Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Будур и Джубайр ибн Умайр

Разправят също така, че безсъние взело да мъчи една нощ повелителя на правоверните Харун ар-Рашид. Сънят бягал от очите му. Въртял се в постелята и все не можел да заспи. Накрая повикал Масрур и му рекъл:

— Масрур, намери някой да ме поразсее, че не мога да мигна!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид рекъл:

— Масрур, виж дали някой от моите сътрапезници не чака зад вратата!

Масрур излязъл, сетне се върнал и доложил:

— Господарю, пред вратата е Али ибн Мансур ал-Халия ад-Димашки.

— Веднага ми го доведи! — рекъл халифът. Масрур изпълнил заръката. Щом се явил пред халифа, Ибн Мансур се поклонил и го поздравил. Халифът отвърнал на поздрава му и рекъл: — Любезни ми Ибн Мансур, разкажи ми една от онези истории, в които си участвал! Защото, да си чул, не е като да си видял!

И Ибн Мансур заразказвал:

* * *

Както знаеш, повелителю на правоверните, всяка година отивам да си събирам вересиите от султана на Басра Мохамед ибн Сулейман ал-Хашими. Явил се бях веднъж при него и го заварих да се готви за лов.

— Любезни ми Ибн Мансур — рече ми, — метни се на коня си и ела с нас на лов!

— Любезни господарю, сили нямам да яздя! — казах му. — Настани ме в двореца за гости и нареди да се погрижат за мен!

Султанът изпълни молбата ми и тръгна на лов. Оказано ми бе голямо уважение. Нагостиха ме с най-вкусни ястия. Рекох си: „Бива ли така? Толкова пъти вече идвам от Багдад в Басра, а пък зная само пътя от двореца до градината и от градината до двореца! Я да се поразходя из града!“

Облякох най-разкошните си дрехи и тръгнах да разгледам Басра. Залутах се из градските сокаци и взе да ме мъчи жажда. Пред мене се изпречи голяма порта с две халки от жълта мед. Беше покрита със завеси от червена коприна. От двете й страни имаше по една скамейка, а над тях — решетка с лозница, която хвърляше сянка и над портата. Спрях се и взех да оглеждам мястото. Както си стоях, дочух напев и стихове:

Сърцето ми свърталище е на беда и мъка,

че за газелче нежно тъгувам аз в разлъка.

        Студени ветрове, тъгата не будете,

        аз в бога ви заклевам, дома ми забравете!

Сърцето му смекчете със укор наболял!

        Речете блага дума, вий, ветрове горещи!

        За мен, за любовта ми кажете вие нещо!

                Добро ми направете, бъдете милостиви,

                за мене спомнете, кажете му свенливо:

„Далече е любимата! Убиваш я без жал!“

Рекох си: „Оная, дето пее подобна песен, ще да е хем прекрасна, хем сладкодумна и сладкогласна!“ Приближих се до вратата и лекичко повдигнах завесите й. Видях белолика девойка с извити вежди, със сладостно сънени очи. Гърдите й бяха твърди и сочни като нарове, устните й — нежни като маргарити, устицата й — като пръстена на Сулейман, зъбите й — наниз бял, и поет, и прозаик би онемял. Досущ както словата на поета:

О, зъби — бели бисери, омайно подредени!

На вино, маргарити ухаете пред мене.

        Кой даде ви на утрото усмивката лъчиста?

        Кой с катинар заключи ви — топазови мъниста?

Знам, който ви погледне — от радост онемява,

а който ви целуне — ликува до забрава!

Докато я гледах иззад завесата, девойката се обърна, видя ме и се провикна на своята робиня:

— Я иди виж кой е тоя, дето наднича!

А тя дойде при мен и взе да ме хока:

— Не те ли е срам бе, старче? Уж си стар и побелял, а се държиш като безсрамник загрубял.

— Господарке — отвърнах, — че съм побелял, е от ясно по-ясно! Ала не съм безсрамник или грубиян, защото намеренията ми са чисти!

— Има ли нещо по-грозно от това да надничаш из чужди дворища и да зяпаш по жени от чужди хареми? — рече господарката. — Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Господарке, моля за извинение! Не съм тъдявашен, пък и умирам от жажда.

— Приемам извинението ти! — рече девойката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибн Мансур:

* * *

Сетне тя извика една от робините си и й рече:

— Лутф, дай на този човек да пийне водица от златната кана!

Робинята донесе кана от червено злато, украсена с бисери и скъпоценни камъни. Беше пълна с вода, примесена с благовонен мускус, и покрита с кърпа от зелена коприна. Пих дълго и жадно, като поглеждах крадешком към девойката, и накрая казах:

— Мисля си за господаря на този дом! Той беше мой приятел! Името му беше Мохамед ибн Али златаря! Беше заможен човек! Чудя се дали е оставил потомство?

— Да, остави дъщеря на име Будур, която наследи всичките му богатства!

— Да не би ти да си дъщеря му? — попитах.

— Да, аз съм дъщеря му! — отвърна тя усмихнато. После додаде: — Е, пътниче, много се заседя! Време е да си вървиш!

— Вярно е, че трябва да си вървя — рекох, — но виждам, че нещо си умърлушена. По-добре ми разкрий сърцето си! Името ми е Али ибн Мансур ал Халия ад-Димашки и съм от сътрапезниците на повелителя на правоверните халифа Харун ар-Рашид!

Като чу името ми, девойката стана от креслото си и рече:

— Бъди добре дошъл в дома ми! Ей сегичка ще те посветя в тайната си! Аз съм изоставена влюбена!

— Господарке — попитах, — кой е избраникът на сърцето ти?

— Той е Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани, емирът на племето бану шайбан!

— Срещате ли се двамата? — попитах я. — Пишете ли си?

— Да — отвърна тя, — но той ме обича само на думи, а сърцето му не гори по мен! Погази клетвата си и не удържа на мъжката си дума!

— А защо се разделихте?

Тя заразказва:

— Веднъж си седях с тази робиня, дето ми реши косата. Щом свърши с ресането, тя почна да ми прави плитките. Плени я хубостта ми, наведе се и ме целуна по бузата! Но за зла беда възлюбленият ми неусетно се беше промъкнал у дома и видя как робинята ме целува! Науми си, че трябва да се разделим, и произнесе следните стихове:

Ако любимата обикне друг, аз нея

ще изоставя, сам ще заживея!

        Любима лоша е, щом дръзко тя нехае

        за туй, което нейният любим желае!

Оттогава ме напусна и досега от него ни вест, ни кост!

— Какво смяташ да правиш сега? — попитах.

— Искам да изпратя по теб едно писмо! — отвърна. — Ако ми донесеш отговор, ще ти дам петстотин динара. Но даже и да не ми го донесеш, ще имаш сто динара за разкарването! — сетне извика една от робините и рече: — Донеси ми мастило и хартия!

Робинята й ги донесе. Будур написа следните стихове:

Защо сме разделени, любими, и смразени!

Къде е нашта дружба в сърцата ни сродени?

                Защо се отчуждаваш и бягаш надалече?

                Неузнаваем стана, не те познавам вече!

Изрекла ли съм нещо в покруса и смущение,

то има обяснение и не едно значение.

                Спомни си — даже думите всесилни на Аллах

                във Тората неверници очерняха без страх!

Запечата писмото и ми го даде. Отправих се към къщата на Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани. Той беше отишъл на лов. Седнах да го почакам и ето го, че се зададе. Като го видях възседнал своя вран жребец, акълът ми се взе от този хубавец! Скочи от коня, прегърна ме и ме поздрави. Беше мъж канара. Предложи ми да вляза, заповяда да донесат масата за ядене. Тя беше от хорасански клен и със златни крачета. Донесоха най-разнообразни ястия и всякакви меса — варени, печени…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Али ибн Мансур:

* * *

Седнах на масата, а Джубайр ми рече:

— Зачети ме и си вземи от храната!

— Кълна се в Аллаха, няма да вкуся от яденето ти, преди да сме свършили една работа! — казах.

Измъкнах писмото. Като го прочете, той го скъса, хвърли го на земята и каза:

— Уважаеми Ибн Мансур, за тебе съм готов на всичко, но не мога да изпълня желанието на съчинителката на това писмо! Тя няма да получи отговор от мен!

Рипнах и си тръгнах разгневен, но Джубайр се вкопчи в полите на робата ми и рече:

— Почакай, Ибн Мансур! Ей сегичка ще ти кажа какво ти е обещала съчинителката на писмото, макар да не съм присъствал на разговора ви! Не ти ли каза, че ако се върнеш с отговора, ще ти даде петстотин динара, а даже и да не се върнеш с него, пак ще ти даде сто динара за разкарването?

— Да, така е! — промълвих смутено.

— Бъди днес мой гост! — рече ми той. — Яж, пий и се весели! Вземи и тези петстотин динара!

Останах да му гостувам. Ядох, пих и се веселих, като му разказвах забавни анекдоти. Накрая попитах:

— Господарю, няма ли музика в твоя дом?

— Сума време вече пием без музика! — възкликна Джубайр, сетне се провикна към една от робините си: — Шаджарат ад-Дур, къде си?

Робинята дойде със сладкогласния си уд, най-прекрасно индийско изделие, седна пред нас и го сложи в скутите си. Дрънна по струните, затананика, запя и стигна до стиховете:

Който любовна сладост и горест не познава,

разлъка от сближение той трудно различава!

   Отхвърлилият пътя на любовта с презрение

   за горести и радости остава в неведение!

На горестта стакана до дъно пресуших,

на роб и на свободен дори се подчиних!

   С любимия прекарвах аз нощите безбрежни,

   нектара сладък пих от устните му нежни!

Но колко кратка беше нощта на любовта!

С настъпващото утро отиде си и тя.

   Нас да ни раздели Съдбата се зарече

   и клетвата й страшна изпълнена е вече.

Съдбата щом отсъди, отсича безвъзвратно,

че дума господарска не знае път обратно.

Щом робинята свърши, господарят й нададе силен вик и припадна.

— Зло да те забрави, старче! — рече ми тя. — Тук избягвахме музиката от страх да не припадне господарят ни. По-добре се прибери в онази стаичка и преспи там!

На сутринта при мен дойде един от слугите на Джубайр, който носеше кесия с петстотин динара.

— Ето ти обещаното от моя господар! — каза той. — Той те моли да не ходиш при девойката, което те е изпратила! Каза да сложим пепел на тази история!

Взех кесията и си тръгнах. Казах си: „Момичето ме чака от снощи! Трябва да се върна при нея! Току-виж почнала да проклина и мен, и цялото ми потомство!“ Върнах се и я заварих да стои в очакване. Като ме видя, ми рече:

— Ех, Ибн Мансур, Ибн Мансур, добре я оплеска! Аз знам всичко; когато ти си му подал писмото, той го е скъсал и го е хвърлил на земята… — и тя ми разказа какво се бе случило там дума по дума.

Тогава възкликнах:

— Ти сякаш си била с нас, Будур!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибн Мансур:

* * *

Будур вдигна поглед към небето и изрече:

— Боже, подложи на изпитание любовта на Джубайр към мен, както изпробва вече моята любов към него! Накарай го да ме обикне!

След туй ми даде сто динара за разкарването.

Събрах си вересиите и се прибрах в Багдад.

На следната година пак отидох за Басра да прибера данъка. Отправих се към къщата на Джубайр. Скамейките пред портата бяха изпотрошени и никакъв слуга не се мяркаше. Пролях сълзи от мъка. От вътре излезе черен роб и рече:

— Старче, замълчи! Проклет да си, дето си заоплаквал този дом!

— Оплаквах го, защото негов стопанин беше един мой приятел! Казваше се Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани!

— Слава на Аллаха, той си е все така богат, само дето Всевишният реши да го изпита чрез любовта на една мома на име Будур! Страстният му пламък го изпепели и го направи бездушен като камък — не иска нито залък да вкуси, ни глътка водица да пийне!

Влязох при Джубайр — приличаше на камък, провален в пропаст, лишен от ум и разум. Заговорих го, но не ми отвърна. Тогава един от слугите му рече:

— Господарю, изпей му нещо на висок глас! Той ще се пробуди и ще те заговори!

Изпях следните стихове:

Забрави ли Будур, или я помниш още?

Заспиваш ли, будуваш ли през твоите дълги нощи?

        Ако обилни сълзи проливаш до безкрай,

        знай, вечно ще живееш в божествения рай.

Джубайр отвори очи и ми рече:

— Добре дошъл, Ибн Мансур! Извини ме, малко съм уморен.

— Господарю, имаш ли нужда от мен? — попитах.

— Разбира се! Искам да драсна едно писъмце на Будур и да го изпратя по тебе! Ако се върнеш с отговор, ще ти дам хиляда динара! Но даже и да не ми го донесеш, ще получиш сто динара за разкарването!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибн Мансур:

* * *

Джубайр извика една своя робиня и заповяда:

— Донеси ми мастило и хартия!

Тя изпълни заповедта му. Джубайр написа следните стихове:

За бога, господарке, за милост аз те моля,

че от любов голяма не ми остана воля!

                Обичам те безумно, изцяло твой съм аз

                и унизен се чувствам, на мъката във власт!

До вчера подценявах аз любовта човешка

и мислех, че е лесна, ала това бе грешка!

                Вълните на морето на любовта видях,

                да опрости страдалците помолих аз Аллах!

Ако сте милостиви, любов ми подарете!

Ако ще ме убивате, добри се покажете!

Запечата писмото и ми го даде. Взех го и се упътих към къщата на Будур. Повдигнах лекичко завесата на портата й. Тя беше седнала сред двайсет девици, същинска луна, заблестяла сред звезди, слънце, изгряло иззад облак. По лицето й нямаше следа от мъка. Докато се дивях на хубостта й, тя се извърна към мен, видя ме пред портата и ми рече:

— Бъди ми добре дошъл, Ибн Мансур! Влез де, влез! — влязох, подадох й писъмцето. Тя го прочете, засмя се и рече: — Уважаеми Ибн Мансур, не е излъгал оня поет, който е казал:

Ще крия любовта си по теб до този ден,

когато твоят пратеник пристигне с гръм при мен!

Сега ще ти напиша отговора, за да ти даде моят възлюблен онова, което е обещал! — тя извика една от своите робини и заповяда: — Донеси ми мастило и хартия!

Робинята й ги донесе и Будур написа следните стихове:

На клетвата съм вярна, но ти я нарушаваш!

Бях справедлива, ти от обич ме лишаваш!

        Ти пръв към мен изстина във свойто отчуждение

        и да ме изоставиш веднага взе решение!

Аз вярна ти останах в пустинята безбрежна,

честта ти аз опазих, изричах клетви нежни!

        Не ща да ти угаждам, че срещам унижение.

        Помни, че уважаваш ли, ще срещнеш уважение!

Отчаях се от тебе и гръб ще ти обърна,

с ръка ще махна бързо, от теб ще се отвърна!

— Ако Джубайр прочете тези стихове, има опасност да предаде богу дух! — рекох аз. — Но даже да беше написала нещо по-жестоко, то щеше да бъде твое право! Не забравяй, че да се прощава, е присъщо на благородните!

Очите й плувнаха в сълзи. Седна и му написа друго писмо — не ще се намери човек, който би го написал по-изящно! То съдържаше стиховете:

Не се глези, не обвинявай

и на клетви коз не давай!

        Била съм лоша, без да зная,

        ти камъка изплюй накрая!

На тебе, мили, ще предложа

да легнеш пак на мойто ложе!

        На любовта изпих стакана —

        не ме вини, че съм пияна!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибн Мансур:

* * *

Будур запечата писмото и ми го даде.

— Господарке — казах, — с това писмо ще излекуваш болния от страст, ще утолиш жаждата на всеки страдащ от любовна власт!

Преди да тръгна, тя ми рече:

— Кажи му, че тази вечер ще бъда негова гостенка!

Зарадвах се и тръгнах. Заварих Джубайр с поглед, вперен във вратата. Прочете писъмцето, нададе силен вик и възкликна:

— Не мога да повярвам! Със собствената си ръка ли написа тия стихове?

— Господарю, че да не би хората да пишат с краката си? — отговорих.

Още не бях изрекъл тези думи, когато от пруста се разнесе подрънкването от гривните по краката на Будур. Джубайр скочи, сякаш никога не беше страдал, силно я прегърна и здравето му се възвърна. Седна, а Будур остана права. Попитах я:

— Защо не поседнеш, господарке?

— Уважаеми, Ибн Мансур, ще седна, ако Джубайр изпълни нашата уговорка! — отговори тя.

— За каква уговорка става дума? — попитах.

— Никой няма достъп до тайните на влюбените! — отвърна.

След това долепи устни до ухото на Джубайр и му пошепна нещо.

Той каза на един от робите си нещо. Робът излезе и след малко доведе кадия с двама свидетели. Джубайр също излезе за малко и се върна с чувалче със сто хиляди динара.

— Многоуважаеми кадия, скрепи моя брачен договор с тази девойка. Ето откупа! — каза му той.

Сключиха брачния договор. Будур отвори чувалчето, гребна шепа жълтици и ги раздаде на кадията и свидетелите. После върна на Джубайр чувалчето с остатъка. Станах и си тръгнах, но Будур се вкопчи в полите на робата ми и попита:

— Кажи какво си помисли току-що?

— Помислих, че трябва да си вървя! — отвърнах.

— Няма да мърдаш от тук! Щом стане време да си ходиш, сами ще ти кажем!

Останах с тях до зазоряване. Тогава Будур ми каза:

— Иди в ей онази стаичка, че вече е време за сън!

Преспах в стаичката. На сутринта от банята на къщата излязоха Джубайр и неговата любима, като изстискваха водата от къдриците си. Поздравих ги с „Добро утро!“ и щастливата развръзка. Сетне казах на Джубайр:

— Всичко, което започва с уговорка, има добър край!

— Прав си и затова ще те възнаградя! — отвърна той, повика ковчежника и му заповяда: — Донеси ми три хиляди динара!

Ковчежникът му донесе кесия с три хиляди динара. Джубайр ми рече:

— Бъди така добър да приемеш от нас тези пари!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибн Мансур:

* * *

Взех парите и се отправих за Багдад.

* * *

След този разказ халифът въздъхнал облекчено. От безсънието му не останал и помен.