Хиляда и една нощ (34)

* * *

Тогава Дау ал-Макан заговорил на везира Дандан:

— Такива като тебе отпускат тъжните сърца! Те на царе са събеседници и им подсказват как най-разумно да постъпят!

Всичко това ставало, когато правоверните обкръжавали Константинопол. Били минали четири години. Всеки искал да види роднините си. Отслабнали войниците, изморили се от обсадата. Цар Дау ал-Макан наредил да дойдат при него везирът, Бахрам, Рустум и Туркаш и заговорил:

— Вие знаете, че стояхме тук всичките тези години и не постигнахме целта си. Дойдохме да отмъстим за цар Омар ал-Нуаман, а бе убит брат ми Шар Кан. От едно нещастие станаха две! И всичко това дойде от старицата Зат ал-Дауахи! Аз се заклех, че трябва непременно да отмъстя! Какво ще кажете вие?

— Царю на времената! — заговорил везирът Дандан. — Няма полза от по-нататъшното ни стоене тук! Трябва да се върнем към земите ни, да останем там известно време, после да се върнем, да накажем тези идолопоклонници и да превземем Рум!

— Правилно мислиш! — казал царят. — Хората жадуват да видят семействата си. И мен ме тревожи мъката по сина ми Кан-Макан и по братовата ми дъщеря Када Факан — тя е в Дамаск и аз нямам никаква вест за нея!

Потеглили войските, пътували денем и нощем и накрая стигнали до Багдад. Всеки емир отишъл в двореца си, прибрал се и царят в своя. Влязъл при сина си Кан-Макан, който бил вече седемгодишен, можел да язди кон и да скача от кон. После царят си починал и наредил да доведат огняря. Щом го видял, изправил се и го сложил да седне до себе си. А през това време огнярят бил напълнял, затлъстял от ядене и покой. Шията му била станала като на слон, коремът му — като на делфин. Отслабнал бил умът му, защото през цялото време не бил излизал от мястото, където живеел. Усмихнал му се царят радостно и казал:

— Май много бързо ме забрави!

Огнярят внимателно го разгледал, а когато го познал, скочил на крака и рекъл:

— Миличък, тебе кой те направи султан?

Засмели се всички, отишъл при него везирът и му разказал каква била историята.

— Той ти бе брат и приятел! — казал той. — А сега стана цар на тази земя! Голяма добрина ще ти дойде от него! От мене съвет: Ако ти каже: „Поискай си нещо!“, ти непременно си пожелай нещо голямо, защото си му много скъп!

— Страх ме е да си пожелая нещо! — възразил огнярят. — Ами ако не ми го разреши или то не е по силите му?

— Каквото си пожелаеш, той ще ти го даде!

— Значи трябва непременно да си поискам нещо! — заколебал се огнярят. — Абе имам нещо наум!

— Кажи, за бога! — казал везирът. — Мястото на брат му да поискаш в Дамаск, пак ще ти го даде!

— Ти си причината сега да съм жив! — рекъл султанът. — Някога спаси живота ми. Поискай сега от мене каквото ти се ще. Ще ти го дам, кълна се в Аллаха! И половината царство да ми поискаш, ще те направя мой съуправител!

— Боя се, че ще поискам нещо, което не можеш да ми дадеш! Напиши ми нещо черно на бяло, че да бъда на почит сред всички огняри в град Ал-Кудс!

Разсмял се султанът, засмели се всички събрали се.

— Искай нещо друго! — казал Дау ал-Макан.

— Нали ти казах — не смея, боя се да не пожелая нещо, което ти или няма да ми разрешиш, или няма да е по силите ти да ми го дадеш!

— Хайде, искай по-бързо!

— Искам да ме направиш предводител на боклукчиите в град Ал-Кудс или в град Дамаск! — казал огнярят.

Изпотъркаляли се всички наоколо от смях, а везирът не издържал и го ударил. Обърнал се към него огнярят и викнал:

— Защо ме удряш, какво съм ти виновен? Нали сам ми каза да си поискам нещо голямо!… — и добавил: — Я ме оставете да си ходя!

Султанът поизчакал и пак се обърнал към него:

— Братко, поискай нещо, което да подхожда на моя сан!

— Добре де, искам султанството в Дамаск, мястото на твоя брат! — отговорил огнярят.

Царят веднага му подписал хартия за това и казал на везира Дандан:

— Трябва да отидеш с него! А когато пожелаеш да се върнеш, доведи и братовата ми дъщеря Када Факан!

Везирът излязъл заедно с огняря. Дау ал-Макан се разпоредил да му дадат слуги, нова носилка с легло и султански дрехи. Дал му име Забалкан и прозвище Муджахид. След месец потеглил Забалкан, а везирът тръгнал да му помага.

Стигнали в Дамаск. Влязъл огнярят в крепостта и седнал на султанския трон. Везирът Дандан започнал да го запознава с родовете на емирите, с техните санове, а те влизали при него, поздравявали го и го възвеличавали. Цар Забалкан ги посрещал, дарявал ги, отворил хазните с парите и платил на всички войници, съдел и справедливост раздавал. В същото време подготвили Када Факан, дъщерята на Шар Кан, за път.

Везирът Дандан отпътувал за Багдад заедно с нея.

* * *

Прибрали се у дома. Царят отишъл да види братовата си дъщеря Када Факан, осемгодишно момиче. Зарадвал се, като я видял, затъжил се за брат си, дарил й скъпи дрехи, огърлица и много драгоценности. Наредил да живее в един дворец с братовчед си Кан Макан. Той бил най-смелото момче, а тя — най-хубавото момиче в царството…

Раснали двамата, пораснали, станали десетгодишни. Научили ги да се бият с мечове и с копия. И така — докато станали на дванайсет години. А през това време царят се готвел за джихад. Когато свършил с приготовленията, той извикал везира Дандан и му казал:

— Решил съм да обявя сина си Кан Макан за султан, да му се порадвам, докато съм жив, да се бия и да го закрилям с гърдите си, докато умра. Ти как мислиш?

— Царю честити, извор на верни мисли! — казал везирът. — Онова, което ти е хрумнало, е добро, но е неподходящо за сегашното време по две причини. Първо, синът ти Кан Макан е още малък и, второ, знае се, че който цар направи сина си султан приживе, не живее дълго!

— Решил съм да му поставя за опекун главния привратник! — обяснил царят. — Той е вече от нашия род, нали е женен за сестра ми, той ми е вече като брат!

— Прави каквото си решил, а ние ще се подчиним на повелята ти!

Изпратил царят да извикат главния привратник и обявил пред всички:

— Това е моят син Кан Макан! От днес той ще е султан, главният привратник ще му е опекун!

— Царю на времената! — коленичил привратникът. — Но аз съм човек, присаден към благородството на твоята кръв!

— Привратнико! — казал Дау ал-Макан. — Синът ми Кан Макан и братовата ми дъщеря Када Факан са братовчеди! Аз повелявам един ден тя да се омъжи за него и призовавам всички присъстващи за свидетели!

Той дал на сина си толкова блага, колкото е трудно да се опишат, после отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Сестро! Аз постигнах на този свят онова, което бе скрито в сърцето ми! Ти дръж сина ми под око, пък наглеждай и майка му!

Скоро царят се разболял. Когато разбрал, че смъртта наближава, той легнал на легло. Привратникът поел делата на поданиците. Царят извикал сина си Кан Макан и везира Дандан при себе си и им казал:

— Синко, когато умра, този везир ще ти бъде вместо баща! Аз напускам този свят и заминавам скоро на другия. В сърцето ми остава болката, която Аллах ще премахне само чрез твоите ръце! Ще умра и няма да мога да отмъстя на онази старица Зат ал-Дауахи за смъртта на дядо ти цар Омар ал-Нуаман и за чичо ти Шар Кан! Ако Аллах те дари с победа, не пропускай да отмъстиш! Приемай онова, което ти казва везирът Дандан, защото той е стълбът на нашето царство от дълго време!

Болестите на Дау ал-Макан продължили цели четири години, като през това време главният привратник замествал царя. Доволни били хората в царството и страната добрувала.

А Кан Макан се упражнявал в езда, мятане на копия и стрелба с лък. Същото било и с братовчедка му Када Факан. Тя излизала с него от ранно утро до късна вечер, после всеки се прибирал при майка си. Младият султан неизменно заварвал майка си приседнала при главата на Дау ал-Макан да го наглежда нощем до сутринта. Не преставали болките на стария цар, той плачел и редял следните стихове:

Отлита времето… Загина мойта сила!

Сега съм на легло без дух, безсилен…

                Най-славен бях в деня на обща слава,

                дори мечтите крайни надминавах.

Напускам днес след горда слава царство

и оскърбен отивам си напразно…

                Дано пред края си сина да зърна

                върху престола — там да го прегърна!

Да гони врагове, да отмъщава,

със меч и щит да си събира слава!

                В шега цар станах — с работа доказах,

                че цар съм… Но пък болестта ме смаза!…

След няколко дни смъртта го настигнала. Покрусили се жителите на Багдад, но минало време — и сякаш никога не е бил! Жителите на Багдад забравили и за Кан Макан и той заживял със семейството си в някакъв самотен дом. Майка му се почувствала много унизена и си казала: „Трябва да отида при главния привратник, ще помоля за малко състрадание!“ Отишла в дома на привратника, който вече бил султан на име Салсан^[1]. Той още спял, тя влязла при жена му Нузхат аз-Заман и казала:

— Мъртвите не ги съдят. От толкова години Аллах не ви хвърли в нужда. Вие пък управлявате справедливо. Ти добре знаеш какво имахме и какво загубихме! Сега времето се обърна срещу нас! Дойдох при тебе да потърся добрина, след като аз съм ти правила толкова добрини. Човек умира, но оставя след себе си жена и деца…

Нузхат аз-Заман я разцелувала и й рекла:

— Сега аз съм богатата, а ти си бедната! За бога, оставихме те бедна не за друго, а защото не искахме да те наскърбим, да не ти хрумне случайно, че ти правим подаяние! Всичко, което имаме, е от мъжа ти, родния ми брат! Нашият дом е и твой дом, всичко наше е и твое, пък на нас — каквото остане!

Тя я настанила в двореца на хубаво място, близо до своите стаи. Заживяла вдовицата там добър живот заедно със сина си Кан Макан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кан Макан и братовчедка му Када Факан раснали и пораснали, станали като две клонки за плод натежали, като две луни заблестели. Станали петнайсетгодишни. Када Факан била между най-хубавите моми омайници, с лице прекрасно, снага желана, гръд натежала, слюнка — вода от Салсабил^[2], стан — такъв на света не е бил, устни по-сладки от старо вино — или както я описал един стихотворец:

Най-маещото вино от устните се лее,

                от грозд на зъби бисери изстискано,

но всяко зърно от зърната на гърдите се люлее —

                света Аллах да удиви е искал!

Аллах бил събрал всички хубости в нея. Снагата строен клон засрамва, по бузите й рози пламват, а устните й като вино старо, сърцето и очите замъгляват. Или както е казал стихотворецът:

С черти изящно нежни се хубостта разкрива.

                А устните — по-ярки от всякакво червило!

Очите й — сърцето на влюбени пробиват

                тъй както меч двуостър неправедни избива!

И Кан Макан бил с красота невиждана, строен и изящен, юнак по хубост несравним, очите му — омайващ дим, не гледат сякаш във лицата, а чак надникват във сърцата. И всички смъртни му се кланяли. Пък щом брадата му покарала, възхвалявали го царедворци, възпявали го стихотворни:

Лицето му блестящо бе сякаш на мома,

но ето че по бузата пролази тъмнина,

привлече тя очите със мъжка красота

и като нож проряза със звън гръмлив света!

А друг един поет е казал:

Въздишките на влюбени жени се вплетоха

  в брадата му. Изстискаха от бузите му кръв.

И колко къщи пламнаха, неподредени, непометени!

  Очите под копринените дрехи дирят стръв…

Случило се на някакъв празник, Када Факан се събрала с приятелки — дъщери на големци и старейшини. Завъртял се Кан Макан палаво около нея и езикът му изпуснал следния куплет:

Кога ще излекуваш на влюбен брат сърцето

        и бели зъби ще се впият в бяла плът?

Ах, стиховете чуй ми! Ще дойдеш ли, където

        ще тръгнем плътно слети в безкраен нежен път?

Тя му направила знак на упрек. Той се прибрал ядосан, а тя се оплакала на майка си.

— Дъще, а може той да не е вложил лоша мисъл! — казала й тя. — Братовчед ти нищо срамно не ти е рекъл. Но ако го споделиш с някого, може да стигне до ушите на султана в изопачен вид и той да скъси живота на братовия ми син или да угаси завинаги мъжката му страст и да го превърне в жив мъртвец…

Но ето че из Багдад плъзнал слух, че Кан Макан е влюбен в Када Факан. Заговорили за това жените. Кан Макан се притеснил, изгубил търпение, умът му се замаял, но пред хората не си затраял, решил да разкрие скритата мъка, да възпее болката от тази разлъка. Но се побоял да не предизвика гнева на Када Факан и затова изпял следния куплет:

Ако потръпнеш в страх от упрека,

        че чистите й нрави омърсил си,

пак в нея потърси си ден — и утре

        тя лек ще ти даде с душата чиста!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главният привратник, който управлявал като султан, най-сетне узнал, че Кан Макан се е влюбил в Када Факан. Той съжалил, че навремето двамата били оставени да живеят заедно, отишъл при жена си и й казал:

— Да се съберат дърво и огън, е опасно! Така не може да продължава! Кан Макан е вече във възрастта на мъжете! Трябва да му се забрани да ходи в женското отделение! Трябва да се забрани и на дъщеря ти да вижда мъже — на нейната възраст е време да си закрие лицето!

Когато се съмнало, Кан Макан влязъл както обикновено при леля си Нузхат аз-Заман, а тя му казала:

— Имам нещо да ти кажа… Царят чул, че си влюбен в Када Факан, и нареди да й закрием лицето! Ако имаш нужда, ще разговаряш с нея само през вратата! Не бива да я виждаш!

Потръпнал Кан Макан, дума не обелил. Споделил с майка си какво му била казала леля му, а тя рекла:

— Така стана, защото много приказваш! И приказката, че си влюбен в Када Факан, се е разнесла навсякъде! Сега, като си се влюбил в дъщеря им, как ще ядеш хляба им!

— Искам да се оженя за нея — тя ми е братовчедка и аз имам най-голямо право на това! — викнал той.

— Мълчи, че приказката ти да не стигне до цар Салсан! Те ни пращат храна всяка вечер! Ако бяхме в друг град, щяхме да умрем от глад или от унижението на просията!

Развълнувало се още повече сърцето на Кан Макан и той казал на майка си:

— Няма място за мене тук! Ще напусна двореца и ще заживея някъде из града, пък ако ще да съм на просяци съсед!

Излязъл и направил, както го рекъл. А майка му продължила да се храни от трапезата в дома на цар Салсан и вземала от дома му каквото й било нужно. Един път Када Факан срещнала майката на Кан Макан и я запитала:

— Стринко, как е синът ти?

— Очите му плачат, сърцето му е тъжно! — отговорила тя. — Не намира от своята страст избавление, оплетен от обич към тебе го мъчи вълнение!

Заплакала Када Факан и промълвила:

— За бога, не бягам аз от него за това, че не харесвам лицето му, ала от страх да не би врагове да му сторят нещо лошо! Та моята страст е два пъти по-голяма от неговата! Ако не бяха приказките на езика му, баща ми нямаше да забрани на двама ни да се виждаме!

Майката на Кан Макан разказала на сина си какво била рекла братовчедка му.

— Няма да я заменя за нищо на света! — казал той.

Така минавали дни и нощи, мятал се той като риба на сухо, ето че навършил и седемнайсет години. Понякога нощем, когато го измъчвала безсъница, си говорел: „Трябва да напусна тази страна — или ще умра някъде, или ще постигна туй, което искам!“ Но денем затаявал тези си намерения и изпявал следните стихове:

Нека бие по-силно сърцето —

        затова пък не се унижава!

Като лист на писмо е лицето,

        а сълзата — като писец на държавник!

Братовчедке, ти, дева от рая,

        слез при мене — Ридуан да те прати!

Поглед с поглед се блъска, играе —

        никой в битка такава не пати!

Ще вървя по земята широка,

        ще спасявам душата си грешна!

Плячка, слава — не търся, защото

        само тебе пак искам да срещна!

На сутринта Кан Макан, облечен в единствената си протрита риза, със седемгодишен фес на главата, с хляб от три дена в ръката, тръгнал в тъмнината. Отворили градската порта и той бил първият, който излязъл.

Когато се мръкнало, майка му го потърсила и не го намерила. Чакала ден, чакала два, че три, че цели десет дена — а от него ни вест, ни кост! Стегнала се душата й, тя заплакала, заредила:

— Сине мой, защо разбуди мойта мъка, защо остави ме в разлъка, родината си изостави, сине, кои страни те викат и пустини, кажи къде да те потърся, сине?

Така тя не ядяла, не пиела, все повече плачела и хората започнали да си шепнат:

— Къде си, Дау ал-Макан, къде си да видиш какво стана с Кан Макан! Синът далече от род и родина, от топло гнездо замина! А бащата до насита гладни хранеше и добрини раздаваше!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че емири и големци донесли при цар Салсан вестта за Кан Макан:

— Той е син на нашия цар, от рода на цар Омар ал-Нуаман! — казали те. — Научихме, че е напуснал родината си!

Разгневил се цар Салсан, спомнил си за добрините, които му бил правил бащата на Кан Макан, и казал:

— Трябва да го търсим по всички страни!

Изпратил той емира Туркаш начело със сто конници. Десет дни го нямало, върнал се и казал:

— Никаква вест не узнах, никаква следа не открих!

А Кан Макан, като излязъл от Багдад, не знаел накъде да тръгне. Три дни вървял сам из равнината, не срещнал ни конник, ни пешак. Хранел се с плодовете на земята, пиел вода от реката, изчаквал да мине горещината под сенките на дървесата. После влязъл в друг път — яздил още три дни. На четвъртия видял земя зелена сред пустинята, дървета — с плодове покрити. Тази земя от облачните чаши се пояла, по нея гълъби летели и славеи си пеели, а по зелените й хълмове веел прохладен вятър.

Хапнал плодове, измил се и седнал да си почине. Мръкнало се, той спал до полунощ. Стреснал се — чул човешки глас да пее следните стихове:

Що за живот, щом от надежда няма лъч?

Лице и устни блясват и няма хорска глъч…

        Смъртта от тежката раздяла по̀ е лека —

        не мачка тя жестоко мечтите на човека!

О, радост чудна на възлюблени скърбящи!

Кога пак среща търсена съдбата ще им прати?

        Дали отново с пролетта и със цветята

        ще лъхне пак на обич чиста аромата?

Като златисто вино дали отново ще я пия,

земя цъфтяща да целуна, с вода студена да се мия!

Не видял никого в тъмнината. Тръгнал по брега на реката и там чул как гласът произнесъл:

Щом страданието липсва в любовта,

        щом сълза по бузата не капе,

то значи, че не съществува тя,

        то значи — победила е съдбата!

Тя каза: „Ти ме омагьоса!“ Казах:

        „Аллах със обич всички омагьосва!“

Лицето свежо ми душата смазва,

        а хубавият сън стопи се — восък!

Ухание прекрасно си запазих

        в сърцето си от тебе — и го нося!

Кан Макан разбрал, че човекът е влюбен като него, но му е забранено да се срещне с онази, която обича. Закашлял се високо и викнал:

— Ей, пътнико в тази тъмна нощ, ела при мен, разкажи ми историята си, пък може да те утеша в нещастието ти!

Пътникът, който се казвал Сабах, отговорил:

— Ти, който се обаждаш там и чул си песента ми сам, отговори: дали от този свят си син, или от другия си джин? Отговори, ала побързай ти — ако ли не, с живота се прости!

— Роднините ми няма да ме разменят за злато! — възкликнал Кан Макан. — Аз беден съм и нямам нито малко, нито много! Откажи се да получиш за мене дар, вземи ме по-добре за спътник свой, другар — и да напуснем земята на Ирак!

Ядосал се Сабах, разгневил се и викнал:

— Горко ти за обидните думи, о, куче презряно! Вдигни ръцете си покорно, че иначе ще пострадаш!

— Как така да вдигна ръце покорно? Нима си толкова подъл и злобен? Ще ти се смеят бедуините, че си пленил момче голобрадо! С позор ще покриеш името си, пътнико! Я излез на бойното поле да видиш дали рицар или глупак си срещнал!

— О, божии чудеса! — засмял се Сабах. — Ти си във възраст на хлапак, а се държиш като юнак! С приказки добре се пъчиш, ала дали тъй знаеш да побеждаваш и с юмруци?

— Ако искаш да ме вземеш за пленник и слуга, остави оръжието си, запретни ръкавите си и ела да се преборим! Който надвие, ще направи другия свой слуга! — предложил Кан Макан.

— Много говориш, защото скъпиш живота си! — отвърнал Сабах, но оставил оръжието си, засукал ръкави и двамата се вплели един в друг. Изведнъж бедуинът усетил, че момъкът го е вдигнал с една ръка, сякаш тегли злато на кантар, зърнал краката му, сякаш вкопани в земята като минарета здрави, като планини корави. Разбрал, че е проявил глупост, като се съгласил да се борят, и си помислил: „Защо не го убих с меча си?“

— Пусни ме, момко! — примолил се той. А Кан Макан, сякаш не чул думите му, го понесъл към реката. — Юначе, какво ще правиш с мене? — запитал Сабах.

— Ще те хвърля в тази река! — отговорил царският син. — Тя ще те изхвърли в страната ти! Там ще те види племето ти, ще узнае колко си бил честен в доблестта си и искрен в любовта си!

— О, незнаен рицарю, не прави това неправедно дело! Заклевам те в братовчедка си, господарката на красотата!

Тогава Кан Макан го отпуснал на земята. Щом се видял свободен, Сабах грабнал щита и меча си и тръгнал да напада.

— Разбрах какво си намислил, още щом грабна щита и меча! — рекъл Кан Макан. — Мина ми през ума, че за честна борба са ти къси ръцете! Но за да не се колебае сърцето ти, аз те оставям да избереш: дай ми щита, а ти ме нападни с меча! Или ти мене ще убиеш, или аз — тебе!

Хвърлил Сабах щита и нападнал с меча. Кан Макан грабнал щита и посрещнал с него ударите. А Сабах при всеки удар викал:

— Ето, това е последният… Решаващият… — размахвал меча с все сила, но ето че отмаляла ръката му. Кан Макан се хвърлил върху него, хванал го с две ръце, проснал го на земята, завързал го и го повлякъл към реката.

— Какво искаш да правиш с мене, рицар на рицарите? — приплакал пак бедуинът.

— Нали ти казах! Ще те пратя по реката при племето ти, нека те видят що за юнак си — тогава ще си помислят дали да те женят за братовчедка ти!

Разтреперил се Сабах, заплакал, завикал:

— Не прави това с мене, рицар на времената! Нека бъда един от верните ти слуги!

Простил му Кан Макан, взел дума, че Сабах ще му бъде най-добър другар, и го пуснал на свобода. Бедуинът извадил от торбата си три ечемични питки. Двамата похапнали, измили се, помолили се и седнали да си поговорят.

— Къде отиваш? — запитал го Кан Макан.

— Отивам в Багдад! — отговорил Сабах. — Ще живея там, докато събера откуп за невестата си!

— Тогава тръгвай! — казал Кан Макан.

Простил се с него бедуинът и потеглил към Багдад. Кан Макан останал сам и си рекъл: „Ех, живот, как да се върна към бедността! О, велики Аллах! Ти, който изпращаш дъжда и раждаш всичко, моля ти се, бъди щедър в своята милост! Ще следвам само твоя път!“ И докато седял, ето че по пътя се задал конник, ала не яздел изправен, а се клатушкал отпуснат на гърба на животното — явно бил тежко ранен. Стигнал до царския син и по бузите му потекли сълзи, а от устните му се отронили следните думи:

— О, бедуинско чедо, бъди ми приятел, докато все още дишам! Налей ми малко вода, макар водата да не е полезна за раните. Ако оживея, ще ти дам толкова, че ще се простиш с бедността, а ако умра — ще си щастлив, че си извършил добро дело!

А конникът яздел такъв кон, че човек да се замае от красотата му — с нозе като мраморни колони — през войните врагове да гони! Кан Макан се развълнувал и си казал: „Този кон е от приказките!“ Помогнал на конника да слезе, дал му да пие вода, постоял до него, докато си поеме дъх, и запитал приятелски:

— Кой направи това с тебе?

— Аз съм конекрадец — отвърнал конникът. — Казвам се Гассан и съм страшилище за всеки жребец! Чух за този кон в страната Рум, бил любимият кон на цар Афридун. Нарекъл го Канун, ама му викал Маджнун. Отидох за него чак в Константинопол. Ето че се появи една старица, румите много си я тачат и почитат. Името й е Шауахи Зат ал-Дауахи. Тя яздеше този кон. Бе тръгнала към Багдад при цар Салсан, да го моли за мир и приятелство. Следих ги, но все не можех да го грабна. Боях се да не би да влязат в Багдад, преди да съм измислил как да го грабна. Но ето че се появиха петдесет разбойници, от ония, дето грабят търговците по пътищата. Вождът им се казва Кахардаш, умее да се бие като лъв и всички юнаци бягат пред него като пеперуди. Той излезе срещу старицата, обкръжи хората й, обърка ги, плени ги. Взе коня и го подкара пред себе си.

Когато разбра, че е пленена, старицата заплака и викна на Кахардаш:

— Какво ще правиш с една бабичка и с няколко роби? Взе коня, значи получи каквото ти трябваше!

Така го залъгваше и той я пусна заедно с робите. После потегли с другарите си. Тръгнах след тях. Накрая откраднах коня и го яхнах. Те ме усетиха, обкръжиха ме, мятаха по мене стрели и копия, раниха ме на няколко места, но Канун Маджнун се сражаваше заедно с мене — изведе ме от там като падаща звезда, като летяща стрела. Три дни тича, без да хапне нещо, без вода да пийне. Ти ми направи добро, пожали ме. Виждам, че си лошо облечен, но че си имал и по-добри времена. Как се казваш?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кан Макан му разказал живота си от начало до край. А конекрадецът казал вежливо:

— Носиш в себе си велико потекло и огромно зло. Късметът ти още не е дошъл, но ще бъдеш велик рицар! Ако можеш, качи се на коня, заведи ме в страната ми. Ако имам още сили, ще бъда с тебе! Ако умра по пътя, вземи този кон, ти си най-достойният за него!

— Ако можех, и на плещи щях да те нося — възкликнал Кан Макан. — Ако животът ми принадлежеше, щях да ти дам половината и без да ми даряваш този жребец, защото съм от род, който спасява онези, дето са в беда, и прави добрини пред лицето на всевишния Аллах!

— Почакай малко! — човекът затворил очи, разтворил ръце и казал: — Свидетелствам, че няма бог освен Аллаха и нашият господар Мохамед, Аллах да го приветства, е пратеник на Аллаха!

Така той се приготвил да умре и казал следните стихове:

Потисках хора, прекосих страни

        и цял живот със вино се наливах!

Реките газех да крада жребци,

        събарях домове, души избивах…

Злини безброй… Огромни престъпления…

        Убиец съм! И кървав съм злодей!

Мечтаех в бой да падна подкосен и

        на този кон… Но — жалко, не биде!

Аз цял живот съм крал коне, а виж ме:

        умирам паднал и недраг-немил!

Ах, изморих се… И сега безимен

        аз коня си на странник съм дарил…

Той затворил очи, въздъхнал дълбоко и душата му напуснала този свят. Кан Макан му изкопал гроб, изтъркал и сресал добре коня и пак се убедил, че подобен жребец няма дори в обора на цар Салсан.

А ето какво станало между цар Салсан и везира Дандан.

Везирът престанал да се подчинява на царя. Половината войници се заклели пред Дандан, че не признават друг султан освен Кан Макан. Везирът напуснал града и се оттеглил с тези войници в чужди земи. Заклел се да не прибере бойния меч в ножницата, докато не сложи на престола Дау-ал-Макановия наследник.

Щом цар Салсан разбрал, че в държавата не искат да му се подчиняват, много му се приискало при него да се върне Кан Макан, та да го постави начело на войските си, които все още му се подчинявали, и така да укрепи положението си.

Търговци донесли тези вести до Кан Макан и той бързо се върнал в Багдад яхнал жребеца Канун Маджнун. Цар Салсан бил смутен, когато чул, че племенникът на жена му е пристигнал в града. Наредил да излязат всички воини и знатни хора от Багдад, да го приветстват и да го доведат в двореца. Щом зърнал цар Салсан, Кан Макан се поклонил и целунал ръцете и нозете му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че султанът, щом зърнал коня на Кан Макан, тутакси го познал. Нали го бил виждал, когато обсаждали кръстопоклонниците заедно с цар Дау ал-Макан и когато бил убит Шар Кан.

— Ако навремето баща ти можеше, щеше да откупи този ат за хиляда жребеца! — казал султанът.

Царят заповядал да дарят Кан Макан с великолепни одежди и с няколко жребеца. Отредил му най-просторните покои в палата си. Показал се щедър и разточителен, защото се страхувал от замислите на везира Дандан. Кан Макан отишъл при майка си и я попитал:

— Мамо, как е чичовата ми щерка?

— Сине мой — отговорила тя, — страстите погубват мъжките глави! Забрави я, че може зле да си изпатиш! Ще ида при нея, но няма да я посветя в желанието ти!

Кан Макан й доверил, че Зат ал-Дауахи се готви да дойде в Багдад.

— Тя уби чичо и дядо! — добавил той. — Трябва да изтрия срама и да отмъстя, като пролея кръвта й.

Излязъл от дома на майка си. Срещнал една старица. Тя се казвала Саадана^[3]. Разказал й той за любовта си към Када Факан. Помолил я да иде при нея и да смекчи сърцето й.

 

 

— На твоите заповеди, господарю! — рекла старицата и се отправила към двореца на Када Факан. Когато се върнала, му казала, че Када Факан му праща много здраве и обещава да го навести точно в полунощ.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че точно в полунощ Када Факан дошла при него загърната в черно копринено наметало и го събудила:

— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, щом спиш като пън?

— Бога ми, сърце мое, заспах, защото се надявах, че ще те видя в съня си! — рекъл той.

И след като го плеснала нежно, Када Факан изпяла следните стихове:

О, ако любовта ми бе желал,

нямаше да те заваря тук заспал.

        Ти само се кълнеш, че ме обичаш,

        в любов и вярност що ли ми се вричаш?

Ей богу, братовчеде, вече знам:

ти угаси любовния ми плам.

Кан Макан се засрамил от думите й. Двамата се прегърнали и останали така, докато звездочелото утро прогонило тъмата и пукнала зората. Кан Макан отронил тежка въздишка и заредил следните стихове:

Дочаках те, приятелко, след тягостна раздяла,

на устните със огърлица от бисери изгряла!

        След хиляди целувки, прегърнал те блажено,

        нощта прекарах с буза до твойта долепена.

Но блесна утро светло — потръпнахме в захлас, —

то беше остра сабя, извадена пред нас!

Када Факан се прибрала в покоите си. Ала една от царските робини я видяла, явила се пред цар Салсан и му разказала всичко. Той веднага отишъл при Када Факан, извадил меча си и замахнал да й отсече главата, но дотичала майка й Нузхат аз-Заман и занареждала:

— За бога, зло не й прави! Сред хората ще плъзнат клюки, пред всичките царе ще се посрамиш. Кан Макан не е способен на позорни дела. А и ти май си забравил, че везирът Дандан събира войскари, за да качи Кан Макан на престола ти!

— Тъй ще го подредя, че няма да го побере не само царството ми, но и царството небесно! — отвърнал Салсан. — Та не му ли угаждах? Но този път ще му дам да се разбере!

* * *

На другия ден Кан Макан отишъл при майка си и й рекъл:

— Мамо, решил съм да стана разбойник, да нападам тържищата за коне и добитък, за бели и черни роби! И щом забогатея, ще поискам ръката на Када Факан от чичо си Салсан!

— Сине, парите людски лесно не можеш да обсебиш! — отвърнала тя. — Очакват те мечовете и копията на пазачите им! Крадецът трябва да премери силите си с тях, както ловецът — с лъвовете и с пантерите!

Той поръчал на старицата да каже на Када Факан, че тръгва по света, за да натрупа пари и да я откупи за жена. Заповядал й без отговор да не се връща. Тя отишла при Када Факан и донесла отговора й.

— Када Факан ще бъде при тебе точно в полунощ!

Кан Макан чакал, без да мигне, но пак не усетил кога тя влязла при него. Той й съобщил решението си. Тя се разридала.

Кан Макан излязъл с препасан меч, нахлупена чалма и забрало на лицето, възседнал жребеца си Канун и го пришпорил из улиците на града. Минал през една от вратите на Багдад и, не щеш ли, отнейде изникнал приятелят му Сабах, който го настигнал и го поздравил.

— Братко мой, отде у тебе този жребец и това богатство? — попитал Сабах. — Погледни, на мен само мечът ми остана!

— Ловецът се връща от лов едва след като е ударил нещо! — отвърнал Кан Макан. — Всеки с късмета си! Малко след като се разделихме, ме споходи сполука. Защо не тръгнеш с мен по белия свят?

Сабах се съгласил. Пътували четири дни. Хранели се с месото на убити газели и пиели вода от изворите. На петия ден стигнали до висока планина. В подножието й се ширели пасбища, а из тях — камили, овце, крави и коне. Те пасели трева по хълмовете и долините, а малките им играели край кошарите. Като видял добитъка, Кан Макан решил да се впусне в бой и да заграби много камили.

— Хайде да отвлечем този добитък, макар че стопаните му сигурно много милеят за него! — казал той на Сабах.

— Милостиви благодетелю! — отвърнал бедуинът. — Толкоз много стопани не можем да победим! Ще си навлечем голяма беда!

Кан Макан се подсмихнал. Разбрал, че Сабах е страхливец, и го оставил. Връхлетял сам връз стадото пощръклели камили и го подкарал пред себе си ведно с кравите, овцете и конете. Застигнали го робите пазачи, въоръжени с тежки мечове и дълги копия. Оглавявал ги конник турчин, изкусен в хвърлянето на копие и във въртенето на меч. Той викнал на Кан Макан:

— Тежко ти! Та тоя добитък принадлежи на две шайки разбойници. Наскоро са им отвлекли един приказен жребец. Заклеха се да не се върнат тук без него!

Кан Макан посочил Канун и се провикнал:

— Това е конят, който търсите! — и препуснал срещу тях като зъл демон пустинник. Наближил първия конник и го изтърбушил. После сторил същото с втория, третия и четвъртия и повалил всички мъртви. Робите се уплашили и Кан Макан им викнал: — А сега вие, кучи синове, подкарайте камилите и конете, че инак кръвта ви ще изтече от копието ми!

Робите подкарали добитъка. Но през това време в далечината се вдигнал огромен прашен облак и зад него се появили сто разгневени конници. Щом ги видял, Сабах побягнал към хълма, напуснал бойното поле и гледал битката от високото. Стоте конници заобиколили Кан Макан. Един от тях застанал срещу него. Той бил главатарят на шайката и се казвал Кахардаш. Двамата кръстосали мечове. Но Кан Макан го изненадал с удар, който отнесъл чалмата и шлема му. Кахардаш се побоял и се провикнал:

— Подарявам ти живота! Вземи колкото си щеш от добитъка, и си върви по пътя.

— Не ти липсва мъжеството на благородните, но май ме преценяваш погрешно! — отговорил Кан Макан. — По-добре не се грижи за стадата си, а гледай ти да си спасиш живота!

— Ако знаеше кой съм, нямаше да изречеш тези дръзки слова! — викнал Кахардаш. — Всеки знае, че съм по-силен от лъв и че името ми е Кахардаш! Искам да ми дадеш коня, който си възседнал, и да ми кажеш как му стана стопанин и кой ти го даде!

Кан Макан отвърнал:

— Този жребец бе предназначен за свако ми Салсан от една старица, на която дължим кръвна мъст заради дядо ми и чичо ми!

— А кой е баща ти?

— Аз съм Кан Макан, син на цар Дау ал-Макан и внук на цар Омар ан-Нуаман!

— Върви си по живо, по здраво, баща ти бе щедър и благороден човек!

— Бога ми, оставам глух за твоите ласкателства!

Двамата се втурнали един срещу друг. Конете им слепили уши и вирнали разярено опашки. Били се без почивка като витороги овни и Кахардаш се опитал да прободе Кан Макан, но той му се изплъзнал и промушил гръдта му. После наредил на робите да потеглят. Тогава и Сабах се спуснал от хълма и отрязал главата на Кахардаш. Кан Макан се засмял и му рекъл:

— Ех, Сабах, смятах те за герой в битките!

— Не забравяй своя покорен слуга, когато разпределяш плячката — отвърнал Сабах. — Дано тя ми помогне да се оженя за братовчедка ми Наджма^[4].

— Не се бой, ще получиш своята част! Но по-добре се погрижи за стоката и за робите!

И Кан Макан си тръгнал за дома. Но още преди да влезе в Багдад, за подвига му узнало цялото царско войнство. Видели плячката, добитъка и главата на Кахардаш, набучена на копието на Сабах. Търговците също я познали, зарадвали се и рекли:

— Аллах най-сетне отърва людете божии от този разбойник!

Откарал Кан Макан цялата плячка до двореца, а копието с главата на Кахардаш побил пред дверите му. Свикал народа и му раздал конете и камилите.

* * *

Научил се и царят за пристигането на Кан Макан. Сбрал царедворците и рекъл:

— Искам да ви посветя в тайните си намерения! Кан Макан може да стане причина за моята смърт! Но най-опасни са близките му! Везирът Дандан не оцени великодушието ми и тръгна да събира войскари, за да качи на трона ми Кан Макан под предлог, че уж царството ми принадлежало на баща му и на дядо му!

— Господарю! — отговорили те. — Ако не знаехме, че ти си го отгледал, досега да сме се справили с него!

— Най-добре ще е да го убием! — рекъл царят. — Но преди това искам да ми се закълнете във вярност.

Мълвата за заговора достигнала и до ушите на Када Факан. Тя викнала старицата, която й носела вести от братовчед й, и й заръчала да отиде да го предупреди. А Кан Макан изслушал старицата и й наредил:

— Поздрави братовчедка ми и й кажи, че земята принадлежи на Аллаха!

Старицата предала думите му на девойката. Када Факан се разтревожила и заплакала.

А цар Салсан намислил да прати убийци подир Кан Макан. Но не му се щяло убийството да стане в Багдад. Затова им наредил да изчакат и когато младежът напусне града, да го нападнат.

Така се случило, че Кан Макан отишъл на лов. С него тръгнал и Сабах. Кан Макан уловил десет газели. Сред тях имало и една ваклоока, която плахо се озъртала. Пуснал я Кан Макан, а Сабах го попитал:

— Защо я освободи? — Кан Макан не му отговорил, а само се разсмял. После пуснал и останалите газели. — Пусни и мене тогава! — примолил се бедуинът. — Искам да си ида у дома!

В това време в далечината се вдигнал облак прах от препускащи коне — това били конниците на цар Салсан. Те се спуснали срещу Кан Макан, но той ги избил до крак. Накрая се задал и самият Салсан — той препускал подир войниците, но като ги видял убити, се върнал обратно. Само че близките на убитите го спипали и го вързали.

Кан Макан напуснал бойното поле и както си вървял, видял млад момък. Поздравил го. Момъкът отвърнал, после влязъл в дома си и изнесъл две тави с кисело мляко и с попара. Поставил ги пред Кан Макан и рекъл:

— Мили госте, заповядай! Да ти е сладко! — но Кан Макан отказал. — Какво ти е, та не ядеш? — попитал момъкът.

— Поел съм обет! — отвърнал Кан Макан. — Цар Салсан похити моето царство! То принадлежеше на баща ми и на дядо ми! Заклел съм се да не ям, докато не му отмъстя!

— Ти вече си освободен от своя обет — му рекъл момъкът. — Цар Салсан е в тъмница! Дните му са преброени!

— Къде са го затворили?

— Ей в онази висока кула!

Кан Макан видял кулата. Там постоянно влизали някакви хора и биели Салсан. Почакал да се мръкне, отправил се към затвора, където бил хвърлен доскорошният цар. Кучета вардели кулата и скочили с лай срещу него, но Кан Макан им дал месо и така се добрал до кулата. Проникнал до цар Салсан и напипал в тъмното главата му.

— Кой е там? — викнал Салсан уплашено.

— Пред тебе е човекът, когото искаше да погубиш — отвърнал Кан Макан. — Не ти ли стига, дето заграби царството ми, ами искаш и живота ми да вземеш?

Салсан започнал да се оправдава, да лъже и маже. Кан Макан му простил и рекъл:

— Хайде, тръгвай след мен, ще те измъкна от тук!

Излезли от зандана, Сабах ги чакал с две кобили, а те ги яхнали и препуснали извън града. На сутринта решили да се върнат заедно в Багдад. Сабах рекъл:

— Ще препусна напред да съобщя на хората радостната вест!

Така и сторил. Разгласил новината, наизлязло мало и голямо с дайрета и със зурли. Появила се и Када Факан. Всички говорели само за Кан Макан.

— Нека той да ни бъде цар, султан да ни бъде Кан Макан! Нека наследи царството на дядо си!

А Салсан отишъл при Нузхат аз-Заман.

— Чувам, че всички твои поданици неспирно хвалят племенника ми Кан Макан! — рекла тя.

— Едно е да чуеш, друго е да видиш! — казал Салсан. — Аз пък го видях и не ми се стори чак толкова съвършен! Хората са като папагалите и се влияят един от друг! Но кой владетел би се примирил и кой цар би се съгласил да предаде властта си на един незначителен сирак?

— Какво си намислил? — попитала Нузхат аз-Заман.

— Намислил съм да го убия!

— Ако към чуждите коварството е непростим грях, то към своите е недопустим позор! — казала му Нузхат аз-Заман. — Най-добре е да му дадеш Када Факан за жена! Чуй какво е казано в прастари времена:

Ако на власт съдбата другиго издигне,

а тебе пък, достойния, немилост те постигне,

зли мисли, спотаени в сърцето, разпъди

и непременно властникът ще те възнагради!

        Но за доброто сторено недей да разтръбяваш,

        постъпиш ли така, ти сам се принизяваш!

От булката в харема, знам, и по-красиви има,

но на съдбата тя е избраница любима!

Но Салсан бил твърдо решен да погуби Кан Макан. Замислил се как да го стори, и измислил — чрез вярната робиня Бакун, изкусна в козните и сплетните! Тя била истинска вещица, лукава до мозъка на костите си. Бакун била отгледала Кан Макан и Када Факан и затова Кан Макан я обичал и й се доверявал.

Цар Салсан пратил да я повикат, разказал й какво е наумил, и й заповядал да убие младежа, като й обещал щедра награда.

— Ще изпълня заповедта ти, благодетелю, но преди това искам да ми дадеш един ханджар, намазан с отрова! С останалото ще се заема аз! — отговорила тя.

Салсан заповядал да й донесат ханджар. Робинята се запътила към Кан Макан, който седял замечтан за принцеса Када Факан.

— За среща час вече настъпи, отлетяха дните на разлъката! — рекла робинята.

— Как е Када Факан? — попитал младежът.

— Всецяло е погълната от любов към теб! — отвърнала Бакун и добавила: — Тази нощ ще будувам край теб! Ще ти разказвам приказки за влюбени и ще те забавлявам!

Седнала до него със скрит под дрехата ханджар и ето какво му разказала: