Хиляда и една нощ (21)

Приказка за момъка с отрязаната ръка

— Да знаеш, цар на времената, че дойдох тук с много стока. Съдбата ме спря и останах в този град. Аз съм от Египет, от тамошните копти, при тях съм се възпитавал. Баща ми беше търговец. Едва бях стигнал зряла възраст, когато той умря и аз заех мястото му.

Веднъж седях в дюкяна си и ето ти един момък, от хубав по-хубав, с великолепни дрехи, дойде при мене яхнал магаре. Видя ме, поздрави, аз пристъпих да му окажа почит. Той измъкна вързопче с малко сусам и каза:

— Колко струва един ардаб от това?

— Сто дирхама! — отговорих.

— Вземи двама носачи и двама измервачи на зърно, иди при хан Джауали до Баб Наср — ще ме намериш там!

Отиде си, като ми остави образеца от сусама с вързопчето. Завъртях се около купувачите — и цената на всеки ардаб се вдигна до сто и двайсет дирхама. Поведох четирима носачи и отидох при него. Той ме чакаше. Поведе ни в склада, отворихме го, измерихме всичко — дойде петдесет ардаба.

— От всеки ардаб ти оставям по десет дирхама за посредничеството! — каза момъкът. — Продай го, вземи парите и ги пази при тебе! Всичко ще струва пет хиляди дирхама, петстотин са за тебе, за мен остават четири хиляди и петстотин. Когато продадеш всичко, ще дойда за парите!

Той се появи отново в края на годината. Бе в още по-хубави дрехи. Заклех го да остане и да ми бъде гост.

— Само при условие че каквото похарчиш — ще бъде от моите пари, които са у тебе! — отговори той.

Съгласих се. Поканих го да поседне, излязох в града, купих каквото трябва, подредих трапезата. Той се намести при софрата, протегна лявата си ръка и започна да се храни. Това ме учуди. Нахрани се, изми ръката си, подадох му кърпа да се избърше. Заприказвахме се и аз запитах:

— Господарю, облекчи мъката ми! Защо яде с лявата си ръка — да не би дясната да те боли нещо?

Той ме изслуша и зареди следните стихове:

Приятелю мили, не питай какво е в сърцето,

        ще страдаш от болка по моята скръб нечестива!

Че пленник на страсти простих се със дните си светли,

        и тежка бе тази присъда, но най-справедлива!

Извади ръката си от ръкава и се оказа, че е отрязана почти до лакътя. Учудих се и той рече:

— Не се чуди и не се обиждай, че съм ял при тебе с лява ръка^[1] — виждаш, че дясната ми е отсечена!

— А защо?

И той заразказва:

— Аз съм от Багдад и баща ми бе там голям човек. Когато пораснах, чух как разни пътешественици, керванджии и търговци си приказват за Египет. Това ми легна в душата и когато баща ми умря, взех доста пари, приготвих стоки от мосулски и багдадски платове и други скъпи стоки, завързах всичко в денкове и отпътувах. Писано ми бе да стигна до вашия град…

Момъкът заплака и зареди следните стихове:

Слепецът може би ще се спаси от ров,

във който зрящият да падне е готов!

        Едничка дума ще спаси глупака,

        умника в тази дума смърт го чака!

Парите ще открадне правоверен —

да ги даде на чужденец неверен.

        Каква е нашата вина тогава,

        когато всичко бог предначертава?

Когато свърши стиховете си, той продължи:

* * *

Влязох в Кайро, оставих стоката си в хан „Масрур“, дадох на слугата да купи нещо за похапване, пренощувах в хана и когато се събудих, взех топ плат и си казах: „Да отида да поогледам някои пазари и да видя кое колко струва!“ Срещнах се с някои търговски посредници — те взеха от мене платовете и започнаха да наддават за цената им, но не стигнаха дори до главницата. Бях огорчен, но заведох няколко от тях в хана, те взеха платовете ми и ги разпределиха между търговците. Подписаха ми разписки, които дадох на сарафина, а той ми подписа друга разписка. Върнах се в хана и заживях там. Всяка сутрин закусвах с шербет, телешко и сладки. Мина месец, дойде време да ми плащат. Всеки понеделник и четвъртък сядах в дюкяните на търговците, писарят и сарафинът ми се подписваха, а около обед търговците събираха парите и ми ги донасяха. Аз ги преброявах, запечатвах, прибирах ги и се връщах в хана.

Един понеделник отидох в дюкяна на един търговец. Поговорихме си за това-онова. Но ето че в дюкяна се появи жена с гъвкава походка, полуоткрито фередже, дъхаща на благовония. Хвърли ми черен поглед, поздрави продавача, той й отговори.

— Имаш ли отрязък платно, тъкано от чисто злато? — запита тя.

Той измъкна един топ плат от моите. Продаде й го за хиляда и двеста дирхама.

— Ще го взема, а после ще ти изпратя парите! — каза тя.

— Не може, господарке! — възрази търговецът. — Ето го стопанина на този плат — дошъл е да получи поредната вноска!

— Не те ли е срам! — викна тя. — Винаги ти плащам богато за всяко парче плат, винаги печелиш повече, отколкото си ми поискал! — грабна отрязъка и го хвърли в лицето му. — Хора като тебе не си знаят сметката!

Гъвкаво се изправи, а на мене ми се стори, че душата ми литва след нея. Надигнах се, спрях я и казах:

— Господарке, нека благородните ти стъпки те върнат при мене!

— Само заради тебе ще се върна! — усмихна ми се тя, седна до мене, аз взех парчето, дадох й го и рекох:

— Вземи го! Ако искаш — плати го, ако не искаш — нека ти е дар от мене!

— Аллах да те възнагради за добрината! — възкликна тя.

— Господарке, този отрязък ще бъде твой! — казах аз. — Ще ти даря още един като него! Но нека видя лицето ти!

Тя надигна фереджето от лицето си. Щом го видях — хиляда тръпки ме побиха, сърцето ми пламна от любов към нея, умът ми се обърна. Тя закри лицето си, взе отрязъка и каза:

— Не ме срами, господарю!

Бях объркан. Останах целия следобед обезумял, овладян от любов. Разпитах търговеца за нея и той каза:

— Тази жена е дъщеря на емир, баща й умря и й остави голямо наследство!

Върнах се в хана. Поднесоха ми вечеря, а аз не хапнах нищо. Легнах си, а сън не ме ловеше, будувах до сутринта. Облякох си други дрехи, пийнах нещо, хапнах нещо и отидох в дюкяна на търговеца. И не щеш ли — ето я момата с една неволница, облечена още по-пищно от вчера. Седна, поздрави ме и заговори със звучен глас:

— Защо не изпрати някого да вземе хиляда и стоте дирхама за парчето?

— За какво? — запитах аз.

— Защото не искам да те завлека!

Плати ми тя парите, поседнахме, поговорихме и аз й направих знак, че искам да сме сами. Скокна бързо, сякаш не искаше вече да ме види. Затичах се след нея, но я изгубих. И ето че пред мене се появи някаква неволница и каза:

— Господарю, какво искаш да кажеш на господарката ми?

— Но тук никой не ме познава! — отговорих аз учудено.

— Бързо забрави господарката, с която се срещна днес в еди-кой си дюкян! — каза тя.

Тръгнах след нея и открих момата в реда на сарафите. Тя ме забеляза, придърпа ме и каза:

— Скъпи мой, ти грабна душата ми! Още щом те видях, любовта изпълни сърцето ми! Нито сънят ми бе сладък, нито яденето, нито пиенето!

— При мен е два пъти по-тежко! — отговорих аз.

— Искам да дойда при тебе, скъпи!

— Аз съм чужденец, нямам къде да те прибера освен в хана! Но ако аз дойда при тебе — тогава ще бъда наистина щастлив!

— Добре! — съгласи се тя. — Сега вечерта преди петък нищо не може да стане! Ела утре сутринта след молитва! Вземи някое магаре^[2] и кажи да те откарат в Хабания^[3]. Там питай за дома на Баракат Накиб. Аз живея там. Не се бави, ще те чакам!

Прибрах се в хана. Цяла нощ бях буден, дори не ми се вярваше, че вече се е съмнало. Станах, преоблякох се, облях се в благовония, пооправих се, вързах в кърпа петдесет динара, наех едно магаре и казах на стопанина му:

— Закарай ме бързо в Хабания! — той подкара и ме заведе до самата къща. Тогава му наредих: — Утре сутрин ще дойдеш да ме върнеш обратно от тук!

Дадох му четвърт динар в злато и той си тръгна. Почуках на вратата. Отвориха ми две малки невинни слугинчета като закръглени луни. Влязох в закрит двор, обкръжен от седем врати, наобиколен от прозорци, които гледаха към градина с различни плодни дървета, пълноводни ручеи и песнопойни птици. Домът бе боядисан в сребрист цвят, човек можеше да огледа лицето си в стените му. Покривът му бе в злато, околовръст — орнаменти от лазурит и красиви рисунки, галещи окото. По средата бликаше фонтан, по краищата му четири птици и четири змии, отлети от злато, пръскат вода от устата си, сякаш бисери и скъпоценни камъни. Върху пода — килими от скъпа цветна коприна. Влязох и се стъписах…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на християнина за момъка с отрязаната ръка:

* * *

Нямаше никой освен момата, която пристъпи към мен нагиздена, на главата с корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни, дъхаща на благовония. Тя се усмихна, притисна ме до гърдите си, долепи уста в устата ми, засмука езика ми.

— Добре си ми дошъл и здравей! За бога, от деня, в който те видях, нито сънят ми е сладък, нито храната ми е вкусна!

— И аз съм така…

Седнахме, заприказвахме се. Забих смутено глава в земята. Сложиха трапеза с най-отбрани гозби — печено, задушено, пълнена кокошка. Хранихме се до насита, подадоха ми тас и ибрик, измихме си ръцете, освежихме се с розова вода и мускус. Обичта към нея ме бе обладала — парите не струваха нищо пред нея. Започнахме да се забавляваме, да се боричкаме, да се прегръщаме, да се целуваме. Вечерта си полегнахме — в живота си не помня по-хубава нощ от онази. Когато се съмна, аз оставих под леглото й кърпичката с динарите^[4], сбогувахме се и си тръгнах.

— Господарю, кога ще видя пак милото ти лице? — заплака тя.

— Ще дойда по вечеря! — обещах аз.

Вчерашният магаретар ме чакаше пред вратата. Метнах се на магарето и потеглих към хан „Масрур“. Слязох, дадох на човека половин динар и му казах:

— Ела тук при залез-слънце!

Отидох да събирам парите от платовете. Върнах се, поръчах печено агне, взех и сладки, извиках един хамалин, описах му къде да отнесе всичко, платих му и до залез-слънце продължих да си гледам работата. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпичка и пак отидох при нея. Мраморът бе избърсан, медта — излъскана, светилниците — окачени, свещите — запалени, яденето — сипано, пиенето — налято. Още щом ме видя, тя се хвърли на шията ми и възкликна:

— Скучаех без тебе!

Цяла нощ пихме, целувахме се и се любихме. Заспахме призори. На сутринта станах, оставих както обикновено петдесетте динара, излязох от къщата, намерих магаретаря, върнах се в хана, поспах малко, поръчах вечерята — орехи и бадеми върху ориз с подправки, калкаси варени и печени, прибавих плодове, семки и ароматни цветя и й изпратих всичко. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпа, отидох у дома й, пак ядохме, пихме и се веселихме до сутринта. Когато станах, оставих кърпата.

И така, известно време живяхме по този начин. Но дойде денят, когато се оказа, че нямам нито динар, нито дирхам. „Дяволска работа!“, рекох си и заредих следните стихове:

Изгонва бедността от младост радостта,

                младежът без пари като при залез побледнява,

изчезва на роднините от паметта,

                и жив да е, какво е щастие — забравя!

Той по пазарища провира се смутен

и плаче беден под небето ден след ден.

                Непознат си и чужд за всеки роднина,

                щом беден останал си в далечна чужбина!

Вървях, що вървях, стигнах до Баб аз-Зуейла. Там хората се бяха стълпили и портата бе задръстена от тях. По волята на съдбата се оказах до един войник. Бях решил да го помоля за милостиня, но случайно ръката ми се допря до джоба му и усетих, че е издут. Напипах кесия, бръкнах и я измъкнах. Войникът почувства, че джобът му е олекнал, бръкна в него и като не намери нищо, се обърна към мене, вдигна тоягата и ме удари по главата. Паднах на земята. Хората ни заобиколиха, хванаха коня на войника за юздата и завикаха:

— Защо удряш човека в такава блъсканица?

— Той е разбойник, крадец! — изкрещя войникът.

Някои вярваха, други — не, хората заговориха вкупом, издърпаха ме, искаха да ме отърват от войника, но по волята на съдбата по същото време през портата влезе валията с някои първенци.

— Какво е станало? — запита той.

— За бога, о, емир! — възкликна войникът. — Този човек е разбойник! В джоба ми имаше синя кесия, в нея — двайсет динара! Той ми ги открадна в блъсканицата!

Валията се обърна към началника на стражата:

— Хвани го и го претърси!

Той ме хвана, съблече ме и в дрехите ми намериха кесията с парите.

Валията я отвори и преброи двайсетте динара в нея — колкото бе казал войникът. Ядоса се и викна на свитата си:

— Я го дайте насам!

Избутаха ме пред него и той запита:

— Момко, кажи си истината — ти ли открадна тази кесия?

Забих поглед в земята. Мислех си — ще кажа, че не съм, но нали пък те я измъкнаха от дрехите ми! Ако кажа, че съм я откраднал — тежко ми! Вдигнах глава и рекох:

— Да, аз я взех!

Валията извика свидетели да потвърдят, че умът ми е на мястото си^[5], нареди на палача да отсече ръката ми — и той ми отсече дясната ръка. Смили се сърцето на войника, той се замоли да не ме погубват. Тогава валията ме остави и си замина. Хората около мене се трогнаха, наляха ми нещо за пиене. А войникът ми дари кесията си и каза:

— Ти си добър момък, не бива да крадеш!

Взех кесията от него и заредих следните стихове:

Не бях крадец, бях момък доверчив!

Бях честен мъж и по душа най-чист!

        Но трябваше да плащам скъпо съдбовната си плата —

        сега със мъки увенча живота ми съдбата.

Не съм аз паднал сам, о, не! Съдбата ме събори —

и се търкаля в кал блестящата корона!

Войникът си отиде. Тръгнах си, увил ръката си в парцал, натъпках ръкава в джоба на абата си. Вървях към нейния дом и се люлеех. Момата забеляза промяната в мене и запита:

— Виждаш ми се променен, какво те боли?

— Не ми е добре, главата ме боли! — отговорих.

Тя се стресна, разтревожи се и възкликна:

— Не измъчвай сърцето ми, господарю! Седни, разкажи ми какво ти се е случило днес! Лицето ти ясно казва, че има нещо!

— Не ме карай да говоря! — казах. Мръкна се, дойде време за вечеря. Аз не пожелах — страхувах се да не ме види, че ям с лява ръка. — Сега не ми се яде! — казах.

— Вземи, това ще те отпусне! — подаде ми тя някакво питие: — Трябва непременно да пийнеш — после ще ми разкажеш какво е станало!

— Щом непременно трябва, налей ми с ръчицата си!

Тя напълни чашата, изпих я, напълни я отново и ми я подаде. Поех я с лявата си ръка, от очите ми бликнаха сълзи и заредих следните стихове:

Ако Аллах желае човека да накаже,

        човека, който има очи, уши и ум,

запушва му ушите, очите му изважда,

        отнема му ума умело и без шум.

С нов разум го дарява и хич не го е грижа,

че истините чува, пък и лъжите вижда!

Не й показах ръката си, изпих чашата, а тя продължаваше да ми налива. Виното ме надви и аз заспах. Тогава тя ме огледала и видяла, че ръката ми е без шепа. Претърсила ме и намерила кесията със златото. Обзела я огромна скръб, плакала до сутринта. Когато се събудих, видях, че е сготвила варено месо от четири млади пилета. Наля ми чаша вино, аз ядох, пих, оставих кесията и си тръгнах.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Някъде… Да се поразсея…

— Не излизай, седни тук! — каза тя и когато седнах, продължи: — Значи обичта ти към мене е била толкова силна, че си изхарчил всичките си пари! Аз съм виновна, за да те осакатят! Нека Аллах ми е свидетел, няма да те изоставя! — тя изпрати да извикат свидетели, а когато те дойдоха, рече: — Омъжете ме за този момък! Кълна се, че той си плати откупа! — те обявиха, че сме женени. Тогава тя каза: — Бъдете свидетели, че всичко, каквото притежавам, всичко, което е в този сандък, всички мои прислужници стават собственост на този момък! — после ме хвана под ръка, отведе ме в килера, отвори един голям сандък. Погледнах в него — бе пълен със завързани кърпи. — Това са парите, които съм взела от тебе! — каза тя. — Всеки път, когато ми даваше кърпа с петдесет динара, аз я хвърлях вързана в този сандък! От днес ти си мой любим съпруг. И душата си да дам, пак ще бъде малко, пак ще ти бъда длъжница! Получи си парите!

Получих ги, прехвърлих ги в моя сандък, тя прибави и свои пари към онези, които й бях давал. Приписа на мое име всичко, каквото имаше, както се полага по закон — всичко, колкото беше, каквото беше, дори собствените си дрехи. Така заживяхме, но това не продължи повече от месец. Тя отслабна, тежката болест се усили — и така преживя само петдесет дни преди да се пресели на другия свят. Подредих я, зарових я в земята, прочетох й Корана, раздадох много пари — милостиня за душата й. Когато излязох от гробището, узнах, че ми е оставила много пари, стока и дрехи.

* * *

— Трябва да ме придружиш до моята страна! — ми каза момъкът. — Купил съм стока от Кайро и Александрия! Нали ще дойдеш?

Съгласих се. Обещах му да тръгнем в началото на следващия месец. Продадох всичко, каквото имах, купих и аз стока. Ето че дойдохме във вашата страна. Това е, о, цар на времената, една история, която е по-удивителна от случилото се с гърбавия!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят на Китай викнал:

— Трябва непременно да ви избеся!

Тогава към него пристъпил стражникът и заразказвал: