Хиляда и една нощ (129)

Приказка за седмото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Когато се върнах от шестото си пътешествие, заживях пак както преди в радост и безгрижие, ситост и веселие. Много бях спечелил, много бях натрупал. Но душата ми пожела отново да види чужди страни, да пътува с търговци по морета и да слуша разказите им. Реших се, навързах вързопи със скъпи стоки, пренесох ги от Багдад в Басра, намерих там кораб, готов за път с няколко лични търговци, качих се при тях, сприятелихме се и по живо, по здраво тръгнахме на път. Попътен вятър бързо ни заведе чак в Китай.

Но когато потеглихме отново на път, в носа на кораба удари бурен вятър, поля ни силен дъжд, измокрихме се, прогизна и стоката ни. Страх ни беше да не би да се повреди, та я покрихме с плъст и грубо платно. Капитанът на кораба стегна колана си, нави шалварите си, запретна дрехата си през кръста, изкатери се на мачтата, после погледна към пътниците и викна:

— Молете са на Всевишния да ни отърве от бедата, в която сме попаднали! Знайте, че вятърът ни надви и ни изхвърли чак към края на световните морета!

Той се спусна по мачтата, отвори сандъка си, извади от него памучна кесия, отвърза я, извади от нея шепа пръст, подобна на пепел, поля я с малко вода, помириса я. После измъкна от кесията малка книжка, прочете нещо в нея и рече:

— Знайте, че в тази книжка има чуден запис, с който е речено, че онзи, който стигне до тези земи, не може да се спаси, а ще загине! Това място се нарича Страната на царете, тук е гробът на господаря Сулейман, сина на Дауд. Тук живеят огромни змии! Когато някой кораб достигне тъдява, от морето излиза кит и го поглъща!

Смаяхме се от думите му. Още не бе свършил да говори, когато корабът се издигна над водата, а после се отпусна надолу. Бяхме примрели от страх. Ето че към кораба доплува кит. Стреснахме се от вида му, приготвихме се да умрем. Но се приближи втори кит — по-голям от първия. Започнахме да се сбогуваме. В това време се появи и трети кит, още по-голям от предишните два. Загубихме ума и дума! Трите кита започнаха да се въртят около кораба. Третият посегна към него, но изведнъж духна силен вятър, корабът се надигна, отпусна се надолу и попадна на голям риф, който го разтроши. Съблякох всичките си дрехи и останах по риза. Гмурнах се, улових се за някаква дъска и се изкатерих върху нея. Вълните ме замятаха по повърхността, но аз не изпуснах дъската. „Ех, ти, Синдбад Мореплавателю!“, казах си. „Не се покайваш и това е! Пати сега от всичко, което още ще срещнеш — заслужил си всичко, което ще ти се случи! Не разбра ли, че всичко това е знак от Всевишния, да се откажеш от своята алчност! Заради алчността си страдаш — а толкова пари имаш!“ Умът ми се върна на мястото си и си обещах, че ако това пътуване приключи успешно, ще искам прошка от Аллах, ще се покая с най-великото покаяние и повече няма да пътувам. Цял живот не бях споменал името на бога нито на глас, нито наум, а сега се молех на Всевишния и плачех. Така мина първият, мина и вторият ден, а на третия излязох на голям остров с много дървета и потоци. Хапнах от горските плодове, пих от водата на потоците, накрая се съвзех, духът ми се възроди, волята ми се усили, сърцето ми се отпусна. Тръгнах по острова и на срещуположния край видях да тече голяма река със сладка вода. Спомних си за сала, с който бях пътувал миналия път, и си помислих: „Трябва да си направя като него, пък дано се отърва и този път! Ако се спася — значи съм постигнал целта си и ще се покая пред Аллах, пък ако загина — поне ще се отърва от мъката и изтощението“. Събрах греди от някакви високи дървета — те били от сандалово дърво, каквото другаде няма. Подредих ги, посъбрах тънки клонки и здрави растения, усуках ги, завързах с тях гредите и си казах, че се оставям в ръцете на Аллаха. Седнах и потеглих по реката. Пътувах ден, два, три — вече бях далече от мястото, където бях попаднал. През цялото време дремех, нищо не хапвах, но щом ожаднеех, си пийвах вода от реката. От изтощението и глада заприличах на замаяна кокошка. Накрая салът опря до висока планина — реката минаваше под нея. Щом забелязах това, се изплаших за живота си — спомних си теснините, в които бях попаднал предния път. Исках да спра и да се измъкна, но течението бе по-силно и повлече сала. Реших, че вече загивам. Но салът се измъкна отново на открито. Намирах се в широка долина, реката бушуваше в коритото си. Салът се клатушкаше по него, но не можех да го спра или да го насоча към сушата.

Но ето че течението ме доведе край голям град с красиви сгради и много хора. Като ме зърнаха как се нося със сала, ми метнаха въже, аз го вързах за сала и те ме измъкнаха на брега. Строполих се при тях. Измежду тези хора излезе възрастен шейх. Той ме поздрави и ми даде прекрасни дрехи да прикрия голотиите си. После ме отведе в хамама, донесе ми съживителни напитки и приятни благовония. След това ме поведе към дома си и ме въведе в него, настани ме на лично място, приготви ми вкусна храна, аз ядох до насита и възхвалих Всевишния за спасението си. После шейхът ми отреди да бъда сам в стая от дома си и нареди на слугите и неволниците да изпълняват всичко, което ми бе нужно. Те започнаха да се грижат за мене. Три дни му гостувах, на четвъртия шейхът дойде при мен и ми каза:

— Ти си приятен човек, синко! Хайде да отидем на пазара, там ще продадеш стоката си, ще купиш нещо, ще завъртиш търговия!

Помълчах и си помислих: „Що за приказки! Откъде пък да имам някаква стока!“ А шейхът продължи:

— Не се колебай и не му мисли, синко! Ела с мен! Намерим ли някого, който да ти даде добра цена — вземай парите, пък ако не те задоволява, ще запазиш стоката в моите складове, докато й дойде времето да я продадеш!

Отидохме на пазара и там видях, че той е разглобил сала, с който бях пристигнал, и го е дал на посредника да обяви сандаловото дърво за продан…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за седмото му пътешествие:

* * *

Обявиха наддаването, цената растеше, докато стигна хиляда динара. Погледнах шейха и той рече:

— Синко, в такива дни това е цената на стоката ти. Ще я продадеш ли за толкова, или ще изчакаш и ще я запазиш в складовете ми, докато дойде време цената да порасне?

— Съдбата ми е в ръцете ти! — казах. — Прави каквото знаеш!

— Синко! — рече той. — Ще ми продадеш ли тази дървесина, ако ти дам сто златни динара повече, отколкото ти дават търговците?

— Продавам я! — отговорих аз. — Вземам парите!

Той нареди на слугите си да отнесат дървесината в складовете му. Върнахме се у дома му, седнахме, той ми преброи цялата сума за дървесината, донесе няколко кесии, сложи парите в тях, завърза ги, заключи ги в каса с железен катинар и ми подаде ключовете. А след няколко дни ми каза:

— Синко, искам да ти предложа нещо и ти да ме послушаш! Аз съм вече стар човек! Но си нямам мъжко чедо. Имам малка дъщеря, много красота има и много пари ще наследи. Искам да я омъжа за тебе и после да я вземеш в страната си. Ще ти оставя всичко, което имам — и като видя, че мълча и нищо не казвам, продължи: — Послушай, синко, каквото ти казвам! Дам ли ти дъщеря си за жена, ти ще станеш мой син и всичко, което е мое, ще стане твое! Ако искаш — върти търговия, ако не искаш — заминавай за страната си, никой няма да ти попречи! Това е твое имане, ти го държиш в ръцете си, прави каквото искаш с него! Избирай!

— За бога! — възкликнах аз. — Та ти ми стана като баща! Аз толкова ужаси съм преживял, че не знам какво да мисля! Нека бъде волята ти!

Тогава шейхът нареди на слугите си да доведат кадия и свидетели и ме ожени за дъщеря си. Въведоха ме при нея и аз видях, че е стройна и кръшна, с много накити, огърлици, гривни, които не могат да се оценят дори за хиляда хиляди в злато. Влязох при нея и между нас пламна голяма обич.

Живях известно време спокойно и богато. Скоро баща й се пресели в лоното на всевишния Аллах. Приготвихме го, погребахме го и аз сложих ръка на всичко. Търговците ми дадоха неговия сан, защото той бе техен старейшина, техен шейх и нищо не можеше да се предприеме без негово знание и съгласие. Така заех мястото му.

Когато се позапознах с хората в града, открих, че в началото на всеки месец техният външен вид се променя, поникват им криле и те политат в небесата, а в града остават само децата и жените. Помислих си: „Дойде ли началото на месеца, ще помоля някой от тях да ме заведе там, където отиват!“

И ето че в началото на месеца те смениха образите си. Отидох при един и му казах:

— Заклевам те да ме вземеш със себе си, да поразгледам това-онова, и ще ме върнеш обратно!

— Това е невъзможно! — отговори той.

Аз продължих да настоявам, докато накрая той се смили. Отидох при тях, улових се за него и той полетя с мене. Не бях предупредил никого вкъщи — нито слугите, нито близките си. А човекът летеше, ли летеше, аз седях на раменете му, той се издигна толкова високо, че чух гласовете на ангелите от висотата на звездите, и викнах:

— Хвала на Аллах!

Изведнъж от небесата блъвна огън, който едва не изгори всички. Те кацнаха и ме изоставиха на висока планина. Останах сам в планината, прокълнах себе си и възкликнах:

— „Няма сила и воля освен у великия всевишен Аллах!“ Щом се отърва от някоя беда, попадам в друга, още по-лоша!

Стоях на планината и не знаех накъде да тръгна. Но ето че се появиха двама момци, всеки държеше златен жезъл и се подпираше на него. Отидох при тях, поздравих ги.

— Заклевам ви в Аллах! — възкликнах. — Кои сте вие и какви сте?

— Ние сме роби на Всевишния! — отговориха момците.

Подадоха ми жезъл от черно злато, подобен на техните, и ме оставиха пак сам. Тръгнах по планинското било, като се подпирах на жезъла и си мислех за двамата. Не щеш ли, изпод планината изскочи змия, която носеше в устата си човек. Бе го захапала за краката, а той викаше:

— Който ме спаси, Аллах ще го отърве от всякаква беда!

Скочих към змията, ударих я по главата със златния жезъл и тя изпусна човека от устата си. Той се затича към мен и викна:

— Моето спасение от тази змия дойде от твоята ръка! Не ми остава друго, освен да вървя с теб из тази планина и да не те изоставям.

Тръгнахме из планината. Към нас се приближиха някакви същества. Сред тях бе човекът, който ме бе понесъл на раменете си.

— Приятелю, така ли прави приятел с приятеля си? — запитах го аз.

— Ти щеше да ни погубиш с възхвалата си към Аллах, докато беше на гърба ми! — викна той.

— Извинявай, но аз нищо не знаех за това! Но това вече никога няма да се повтори!

Той склони да ме вземе пак на гърба си, но при условие да не споменавам името на Аллах и да не го възхвалявам, докато съм на гърба му. Понесе ме както предишния път и ме върна у дома. Жена ми ме посрещна, а после ми каза:

— Отсега нататък се пази! Те са братя на дявола и не споменават името на всевишния Аллах!

— А как е живял баща ти с тях? — запитах аз.

— Баща ми не бе от тях и не правеше като тях! — отговори тя. — Аз си мислех, че когато умре той, ти ще продадеш всичко, което имаме, ще вземеш стока и ще се завърнеш в родината си. Готова съм да дойда с тебе — след като умряха баща ми и майка ми, няма защо повече да стоя в този град!

Малко по малко започнах да продавам имането на шейха и да следя няма ли някой от града да тръгне нанякъде, за да потегля с него. Докато чаках, разбрах, че няколко търговци искат да пътуват. Те си построиха голям кораб, аз заявих, че искам да пътувам с тях, платих им колкото трябваше, че и отгоре, и натоварих жена си с цялата покъщнина и стока на кораба. Пътувахме от остров на остров, от море в море, попътният вятър ни тласкаше, докато ни доведе до Басра. Не останах там, натоварих всичко, което имах, на речна гемия и потеглихме за Багдад. Прибрах се в моята махала, влязох в дома си, поздравих се с близки, познати и роднини и разтоварих всичките стоки по складовете си. Близките ми бяха пресметнали колко време ме е нямало по време на седмото ми пътешествие — цели двайсет и седем години не бях се връщал!

Когато се върнах, разказах на всички какво ми се бе случило и как се бях напатил. После дадох обет пред Аллах след седмото си пътешествие повече да не пътувам нито по суша, нито по море! Та това е, Синдбад Хамалино, Синдбад Сухоземецо, всичко, което ми се е случило и от което си патих!

И така те живели в приятелство и уважение, в още по-голяма радост и веселие, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва, близък от близък откъсва, в прах дворци оставя и гробници поставя, който е край на всички краища! Хвала на Вечно живия, който не умира!