Хиляда и една нощ (225)

Приказка за паяка и вятъра

Разправят, царю, че някакъв паяк се бил закачил на висока порта. Там си свил гнездо и заживял, като благодарял на всевишния Аллах, който му отредил това сигурно местенце далеч от всякакви насилници, за покоя и прехраната си. Но Всесъздателят решил да го изпита, за да види дали и тогава ще бъде все така благодарен и търпелив. Изпратил буреносен източен вятър, който го понесъл заедно с целия му дом и го захвърлил в морето. Вълните го изнесли на сушата. Той благодарил на всевишния Аллах, че е жив и здрав, но започнал да ругае вятъра:

— Защо направи това с мене, ветре? Какво спечели, като ме откъсна от мястото ми и ме довлече тук? Така си бях спокоен и сигурен в дома си на портата!

— Стига си ругал! — казал вятърът. — Ще те върна, ще те отведа на предишното ти място!

Паякът търпеливо зачакал. Когато духнал южният вятър, той го пуснал да мине край него, но когато духнал западният вятър, се уловил за него и така се върнал в онзи дом. Когато минал край него, успял да се улови отново за портата…

* * *

— И ние се молим на Аллаха — завършил везирът, — който изпита нашия цар в самота и търпение и на стари години го дари с този юнак!

— Хвала на Аллаха, преди да въздадем хвала на всекиго другиго! — възкликнал царят. — Благодарността към него предшества всяка друга благодарност! Той назначава за цар и султан онзи измежду рабите си, когото си поиска! А ако някои от тях не спазват това, което Аллах е наредил, в отвъдния свят ще им се стоварят неизброими беди, задето не са били послушни на земята! Всевишният ще отдаде заслуженото както на добродетелните, така и на онези, които са се противопоставяли на волята му! Аз също благодаря на Аллаха, защото съм роб на неговите повели, сърцето ми е в ръцете му, езикът ми му принадлежи, доволен съм от онова, което той е отсъдил за мене и за тях, каквото и да е то! Всеки от вас каза онова, което му дойде на ум за това момче! Хвала на Аллаха, който ни спаси от разцепление! Разногласията между властимащите е като разногласие между деня и нощта! Синът ми бе велико дарение за всички нас! Нека той стане наследник на високия ни престол! Да се молим в благополучие и теглила той да прави всички ни щастливи чрез делата си, да ни донесе благоденствие чрез мъдростта си, да бъде справедлив и безпристрастен цар и господар на поданиците си, техен защитник от бедите на потисниците, да бъде милостив, благороден и строг!

Сановниците и учените се изправили на крака, благодарили на царя, целунали ръцете му и се пръснали по домовете си. А самият той се прибрал в дома си, благословил момчето и му дал име Уарадхан!

Когато момчето станало петгодишно, царят пожелал то да се изучи на науки. Събрал по трима мъдреци и учени от всяка наука и им наредил денем и нощем да го обучават и да следят да няма наука, на която не са го научили. Учените взели момчето под свое покровителство и не оставили нито една от науките, които знаели. Всяка седмица те представяли на царя доклад, какво е изучил и запомнил царският син. Когато навършило дванайсет години, момчето било вече запомнило най-доброто от всяка наука и се възвисило над всички учени и мъдреци на своето време. Те го довели при баща му и рекли:

— Аллах да възрадва очите ти, царю, с това честито момче! Доведохме ти го, след като то изучи науките!

Зарадвал се царят, викнал везира Шаммас и му рекъл:

— Шаммас, учените ми съобщиха, че синът ми е изучил всички науки, дори е изпреварил в знанията си тях самите! Какво ще кажеш на това, Шаммас?

Шаммас целунал ръката на царя и рекъл:

— Изумруди се крият дори в най-големите планини, но блестят, когато бъдат осветени с лампа! Синът ти е скъпоценност и младостта не е пречка за неговата мъдрост! Ако е пожелал Аллах, аз утре ще го препитам, за да събудя у него пълноводния поток, събран от учените!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Джалиар наредил на най-видните учени и най-опитните мъдреци да се съберат на другия ден в царския дворец. Дошъл и везирът Шаммас и целунал ръцете на царския син, а той се изправил и му се поклонил.

— Не бива синът на лъва да се кланя на което и да е друго животно! — казал везирът.

— Синът на лъва трябва да се кланя на везира на лъва! — отговорил Уарадхан.

— Кажи ми — заговорил Шаммас, — какво е абсолютната вечност, кои са нейните два свята и как се проявява тя в двата си свята!

— Абсолютната вечност е всевишният Аллах! — отвърнал Уарадхан. — Той е пръв без начало и последен без край! Двата му свята са този и отвъдният! Вечността му в тези два свята се изразява с благоденствието в отвъдния!

— Отговорът ти е верен! — рекъл Шаммас. — Но откъде знаеш, че единият от двата свята е тукашният, а другият — отвъдният!

— Този свят не е съществувал преди в нищо! — отвърнал царският син. — Всевишният му наредил първом да се създаде, но той извършил бързо много грехове! Това наложило овехтялото да се възстановява! А отвъдният свят е вторият вечен свят!

— Отговорът ти е верен! Но откъде знаеш, че благоденствието в другия свят е вечност и за двата свята!

— Защото наказанието на Всевишния за греховете ни вече съществува преди самите ни дела!

— Кажи ми кои хора на този свят са възхвалени за делата си!

— Онези, които и след края си въздействат на развитието му!

— Кажи ми дали има смърт без живот на този свят?

— Няма смърт за нещо, което не е живяло. Нашият свят и хората в него виждат последните си часове подобно на бедняците и меда…

— А каква е тяхната история?

И Уарадхан заразказвал: