Хиляда и една нощ (32)

Приказка за Азиз и Азиза

Господарю, баща ми бе от най-големите търговци и нямаше други синове освен мен. Имах една братовчедка, която живееше в бащината ми къща. Баща й беше умрял, но преди да се случи това, бащите ни си били дали дума, че ще ме оженят за нея. Станах пълнолетен, стана и тя. Тя не криеше лицето си от мене. Веднъж баща ми каза на майка ми:

— Тази година ще оженим Азиз и Азиза^[1]!

Бе договорено гостите да дойдат след петъчната молитва. Майка ми ме изпрати в хамама. Излязох от там в пищна нова красива дреха. Тръгнах към джамията, но си спомних за един приятел. Върнах се да го потърся, за да го поканя на сватбата. Намъкнах се в някаква уличка, в която никога не бях влизал. Бях изпотен както от хамама, така и от току-що облечената нова дреха. Седнах на една скамейка да си почина. Но ми стана още по-топло. Понечих да хвана края на дрехата си, за да избърша челото си, и изведнъж върху мене отгоре падна бяла кърпичка. Тя бе от зефир по-нежна, по-желана, по-приятна от лек върху рана. Взех я в ръка, погледнах нагоре, да видя от къде падна, и погледът ми попадна върху създателката на тази газела…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз пред Тадж ал-Мулук:

* * *

Тя се бе навела през прозореца. През живота си не бях виждал по-красиво същество. Щом забеляза, че я гледам, тя постави пръст на устните си. После се скри. Този поглед събуди у мене огромно вълнение. Бях замаян. Погледнах отново към прозореца — бе затворен. Отчаях се, че няма да я видя пак, станах, взех кърпата, разтворих я и от нея падна хартийка, пропита от нежни аромати, а върху хартийката бяха изписани следните стихове:

Изпращам ти това да ти опиша

                от буйна страст измъчващата болка.

— Какъв е този почерк? — ти ме питаш.

                Тъй тънък — даже се не вижда много!

Аз казвам: — Нежна съм. С огромна грижа —

                на влюбените почеркът такъв е!

Като видях какви стихове от кърпата се изляха, в душата ми огън и пламък се разгоряха. Мислите ми се объркаха, желанията ми растяха. Взех кърпата и хартийката и се прибрах у дома, без да предполагам какви беди ще ми донесат. Стигнах вкъщи доста късно. Братовчедка ми избърса сълзите си, пристъпи към мене, разсъблече ме и ми разказа как всички гости се били събрали у дома, как дошли кадията и свидетелите, как яли, доста време стояли и чакали да се прибера, за да се подпише бракът, но накрая се разотишли.

— А баща ти много се ядоса и се закле, че ще ни ожени чак догодина, защото много се бил охарчил за тази сватба! — добави тя и запита: — А какво ти се случи днес, та закъсня?

Аз й разказах всичко, споменах и за кърпата. Тя прочете написаното, по бузите й рукнаха сълзи и тя изрече:

Кой казва, че избор е първата обич?

        Лъжа е — защото е само принуда!

И срамна е тя, и жестока, защото

        връз нея смъртта своя танец танцува.

С богатство се истина тъжна не скрива,

        макар тя тъга, мъка, скръб да поражда!

Жестоки тя удари шиба, не спира —

        в утробата тежко отеква омраза.

Тя носи и злоба — тя носи и благо!

        Отпуща душата — и стяга душата!

Така или иначе — ставаш свободен…

        Редят се години — душата се мята…

А външно усмивка тъгата покрива,

        въздишките в нежен зефир се превръщат

и всичко порочно умира… Съдбата

        решава си всичко — и то се не връща!

— А тя какво ти каза, какво ти показа? — запита Азиза.

— Ние за нищо не говорихме! — отговорих аз. — Но тя най-напред постави пръст на устните си, после го прилепи към средния си пръст и като потърка двата пръста между гърдите си, посочи към земята. После скри главата си, затвори прозореца и повече не се показа. Много искам да ми помогнеш — иначе ще се разболея.

Тя вдигна поглед към мене и рече:

— Братовчеде, щом искаш помощта ми, ще я изцедя от сълзите си! Когато е поставила показалеца на устните си, ще рече, че те е оценила високо, че ти й подхождаш по дух и тяло, че те е харесала. Кърпата е символ на мира между влюбените. Хартията значи, че душата й се е свързала с твоята. А като поставя пръстите на гърдите си, тя ти казва: „Ела тук след два дни и мъката ти ще изчезне!“ Тя е влюбена в тебе и ти е доверила любовта си! Това означават знаците й!

Аз й благодарих за обяснението и си казах: „Пък ще потърпя!“ Така останах два дни скрит в стаята на братовчедка ми.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

След два дни моята братовчедка каза:

— Облечи се и иди при нея!

Отидох право в онази уличка. Седнах на скамейката. Ето че прозорецът се отвори. Хвърлих поглед и я видях — бе с червена кърпа и огледало. Забеляза ме. Разтвори петте си пръста и чукна с тях по гърдите си с цяла шепа. После вдигна ръка и ми показа огледалото през прозореца, махна с него три пъти нагоре-надолу, като сочеше началото на улицата. После изви кърпата, уви я около ръката си, кимна ми, дръпна се от прозореца, затвори го и изчезна. Не разбрах какво ми показа. Върнах се у дома след полунощ. Братовчедка ми подпираше с ръка ту челото си, ту бузата си, плачеше и стихове си редеше:

За теб се моля… Ти не забелязваш,

о, клонка стройна! Но какво да правя?

        Забравяш, че ограби ми душата,

        на обич чиста не видя цената.

И затаила огнено дихание,

добро ти правя в своето страдание!

        Ти натовари ме да нося срам,

        сама го нося — но и ти си сам!

Кръв храча, с болка плача в самотата,

а ти не виждаш, крачиш пак нататък!

        Защо не е сърцето ми подобно

        на твоето — о, как ще е удобно!

О, мой емир! О, моя красота!

Пред теб стоя — но скрита за света!

        Неописуем мой, пред твойта воля

        отстъпвам с болка — и се с болка моля!

Тя ме поведе да поседна, разсъблече ме, избърса лицето ми. Запита ме какво е станало, и аз й разказах всичко.

— Братовчеде! — каза тя. — Знакът с шепата и петте пръста означава: „Ела след пет дни!“ Знакът с огледалото означава: „Седни в дюкяна на бояджията!“

Пламна огън в душата ми и възкликнах:

— Братовчедке, твоето тълкуване е вярно! В края на улицата има бояджийница на един евреин!

— Други се занимават с любовни истории с години и не могат да влязат през вратата на любовта, а ти имаш само седмица пред себе си! — каза ми тя.

Донесе ми да хапна, но не ми се пиеше, не ми се ядеше, сън сладък не ме надвиваше. Никога не се бях влюбвал. Отслабнах — а заради мене слабееше и тя. Тя ми разказваше случки за влюбени и възлюблени всяка вечер, успокояваше ме, за да заспя, а когато се събуждах, виждах, че е будна и че сълзи се леят по бузите й. Така минаха три дни. На четвъртия тя затопли вода, изкъпа ме, облече ме в нови дрехи и рече:

— Иди при нея и нека Аллах ти даде желаното. Нека постигнеш всяко желание, което ти е предписано!

Тръгнах. Стигнах началото на улицата. Бе събота и бояджийницата бе затворена^[2]. Поседнах там. Стана обед, после слънцето побледня, от джамиите призоваха за вечерна молитва, мръкна се — а от нея ни вест, ни кост! Станах и се прибрах у дома като пиян. Братовчедка ми Азиза се бе хванала с една ръка за някакъв клин, забит в стената, дишаше дълбоко и редеше следните стихове:

Тя бедуина срещна, но обич не намери.

Пак дожаля й, нежно си обичта разпери.

        Със сълзи, с рози, с огън — и с мъката голяма,

        зарадва се, че тук е, че пак е със кервана!

О, смърт ще ми домъкне таз страстна обич, зная!

О, тяло мое грешно, защо го тъй желая?…

Тя се обърна към мене, усмихна ми се и рече:

— Братовчеде, май Аллах не пожела да прекараш нощта при възлюблената си?

Аз я блъснах ядосано, тя се опря о стената, челото й се удари в клина, разцепи се и от него рукна кръв.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Тя не произнесе дума, бързо се изправи, запали прахан, посипа раната с пепелта, превърза я, избърса кръвта от килима — сякаш нищо не е било. После се усмихна и каза:

— За бога, братовчеде, аз не исках да ти се присмея! Болеше ме глава и мислех, че ако й пусна малко кръв, може болката да ме отпусне! А сега кажи ми какво ти се случи днес!

Разказах й всичко, каквото ми се бе случило.

— Братовчеде — каза тя, — ти ще постигнеш своето. Това означава, че тя те е приела. Нямало я е, защото е искала да те изпита дали си искрен в обичта си към нея! Утре иди на същото място! Близка е радостта ти, отива си скръбта ти!

Когато утрото просветна, аз тръгнах към своето развлечение, невежество и наслаждение. Седнах на скамейката. И ето че прозорецът се отвори, тя подаде глава. Смееше се. После се показа с огледало, кесия, саксия с нещо зелено в нея и кандило. Взе огледалото, сложи го в кесията, върза го и го хвърли вътре в къщата. После отпусна коси върху лицето си, постави кандилото върху саксията, след миг прибра всичко и затвори прозореца. Върнах се у дома. Братовчедка ми бе седнала с лице към стената. Чувстваше се зле, плачеше и редеше следните стихове:

Където и да си — спокойна все ще бъда!

        О, пътнико, в сърцето ми разтворил шатра!

Ти молиш ли се искрено на бога,

        раздаващ щедро зло, добро и страсти?

Куплети мои чисти, летете по земята,

        разказвайте за него вредом денем, нощем!

О, нека сълзите, разцепващи скалата,

        му бъдат питие желано… Помощ

не търся… И вълнението чудно

от таз раздяла ще ме пази будна!

Разказах й всичко и тя рече:

— Потърпи! Времето за срещата ви настъпи! Огледалото, завързано в кесията, означава: „Щом чернотата на тъмнината победят на деня светлината, ела!“ Онова растение със саксията означава: „Щом дойдеш, влез в градината зад улицата!“ А кандилото ти казва: „Влезеш ли в градината, върви накъдето видиш, че свети кандило, седни там и чакай!“

Когато се мръкна, тя заплака по-силно и ми изпя това двустишие:

Вие, признаващи само закон и замръзнали нрави,

щом любовта разцъфти у младежа — какво да се прави?

Целуна ме и ме закле да не пея това двустишие, преди да съм излязъл от стаята на девойката. Вървях, що вървях и стигнах до градината. Портичката й бе отворена. Влязох. Забелязах в далечината светлинка да свети от голямо помещение с купол от слонова кост и абанос. По средата на купола висеше кандило. Целият под на помещението бе покрит с копринени черги, обшити със злато и сребро. По средата, под кандилото, в светилник гореше голяма свещ. Посред помещението — фонтан, до фонтана — трапеза с копринена покривка, върху трапезата — кристална кана със златен кант, до нея — голяма съдина със сребърен капак. Надигнах го, а вътре — всички познати плодове: смокини, нар, грозде, лимон, кисел портокал и сладък лимон, а около тях — най-ароматни цветя — рози, жасмин, нарцис и още чемшир и всички видове благовония. Само че в този дом нямаше нито едно божие същество…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

В помещението нямаше нито роб, нито неволница. Седнах на една скамейка да чакам кога ще дойде възлюблената на сърцето ми. Мина час след полунощ, удари втори, трети — тя не дойде, а аз огладнявах все повече. Пристъпих към трапезата и надигнах кърпата. Под нея имаше прибор от порцелан, а в него — четири варени кокошки с подправки. Около него четири чинии: една с халва, втора с нарови зърна, трета с баклава и четвърта с кадаиф. Ядох кадаиф, хапнах парче месо, отчупих си парче от баклавата и го задъвках. После опитах и от халвата. Напълни ми се коремът, пък и безсъницата си казваше думата. Измих си ръцете и положих глава върху възглавницата. Сънят ме надви, не помня. Събудих се чак когато ме опари горещината на слънцето. Стреснах се — върху корема си намерих сол и въглен. Скочих, оправих дрехите си, огледах се наляво-надясно — нямаше никой. Разбрах, че съм спал върху камък, без постилка. Надигнах се и се прибрах у дома. Когато влязох, видях как братовчедка ми се удря по гърдите и пее следните стихове:

Духна вятър нежен от любов

        и разбуди буйна страст в душата.

Ветре палав, тичай с порив нов —

        всеки от късмета си си пати!

Ако можех да прегърна днес,

        да го сложа с обич на гръдта си —

но Аллах ми забрани навек

        братовчеда да прегръщам страстно.

О, дали той страда както аз,

разтопен от огън — жарка страст?

Тя избърса сълзите си и ми заговори нежно:

— Братовчеде, обикнала те е онази, която ти си обикнал — усмихна се, любезно ме разсъблече, окачи дрехите ми, помириса ги и продължи: — За бога, та това е ухание от наслаждение с любимата! Разкажи ми какво ти се случи, братовчеде!

Разказах й всичко, тя се усмихна недоволно и рече:

— Да знаеш как ме боли сърцето! Вече се боя тази жена да не ти стори нещо! Братовчеде, ето какво иска да ти каже тя с тази сол: ти си заспал, сякаш всичко ти е било безвкусно — трябва да се посолиш, за да си дойде всичко на мястото! Твърдиш, че си влюбен искрено, но сънят за влюбените е нещо забранено, той означава, че любовта ти е лъжлива. Но и нейната обич към тебе е лъжлива — защо, като те е видяла да спиш, не те е събудила? А обяснението на въглените, че иска да ти каже: „Аллах да почерни лицето ти — твърдиш, че си влюбен, а цялата ти грижа е да ядеш, да пиеш и да спиш!“

Аз се тупнах по гърдите и казах:

— За бога, това е вярно! Аз заспах, а влюбените не бива да заспиват! Кажи ми какво да правя — и аз ще го направя! Иначе ще умра!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

— Ще го сторя от цяла душа! — отговори Азиза. — Сега ме чуй и прави каквото ще ти кажа! Щом се мръкне, иди на същото място. Но избягвай да хапваш, че яденето приспива. Пък Аллах да те пази от зло!

Дойде нощта и когато понечих да тръгна, тя ми каза:

— Преди да си тръгнеш, напомни й онова двустишие.

Отидох в градината. Помещението бе подредено по същия начин. Отпуснах се и вдъхнах аромата на ястията. Душата ми искаше и накрая не можах да й забраня. Повдигнах кърпата. Там имаше четири подноса с четири вида ястия. Хапнах халва, взех парче месо, зардата много ми хареса, засърбах с лъжицата докато се наситих и клепачите ми се слепнаха. Придърпах една възглавница, казах си: „Ще си почина малко, но няма да заспивам!“ Заспал съм в мига, когато затворих очи. Когато се събудих, слънцето отдавна бе изгряло. Върху корема ми имаше голям зар, жетон от таб^[3], костилка от фурма, семка от рошков. Нито постеля имаше, нито нещо подобно — сякаш никога не бе я имало! Тръгнах си ядосан към къщи. Намерих братовчедка си стихове да лее:

Отмалявам… Как боли душата!

Как пълзи по бузата сълзата!

        Хубавец в живот злини не върши,

        само добрини — щом той ги върши!

Братовчеде, от страстта си страдам,

бузата ми на сълза се радва!

Тя избърса сълзите си, притисна ме до гърдите си и каза:

— Братовчеде, май и тази нощ си заспал!

— Да! — отвърнах. — И като се събудих, намерих ето това! Обясни ми какво е искала да каже!

— Зарът — отговори тя — показва, че си играеш с огъня и с живота си. Жетонът от таб върху корема ти ще рече, че тялото ти е дошло, а сърцето ти го е нямало! Костилката от фурма ти казва, че ако си влюбен, сърцето ти щеше да гори в огъня на страстта, а не да вкусва на съня сладостта. А семката от рошков ще рече, че сърцето на влюбения е лудо.

— Братовчедке, заклевам те в живота си, измисли нещо хитро, че да се добера до нея! — извиках.

— Скъпи мой братовчеде! — каза тя. — Довечера иди пак на същото място. Само се пази да не заспиш! Яж сега, насити се, после да не помислиш за ядене!

Ядох и преядох. Щом се мръкна, отидох в градината. Намерих пак онова помещение, започнах да отварям клепачи с пръсти, за да не заспя…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Заразхождах се изправен, за да остана буден. Пак ме лъхнаха ароматите на ястията и пак усетих глад. Хапнах си от всяко ястие по парче и още късче месо отгоре. Посегнах към каната с виното и си казах: „Я изпий една чашка!“ Изпих една чашка, та втора, та трета — и стигнах до десетата. Паднах на пода като убит и така съм останал, докато се съмнало. Събудих се, а на корема ми — остър нож и железен дирхам. Потръпнах, взех ги и ги занесох у дома. Хвърлих ножа и дирхама пред братовчедка ми и й разказах какво ми се бе случило.

— Изморил си се, съветвам те да поспиш! — рече тя. — Не слушаш съветите ми и затова не сполучваш! Железният дирхам означава, че е посочила дясното си око и ти е казала, че се кълне в него: „Кълна се, че ще загубя дясното си око, ако ти пак дойдеш и заспиш — тогава ще те заколя ей с такъв нож!“ Боя се за тебе, братовчеде, да не ти скрои нещо! Ако си сигурен, че няма да заспиш — иди! Ако пък заспиш, тя ще те заколи!

Тя ме сложи в постелята. Дрямката ме налегна и аз потънах в сън. Накрая ме събуди. Отворих очи. Тя седеше до главата ми с ветрило в ръце. Видя, че съм се събудил, избърса сълзите си, донесе нещо за хапване. Не исках, но тя настоя:

— Нали ти казах, че трябва да ме слушаш! Яж!…

Хапнах, без да се противя повече. Когато се мръкна, тя ме облече и каза:

— Братовчеде, бъди буден цялата нощ! Този път тя ще дойде при тебе едва пред разсъмване! Но не забравяй какво те помолих!

— Какво ме беше помолила? — запитах аз.

— Когато си тръгнеш от нея, изпей й онези стихчета, които ти казах!

Тръгнах радостен към градината. Отидох на същото място. Бях сит. Седнах да будувам. Мина първата четвъртинка на нощта, после времето започна да се удължава, сякаш мина година. Аз стоях буден. Пропяха петли. Главата ми натежа, доспа ми се. Изведнъж дочух шум. Докато се огледам, ето че дойде тя с десет неволници. Бе между тях като луна между звезди, бе в дреха от зелен атлаз, обшит с червено злато, такава, както я е описал стихотворецът:

Яви се пред любимия в зелено наметало,

        със разкопчани копчета, с разпуснати коси.

Попитах: „Как се казваш?“ Тя каза: „Таз, която

        разпалва в страст сърцата като разсърдени оси“.

Оплаках й се: „Страдам от страст несподелена!“

        Отвърна ми: „Не страдай, аз тук съм!“ И шептях:

„Аллах, вода избликна от камъка студена!

        Сърцето ми — комета в небето полетя!“

Тя ме забеляза, засмя се и каза:

— Как така си буден? Щом си будувал цяла нощ, сигурна съм, че си влюбен! Който усети любовта — той будува през нощта!

Обърна се към неволниците, направи им знак и те се разотидоха. Пристъпи към мене, притисна ме към гърдите си, целуна ме, целунах я и аз, тя засмука долната ми устна, аз засмуках горната й устна, сложих ръка на кръста й и я опипах. Двамата се отпуснахме върху пода. Смъкнах шалварите й, погалих се в прасците й, играехме си един с друг, разменяхме си нежни думи, хапехме се, притискахме бедрата си едно с друго, гонехме се из помещението от ъгъл в ъгъл, докато тя се отпусна. О, колко бе щастлива тази нощ за сърцето, колко бе непоносима за някой, който гледа отстрани — както е казал стихотворецът:

О, нощи на съдбата! Това бе мойта нощ!

                Дори пред смърт ужасна аз пак ще те желая!

Ти сливаш устни с устни под звездния си кош,

                събираш обиците с бедрата й в безкрая!…

Когато на сутринта понечих да си тръгна, тя ме хвана за ръка и каза:

— Искам да ти дам нещо!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Тя развърза една бохча, извади това ковьорче, разтвори го. Върху него бе избродирана ей тази газела. Възхитих му се. Дадохме си дума да идвам при нея всяка вечер. Тръгнах си радостен и забравих за стиховете, които братовчедка ми ме бе посъветвала да кажа. Когато ми подаде ковьорчето с изображението на газелата, жената каза:

— Това е правено от сестра ми! Запази го!

Върнах се при братовчедка ми. Тя седеше и плачеше. Видя ме, скочи, очите й се напълниха със сълзи. Пристъпи, целуна ме и рече:

— Братовчеде, Аллах е бил добър с тебе! Дал ти е радост, а на мене — тъжни сълзи! Вече няма да ме ругаеш и мъчиш, нали? А ти направи ли каквото те помолих?

— Забравих! — отговорих. — Мислех си само за тази газела!

Хвърлих ковьорчето в краката й. Тя се изправи — сълзите потекоха от очите й — и изпя следния куплет:

Ти, търсещ раздяла, поспри!

        От прегръдки не се съблазнявай!

По-бавно тичай, времето върви —

        раздялата накрая пак остава!

Когато свърши, рече:

— Братовчеде, подари ми това ковьорче!

Подарих й го. Тя го взе и разгледа изобразеното. А когато дойде време да тръгвам отново, каза:

— Иди със здраве, но когато я оставяш, изпей й онези два стиха! Отидох на познатото място и намерих жената да ме чака. Тя ме целуна, придърпа ме да седна на коленете й. Ядохме, пихме, свършихме всичко както предишния път — многословието ми е чуждо, от повторение няма нужда, — а когато се съмна, й изпях двата стиха:

Вие, признаващи само закон и замръзнали нрави,

щом любовта разцъфти у младежа — какво да се прави?

Очите й се напълниха със сълзи и тя отговори:

Той скрива страстта си, не смей да разтвори душата,

примирено търпи превратностите на времената!

Стана ми хубаво, че съм изпълнил молбата на братовчедка си. Заварих я полегнала, майка ми седеше до главата й. Щом влязох, тя каза:

— И това ми било братовчед! Как така изоставяш братовчедка си и не я запиташ от какво е болна!

А братовчедка ми надигна глава и запита:

— Азиз, каза ли й онова, което те помолих?

— Да! — отговорих. — И когато го чу, тя отговори с друго двустишие! Запомних го!

— Да го чуя! — помоли тя, а когато й го изпях, разплака се силно и каза следните два стиха:

Да търпиш… Докога? И какво ще е, щом не намираш

едно друго желано сърце, в което пак страст да напира?

— Щом отидеш, изпей й това! — добави тя.

Отидох в градинката както обикновено. Отново между нас стана, каквото стана — езикът е безсилен да го опише. Преди да си тръгна, казах двата стиха. Възлюблената ми се разплака и от устните й се откъснаха следните думи:

Щом в душата ти няма търпение — мъката властва!

Кой ще ти помогне освен гибелта ми нещастна?

Върнах се при братовчедка си. Майка ми пак седеше до главата й. Азиза отвори очи и запита:

— Азиз, изпя ли й двустишието?

— Да! — отговорих. — И щом го чу, тя се разплака и отговори така… Не знам дали това е краят на песента!

Щом чу двустишието на възлюбената ми, братовчедка ми припадна, а когато се свести, пропя следното:

Чух всичко и — край! Подчиних се… И вече умирам…

Предай моя поздрав на онзи, когото не стигнах!

Когато се мръкна, аз пак отидох в градината. Ядохме, пихме, спахме до сутринта. Когато си тръгвах, й казах каквото ми бе поръчала братовчедка ми, и тя викна разгневено:

— За бога, онази, която е казала тези думи, е вече мъртва! Горко ти, тя е била много привързана към тебе!

— Тя ми е братовчедка! — казах.

— Не лъжи, за бога! Ако ти бе братовчедка, ти щеше да я обичаш така, както тя тебе! Ти си я погубил! Ако беше ми казал, че имаш такава братовчедка, не бих те допуснала близо до себе си!

— Тя ми обясняваше знаците, които ти ми пращаше, и ме учеше как да постъпвам с тебе!

— Тя знаеше ли за нас?

— Да!

— Аллах да наскърби твоята младост така, както ти си наскърбил нейната! Иди да я видиш!

Отидох — главата ми беше замаяна. Стигнах до нашата улица, чух вайкане. Запитах какво се е случило, и ми отговориха:

— Намерили Азиза умряла зад вратата!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Когато влязох вкъщи, майка ми възкликна:

— Нека нейните грехове паднат върху твоята глава! Нека Аллах не ти прости кръвта й! Грях да ти е — братовчед си й!

Дойде и баща ми. Приготвихме я и я погребахме. Тъгувах за нея. Майка ми дойде при мене и каза:

— Искам да знам какво си й направил, че да се спука жлъчката й! Питах я от какво е болна, но тя все мълчеше!

— Нищо! — отговорих аз.

— Аллах ще те накаже заради нея! — каза майка ми. — Тя всичко скри и ето че умря. Бях до нея, когато умираше. Тя отвори очи и рече: „Стринке, Аллах така направи, че да бъдем със сина ти от една кръв! Не го упреквам — той само ме премести от този тленен свят в другия, вечния!“ Казах й: „Дъще, бъди здрава, млада си още!“ Пак я питах какво й е, но тя се усмихна: „Стринке, когато синът ти тръгне на онова място, където обикновено ходи, предай му, когато излиза от там, да каже само: «Добра е верността и зла е подлостта!» Жал ми е за него, помагах му, докато съм жива, искам да му помагам и след като умра!“ Тя ми остави нещо за тебе, но ме закле да не ти го давам, докато не видя, че плачеш за нея!

Забравих скоро за смъртта на братовчедка си. Душата ми не желаеше друго, освен да бъде при възлюблената. Побързах към градината. Заварих момичето седнало пред огъня, задрямало от дългото чакане. Тя скочи и ме прегърна. Запита ме за братовчедка ми.

— Тя умря! — отговорих аз. — Ето вече четири нощи как й четем молитвите и Корана — тази вечер е петата…

— Ти я погуби! — разплака се тя. — Ако бе ми споменал за нея, преди да умре, аз щях да я възнаградя за всичко добро! Тя те доведе при мене! Ако не бе тя, нямаше да се срещнем. Сега се боя да не попаднеш в някоя беда заради това, че й донесе нещастие!

— Тя ми е завещала нещо, преди да умре! — продължих аз. — Майка ми каза, че преди да умре, братовчедка ми й е казала: „Когато синът ти тръгне на онова място, където ходи обикновено, нека произнесе тези думи: «Добра е верността и зла е подлостта!»“

— Аллах да я благослови! — каза момичето. — Тя те спаси от моя гняв. Бях намислила да ти сторя зло, но няма да го направя. Ти си влюбен в мене, но си малък на години и сърцето ти не знае какво е измама! Не знаеш колко сме ловки и лъжливи ние, жените! Ако беше жива, тя пак щеше да ти помага! А ти си жив, защото тя те спаси от гибел! Ще те посъветвам да не разговаряш с никоя жена — нито млада, нито стара, нито тук, нито където и да е! Онази, която ти обясняваше знаците ми, е мъртва! След смъртта на братовчедка ти няма кой да те отърве от беда. Нека всевишният Аллах я възнагради! Тя не разкри тайната си никому. Искам да ме заведеш при гроба й.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Когато се съмна, тя взе кесия с динари и ми каза:

— Покажи ми гроба й! Искам да го посетя, да напиша стихове върху камъка и да раздам тези динари като милостиня за душата й!

Тръгнах пред нея. Тя вървеше след мене и раздаваше милостиня.

— Тази милостиня е за душата на Азиза! — говореше тя. — Тя изпи чашата на съдбата, но не разкри тайната на душата!

При гроба тя се отпусна и се разплака. После извади стоманено острие и чукче и изчука върху камъка с красив почерк следните стихове:

Край гроб изчезващ минах през цъфнала градина

  и сякаш в него зърнах починала сестра.

Запитах: „Кой спи в гроба?“ Отвърнаха: „Отмина

  животът на обичащ — той спи под таз трева!“

„Аллах да пази, викнах, на влюбения гроба

  и той да го издигне в най-прелестния рай!

А гробът му да бъде сам божи дом удобен,

  смирение да никне от земния безкрай!“

О, ако можех, бих те в градината засял,

  а после със сълзи ще те ласкаво поя!

Всеки път, когато оставах да пренощувам при нея, тя бе ласкава и пак ме питаше за думите на братовчедка ми.

Преди Нова година отидох в хамама, пооправих се, облякох богата дреха. Дойде време за вечеря и уж тръгнах към нея, но се намъкнах в някаква уличка. Ето че срещу мен видях старица. В едната си ръка държеше свещ, а в другата — сгънато писмо…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Старицата пристъпи към мен с плачещи очи и пропя следните стихове:

О, колко си добър ти, че тук се появи —

        дойде да свършиш благородно дело!

Не си на грешен път — сам ще се убедиш!

        Оковите сърдечни скъсай смело!

— Синко, знаеш ли да четеш? — запита тя.

— Да, леличко! — отговорих.

— Вземи това писмо и ми го прочети! — помоли тя.

Аз го разтворих и прочетох началото му — някой си изпращаше отдалече поздрави на близките си. Старицата се засмя, похвали ме и каза:

— Аллах да облекчи твоите тревоги, както ти облекчи моите! Моля те да направиш няколко крачки с мене ей до онази врата, колкото да прочетеш писмото от вратата! То дойде от сина ми, а него го няма вече десет години! Мислехме, че е умрял. Сестра му го оплакваше през цялото време. Аз й казвам: „Той е добре!“, но тя не ми вярва и ми говори: „Трябва някой да прочете това писмо, че да се успокои сърцето ми!“ Знаеш, синко, че който обича, все лошото си мисли! Направи ми добро — ела с мене! Ще застанеш пред завесата, а тя ще слуша зад вратата. Който прави добро на мюсюлмани, разпръсва собствената си мъка! Казал е пророкът: „Който разпръсне на измъчващия се една от мъките му на този свят, Аллах ще разпръсне седемдесет и две от неговите мъки в деня на Страшния съд!“

— С удоволствие ще го направя! — отговорих.

Стигнахме пред красива къща — цялата порта бе обкована с червена мед. Старицата викна нещо на персийски и докато се огледам, ето че се появи едно момиче. То пристъпи към мене леко и пъргаво. На нозете си носеше златни гривни, обсипани със скъпоценни камъни, на ръцете — двойни гривни със закопчалки от едри бисери, на шията — огърлица от най-редки скъпоценности, на ушите — бисерни обици, на главата — изкована златна коронка с диадема от скъпоценни камъни.

— Майко, този ли е, който ще прочете писмото? — произнесе то с ясен глас, по-приятен от който не бях чувал.

— Да! — отговори старицата.

Тя протегна ръката си, в която държеше писмото. Между нея и вратата имаше около половин касаб разстояние. Не разбрах как старицата ме тласна с глава и преди да се извърна, се намерих откъм вътрешната страна. Старицата се вмъкна бързо и захлопна вратата зад мене…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Момичето ме поведе навътре. Влязохме в голяма стая с четири портика, в които се губеха сенките ни. Цялата бе облицована с най-красив мрамор, всичките мебели бяха с коприна и брокат. Такива бяха и всички възглавници за спане и подпиране. Четирите колони бяха от жълта мед, постелята бе от червено злато, обсипано със скъпоценности. Тя се притисна до гърдите ми и запита:

— Кое предпочиташ, Азиз — да умреш или да живееш?

— Да живея! — отговорих.

— Щом предпочиташ това, трябва да се ожениш за мене!

— Не желая да имам за жена такава като тебе!

— Ожениш ли се за мене, ще се отървеш от дъщерята на Лъжливата врачка!

— А коя е Лъжливата врачка?

— Как да не я знаеш! Нали живееш с нея вече година и четири месеца! За бога, няма по-голяма измамница от нея! Колко души е погубила преди тебе, колко нещастия е сътворила!

— А кой ти е казал това за нея? — запитах учуден.

— Аз я познавам така, както времето познава превратностите си! — отговори тя. — Разкажи ми какво си преживял с нея, за да разбера как си се отървал жив!

Разказах, което ми се бе случило с нея и с Азиза. Щом разбра, че братовчедка ми е умряла, очите й се насълзиха и тя каза:

— Аллах да й прости, Аллах я е прибрал млада, Аллах те е дарил с нея и това е най-голямото добро, което си имал, Азиз! Тя ти е запазила живота! Ако не е била тя — да са те погубили!

— За бога — рекох, — нима това е можело да се случи?

— Днес вече няма такива като Азиза! — поклати глава тя.

— А когато умирала, Азиза ме съветвала да казвам: „Добра е верността и зла е подлостта!“

— Това заклинание те е спасило! Братовчедка ти те е спасявала и преди, и след смъртта си! А аз желаех да поживея с тебе! Сега мога да го направя, затова ти скроих тази хитрост! Ти си още зелен и не познаваш хитростите на жените! Умрелият се е успокоил, но живият иска ласка! Ти си хубав момък! Аз те искам в законен брак! Нищо няма да ти липсва — каквото поискаш, ще го имаш начаса! При мене винаги има хляб, прясно изпечен, и вода, изстудена! От тебе ще искам само да работиш така, както работи петелът!

— А какво толкова работи петелът? — запитах.

Тя се разсмя и каза:

— Работата на петела е да яде, да пие и да се катери по кокошките! — обясни тя. — Отсега аз ще искам от тебе само да си стегнеш месата, да си подсилиш волята и да се катериш отгоре ми! — после плесна с ръце и викна: — Майко, я доведи хората!

Старицата доведе четирима свидетели, дебели като чували, всеки с парче копринен плат в ръце, и запали четири свещи. Те поздравиха и седнаха. Момичето нареди на единия да изпълни ритуалите по съчетанието, написаха документа, тя се закле, че е получила целия откуп предварително и окончателно и че носи зестра от десет хиляди дирхама…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

После тя даде платата на свидетелите и те се разотидоха. Момичето се изправи, смъкна горните си дрехи и остана по тънка риза, обшита със злато. Хвана ме за ръка, придърпа ме към постелята и каза:

— От срам полза няма!

Легна и се отпусна по гръб, придърпа ме върху корема си, изхлипа веднъж, после изхлипването се сля с дълбока въздишка. Надигна ризата до над гърдите си. Не можех да се сдържа пред тази гледка, засмуках устните й и тялото ми потъна в нейното. Тя изохка, изплака — и всичко това ми напомни нечии стихове:

Отхвърли лека дреха и вдигна двата стълба — мрамор бял.

А между тях — прекрасна, топла, сладка теснина!

Намъкнах се във нея… Въздъхна тя, помръдна…

„Защо?“ — запитах. „По-сладко е така!“ — отвърна…

— Мили! — каза тя. — Облекчи се, аз съм твоята неволница! Влез цял в мене! Дай, ще ти помогна с ръка, пък дано успокоя страстта!

Между целувките и прегръдките продължавах да слушам нейните пъшкания, виковете ни стигаха до улицата. Спахме до сутринта. Но когато понечих да изляза, тя се изпречи пред мене, засмя се и каза:

— Ти да не мислиш, че влизането в хамама е като излизането! Няма да гледаш към мене както към дъщерята на врачката! Ти си мой съпруг, има си го черно на бяло! Къщата, в която се намираш, се отваря само веднъж годишно! Иди и огледай голямата порта!

Отидох до голямата порта и видях, че е затворена и закована. Върнах се и й го казах.

— Азиз! — каза тя. — Имаме брашно, плодове, зърно, нарове, захар, месо, кокошки, овце — всичко това ни стига за няколко години. Вратата ще се отвори чак след година! Ще видиш, че душата ти ще се измъкне през тази врата чак тогава! Каквото и да те притеснява, помни за занаята на петела!

Подчиних се на повелята й. Останах при нея и работих само занаята на петела — ям, пия и я възкачвам, докато минаха дванайсет месеца. През това време тя понесе и ми роди момче. Точно на Нова година чух, че вратата се отваря. Понечих да изляза, но тя каза:

— Няма да те пусна да излезеш, преди да съм те заклела, че ще се върнеш тази нощ, преди да се е затворила портата!

И ме закле с най-силната клетва. Излязох. Бях отслабнал и обезсилен от този еднообразен живот. Отидох право в градината. Намерих я както обикновено отворена. Ядосах се и си казах: „Цяла година не съм идвал на това място, ето че го намирам отново отворено! Я да видим дали и момичето си стои пак както по-рано, пък после ще отида и при майка си!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Влязох. Дъщерята на Хитрата врачка бе седнала, отпуснала глава на рамо, подпряла лице с ръка. Лицето й се бе изменило, очите й бяха потъмнели в орбитите.

— Слава на Аллаха, жив си! — възкликна тя.

Понечи да се изправи, но падна от радост. Засрамих се, наведох глава, пристъпих към нея, целунах я и казах:

— Как разбра, че ще дойда при тебе точно сега?

— Не знаех… — отговори тя. — Ето вече цяла година не знам какво е сън — всяка нощ будувам и те чакам! Така съм от деня, когато излезе от този дом. Ти не дойде нито първата нощ, нито втората, нито третата… Аз продължих да чакам. Влюбените са така… Разкажи ми защо те нямаше цяла година!

Разказах й.

— Дойдох само за тази нощ и трябва да се върна преди разсъмване! — завърших разказа си.

— Не стига ли, че те е оженила за себе си! — възкликна тя. — Да те надхитри, да те държи цяла година, дори накрая да те закълне, че ще се върнеш при нея! Какво й е струвало да те остави за една нощ? А как ще се чувства онази, при която ти не си бил цяла година? Аллах да се смили над Азиза! Тя търпеше нещо, което друга не би търпяла, и умря нелюбена от тебе! Тя е, която те даде на мене! Пусках те да си ходиш, макар да знаех, че имаш да си плащаш сметка и че ще трябва да те погубя! — тя заплака и ме загледа с озлобени очи. Разтреперих се целият, изплаших се и подскочих като бакла върху огън. — От тебе аз полза вече нямам — продължи тя. — Оженил си се, имаш и син! Женен човек не ми върши работа. Мъчи се, пък аз ще направя така, че да не бъдеш нито мой, нито неин!

Викна тя и не усетих кога дотърчаха десет неволници. Проснаха ме на земята и ме притиснаха. Щом ме видя така безпомощен, тя се надигна, грабна нож и викна:

— Ще те заколя като козел и нека това бъде най-малкото наказание за всичко, което си сторил на братовчедка си!

Усетих, че душата ми излиза от тялото. Лицето ми бе изцапано с пръст. Ножът в ръката й ми готвеше смърт…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Помолих я за милост, но това я ожесточи повече. Проснаха ме по гръб, седнаха на корема ми и притиснаха главата ми към земята. Нареди на две неволници да ме бият и те ме биха, докато загубих свяст и глас. Дойдох на себе си и си помислих, че ще е по-добре да умра заклан, отколкото от такъв бой. Спомних си думите на братовчедка ми: „Аллах да те пази от злото й!“ И точно тогава Аллах ме вдъхнови да кажа онези думи, които ме бе съветвала братовчедка ми:

— Добра е верността и зла е подлостта!

— Аллах да те благослови, Азиза, че погуби и здраве, и младост! — кресна тя. — Помагаше му, докато беше жива, помагаш му и след смъртта си! — и се обърна към мене: — За бога, ти се спаси само благодарение на тези думи! Но трябва да ти сторя нещо, с което да отмъстя на безпътницата, която те отне от мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Тогава тя нареди да затегнат двата ми крака с въже, сложи меден тиган върху огъня, сипа в него синапено олио, добави и малко кашкавал, разсъблече ме, върза ми срамните части с връв, две неволници я хванаха за двата края и тя каза:

— Затягайте!

И те започнаха да дърпат. Силната болка ме отправи в някакъв друг свят. Тя замахна с ръка и отряза с бръснач така, че аз станах като жена. Изгори мястото, откъдето отряза парчето плът, с горещото олио, посипа го с някакъв прах. Бях в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, кръвта бе спряла. Тя ми наля чаша вино и каза:

— Сега иди при онази, за която си се оженил и която се поскъпи за една нощ с мене! Аллах да благослови братовчедка ти — ако не ми бе казал онези думи, щях да те заколя! Аз отрязах онова, което ме свързваше с тебе! — и ме ритна.

Изправих се. Не можех да вървя — крачех едва-едва. Вратата на моя дом бе отворена. Стигнах до прага, отпуснах се и изгубих съзнание. Жена ми ме отнесла в стаята и открила, че вече не съм мъж. Като дойдох на себе си, се намерих изхвърлен пред пътната врата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Изправих се и тръгнах към бащиния си дом. Намерих майка си, която плачеше и нареждаше:

— Знам ли те, синко, в коя си земя!

Хвърлих се на шията й. Спомних си за братовчедка си, за добрините, които ми бе сторила, за всичко, с което бе, доказала, че ме обича. Разплаках се за нея, заплака и майка ми и каза:

— Минаха десет дни откакто почина баща ти!

— Аз мисля вече само за братовчедка си! — казах. — Заслужих онова, което получих, защото тя ме обичаше, а аз я пренебрегнах!

Разказах й всичко, а тя каза:

— Хвала на Аллаха, че с това си се отървал!

После започна да ме лекува. След време здравето ми се върна и тя рече:

— Синко, ето нещата, които ми поръча да пазя братовчедка ти! Тя ме закле да не ти ги показвам, преди да се убедя, че тъгуваш за нея и мислиш само за нея! Сега виждам, че правиш точно това!

Тя отвори някакъв сандък, измъкна от него килимчето с изображението на газелата. Видях избродирани върху него следните стихове:

Пося във погледа ми обич — и заспа!

        Не спяха моите очи — а ти си спеше!

Открадна любеща душа и отлетя,

        сърцето ми по тебе се топеше…

Аз скрих в душата страшния облог,

        за да не станеш жертва на сплетните!

За бога, щом умра, узнай едно:

        Обичах те!… Пред гроба поклони се!

Разтворих плата и от него падна парче хартия. Беше писмо, в което се казваше: „Братовчеде! Може Аллах да те е благословил с онази, която обичаш. Но ако ти се случи нещо, не се връщай при нея, нито отивай при друга! Изтърпи тази мъка. Ако не го направиш, ще загинеш, дори да останеш жив! Аз възхвалявам Аллаха, че предреши последният ми ден да бъде преди твоя! Запази от мене това килимче! То бе с мене, когато тебе те нямаше.

Ако можеш, стой по-далече и от създателката на тази газела! Тя бродира всяка година по един подобен образ и го праща за продан в далечна страна, за да се славят името и майсторлъкът й. Твоята любима е купила от нея килимчето с газелата, започнала е да го показва на хората и да се хвали: «Имам сестра, която прави това!» Но това е лъжа. Знам, че след като умра, светът ще ти се види тесен, може би ще трябва да напуснеш родината си, ще обиколиш много страни. Момата, избродирала този образ, е дъщеря на царя на островите Кафур!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Азиз:

* * *

Прочетох писмото. Гледах към килимчето и плачех. След година няколко търговци решиха да пътуват. Аз тръгнах с тях. Те са хората, с които съм в кервана. Майка ми ме посъветва да тръгна с тях.

— Може пътуването да разсее мъката ти! — каза тя. — Остани по чуждите земи една-две, а и три години, докато се върне керванът!

Тръгнах. При всяко спиране разтварям килимчето, гледам газелата, спомням си за братовчедка си и плача така, както ме видя. Тя ме обичаше много и умря, без да съм я любил. Причиних й много мъка и само злини, а тя ми отвърна с безброй добрини. Година след година минаваха, а мъката не отслабваше. Отправихме се към островите Кафур и главния им град Бялата крепост. Това са седем острова, техният цар се казва Шахраман и има дъщеря красавица на име Дуня. Знаех, че тя е избродирала газелата. Плачех, защото бях станал като жена — нали вече нямах мъжко достойнство. От деня, когато напуснахме островите Кафур, аз съм пак с тъжно сърце. Не знам дали ще мога да се върна в страната си и да умра при майка си…

* * *

Момъкът гледал изображението на газелата и сълзите течали по бузите му. После пропял следните стихове:

След таз раздяла бог единствен знае:

сълзи не стигаха — и взех назаем!

        „Търпи, самотността е облекчение!“

        „Самотност — да! Но откъде — търпение?“

Изслушал Тадж ал-Мулук историята на момъка Азиз. И пламнал в сърцето му огън, като чул за хубостта на Шахрамановата щерка Дуня…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан: