Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка на неволницата за завистливите сестри

Аз имам удивителна история. Тези две черни кучки са мои сестри, но от друга майка. Бяхме си три сестри — приятелки. Умря баща ни и ни остави пет хиляди динара. Аз бях най-малката. Сестрите ми пораснаха, всяка си намери съпруг, омъжиха се. Мъжете им купиха стока, взеха със себе си по хиляда динара и отпътуваха на търговия. Пет години ги нямаше, пропиляха им парите, пръснаха ги по чужди страни.

Веднъж дойде при мен голямата ми сестра. Бе облечена като просякиня.

— Защо си така? — запитах я.

— Сестро! — отговори тя. — Колкото и да ти приказвам, полза няма! Случи се онова, което ни е било писано!

Изпратих я да се изкъпе и преоблече и казах:

— Сестро, ти си ми вместо майка! Аллах умножи наследството, което ми остана, и сега съм на почит. Аз и ти сме едно, нали?

Много добрини й сторих, тя остана при мене и харчеше от моите пари. Не мина много време, появи се и втората ни сестра, облечена също като първата. Направих за нея повече, отколкото за първата. Мина се, що се мина и те ми рекоха:

— Сестро, иска ни се да се омъжим! Не можем повече да стоим неомъжени!

— Очи мои! — отговорих аз. — Вие добро от женитбата не видяхте — малко са добрите мъже по наше време! Нали вече опитахте какво е женитба!

Те не приеха думите ми. Колкото и да не ми се искаше, омъжих ги с мои пари! Отидоха с мъжете си, поживяха с тях някое време, но мъжете им ги изиграха, взеха им каквото имаха, избягаха и ми ги оставиха голи-голенички. И как се разкайваха те:

— Не ни упреквай, сестричке! Ти си по-малка от нас, но умът ти е повече! Никога вече няма да помислим за женитба!

Приех ги пак, оказах им още по-голямо уважение. Така живяхме цяла година. Те ми предложиха да отнесем стоки за продажба в Басра. Приготвих голям кораб, натоварих го с различни стоки.

— Сестрички! — казах. — Вие у дома ли ще останете, докато отида и се върна, или ви се иска да пътуваме заедно?

— Да пътуваме заедно! — отговориха те. — Няма да се чувстваме добре, ако сме далеч от тебе!

Взех ги със себе си и отпътувахме. Бях си разделила парите на две — взех едната половина, скрих другата, като си рекох: „Не дай боже, нещо да се случи с кораба — трябва да имаме нещичко да преживеем! А ако се върнем по живо, по здраво — ще имаме нещо отгоре, все ще ни е от полза!“

Пътувахме, що пътувахме, дни и нощи. Но капитанът обърка пътя. Вятърът ни духа десет дни и в далечината пред нас се показа град.

— Как се казва градът, който наближаваме? — запитах аз капитана.

— Не знам, за бога, никога не съм го виждал! — отговори той. — Добре, че сме живи и здрави! Излезте в града и изложете стоката си за продан! Падне ли ви да продадете, продавайте!

Слязохме до града. Пред портите му стояха хора с тояги в ръце. Заговорих им и внезапно видях, че са вкаменени. В града всичко живо бе превърнато в черни камъни. Тръгнахме из пазарите — стоки, злато, сребро — всичко си стоеше, както си е било. Зарадвахме се и възкликнахме:

— Може би съдбата ни дарява всичко това!

По улиците се разделихме. Всяка мислеше колко пари и дрехи може да награби. Аз се изкачих към крепостта — бе отворена. Влязох в царския дворец. Всички съдини бяха от злато и сребро. Царят бе седнал, до него — везирите му, свитата му. Бе върху трон, обсипан с бисери и скъпоценности — всеки бисер блестеше като звезда, бе в наметало, обшито в злато. Около него — петдесет мамелюци в дрехи от разноцветни коприни, с оголени мечове в ръце. Влязох в стаите на харема. По стените висяха копринени завеси. Там бе царицата, накичена с най-различни скъпоценности. Всичко върху нея си стоеше, както е било, само тя се бе превърнала в черен камък. Видях отворена врата и влязох. Следваше стълба със седем стъпала. Изкачих ги и се озовах в зала с под от мраморни плочи, постлани с позлатени килими. От там блесна огън — оказа се скъпоценен камък колкото щраусово яйце върху поставка, която светеше като ослепителна свещ. Още повече се смаях, като видях, че тук има запалени свещи. „Все пак някой трябва да е запалил тези свещи!“, си казах. Така вървях от зала в зала забравила страха си, а нощта вече беше дошла. Исках да изляза, но не знаех къде е изходът. Бях се заблудила. Върнах се при запалените свещи, седнах върху постелята, завих се с одеялото и си припомних някои стихове от Корана. Исках да заспя, а не можех. Тревожех се. Беше ударило полунощ, когато чух сладък глас да чете Корана. Вратата към съседната стая беше открехната и аз надзърнах там. Върху чистия килим бе седнал момък с красиво лице, пред него — благословеното писание на исляма. Той четеше. Учудих се как само той е останал здрав сред жителите на града. Влязох и го поздравих. Той вдигна глава и отговори на поздрава ми.

— Ще те запитам за нещо и те заклевам в името на онова, което четеш от божествената книга — нали ще отговориш на въпросите ми! — заговорих аз.

Момъкът ме изгледа, усмихна се и каза:

— Първо ти ми разкажи как си влязла тук, и аз ще ти разкажа какво се е случило с мене и с жителите на този град и как съм се спасил…

Разказах му за себе си, а той затвори свитъка, положи го в торба от атлаз и ме покани да седна до него. Бе като изгряваща луна, с хубави черти, силно тяло, красиво лице, сякаш излято в захарен калъп. Когато го огледах, подгониха ме хиляди желания, а в сърцето ми пламна факел. Той заговори:

Приказка за вкаменения град

Този град принадлежи на баща ми, на неговия род. Той е царят, когото си видяла вкаменен върху трона. А царицата, която си видяла, е майка ми. Те бяха огнепоклонници, кланяха се на огъня, а не на Аллах.

Баща ми дълго нямал син — аз съм се родил, когато вече е бил стар. Докато поотрасна, той ме възпитаваше.

При нас живееше възрастна мюсюлманка и дълбоко вярваше в Аллаха и в неговия пратеник, но външно се съгласяваше с роднините ми и се преструваше пред тях. Баща ми се съветваше с нея по въпросите на доверието и добродетелта и я уважаваше, като смяташе, че е от неговата вяра. Когато поотраснах, баща ми ме предаде на нея и каза:

— Вземи го, възпитай го и го научи на основите на нашата вяра! Нека стане възпитан до съвършенство и му прислужвай!

А старицата ме научи на ислямската вяра. Научих Корана наизуст и тогава тя ми каза:

— Синко, не казвай на баща си какво си научил, защото ще те убие!

Известно време се крих. Старицата умря. Хората от града станаха още по-безбожни, по-заблудени. Тогава се чу гръмък глас на непознат глашатай, който падна върху тях като светкавица. Близък и далечен го чуха да казва:

— Жители на този град! Откажете се от огнепоклонничеството! Покланяйте се само на Аллаха, всемилостивия ни господар!

Жителите на града се ужасиха, събраха се при баща ми и запитаха:

— Какъв е този тревожен глас, който чухме? Колко бе силен и тържествен!

— Нека гласът не ви плаши! — отговори той. — Той няма да ви отвърне от вярата ви!

Те приеха думите на баща ми и продължиха да се въргалят в огнепоклонничеството. Така останаха в заблуда цяла година. Дойде пак денят, когато бяха чули за пръв път гласа. Той прозвуча и втори път. За три години го чуха три пъти, но продължаваха да си държат на своето. Накрая един ден след изгрев-слънце върху тях се изляха гневът и омразата на небесата — те се превърнаха в черни камъни заедно с всичките си блага и удоволствия. В целия град останах здрав само аз. Оттогава преживявам така — в молитви, пости и четене на Корана. Отчаях се в самотата си, няма с кого да я разделя…

* * *

Този момък очарова сърцето ми и аз възкликнах:

— Момко! Ще дойдеш ли с мене в Багдад? Там ще обогатиш знанията си, а аз ще ти стана неволница! Аз съм глава на рода си, имам цял кораб, натоварен със стока! Съдбата ни изхвърли в този град, тя ни е предписала да се съберем!

Когато се съмна, ние влязохме в хазната, взехме неща, които да са по-леки, но по-скъпи, и слязохме в града. А двете ми сестри, като ме видяха с такъв момък, завидяха ми и затаиха тайни помисли срещу мене. Качихме се на кораба. Най-радостна бях, че момъкът е с мене. Поизчакахме да задуха попътен вятър и отплавахме. Сестрите ми ме заразпитваха:

— Сестро, какво ще правиш с този хубав момък?

— Ще ми се да го взема за съпруг! — отговорих им.

Плавахме, що плавахме с попътни ветрове, след няколко дни наближихме Басра. Вече се мръкваше, когато видяхме къщите й. Двамата си легнахме да поспим. Тогава двете ми сестри ни взели, както сме спели с момъка, заедно с постелята и ни хвърлили в морето. Момъкът не знаеше да плува, удави се и Аллах записа името му между мъчениците в негово име. О, да бях се удавила с него! Но Аллах ми подаде парче дъска, аз се хванах за нея, вълните ме блъскаха, блъскаха, докато ме изхвърлиха на брега на един остров. Когато се съмна, забелязах пътека, която свързваше острова със сушата — колкото смъртен да мине. Тръгнах по нея.

Изведнъж видях една змия да пълзи към мене. Приличаше ми на разгневена пчела, която се спуща стремглаво, завива ту наляво, ту надясно. Езикът й висеше цяла педя напред, зад нея отскачаха буци пръст. А отзад я гони огромен змей, дълъг и тънък като копие. Тя бягаше от него. Ето, змеят вече я хваща за опашката, ще я схруска! Стана ми жално за нея, грабнах камък, стоварих го върху главата на змея и той умря начаса. Разпери змията криле и полетя във въздуха — изчезна от погледа ми. Почудих се на видяното. Бях се изморила, доспа ми се и си полегнах.

Когато се събудих, видях в краката си жена — тя ги разтриваше. Засрамих се, надигнах се, седнах и запитах:

— Сестро, коя си ти?

— Много бързо ме забрави! — отговори тя. — Аз съм онази, на която ти стори добро! Аз съм жена джин и този змей беше джин. Той ми бе враг и ти ме спаси от него. Аз полетях и отидох на кораба, от който те изхвърлиха сестрите ти! Пренесох всичко от него в дома ти и го потопих. А двете ти сестри омагьосах като черни кучки. Аз зная всичко, което те ти причиниха… Ала момъкът се удави… — тя ме понесе, прибра из пътя двете кучки и ни остави върху покрива на къщата. Видях, че цялото богатство, което бе на кораба, е струпано посред къщи, нищо не се бе изгубило. — Заклевам те с най-силната клетва! — каза жената джин. — Ако не удряш всеки ден на всяка кучка силно по триста камшика, ще те направя като тях!

И сега, о, емир на правоверните, аз им нанасям тези удари и ги съжалявам! Те знаят, че не аз съм виновна за този бой, и приемат мъченията си. Това е моят разказ и моята история…

* * *

Учудил се халифът на разказаното и рекъл на второто момиче:

— А сега ти ми разкажи от какви удари са белезите по тялото ти!

Тя отговорила: