Хиляда и една нощ (212)

Приказка за търговеца Масрур и възлюблената му Зейн ал-Мауасиф

Разправят също, царю честити, че в далечни времена, които вече никой не помни, живял търговец на име Масрур. Бил един от най-личните хора на времето си, имал много пари и висок сан. Обичал да се разхожда из градините и полята и да се заглежда в хубавите жени.

Една вечер видял насън, че се намира в много хубава градина и в нея има четири птици. Едната била гълъбица, бяла като излъскано сребро. Харесала му тази гълъбица, но над него се спуснала голяма хищна птица, която я грабнала от ръката му. Изплашил се Масрур, стреснал се, до сутринта търкал зачервените си очи, а когато се съмнало, си помислил: „Я да отида при някой, който да ми разтълкува този сън“. Речено-сторено, така и направил…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур тръгнал да търси някой да му разтълкува съня. Не намерил никого и решил да се върне у дома. Дошло му на ум да надзърне на връщане в дома на един търговец, който бил голям богаташ. Тогава до слуха му достигнало гласче нежно, излитащо от сърце тъжно, което редяло следната песен:

Ветрецът свеж ме лъхна и следата

остави в мен болезнен аромата

                на своя дъх… За миг поспря, прошепна:

                „Сълза пониква, щом душа се сепне!“

О, ветре, нежен, ти кажи, за бога,

как да изчезне тихата тревога,

                със млад сръндак кога ще слея устни

                така, че никога да го не пусна?…

Масрур надникнал през портата и видял хубава градина. В дъното била опъната червена шатра от коприна, обшита с бисери и скъпоценни камъни, под сянката й — четири девойки. Едната била минала четиринайсетте, но още не била достигнала петнайсетте, имала лице на кръгла месечина, с очи — черна лъскава коприна, вежди по средата събрани, устица — пръстенът на Сулейман, зъби — бисери, хубост, която грабва умовете, стройна снага под дрехата просветва. Масрур влязъл в градината и спрял пред шатрата. Девойката вдигнала поглед към него. Той я поздравил, тя му отговорила, а гласът й бил от нежен по-нежен. Оглеждал я той, съзерцавал я, изгубил ума и дума, сърцето му престанало да бие. После погледнал самата градина — навсякъде цъфтели жасмини, момина сълза, рози, портокали и всичко, което има благоухание. Дърветата били натежали с плодове, в клоните пеели безброй птици, гълъби и гургулици, славеи и кеклици, всяка омайвала с гласа си, но гласът на девойката омайвал самите тях.

— Човече! — заговорила девойката. — Кой те доведе в този дом — нито е твой, нито на твои съседи, нито на бащини ти съседи, а си влязъл без позволението на стопанина му!

— Господарке — отговорил той. — Видях тази градина, привлякоха ме пищната й зеленина, ароматът на цветята й и песента на птиците й! Влязох да я видя и ще си продължа пътя!

— Добре си дошъл тогава! — рекла тя.

Търговецът Масрур се загледал в рядката й прелест, замаял се, объркали го и красотата на градината, и песента на птиците, той се смутил и заредил следните стихове:

От прелести събрана е луната

от бога, вятъра и от душата,

                от мъката, от розата бодлива,

                която чезне в аромати дивни

на пищната градина, и наднича

през вейките, и чува как притичват

                и пеят, и лудуват пойни птици —

там гълъб се надпява с гургулица,

                а славей подлудява с тъжна песен —

за тези трели и светът е тесен!

                Душата ми се люшка и вълнува —

                пиян ли съм, или пък сън сънувам?

Девойката, която се казвала Зейн ал-Мауасиф, го слушала и Масрур усещал, че погледът й го кара да потръпва. Когато свършил, тя му отговорила със следните стихове:

Не се надявай да получиш, което тъй желаеш!

Желанията пресечи — те приближават края!

Молитвите си зарови във гроб дълбок в земята —

        обикнал си не мене ти, а моето богатство!

        Все пак душата ми лудува за обич зажадняла,

но тъй ме плашат твойте думи, които ме забяват!

Масрур замълчал, а наум си рекъл: „Търпението беля не носи!“ Така стояли до мръкване. Опънали трапеза, а на нея — всякакви гозби от пъдпъдъци, пилета, гълъби и телешко. Яли, що яли — наситили се. Донесли ибрици, измили ръцете си. Тя наредила да донесат свещниците с камфоровите свещи. Когато ги донесли, рекла:

— За бога, тази вечер нещо съм притеснена!

— Аллах да отпусне сърцето ти! — възкликнал Масрур. — Нека мъката ти да изчезне!

— Ей, Масрур! — рекла тя. — Аз зная да играя шах, а ти?

— Знам! — отговорил той.

Отворила тя пред него шахматна дъска — била от абанос, инкрустирана със слонова кост, первазите й били от чисто злато, а фигурите — от бисери и якути…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур погледнал шаха и се смутил от красотата му, а Зейн ал-Мауасиф се обърнала към него:

— С кои фигури ще играеш — с червените или с белите?

— Господарке на хубостта! — рекъл Масрур. — Вземи ти червените, че са по-хубави и по ти отиват, а на мене остави белите!

— Съгласна съм! — рекла тя, взела червените, наредила ги срещу белите и фигурите тръгнали през полетата.

Масрур гледал краищата на пръстите й — те били бели като бяло тесто, чудил се на красотата им, на нежността в движенията им. Тя го погледнала и рекла:

— Ей, Масрур не се чуди, не се май, успокой се и играй!

— Как да се успокоя, хубавице! — отговорил той. — Ти луната затъмняваш, но на влюбен душата не успокояваш!

И докато говорел, тя рекла:

— Шах!… И — мат! — така Зейн ал-Мауасиф го победила, но и разбрала, че той е влюбен в нея до полуда. Тогава му рекла: — Ще играя с тебе, Масрур, но ти трябва да ми покажеш, че поне малко разбираш от тази игра! И ми се закълни, и аз ще ти се закълна, че никога един от нас няма да измами другия! — двамата се заклели един на друг и тя рекла: — Хайде, Масрур! Ако те бия — ще ми платиш сто динара, а ако ме биеш — нищо няма да ти дам!

Той си помислил, че може да я победи, но рекъл:

— Виждам, господарке, че в тази игра си по-добра от мене!

— Е, благодаря ти за тези думи! — рекла тя.

Отново двамата заиграли, пешките се занадпреварвали, офицерите тръгнали в диагонали и ги заобикаляли, топовете тях пък спирали, конете напред заподскачали. Зейн ал-Мауасиф имала на главата си диадема от синя коприна, тя я отметнала, косата й се пръснала на раменете, тя запретнала ръкави до лакът и ръцете й били сякаш излети от светлина. Взела някаква червена фигура и рекла:

— Внимавай де!

Объркал се Масрур, не виждал фигурите, а само нейната хубост, смущавал се и хванал една от червените фигури.

— Ей, Масрур! — викнала му тя. — Я ела на себе си! Червените са моите, белите са твоите!

— Абе който и да те види, не може да не изгуби ума си! — възкликнал Масрур.

Тя му дала червените си фигури, заиграла с белите, но и с тях го победила. Играта продължавала, тя все го побеждавала и всеки път той й плащал по сто динара. Вече се съмнало, а не бил победил нито веднъж. Неочаквано се изправил и тя го запитала:

— Какво искаш, Масрур?

— Ще отида вкъщи! — отговорил той. — Ще си донеса парите, пък дано си постигна мечтите!

— Прави каквото щеш! — рекла тя. — Щом не искаш да спреш…

Масрур донесъл всички пари, които му били останали. Отново заиграли, а тя все го биела, а той не могъл да надделее нито веднъж. Играта продължила три дни и тя прибрала накрая всичките му пари и го запитала:

— Искаш ли още нещо, Масрур?

— Искам да играя за моя дюкян за благовония! — отговорил той. — Той струва петстотин динара!

— Аха, точно колкото за пет игри!

Пак заиграли — и тя пак победила. После Масрур заложил своите неволници, нивите си, градините си, къщите си — и тя му взела всичко, което притежавал.

— Остана ли ти още нещо за залагане? — запитала го тя.

— За бога, нямам вече нищо! — възкликнал той.

— Слушай, Масрур, което започва с добро, не може да завърши със зло! Но щом се оплакваш — взимай си имането и си върви! Аз ще намеря сили да те изтръгна от сърцето си!

— За бога, не бива да съдиш така! — възкликнал Масрур. — Пък ако искаш душата ми, няма да спечелиш много, защото тя и така обича само тебе!

— Добре! — рекла тя. — Щом е така, доведи кадията и свидетелите и припиши на мое име всичко, което притежаваш — и пари, и имоти!

— Дадено! — викнал Масрур, отишъл при кадията и свидетелите и ги довел при нея.

— Пиши — рекла тя, — че имотите на Масрур заедно с наложниците и с всичко, което притежава, стават собственост на Зейн ал-Мауасиф на такава и такава цена!

Написал всичко кадията, разписали се свидетелите отдолу и Зейн ал-Мауасиф взела хартията в ръка…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така всичко, което притежавал Масрур, станало собственост на Зейн ал-Мауасиф. Тогава тя се обърнала към него:

— Е, Масрур, сега вече можеш да си ходиш, откъдето си дошъл!

А неволницата й Хабуб го изгледала и рекла:

— Пък сега и да съчиниш някоя песничка за шахмата!

И Масрур занареждал следните стихове:

Ти беше с мене, време, и изтече!

                Благодаря ти! Аз в игра загубих

заради поглед на девойка нежна

                със красота невиждана, нечута!

Стрели студени този взор изсипа,

                като войска могъща се изляха

червени, бели, конници и свита…

                В началото отправи ми заплаха,

а после ме остави да погина

                на нощите смолисти в тъмнината…

И белите дори не ме спасиха!

                И сълзите се лееха… Крещях аз,

на всички топове и офицери,

                предавах се… И пак ги пренареждах…

Тя избора ми даде… Не намерих

                аз сили за победа… И навеждах

глава пред бялата съдба разбита.

                Червените във пръстите й нежни

събаряха отбраната прикрита

                и рухваше като вълна безбрежна…

О, огън във сърцето, скръб и мъка!

                Как да полегна до това момиче!

Сърцето ми гори… Но не оплаквам

                имоти и пари… Аз поглед искам!

Съдбата обичта не притъпява,

                обърквам се, обхваща ме уплаха…

„Защо си изумен?“ — ме питаш… Казвам,

че виното пиян не отрезвява…

                В забрава мисли заковах в снагата,

те тъй тежат… Те сякаш са от камък…

                Желае да я присвои душата

в прегръдките без страх и с много пламък!

                Сърцето ми желае да се слее

със нейното — дори да дойде краят!

                Ще се роди ли този миг лелеян,

или в море от мъка ще се давя?

                Сърцето ми не мисли за имоти

скръбта към тъжната съдба го води!…

Зейн ал-Мауасиф се учудила на красноречието му в тази песен и рекла:

— Откажи се от тези лудости, Масрур, и кротко си върви по пътя! Спечелих имота ти на шах, а ти не постигна своето!

— Господарке! — рекъл й Масрур. — Поискай от мен каквото щеш, и ще го имаш! Ще го донеса начаса и ще го сложа пред нозете ти!

— Ама нали никакви пари не ти останаха, Масрур?

— Това не е краят на надеждите ми! Аз ако нямам — има други мъже, които ще ми помогнат!

— Искам от тебе четири меха със суров мускус, четири оки с благовония, четири ратла с амбра, четири хиляди динара, четиристотин отрязъка от везана царска коприна! Донесеш ли ми всичко това — ще полегна с тебе!

— О, затъмняваща луната, че от това по-лесно няма! — отвърнал Масрур и тръгнал да търси каквото му била поръчала.

Зейн ал-Мауасиф изпратила подире му неволницата си Хабуб, за да види тя колко струва той пред хората, с които се хвали. Но както си вървял, нещо го подтикнало да се обърне. Видял Хабуб зад себе си, спрял се тя да го настигне и я запитал:

— Ти накъде си тръгнала, Хабуб?

— Господарката ме прати подире ти за това и това… — отговорила тя и му казала какво й била заръчала Зейн ал-Мауасиф.

— За бога, Хабуб! — възкликнал той. — Та аз вече наистина си нямам нищичко! Но малко ли обещания остават неизпълнени, а любовта остава задълго!

— Слушай, Масрур, успокой се! — рекла тя. — За бога, дано аз помогна вие да се съберете завинаги! — оставила го, върнала се бързо при господарката си и възкликнала: — За бога, господарке, това е мъж уважаван и почитан сред хората, всички слушат думата му!

— Човек не може да измами пред погледа на Аллаха! — рекла господарката й. — Този човек не срещна при нас добро сърце — ние прибрахме всичко, което той притежаваше! Ако не помогна за бъдещето му, взаимните ни чувства ще бъдат погребани!

— Господарке! — рекла Хабуб. — Ти взе парите му, но нима от това се чувстваш по-добре? Имаш само мене и неволницата Сукуб! Мисля, че ще е добре да ни пратиш да го викнем, после да бъдеш нежна към него! Направи го — пък каквото било писано!

Зейн ал-Мауасиф поискала дивит и перо и написала следните стихове:

Ела, Масрур, и нищо не търси —

сред подлеци с пари не се мърси!

                Ела, преди да е дошла нощта!

                Пияна бях, но върна се умът!

И колкото имоти си ми дал,

ще ти ги върна даже с двоен дял!

                Ти беше кротък, смел и търпелив,

                по бузи огън пламваше свенлив!

Побързай, мили, и не се бави,

търпението си възнагради!

                Пък близките дано не разберат,

                че с мъж любим полегнах първи път!…

Сгънала писмото, дала го на Хабуб, тя се затичала към Масрур и го намерила да реди думите на поета:

Зефирът лек душата ми разкъсва,

от нея се страдание разпръсва,

                сълзи се сипят… И не ще успея

                да стигна сънищата и мечтите!

Неверен идол от върха ме смъкна

                и тази песен ми не стопля дните,

а само нови скърби текват, пръкват…

                Тъй дълги пак са нощните предели —

                скръбта в сърцето пак боде, боде ли…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хабуб чула песента на Масрур и почукала. Станал той и й отворил, тя влязла, подала му писмото и рекла:

— Господарю! В това писмо има нещо, което плаче за отговор, пък ти си умен човек — ще отговориш!

И Масрур заредил следните стихове:

Писмо дойде — и то ме тъй зарадва!

          Разбрах все пак — надеждата се стресна!

В ръка поех го, мъката удавих —

          на обич бисерът във него блесна!

Прочел го той и написал отговор. Дал го на Хабуб, тя го взела и го занесла на Зейн ал-Мауасиф. Започнала да описва прелестите на Масрур, да възхвалява благородството му — с една дума, станала негова съобщница.

— Слушай, Хабуб! — рекла Зейн ал-Мауасиф. — А не закъснява ли той да се върне пак при нас?

— Успокой се, скоро ще дойде! — отвърнала й Хабуб.

И още не била изрекла думите си, когато Масрур почукал на портата. Отворила му Хабуб, въвела го при господарката си, сложила го да седне до нея. Тя се понаместила до него и рекла на Хабуб:

— Донеси ми най-хубавата дреха!

Скокнала Хабуб, донесла на Масрур позлатена дреха. Зейн ал-Мауасиф я разтворила пред него, после я метнала на гърба му. Сетне Хабуб разгърнала и пред господарката си една прекрасна дреха, поставила на главата й диадема със свежи бисери, завързала над нея копринена лента, обшита с бисери, якути и изумруди, оправила къдриците около слепоочията така, че да са над лентата, втъкнала във всяка къдрица по един червен рубин в рамка от излъскано злато, подредила косите й, черни като тъмна нощ, окадила с кандило, пълно с аромат на мускус и амбра, и накрая рекла:

— Аллах да те пази от зло око, господарке!

Зейн ал-Мауасиф се изправила, застъпвала наперено, завъртяла се, а неволницата й заредила следния красноречив стих:

Тополата със своя стан пред нея се срамува

   и кой я види, той забравя това дърво тъй чудно

прекрасно… В черните коси луната се загубва,

   тя като слънце я погубва, когато твари буди…

Благословен е онзи, който се дави в хубост чудна,

   тя жива е, ала пък той самин си се погубва…

Благодарила й Зейн ал-Мауасиф, обърнала се към Масрур, а той скочил на крака и възкликнал:

— Сърцето ми не сбърка! Не е обикновена мома тя, а райска невеста — хурия!

Поканила го девойката на трапезата. Хапнали, пийнали, веселили се, попели. Вдигнали трапезата с ястията, донесли трапезата с вината, чашите се завъртели, душите им залудели.

— Слушай, Масрур! — рекла тя. — Всеки, чието тяло е облагородено с нашите благовония, който е вкусил от нашия хляб и нашата сол, той е вече един от нас! Аз ще ти върна имотите и всичко, което взех!

— Господарке! — възразил Масрур. — Грешиш! Дал съм ти клетва и ако я наруша, ще изляза от тук и ще стана мюсюлманин!

— Масрур — рекла Зейн ал-Мауасиф, — дойде време да се доближим един до друг и да станем едно цяло! Но за да е обичта ни наистина възвишена, съчини поема, чието съдържание да ни възхити безпределно!

И Масрур заредил следната поема:

Тя ме плени… В сърцето пламна огън,

                  че среща идва и раздяла свършва…

Любов гореща гони ме… За бога,

                  така привлича ме снагата кръшна!

Извити като рог красиви вежди,

                  в очите черни гръм е всеки поглед!

Пред младостта й свежа се привеждам,

                  а пък сълзата за любов говори!

Намерих я в градина край реката,

                  лицето й луната затъмнява…

Със страх пред тази хубост непозната

                  аз спрях се, гледах, без да я задявам.

Тя заговори тихо и учтиво,

                  а думите й — бисер огърлица!

Аз пък реших, от страст обхванат дива,

                  да заговоря дръзко и открито!

„и толкова ли прост си?“ — тя запита.

                  "Защо обиждаш? — дръзко аз запитах. —

О, приеми ме — роб на обич — идвам,

                  о, залюби ме — утре брачен свитък

със тебе ще подпишем!"… Тя разбра ме

                  и рече: „Боже, всемогъщ създател,

обречена съм аз да съм еврейка,

                  но християнин ти защо ми прати?

Как мислиш да се съберем тогава?

                  Не може обич между двете вери!

Нали и двамата ще съжаляват,

                  че всеки ще е с вярата — неверник!

Но любовта и верите надвива,

                  и богът ти, и моят са презрени!

В Христос кълнеш се — тайната да скрие,

                  и правиш го с дълбоко убеждение!

Аз с вярата на Тората кълна се

                  във отговор на клетвата за верност!“

Запитах я за името. Тя каза:

                  "Зейн ал-Мауасиф — непристъпна крепост!"

„Съдба до смърт, Зейн ал-Мауасиф, скъпа,

                  душата ми от обич се разкъсва!

Аз зърнах под воала красотата

                  и в чувства страстни като в гроб потънах.

Сега остава тайно да оплаквам

                  съдбата си!“ Тя нежно се усмихна,

сърцето със душата ми разбра я,

                  ръка протегна и от сън ме вдигна,

и вятърът донесе аромата

                  на пръстите й в мускус натопени,

той ме окъпа, без да търси плата,

                  и като вино влезе в празни вени.

И като клона кичест на топола

                  тя се наведе… Здраво хванах клона

и двамата се сливахме на воля

                  в целувки сладки, дълги, неуморни…

Тъй хубав е светът пред всеки влюбен,

                  поставил се с любов под твойта воля!…

Но утрото дойде и лъч учуден

                  надникна и се дръпна… С мъка, болен

сбогувам се… И виждам пак сълзата

                  в очите й превръща се на ручей…

Бях в рая… Помня клетвата позната…

                  И тази нощ… И страстите безумни…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зейн ал-Мауасиф плеснала с ръце и възкликнала:

— Масрур, няма по-добър мъж от тебе! Нека погинат всичките ти врагове!

Влязла в покоите си и го викнала при себе си. Последвал я той, прегърнал я, притиснал я към себе си, целунал я и накрая получил онова, което си мислел, че никога няма да стане. Щастлив бил от този дар и от огромната сладост. А после тя му рекла:

— Масрур, за тебе по мене вече няма нищо забранено, а у мене остана нещо от тебе! Сега вече сме възлюблени! — тя му върнала всичко, което била взела от него, и запитала: — Масрур, а ти имаш ли градина да дойда в нея и да се срещнем пак там?

— Да, имам градина и няма друга като нея! — отговорил той.

Прибрал се у дома, наредил на неволниците си да приготвят много гозби, да подредят голяма и богата трапеза като за най-видни гости, а после пратил да поканят Зейн ал-Мауасиф. Дошла тя с двете си неволници, яли двамата, пили и се веселили, въртяла се чашата помежду им, отпуснали се душите им и се любили до безкрайност.

— Масрур! — рекла тя. — Измислих нежна песен и искам да ти я изпея с уд!

Взела уда в ръка, настроила струните, дръпнала ги, зазвучала нежна мелодия и тя запяла:

Потъвам в трепет с тези звуци нежни…

Зората ни очисти в нова свежест…

                Разкри се чиста, влюбена душата,

                страстта прикри срама ни пред зората!

Пиянството чертите освежава,

                те като слънце след луна изгряват,

а вечерта ни носи нова радост —

                тя сивотата мъртва затъмнява…

Свършила песента си и рекла:

— Изпей ми сега, Масрур, някоя от твоите песни, докато си хапваме от сладките плодове!

И той изпял следния куплет:

Луната върти се над нашата радост,

                в градината удът въздишки извлича,

звездите ни гледат — и буйната младост

                на изящните вейки към теб ме привлича…

— Щом толкова цениш нашата любов, изпей ни песен за онова, което се случи между нас! — рекла тя.

И Масрур заредил следната поема:

Поспри и разказа послушай

за любовта ми как се случи!

        Как ме обсипа със стрели,

        как нежен взор ме покори,

как омагьоса ме страстта

и не помогна хитростта,

        как като огън буен лумна —

        пред меча остър паднах шумно!

В красива зърнах я градина

и поздравих я, като минах.

        На поздрава ми отговори —

        снагата кръшна стан разтвори.

„Ти как се казваш?“ — питах аз

пред красотата и в захлас.

        „Зейн ал-Мауасиф!“ — отговори.

        Помислих — името безспорно

        на красотата отговори!

И в миг страстта се разбушува —

мъж като мене колко струва!

        Тя рече: „Нещо ми шепти,

        че скришом ме желаеш ти!

Затуй пари ти наброи ми —

и повече от туй, що имам!

        От тебе дрехи искам скъпи —

        в коприни цял живот да стъпвам!

И мускус — четвърт дай кантар,

той за нощта ни ще е дар!

        Ахати, бисери, рубини —

        да им се чуди, който мине,

платина, злато и брилянти

да бляскат в нощите омайни!“

        Аз проявих безкрай търпение

        и съчетах го с много рвение.

Тя ме покани в свойта стая —

получих всичко най-накрая!

        Ако ме някой укори,

        ще кажа аз: Човече, спри!

Виж й косите — като нощ,

виж погледа й — остър нож,

        на бузи розата цъфти,

        в очите пламък чист пламти,

клепачът й е като меч,

от там наднича смел стрелец,

        устата лъха с аромат

        на старо вино и мускат,

във нея — бяла огърлица

от бисери блестящи, чисти,

        а шията — като газела,

        източена и безпределна,

гърдите — мрамор сякаш бял,

на тях — зрънца от твърд метал,

        магия е снагата тънка,

        коремът — гънка подир гънка,

под него — сладост неизпита,

надежди там безброй са скрити,

        тя се разцепва и повдига —

        там царски трон щастлив се вдига!

Тя властно сякаш призовава

връз него тяло да изправя,

        между колони две прекрасни

        да се кача със лудост страстна!

Аз още нещо ще опиша —

ще слушат, без дори да дишат

        мъжете… Крайчец се подава —

        той амулет за страст остава,

между камилски устни свити

око червено там е скрито…

        И стигнеш ли до него там,

        обхванат в безпокоен плам,

ще те посрещне то горещо,

възрадвано от тази среща,

        ще се разтвори доброволно —

        напразно храброст търсиш волна!

Понякога пък те посреща

с брадата мека и гореща,

        тя не отблъсва, а те мами

        със удоволствия отбрани!

В Зейн ал-Мауасиф то така е —

и съвършено, и безкрайно!

        Дойдох при нея вечерта,

        получих пълна сладостта!

Нощта отхвърли си покрова —

ще чакам пак нощта ни нова!

        Най-хубавата беше нощ

        в живота ми, но като с нож

отсече я за миг зората…

Пак черен поглед искри мята…

        О, светлина на тез очи,

        ела ми пак — и замълчи!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур завършил поемата си, а Зейн ал-Мауасиф се оживила и рекла:

— Хайде, Масрур, съмна се вече! Нека си запазим аромата от спомена и да не допуснем да се опозорим!

Изпратил я до дома й. После се върнал в дюкяна си, като си мислел за нея. Когато слънцето си спуснало на запад и осветило с червен цвят дюкяна му, той приготвил скъпоценен дар, занесъл й го и пак седнал до нея. Така в течение на няколко дни двамата си живели спокоен и благодатен живот.

Но ето че един ден тя получила писмо от мъжа си, че скоро щял да се завърне. „Аллах да не го запази! — помислила си тя. — Щом си дойде, бял ден вече няма да видим!“ И когато при нея дошъл Масрур и приседнал както обикновено да си поговорят, тя му рекла:

— Получих писмо от мъжа си, Масрур! Съобщава ми, че скоро щял да се върне от път!

— Не знам какво ще стане! — отговорил той. — Но ти ми разкажи за нравите на мъжа си! Знам, че си една от най-умните и най-хитри жени! Ти така можеш да мамиш, както никой мъж не би успял!

— Труден човек е той! — отговорила тя. — Много е ревнив към всички, които са в дома му! Но когато се върне от път, иди и купи от него някое и друго благовоние! Наминавай по-честичко към него, каквото и да каже — съгласявай се, пък току-виж сме го измамили!

Когато съпругът на Зейн ал-Мауасиф се върнал у дома, тя се престорила, че се радва. Той изгледал лицето й и забелязал, че е побледняло — а тя си била измила страните с шафран, за да започне с женските си хитрости. Запитал я как е, а тя му рекла:

— Докато те нямаше, сърцето ми мисли непрекъснато само за теб! Поне да имаше някой приятел или другар, който да стопля мъката в душата ми, нямаше толкова да ми бъде трудно! За бога, господарю, не тръгвай, без да ми оставиш някой другар, който да ми носи вести от тебе!

— За бога, съветът ти е благоразумен! — отговорил съпругът й. — Твоят живот е всичко за мене и ще бъде точно както ти го пожелаеш!

Изнесъл той това-онова за продан в дюкяна си, отворил го — ето го и Масрур! Влязъл, поздравил го, седнал до него, заговорил му с мили думи, после извадил кесия, изсипал я, затъркаляли се златните динари, бутнал ги той към него и рекъл:

— Дай ми благовония от няколко вида за тези динари, за да ги продавам в моя дюкян!

— Дадено! — отговорил съпругът и му дал каквото поискал.

Така започнал Масрур да наминава към него ден след ден, мъжът на Зейн ал-Мауасиф все повече го харесвал и веднъж казал:

— Търся човек, с когото заедно да въртим търговия!

— И аз търся човек, с когото заедно да въртим търговия! — възкликнал Масрур. — Баща ми бе търговец в Йемен, остави ми много пари, но се боя да не се стопят, ако не се въртят!

— Искаш ли да ми бъдеш съдружник и другар? Ще те науча как се прави алъш-вериш!

— С най-голямо удоволствие! — възкликнал Масрур.

Повел го със себе си търговецът, отвел го у дома си, оставил го да изчака в преддверието, влязъл при жена си и й рекъл:

— Намерих си другар и го поканих на гости! Покажи му най-доброто от гостоприемството си!

Зарадвала се Зейн ал-Мауасиф — разбрала, че става дума за Масрур. Подредила богата трапеза, приготвила най-хубави гозби, радвала се, че нещата ще се подредят. Когато Масрур влязъл в стаята, нейният съпруг й наредил:

— Излез пред него, поклони му се и му кажи: „Твоето идване ни направи щастливи!“

А Зейн ал-Мауасиф му се разгневила и викнала:

— Пращаш ме при непознат мъж, чужд човек! За бога, на парчета ме режи, но няма да отида!

— А защо се притесняваш от него? — запитал мъжът й. — Той е християнин, ние сме евреи — ставаме само приятели!

— Не ми се ще да се появявам пред чужд човек, когото нито съм виждала, нито съм чувала! — отсякла тя.

Мъжът дълго я убеждавал, докато накрая тя покрила лицето си, взела храната, влязла при Масрур и го поздравила, а той бил забил поглед в земята като засрамен. Хапнали си тримата до насита, вдигнали трапезата, заприказвали се. Зейн ал-Мауасиф седяла лице срещу лице с Масрур, тя го гледала и той я гледал.

Вечерта както обикновено жената сложила на мъжа си вечеря. А у дома си той имал птиче славейче. Щом сядал да се храни, то долитало, за да си хапне с него, и размахвало крилца над главата му. Но по време на отсъствието му това птиче вече било свикнало с Масрур. Сега него го нямало, там бил истинският му стопанин, то не го познало и не долетяло при него. Замислил се стопанинът какво ли се е случило с птичето му, докато той бил далеч.

А и Зейн ал-Мауасиф не спяла, през цялото време все за Масрур мислела. Така минала една нощ, две, та и три. На четвъртата той се събудил около полунощ, чул я да бълнува нещо насън — уж била в прегръдките му, а споменавала Масрур. Не й казал евреинът какво чул, спотаил го. Щом се съмнало, отишъл в дюкяна си. Пристигнал и християнинът! Поздравил го той, евреинът отговорил на поздрава му и рекъл:

— Здравей, братко! Много исках да те видя!…

Двамата седнали да си поговорят…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по едно време евреинът рекъл на Масрур:

— Хайде, братко, да отидем до вкъщи и да се договорим как ще се побратимяваме!

Евреинът избързал напред, за да съобщи на жена си, че Масрур е дошъл и че двамата са решили заедно да въртят търговия и да се побратимят.

— Приготви ни хубава вечеря! — наредил й той. — Трябва да дойдеш и да видиш как ще се побратимяваме!

— За бога, не ме води пак при този чужд човек! — помолила тя. — Какво ще правя и аз при него?

Той нищо не казал и наредил на слугите да сложат ядене и пиене. Свирнал на славейчето, а то кацнало върху чалмата на Масрур и не познало господаря си. Вдигнал евреинът поглед, погледнал към жена си и забелязал, че тя зад гърба му намига на християнина и му прави знаци. Убедил се, че го мами, но премълчал и рекъл:

— Господине, нека извикам братовчедите си да присъстват на побратимяването ни!

— Добре, щом така си намислил! — съгласил се Масрур.

Съпругът на Зейн ал-Мауасиф излязъл навън и спрял в съседната стая. На стената имало процеп, който гледал към двамата. Той долепил око до процепа да види какво ще правят, а те дори не си спомняли за него. По едно време Зейн ал-Мауасиф запитала слугинята си Сукуб:

— Къде отиде господарят ти?

— Каза, че излиза от къщи! — отговорила тя.

— Затвори вратата! Спусни желязното мандало и не му отваряй, колкото и да чука, преди да ме предупредиш!

А мъжът й наблюдавал през процепа какво ще правят. Взела Зейн ал-Мауасиф чаша, оплакнала я с розова вода и разтворен мускус и отишла при Масрур. Той се надигнал, прегърнал я и възкликнал:

— За бога, ти си по-сладка от всяко друго питие!

Тя му наляла вино, после той й налял. Тя го напръскала с розова вода от главата до петите, така, че цялата стая се изпълнила с аромат. А мъжът й ги гледал и сърцето му се изпълнило с гняв, обхванала го велика ревност. Тръгнал към вратата — тя била затворена. Той заудрял по нея.

— Господарке! — викнала слугинята. — Господарят се върна!

— Отвори му! Дано бог не ми го връща повече жив!

Отворила Сукуб и той й викнал:

— Ти защо си заключила вратата?

— Така правим, когато те няма! — отговорила тя. — Държим я все заключена, не я отваряме ни денем, ни нощем!

Влязъл евреинът при Масрур, но скрил от него какво е видял, и му предложил:

— Слушай, Масрур, хайде да оставим побратимяването за друг път!

— Твоя воля! — отвърнал момъкът и се прибрал у дома.

А мъжът на Зейн ал-Мауасиф все си мислел какво да предприеме. Главата му се замаяла от размисли, той си рекъл: „Дори славеят ми не ме позна, а възлюблената ми затвори вратата под носа ми, за да се прегърне начаса с друг!“ И в силен гняв занареждал следните стихове:

Живя Масрур блажени времена,

          със сладости преливаха му дните,

но се разпали ревност от деня,

          когато свършиха се мигове честити!

Съдбата хубави черти изтри,

          а аз не мога все да ги забравя!

Тъй нежни бяха нейните очи,

          как тънех в сладостта им до забрава!

Как страстно ми засмукваше плътта,

          как в бели зъби пиех старо вино!

Дори и славейчето отлетя,

          към други се привърза то, невинно!

Какво видяха моите очи?

          Каквото бе — не ще го вече бъде!

О, боже, пръскаш мрак, но и лъчи!

          Щом съдиш — и халифи даже съдиш!

Да правят двамата каквото си мечтаят,

          но бъдещето си не ще узнаят!…

Чула Зейн ал-Мауасиф стиховете, цялата затреперила, побледняла и запитала слугинята си:

— Чу ли стиховете му?

— Цял живот не съм чувала подобни стихове! — отговорила й тя.

А съпругът на Зейн ал-Мауасиф започнал да разпродава всичко, което притежавал, и си мислел: „Ще я махна от тук!“ Разпродал имотите си, написал едно фалшиво писмо и й го прочел — в него се твърдяло, че е от братовчедите му и че те го канели да им гостува заедно с жена си.

— И колко време ще живеем с тях? — запитала го тя.

— Дванайсет дни! — отговорил той.

— А да взема ли със себе си някои слугини?

— Вземи Хабуб и Сукуб, ала остави Хатуб! — отговорил той.

Приготвили красив хаудадж и той настоял тя да пътува в него. Зейн ал-Мауасиф изпратила вест на Масрур, че договорената им среща няма да се състои. „Няма да дойда!“, му съобщила тя. „Той измисли хитрост, за да ни отдалечи един от друг. Не забравяй нашите клетви! Боя се от отмъщението му!“ Съпругът й готвел всичко за път, а тя плачела, не намирала покой ни денем, ни нощем.

Когато разбрала, че нищо няма да го спре, Зейн ал-Мауасиф събрала всичките си вещи и ги оставила на сестра си. Разказала й за всичко, което се било случило, и се сбогувала с нея. Мъжът й вече бил докарал няколко камили и ги товарел. Той избрал за нея най-хубавото животно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато видяла, че мъжът й вече е натоварил камилите, Зейн ал-Мауасиф отишла при външната врата на къщата и написала върху нея следните стихове:

О, хубав дом! Дойде му вече краят!

Обичаща до любещ до забрава

          писмо му пише страстно за тъгата,

          за сладостта, стопена с времената…

А обичта ми още ме гори,

пак спомням си любимите черти

          и времето в забрава, упование,

          не знаеше ни мъки, ни страдания,

изтриващо и нощ, и ден… Но ето

че гарван чер се появи в небето…

          Без огън тук огнището оставям —

          сърце изпепелено там догаря…

Отишла при втората врата и записала там следните стихове:

Достигнеш ли вратата — погледни я…

Камилата върви… Врата, кажи му,

          че плача и си спомням нежни стъпки!

          Сълзите леят се… Невярно стъпвам…

Търпение зловещо не достига!

Със пепел ти главата посипи си!

          Върви на изток… Запад… Все е тая —

          съдбата ни у бога е накрая…

Отишла при третата врата, разплакала се още по-силно и записала върху нея следните стихове:

Масрур, внимавай! Влезеш ли в дома ми,

          загледай се във тези редове!

В тях са обетът, гордостта, срамът ми

          и нощите ни — медни плодове!

О, не забравяй нежната ни близост

          и радостта в прозрачна пелена,

за теб оставям щастие и грижи…

          Повеждат ме в далечната страна…

Към кой ли край — не знам! Морета съхнат

          и континенти се трошат в безкрая…

На срещите ни — край!… И в нас пресъхват

          душите… Гаснат светлини омайни…

Дари ни бог със щастие неземно,

          с градини от надежди и цветя,

но ето че изчезват безнадеждно

          във прах и пепел рози и сърца…

Дали ще върнеш щастието, боже?

          А може с по-добро да ни дариш?

Държи в ръцете си съдбата онзи,

          на който обич в паметта гори!

Написала тя стиховете върху трите врати и отишла при мъжа си. Той я качил на приготвения хаудадж. От гърба на камилата тя произнесла следните стихове:

Прощавай, празен дом! Прости, за бога!

          Желаех щастие във тебе още!

Бях тъй щастлива аз, а толкоз строго

          убити са жестоко мойте нощи!

Скърбя за тебе, дом, и си отивам!

          Обичах те — сега далеч оставаш,

излях във теб стиха си, дом мой свиден,

          ти ще останеш вечен, незабравен!

— Не тъгувай, че се разделяш с дома си, Зейн ал-Мауасиф! — рекъл мъжът й. — Скоро пак ще се върнеш!

Успокоявал я той, бил любезен с нея. Потеглили, излезли от града. Тя усетила, че раздялата вече е дошла, и още повече се разтъжила.

А по това време Масрур си седял у дома и си мислел как да се срещне с възлюблената си. Сърцето му усетило раздялата, той скочил и отишъл у дома й. Вратата била затворена, но видял стиховете. Прочел написаното върху първата врата, после върху втората и върху третата. Изчел всичко написано и усетил, че обичта му е станала по-силна, а това увеличило мъката и желанието му. Затичал се по следите, оставени от камилите, и настигнал кервана. Както се полагало, мъжът й вървял напред, а тя се намирала в опашката. Масрур се хванал за хаудаджа и произнесъл следните стихове:

О, песен моя, по чия вина

        стрелата на раздяла ме улучи!

Дойдох на свидната ми у дома

        и заоплаквах всичко, що се случи.

Че тъжно гледат празните врати,

        проскърцват тихо с моите стенания…

Запитах ги къде изчезна ти,

        сърце отнесла пълно със страдание!

Замина тя! — отвърнаха ми те, —

        но тайната отнесе във сърцето,

написа тука тези редове…

        Мъртвец съм жив, прогонен от света ни светъл…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зейн ал-Мауасиф чула стиховете, разбрала, че това е Масрур, и се разплакала:

— Масрур, за бога, моля те, върни се! Да не види онзи нито тебе, нито мене!

Масрур отново дотичал до нея и заредил следните стихове:

Реши и тръгна в утрото спокойно,

                преди зората чиста да събуди

номада… И камилите пристъпват…

                Керванът в далнината се загуби…

Следите му останаха, макар че

                изчезна той далече в долината…

Сърцето ми от обич се разкъса,

                аз се затичах тъжен по следата…

Те искат да ме отделят от нея,

                сълзите ми да подменят росата…

Сърцето бие остро, ускорено,

                а аз все тичам към далечината…

Така Масрур притичвал до кервана, а Зейн ал-Мауасиф го убеждавала да се върне, защото се бояла от позора. Той й казал отново сбогом и паднал в несвяст. Когато се освестил, видял, че керванът е вече далече. Тогава се върнал към нейния дом. А в него не звучали вече песни, нямало я любимата. Плакал така, че подмокрил дрехите си, падал неведнъж в несвяст, душата му едва не напуснала тялото му. Накрая се прибрал у дома. Останал там десет дни…

А Зейн ал-Мауасиф разбрала, че е изиграна. Десет дни я водил мъжът й нанякъде, накрая стигнали някакъв град. Тя скришом написала писмо на Масрур, дала го на Хабуб и й рекла:

— Прати това писмо до Масрур! Нека знае как бях измамена и колко е бил подъл евреинът!

Слугинята пратила писмото до християнина по попътен търговец. Получил го Масрур, то го разтъжило още повече, после сам написал писмо до възлюблената си и то завършвало със следния куплет:

Към портите ти идвам за покой,

          но няма го… По-силно лумна пламъкът…

Дано от дните минали в безброя

          поне трохичка пак намерим заедно!…

Получила Зейн ал-Мауасиф писмото, прочела го, после го дала на слугинята Хабуб и й наредила:

— Скрий го!

Все пак мъжът й усетил, че двамата си пишат. Тогава отвел Зейн ал-Мауасиф и неволниците й на разстояние, двайсет дни по-далечно от предишното, и спрели в друг град…

А Масрур — нито можел да спи, нито да мисли. Една нощ все пак успял да притвори очи и видял насън, че Зейн ал-Мауасиф е при него и го прегръща. Стреснал се и като не я зърнал до себе си, очите му се напълнили със сълзи, сърцето му забило силно и той заредил следните стихове:

Привет на тебе, призрак, дошъл при мен насън —

разтърси мойта мъка, разбуди я със звън!

  Събудих се изпълнен с неземен тих стремеж,

  към този призрак странен ме влачеше копнеж!

Да вярвам ли и колко във този хубав сън,

във този унес странен и стреснат с този звън —

  от устните си сладки тя даде ми да хапна

  и с бели зъби нежно езика ми захапа…

Получих всичко, всичко, от нея що желаех,

а и с добрите думи ме утоли накрая…

  Когато се събудих — от мъка насълзих се

  и с призрака нечакан във утрото простих се.

Учудих се за всичко, което нощем стана —

мечти и силни страсти по тази плът желана

успокоих, но всичко в съня ми си остана —

отвори този призрак във спомена ми рана,

  аз полудях, видях я измъчен! Как я искам

  и съм пиян, макар че и капчица не пил съм!…

Заплакал Масрур, като произнесъл последните думи, и сам се зачудил колко звучно са подредени.

А Насим, сестрата на Зейн ал-Мауасиф, която знаела каква любов, страст и желание привличат двамата, му рекла:

— За бога, Масрур, престани да идваш в този дом! Ще те усети някой и ще си помисли, че идваш заради мене! Вече изгони сестра ми — сега и мене ли искаш да прокудиш? Ако не беше ти, къщата нямаше да е празна! Било, каквото било — то е вече минало!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур се разплакал горчиво и рекъл:

— Как да се успокоя, Насим? Че аз, ако можех, щях да полетя към нея!

— Тук никаква хитрост не помага освен търпение! — рекла тя.

— Моля те, за бога, нека й напишем и тя да ни отговори, че да се успокоя!

Тя му дала дивит и перо. Заописвал Масрур мъката си, разкрил как го боли от раздялата, казал, че вече е обезумял от обич, тъжен, и самотен нещастник, който не може да си намери място ни денем, ни нощем, а само плаче с обилни сълзи. Признал й, че тези сълзи вече са изровили рани в клепачите му, че прилича на птица, изгубила крилете си. „Как да живея без тебе, мое страстно желание?“, пишел той. „Тялото ми се люлее от изнемога, сълзите ми пресъхват, светът с всичките си планини и равнини става тесен на моята обич и аз ти говоря:

Аз пазя любовта към този дом

                и към онази, що го обитаваше!

С гореща страст изпращам ти поклон —

                изливам я на любовта във чашата.

Замина ти и толкова липсваш тук,

                сълзи изтривам от зеници парещи,

бълнувания, трески — бият с чук,

                че няма я милувката ти галеща!

Ти поздрава ми топъл приеми —

                нима е грях за любовта да чезнеш!

Как да зачеркна милите черти —

                стрелата на раздялата се цели

във тях… Но пак бушува буйна страст

                и гони ти кервана… Страшна сила

от клетвата ни със могъща власт

                ме влачи… Аз се подчинявам, мила!

Не съм забравил и не се теша —

                каква ти там утеха за възлюблен!

Привет! На обичта си тежестта

                изливам, по хартията изгубен…“

Зачудила се сестрата Насим на ясния език, дълбокия смисъл и нежността на неговите стихове, запечатала писмото с мускус, алое и амбра и го изпратила по някакъв търговец. Стигнало то до Зейн ал-Мауасиф, още по почерка тя познала, че е от любимия й, усетила в него душата му, нежността му, целунала го и от очите й потекли сълзи. После взела дивит и перо и му написала отговор. Разказала в него за любовта и страданията си и колко желае да бъде с него. „Господарю мой!“, пишела тя. „Собственик на моята радост, владетел на тайната ми, стопанино на сърцето ми! Тревожа се за безсъницата ти, мисля за тебе, нямам търпение кога най-после ще свърши раздялата ни! Любовта ми ме погубва и не може да бъде другояче! Може ли онзи, който вече не диша, да се наслаждава на живота, когато сам не е нито сред живите, нито сред мъртвите!“

Масрур, така ме развълнува във бедата

          писмото ти — и нямам утешение!

Отново пламна огън във душата

          и сълзите заставят ме да стена!

Да бях аз птица, литнала бих волно

          към теб — без теб аз никого си нямам,

пък да умра сама, ако неволно

          за миг със друг реша да те измамя!…

Тя запечатала писмото с мускус и амбра и го пратила по някакъв търговец. Дошло то при Насим и тя го прочела на Масрур. Целунал го той, притиснал го към гърдите си и от плач паднал в несвяст. Но съпругът на Зейн ал-Мауасиф отново усетил, че двамата си обменят писма, и започнал отново да мести нея и слугините от място на място.

— Къде ни водиш все по-далече от дома ни? — възкликнала Зейн ал-Мауасиф.

— И на години път ще ви отдалеча! — отговорил той. — Да видим как ще стигат тогава до тебе писмата на Масрур! Той отне цялото ми имане, но ще видим ще успее ли да те отнеме от ръцете ми!

Поръчал той на един ковач три железни вериги, съблякъл им копринените дрехи, облякъл ги в одежди от конски косъм и ги опушил със сяра, за да вонят лошо.

— Окови нозете на тези неволници с веригите! — наредил на ковача.

И бутнал напред Зейн ал-Мауасиф. Щом я зърнал, ковачът загубил ума и дума, залитнал, замигал, много я харесал и запитал евреина:

— Каква е вината им?

— Те са си мои неволници! — отговорил евреинът. — Откраднаха ми парите и избягаха с тях!

— Проклятието на Аллаха да те постигне! — рекъл ковачът. — За бога, та ако тази неволница бъде изправена пред който и да е кадия, ако ще да я обвинят с хиляда вини на ден, той няма да я порицае. По нищо не личи да е крадла! Не бива да я оковаваш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зейн ал-Мауасиф погледнала ковача, който се застъпвал за нея, и рекла на евреина:

— Моля те, за бога! Не ми откривай лицето пред този чужд мъж!

— А как си се показвала пред Масрур? — запитал той.

Тя премълчала. Но ковачът все пак се смилил над нея — оковал нозете й с по-лека верига, а за слугините оставил тежките. А тя имала нежна снага, непонасяща грубо платно. Все пак заедно със слугините носела грубата дреха от конски косми ден и нощ. Отслабнали телата им, побледнели лицата им.

Но по същото време в душата на ковача пламнала огнена страст към Зейн ал-Мауасиф. С огромен трепет той се прибрал у дома си и произнесъл следните стихове:

Ти обездвижи тялото прекрасно —

        престъпник зъл те плаши със закана —

и окова жената волна, красна,

        от божи нишки чудни изтъкана.

Да бях разчупил тежките вериги,

        те биха били късчета от злато!

И кадията само да я види —

        веднага би й върнал свободата!

Точно когато ковачът си подпявал тази песен, край портата му минал главният кадия. Чул го той, пратил стражи да го извикат и му рекъл:

— Ковачо, коя е тази, за която споменаваше в песента си, а сърцето ти гореше в обич по нея?

Изправил се ковачът пред кадията, целунал му ръка и рекъл:

— Нека Аллах да продължи дните ти, господарю наш кадия! Тя е неволница, има такива и такива черти… — и той започнал да му описва прелестите на Зейн ал-Мауасиф и как е унижена, окована във вериги, гладна, измъчвана.

— Ковачо! — рекъл кадията. — Ти ще си й свидетелят, доведи я, за да разгледам справедливо делото й — все пак тя е окована от твоята ръка и ако не свидетелстваш, Аллах ще те накаже!

Отишъл ковачът в дома на Зейн ал-Мауасиф. Вратата била заключена, но той чул нежни думи, избликващи от нежна душа — защото по това време Зейн ал-Мауасиф напивала следните стихове:

В дома ни чист пламтяхме в буйни срещи,

аз пиех на страстта ни чашата гореща…

                Бе всичко само обич и вълнение,

                ден с нощ се сливаха в безкрайно бдение,

а времето наливаше ни нови сили

с бокал, със уд, с веселие неспирно.

                Но рухна дружбата, разкъса ни съдбата,

                любов стопи се, потъмня ми яснотата!

Нима завинаги отне те гарван черен?

От мъка силна плача нощем, денем…

От очите на ковача потекли сълзи като дъжд от облаци и той почукал.

— Кой е? — запитали отвътре.

— Аз съм, ковачът! — отговорил той и им казал, че кадията поискал да се явят при него и да започне дело, чрез което да накаже угнетителя им и да защити правото им.

Запретнал се той, направил ключове за катинарите, отключил вратата, разковал веригите, снел ги от нозете им, извел ги навън и им показал улицата към дома на кадията. Слугинята Хабуб отвела господарката си в хамама, изкъпала я и я облякла в копринена дреха. Тя вече изглеждала прилично и се радвала, че мъжът й е зает с някакви търговци. Украсила се и отишла в дома на кадията. А той, щом я зърнал, се изправил на крака. Тя го поздравила с учтиви думи, като между другото му метнала няколко стрели с погледа си, а после му разказала за страданията, които й бил причинил мъжът й.

— Как се казваш, неволнице? — запитал я кадията.

— Казвам се Зейн ал-Мауасиф, а слугинята ми се казва Хабуб! — отговорила тя.

— Името ти изцяло се покрива със съдържанието! — рекъл той. — Имаш ли съпруг или не? И от коя вяра си?

— Нямам съпруг! — излъгала тя. — Вярата ми е ислям!

— Закълни се в шариата, че си честен човек! — и когато тя се заклела веднъж и дваж, кадията продължил да пита: — И защо живееш с този евреин?

— О, кадия, нека Аллах продължи дните ти в мир! Баща ми почина и ми остави петнайсет хиляди динара, но предварително ги предаде в ръцете на този евреин, за да върти търговия, а печалбата да делим наполовина, без да се пипа главницата! Когато той умря, евреинът ме поиска за жена от майка ми. Пък аз му казах: „За бога, не може да изоставя вярата си и да стана еврейка, ще кажа на властите какво искаш!“ Изплаши се онзи ми ти евреин, грабна парите и избяга чак в град Аден. Тръгнахме да го търсим! Намерихме го тук и той ни каза, че е дошъл да направи някои покупки. Ние му повярвахме. Той ни измами и накрая успя да ни затвори и да ни окове във вериги! А ние сме тук чужденци, няма кой да ни подкрепи освен всевишния Аллах и нашия господар кадията!

Изслушал кадията разказа й и запитал слугинята Хабуб:

— Това ли е господарката ти? Наистина ли сте чужденци? Има ли си тя господар? — и когато робинята потвърдила казаното от господарката й, продължил: — Ожени ме за нея! Аз съм човек уважаван, постя редовно, ходил съм на хаджилък! Ще защитя правото ви от това куче и ще го накажа за стореното! Утре, ако е пожелал всевишният Аллах, ще пратя да ми докарат този неверник и ще ви отърва от него! Пък ще видите как аз знам да измъчвам!

Сбогувала се Зейн ал-Мауасиф с него и излязла, а той останал с безутешна любов, страдание и страст.

Двете жени излезли от дома на първия кадия и запитали къде е домът на втория кадия. Показали им го, те отишли при него и му разказали същата история. Същото направили и при третия, а после и при четвъртия кадия. Така и четиримата кадии в града се хванали за това дело, всеки поискал да се ожени за Зейн ал-Мауасиф и на всекиго Хабуб отговаряла положително. Всеки я пожелал, а никой не знаел за срещите й с другите кадии. А евреинът не знаел нищичко — по това време бил на някакъв пир.

На сутринта Зейн ал-Мауасиф влязла при четиримата кадии, които се били събрали едновременно на съдебен съвет. Щом влязла, тя се сепнала, закрила лицето си, поздравила ги. Четиримата я познали и отговорили едновременно на поздрава й. Единият започнал да пише и да изтървава перото си. Другият заговорил, но езикът му запелтечил. Третият пресмятал нещо, но объркал сметките си. А първият кадия й казал:

— Красавице неземна, нека сърцето ти се пълни само с добрини — нашата присъда ще бъде такава, че ще останеш доволна!

Тя им изложила отново молбата си и се сбогувала с тях…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато кадиите разговаряли със Зейн ал-Мауасиф, евреинът седял с приятелите си на пир, без да знае какво е станало. Тя написала в писмо за всичко, което й бил сторил той, прибавила и стихове, запечатала го, дала го на Хабуб и й рекла:

— Запази това писмо — ще го пратим на Масрур!

Ето че при тях влязъл евреинът и видял, че са весели.

— Какво се е случило, че толкова се радвате? — запитал той. — Да не би да сте получили писмо от приятеля ви Масрур?

— Аллах ни освободи от твоето робство и ако ти не ни върнеш в дома ни, ще се оплачем от тебе на кадиите! — рекли те.

— Кой ви сне веригите? — викнал евреинът. — Аз ще направя за всяка верига, тежка по десет ратла, и ще ви поведа из града, за да ви опозоря!

— Всичко, което желаеш на нас, да се случи на тебе! — рекла Хабуб. — Ти ни отне родината, но утре ще се изправиш пред управителя!

Така се карали до съмване, когато евреинът отишъл при ковача да им поръча нови вериги. По същото време Зейн ал-Мауасиф и Хабуб отишли в съдилището. Видели пак всички кадии, поздравили ги и те като един дружно отговорили на поздрава им, а първият кадия рекъл на останалите:

— Тази неволница е като цвете! Всеки, който я види, я заобиква и става роб пред нейната хубост! — той се обърнал към четиримата стражи и им рекъл: — Доведете ми тук престъпника, но в най-лош вид!

А евреинът бил взел новите вериги, направени от ковача, и се върнал у дома, но не намерил там никого. Заколебал се и докато се чудел, дошли четиримата стражари, хванали го, набили го жестоко, повлекли го по корем и го довели пред кадията. А той, щом го зърнал, му креснал:

— Покай се, враг на Аллаха! Дойде и твоят ред да си платиш за всичко, което си направил! Ти си измъкнал тези жени от дома им, откраднал си парите им и евреи искаш да ги направиш! Какво ще рекат мюсюлманите на това, а?

— Но това е жена ми, господарю! — възкликнал евреинът.

Когато кадиите чули това утвърждение, викнали в един глас:

— Съборете това куче на земята! Бийте го с токовете си по лицето! Нищо не може да изкупи вината му!

Смъкнали копринените дрехи на евреина, навлекли го в дрехи от конски косъм, съборили го на земята, оскубали брадата му, заудряли го силно с ботуши в лицето, после го качили на едно магаре, притиснали лицето му към гърба му, вързали ръцете му за магарешката опашка и така обиколили града с него, за да го опозорят, после го върнали при кадията покорен и послушен. А през това време четиримата кадии го осъдили да му бъдат отсечени ръцете. Главата се замаяла на нещастника от подобна присъда и той викнал:

— Господа кадии, какво да сторя, че да избегна строгостта ви?

— Признай си, че тази неволница не ти е жена, че парите у тебе са нейни, че си извършил насилие срещу нея и си я отвлякъл от родината й! — настояли кадиите.

Признал си той всичко, писарят записал признанието му, кадиите го приели за доказателство, взели му всичките пари, дали ги на Зейн ал-Мауасиф, дали й хартия, че е свободна жена, и тя си отишла. Пък нали и всеки от четиримата кадии смятал, че тя ще бъде негова!

Прибрала се тя в стаята си, бързо приготвила всичко, изчакала да се мръкне, взела неща, които на носене са леки, но струват много, и потеглила с неволниците си в тъмнината. Три дни и три нощи те не спрели…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че кадиите наредили да запрат мъжа на Зейн ал-Мауасиф в зандана. На сутринта и четиримата си извикали свидетели и зачакали при тях да се появи тя, като всеки се надявал, че ще се омъжи за него. Тя не се появила при никого. Тогава кадията, при когото била отишла най-напред, рекъл:

— Ще ми се да се поразходя из града — отвори ми се някаква работа!

Възседнал той мулето си и забродил нашир и надлъж из сокаците да търси Зейн ал-Мауасиф. Никой нищо не знаел за нея. И докато се въртял така, зърнал и другите трима кадии да се лутат из града като него, като всеки си въобразявал, че е единственият избраник на сърцето й.

— Защо обикаляте из градските сокаци? — запитал ги той.

Казали му те каква е работата, и той разбрал, че търсят онова, което и той. Търсили, що търсили — нищо не намерили. Всеки се върнал у дома си и си легнал изморен и болен. Спомнил си главният кадия за ковача и пратил да му го доведат.

— Ковачо, какво знаеш за неволницата, за която ни съобщи най-напред? Кълна се в Аллаха, не ми ли кажеш къде е, ще те пребия с камшика си! — викнал му той.

А той, като чул думите на кадията, заредил следния куплет:

Обхвана ме страстта — не я аз хванах!

От много хубост — хубост не остана!

          Сърната припна — слънцето залязна,

          пречупен клон във кална локва падна…

— Кълна се в Аллаха, господарю! От мига, когато я оставих при теб, окото ми не я е зървало! За нея говорих, за нея се трудих, а сега никой не може да ми каже нещо за нея — дали потъна в дълбините на реката, или пък излетя в небесата!

Дълбоко въздъхнал кадията, душата му едва не излетяла от тялото с тази въздишка, а после рекъл:

— За бога, по-добре никога да не я бях виждал!

Отишъл си ковачът. Отпуснал се кадията в постелята си, изгубил всякаква сила. Същото станало с другите трима кадии. Един ден няколко градски първенци отишли при първия кадия, поздравили го, запитали го за хала му. Разкрил той каква тайна крие съвестта му, въздъхнал дълбоко и заедно с въздишката и душата излетяла от тялото му. Хората го погребали и написали върху надгробния камък следните стихове:

Блажен е, който влиза бързо в гроба,

защото го настигнала прокоба

           на влюбен! Бе на всички твари съдник,

           в затвора вкарваше, на смърт е съдил,

но любовта изпрати го във гроба —

той, властникът, се унизи пред роба!

Всички вкупом отишли при втория кадия, като взели и лечител със себе си. Запитали го как е, той си признал каква е работата. Упрекнали го, изругали го, а той изпуснал дълбока въздишка и душата излетяла от тялото му. Погребали го и отишли при третия кадия. И той, че и четвъртият били болни от любов. Така всеки, който бил видял Зейн ал-Мауасиф, умирал от любов. Аллах простил всички тях и ги прибрал в лоното си.

А през това време Зейн ал-Мауасиф продължавала да пътува. Случило се така, че по пътя си стигнала до някакъв християнски манастир. Там живеел много почитан монах отшелник на име Данис начело на четирийсет владици. Щом зърнал хубостта на Зейн ал-Мауасиф, той скочил да я посрещне, поздравил я и рекъл:

— Починете си тук десетина дни — после ще продължите пътя си!

Спряла Зейн ал-Мауасиф в манастира. Обаче Данис, като видял нейната хубост, останал като омагьосан, забравил сана си и вярата си. И за да му стане противна, започнал да праща при нея владика след владика, пък дано някой я съблазни и опорочи. Всеки, когото изпрател, се влюбвал в нея, настойчиво започвал да я съблазнява, а тя го отблъсквала и оставала студена и въздържана. И четирийсетте си владици изпратил Данис — и историята все се повтаряла. Всеки, който я видел, полудявал от страст, започвал да я съблазнява, дори забравял, че именно праведният Данис го е пратил. Тя ги отпращала твърдо. Накрая търпението на самия Данис се изчерпало, той не можел място да си намери от страст и си казал: „Пък нали е рекъл онзи, който е пример за нас: Какво е сърбежът на тялото освен моя победа над него! Няма стремеж към някаква цел освен между женските нозе!“ Приготвил той богати гозби и ги донесъл пред нея. Това било на деветнайсетия ден, откакто тя била дошла в манастира.

— Заповядай! — рекъл Данис, след като подредил трапезата. — В името на бога, най-хубавата гозба е онази, която е пред тебе!

Хапнала тя, хапнали и слугините й, а когато се нахранили, монахът рекъл:

— Господарке, искам да ти кажа някои стихове!

— Добре, кажи ги! — рекла тя.

И той заредил следните стихове:

Твойте взори и бузи ума ми отнеха,

        с твойта младост запява душата ми в стихове.

Аз съм влюбен, във страсти потънал, унесен,

        и страстта си лекувам с ръка във леглото си тихо…

О, не ме изоставяй, умирам и губя

        ума си! Оставям делата си тук!

Девойко, в страстта си съм вече погубен,

        отвръщай на чувствата бързо, без звук!

Зейн ал-Мауасиф отговорила със следния куплет:

Ти търсиш страст, но с мен така не става

                желаното… Човече, прекаляваш!

Не искай плът, преди да притежаваш

                душата — после скъпо да не плащаш!

И той се прибрал замислен в килията си. Нея нощ сънувал кошмари. А когато се мръкнало, Зейн ал-Мауасиф рекла на слугините си:

— Хайде, момичета, ставайте! Не можем да излезем сами срещу четирийсет мъже, при това монаси!

Натоварили мулетата и се измъкнали през нощта от манастирската порта. Вървели, що вървели, настигнали някакъв керван и се смесили с него.

А този керван идвал от Аден, откъдето била избягала Зейн ал-Мауасиф. Тя чула хората в кервана да говорят за самата нея и да споменават четиримата кадии, които измрели от любов към нея. Научила също, че жителите си избрали нови кадии, които пуснали съпруга й от затвора.

— Чуваш ли ги тези какви ги разправят? — рекла тя на Хабуб.

— Ами щом християнските монаси, чиято вяра им забранява да се сношават с жени, полудяха, като те видяха, какво остава за кадиите, чиято вяра казва, че монаси в исляма няма! Я ни води към къщи, докато и тези тук не са ни разпознали, че сме жени!

И забързали по пътя си. Накрая тя пристигнала у дома си, отворила портите и пратила да викнат Насим. Когато сестрата дочула новината, много се зарадвала, донесла й постелки от тънко платно, облякла я, измъкнала уда и напръскала с амбра и мускус, за да изгони лошата миризма на застояло. Домът станал дори по-хубав, отколкото бил някога. Зейн ал-Мауасиф облякла най-хубавите си дрехи, закичила се с най-изящните си накити…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур още не знаел за завръщането на любимата му Зейн ал-Мауасиф и си стоял у дома.

А Зейн ал-Мауасиф дала пари на Хабуб и й наредила да донесе нещо за ядене. Тя донесла ядене и пиене. Господарката й наредила да види къде е Масрур и как му е халът.

А Масрур бил загубил всякакво търпение. Когато накрая мъката и страстта го налегнали, той скочил и забързал към дома на Зейн ал-Мауасиф, от който вече излитали съвършени благоухания. А насреща му — Хабуб — той я зърнал при ъгъла на сокака. Зарадвал се, а тя забързала към него и му съобщила:

— Господарката ми ме прати да те потърся, за да отидеш при нея!

Тя го повела при господарката си. Зейн ал-Мауасиф скочила от постелята. Дълго се целували и прегръщали. Двамата си разказали един на друг какво им се било случило. Тя му съобщила, че е станала мюсюлманка. И той приел исляма, а заедно с него всички слуги и слугини в къщата се заклели в единния Аллах и в Мохамед — неговия пратеник. На съмване тя наредила да доведат кадии и свидетели, пред които заявила, че не е омъжена по законите на шариата, и изразила своята воля и желание да се омъжи за Масрур. Записали казаното от двамата и от този ден те заживели щастливо под един покрив.

А ето какво се случило с евреина:

Когато излязъл от затвора, той напуснал град Аден и потеглил към страната си. Научила Зейн ал-Мауасиф за идването му, викнала Хабуб и й рекла:

— Иди на еврейското гробище, изрови там гроб, окачи му кандило и го полей с вода. Когато дойде евреинът и запита за мен, ти му кажи: „Преди десет дни господарката ми умря от злините, които й стори!“ Щом той ти каже: „Покажи ми гроба й!“, ти го заведи до мястото и там аз жив ще го погреба!

Когато се върнал от път, евреинът почукал на вратата.

— Кой е? — запитала Хабуб.

— Господарят ти! — отговорил той.

Отворила тя вратата, влязъл той и видял сълзи да текат по бузите й.

— Защо плачеш? Къде е господарката ти?

— Господарката умря от мъките, които ти й причини! — отговорила слугинята.

Объркал се евреинът от този отговор, разплакал се, дори паднал в несвяст. Хабуб бързо го повлякла към гробищата, бутнала го в прясно изкопания гроб още жив, макар и в безсъзнание, заровила го, после се върнала при господарката си и й разказала какво е направила. Тя се зарадвала на станалото и изрекла този куплет:

Съдбата го наказа за злината,

          от клетвата свободна съм в света!

Умря проклетникът, отнел ми свободата

          да гледам слънцето и радостта!

И пак седнали с Масрур да ядат и да пият, да се наслаждават и се веселят и така продължили, докато не дошло онова, което е по-силно от всекиго, което не подминава ни млад, ни стар…