите му. Али Баба и Мохамед внимателно огледали лицето на мнимия търговец и го познали — това бил същият онзи продавач на зехтин. А когато видели и камата, проумели, че Аллах ги е спасил от страшна гибел с помощта на Марджана. Двамата й поблагодарили и Али Баба рекъл:

— Когато по-рано ти дарих свободата, аз ти обещах да направя за тебе нещо по-голямо! Сега ще осъществя обещанието си! Имам намерение да те омъжа за сина си Мохамед — какво ще кажете двамата за това?

— Аз няма да възразя на твоя повеля, дори да не ми е по душа! — рекъл Мохамед. — Но женитбата ми с Марджана е най-голямото ми желание!

Той отдавна обичал Марджана, защото тя била прелестна, достойна и съвършена, а освен това имала дълбок ум и добри нрави…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всички изровили дълбока яма и закопали главатаря на разбойниците. Нито една божия твар не узнала за тези чудновати неща. А когато той изчезнал за дълго време без вест и следа, хазната на владетеля прибрала от дюкяна му всички стоки. Всички заживели мирно, честито и радостно, злото изчезнало. Мохамед се оженил за Марджана, останал сам с невестата си, тя му дарила своето моминство и той го взел.

Минала една година и Али Баба решил да заведе сина си в пещерата — той се въздържал да направи това след смъртта на брат си, защото се боял от разбойниците. Когато Аллах унищожил с ръцете на Марджана трийсет и осем от тях, включително самия им главатар, Али Баба пресметнал, че би трябвало да има още двама, защото, когато ги броил за пръв път в планината, били четирийсет. Не знаел, че главатарят преди това бил убил двама. Но когато не дошла повече вест за тях, той се убедил, че и те са погинали, и се решил да покаже на сина си съкровището и да го научи на тайната дума, с която се влиза и излиза.

Двамата видели, че всичко наоколо е обрасло в треви, тръни и бодили, които се били сгъстили така, че дори пътечката не се забелязвала. Али Баба разбрал, че от дълго време там не е влизала жива душа. Взел той брадвата и изсякъл клоните и тръните. Проходът се разширил и стигнали до вратичката.

— Сусам, отвори вратата! — казал той и тя тутакси се отворила.

Влязъл Али Баба със сина си в съкровищницата и му показал богатствата. Мохамед се вцепенил, като видял всички чудесии. Поразходили се двамата из съкровищницата, огледали всички стаи, събрали скъпоценности, които им харесали, а те били такива, които не тежат много, но струват скъпо, и се върнали у дома. Така донасяли от време на време, което искали, и живели доволно, богато и приятно, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва, близък от близък откъсва, дворци разгражда и гробове съгражда…

Бележки

[1] Читателят не може да не се учуди, че вместо станалата пословична популярна фраза „Сезам, отвори се!“ съм използвал доста по-прозаичното „Сусам, отвори вратата!“. Въпреки собствените ми колебания предпочетох да се придържам към оригиналния арабски текст, защото арабската дума „симсим“ означава единствено „сусам“. Всички досегашни преводи или преразкази на тази популярна приказка са правени въз основа на западноевропейски или руски текстове. В повечето от тях „симсим“ („сусам“) се превежда на западните езици като „сезам“ (sezam). По неизвестни ми причини — може би за придаване на по-голяма „тайнственост“ на разказа или просто поради небрежност и незнание на значението на самата дума — предишните преводачи и разказвачи са я запазили, без да влагат в нея определен смисъл, който е разбираем в Европа и в Русия, но е напълно неразбираем за българина. Впоследствие тезата ми се потвърждава в епизода, когато героят, останал затворен в пещерата, я забравя и се опитва да си я припомни, изброявайки различни видове „зърно“ (арабите приемат, че популярният за кухнята им сусам е „зърнена храна“). Самият аз като дете съм се чудил на тази неясна „приумица“ да се търси тайнствена парола измежду названията на зърнените храни и едва след години, когато се запознах с текста в оригинал, се убедих, че тя е ясна за всички, с изключение на българите, и причина за това неразбиране е неясният превод на станалата „магическа парола“ „Сусам, отвори вратата“ — бел.прев.

[2] В исляма е прието брат да се ожени за съпругата на починал брат, като я вземе за втора съпруга, за да осигури нея и децата на починалия — бел.прев.

[3] Както и у нас, обичаят да се посреща гостът с хляб и сол у арабите има ритуален характер на сприятеляване до гроб и нарушаването на такова приятелство се смята за особено голям грях — бел.прев.