Хиляда и една нощ (199)

Приказка за Дамра бен Мугира, разказана от Хусеин ал-Халиа на Харун ар-Рашид

Разказват също, царю честити, че една вечер халиф Харун ар-Рашид изпратил да му извикат Хусеин Халиа и му наредил:

— Разкажи ми нещо, Халиа!

— Добре, повелителю на правоверните! — започнал разказа си Халиа.

* * *

Преди години отидох в Басра. Един ден излязох към Мирбад и ми стана много горещо. Прикрих се под козирката на голяма порта, като молех небето за дъжд. Изведнъж зърнах неволница — като клонка се поклаща, огън й очите пращат, веждите извити греят, бузите й руменеят, дрехата й е като рубин червена, кърпата й — райско зелена, на ръцете белотата бляска, две зърна под ризата припляскват, коремът й като платно нагънат, станът — строен и опънат, шията й — хартия белоснежна, цялата лъхти на мускус нежен, челото й — като полумесец бял и с къдрици — черен скъп корал. Бе разстроена и объркана, крачеше насам-натам. Поздравих я и тя ми отговори със смирен език, с пламък на мъка в очите.

— Господарке — рекох, — стар съм вече, от чужди краища съм, жаден съм! Ще наредиш ли да ми донесат вода!

— Бих ти дала, шейх, ала сега аз не мисля нито за вода, нито за храна! — отговори тя…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Халиа:

* * *

— А защо, да не си болна, господарке? — запитах я.

— Обичам човек, който не ме иска, желая някой, който не ме поглежда, а с цялата си душа се стремя към него! — отговори тя.

— А нима може да има мъж да не те иска?

— Да!

— Ти разказала ли си му за мъката си?

Тя дълбоко въздъхна, сълзи се посипаха от очите — сякаш роса падна върху роза — и изпя следния куплет:

Бяхме като клонки върху мощен ствол,

           сладости изпълваха всяка тяхна съчка…

Но се счупи с трясък единият клон

           и самичък вторият плаче и се мъчи…

— Извини ме — рекох, — но и аз като тебе съм бил от страсти измъчван! Виждаш ми се бледна, очите ти са разплакани, а това говори за страдание и любов! Как така той не иска да се докосне до тази любов? Какво ви раздели?

— Повелите на съдбата! — отговори тя и заразказва:

На празника Науруз поканих на гости няколко неволници от Басра. Сред тях бе една на име Сийран. Бе много привързана към мене. Като влезе, се нахвърли към мен така, че едва не ме събори със своите прегръдки и целувки. Ту тя ме закачаше, ту пък аз я закачах, ту тя бе отгоре ми, ту аз. И в тази игра ръката й неволно дръпна шнура на шалварите ми, те се развързаха и се смъкнаха надолу. И точно тогава той, моят възлюблен, влезе при нас, разгневи се, излезе, метна се на арабската си кобила и избяга…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Халиа:

* * *

— От три години, шейх — продължи разказа си девойката, — непрестанно го моля за прошка, а той не ме и поглежда! Нито вест ми е пратил, нито дума ми е казал…

— А стар ли е, млад ли е?

— Какво говориш? Той е като месец в пълнолуние, още брада не му е поникнала! — възкликна тя.

— Трябва да се запозная с него! Ще се опитам да ви събера! А как се казва?

— Казва се Дамра бен Мугира и дворецът му е в Мирбад — тя засука ръкавите на робата си и написа следното послание: „Господарю, отзови се на зова на сърцето! Съжалявам за проявеното лекомислие! Пиша ти тази молба за прошка и знам, че няма да отговориш! Най-голямото ми желание е да хвърля поглед към тебе, когато пресичаш улицата — тогава една мъртва душа се връща към живот! Господарю, не си ли болен за любов, за да ми отговориш, а аз ще бъда благодарна и покорна пред Аллаха! Мир на тебе!“

Отидох при Мохамед бен Сулейман, а там бе пълно с лични хора. Видях момъка, когото търсех. Наистина бе над всички по хубост и емирът го бе поставил до себе си. Уверих се, че е Дамра бен Мутира, отидох в Мирбад и застанах пред портите му. Ето че момъкът се появи. Скокнах насреща му, подадох му свитъка. Той го прочете и каза:

— Шейх, ние вече я сменихме! — извика някаква неволница с изпъкнала гръд, която крачеше кръшно и бързо, подаде й писмото и нареди: — Отговори й ти!

Тя го прочете, прежълтя и възкликна:

— Аллах да ти прости, шейх, за това, което си донесъл!

Нямаше какво да правя повече там и се върнах при първата неволница, като влачех нозе в праха.

— Какво ми носиш? — запита тя.

— Страх и отчаяние! — отговорих й.

Нареди да ми дадат петстотин динара и ме отпрати. Тръгнах си. Но тъй се случи, че след няколко дни минах от същото място. Видях пред портите на девойката няколко приятели на Дамра. Те я молеха да се върне при него, а тя отговаряше:

— За бога, лицето му не ща да видя!

Видях в ръцете й писмо, в което пишеше: „Господарке, бъди жалостива към мен, Аллах да продължи живота ти! Не мога да ти опиша с думи и частица от онова, което ми се случи след раздялата ни. Макар грехът да е твой, аз съм пример за неизпълнение на обет. Изневерих на любовта си, но Аллах ми помогна ти пак мене да избереш! Мир на тебе!“

Огледах донесените дарове — те струваха поне трийсет хиляди динара… След време разбрах, че Дамра я взел за жена…