Хиляда и една нощ (79)

Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам

Разказват също така, че в стари времена живял могъщ цар. Той имал везир, който се казвал Ибрахим. Везирът имал дъщеря с рядка красота и прелест. Тя превъзхождала всички със своя блясък и съвършенство.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя заразказвала:

* * *

Разправят, царю честити, че везирската дъщеря имала остър ум и изискани обноски. Обичала да събеседва, да пийва вино, обожавала прекрасните на вид хора, нежните стихове и забавните истории. Добрите й обноски карали хората да я обичат. Тя се казвала Уард фи-л-Акмам. Царят обичал да му бъде сътрапезница, защото имала изящни обноски.

Той имал обичай да събира всяка година велможите си и да играе с тях на топка. В деня, когато неговите хора се събрали, дъщерята се изправила до прозореца да погледа и видяла в редиците на царските воини момък, който нямал равен на себе си по хубост — лицето му сияело, зъбите му блестели в приветлива усмивка, бил с дълги ръце и широки плещи.

Взела тя една ябълка и я хвърлила към момъка, който вдигнал глава и я видял на прозореца. Щом я зърнал, веднага се влюбил в нея и изпял следните стихове:

Стрелец или окото ти улучи мен?

В сърцето влюбено съм пряко поразен!

        Стрела с нишан ли ми изпрати в миг,

        или войска дойде от твоя лик?

Когато играта свършила, Уард фи-л-Акмам попитала своята дойка:

— Как се казва момъкът, който току-що ти показах?

— Казва се Унс ал-Уджуд — отвърнала тя.

Девойката поклатила глава. Легнала си да спи, но мисълта й трескаво работела. Сетне завъздишала и изпяла следните стихове:

Със право зоват те тъй, Унс ал-Уджуд,

със своята щедрост и слава прочут!

        Ти светъл си месец и твоят мил лик

        простори вселенски огрява за миг!

Сред всичките хора си най-именит,

на хубостта цар си — безспорен, честит!

        Снагата ти клонче е с щедрост голяма,

        която на себе си равна тук няма!

Юнаците биеш ти с ярост безкрайна,

над всичко е твоята хубост сияйна!

Написала стиховете на лист хартия и го завила в парче коприна, извезано със златна сърма. Сложила ги под възглавницата. А една от дойките й, която я видяла, почнала да я приспива с приказки. Девойката заспала, а тя прочела листа със стиховете. Разбрала, че Уард фи-л-Акмам е влюбена в Унс ал-Уджуд, и върнала листа на предишното му място. Когато господарката й се събудила, дойката й казала:

— Господарке, любовта е силно нещо! Да я криеш, значи да стопиш душата си и от мъка да се поболееш! Затова разкрий пред мен любовта си! Никой няма да те упрекне за това!

— Дойке мила, какъв е лекът за любовната страст? — попитала Уард фи-л-Акмам.

— Лекът е в срещата с любимия! Това може да стане, като започнеш да му пишеш любовни писъмца, пълни с нежни думи. Това сближава влюбените и облекчава трудностите, които могат да възникнат пред тях. Ако имаш някаква заръка, господарке, аз съм готова да опазя тайната ти и да занеса писмото, което си написала! — Уард фи-л-Акмам нищо не продумала и жената продължила: — Господарке, сънувах човек, който ми рече: „Твоята господарка и Унс ал-Уджуд се обичат! Разнасяй любовните им писма и пази тайните им! В замяна ще бъдеш богато възнаградена!“ Ето, разказах ти своя сън, сега всичко зависи от тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Уард фи-л-Акмам попитала дойката:

— Можеш ли да пазиш тайни, дойке?

— Как да не мога — отговорила тя, — та аз съм една от най-достойните сред свободните жени!

Девойката извадила листа със стиховете и рекла:

— Занеси това писмо на Унс ал-Уджуд, а сетне ми донеси отговора!

Дойката взела писмото, влязла в дома на Унс ал-Уджуд и му предала писмото. Той го прочел, а на гърба му написал следните стихове:

С любов теша сърцето, за да не се издам,

но виден отдалеч е сърдечният ми плам!

                Сълза ли текне, казвам: „Окото е ранено!“ —

                клеветник да не види душата ми сломена!

Свободен бях, не знаех какво е туй любов,

сега сърцето носи кръст тежък и суров.

                Сега за мене знаете, таз жалба е за вас,

                че от любов сразен съм, смилете се в тозчас!

Аллах, пази лицето, дарено с красота,

че негов роб са месецът, звездите по света!

                Душата си аз давам за среща благодат,

                че Тя за мен е Раят, а отказът е Ад!

Момъкът сгънал писмото, целунал го и го дал на пратеницата. Тя го взела, върнала се при господарката си и й го дала. Уард фи-л-Акмам го целунала, отворила го и го прочела. В долната част на листа написала следните стихове:

Сърцето ти, любими, по мене да пламти!

Търпи! Честит ще бъдеш със любовта ми ти!

        Защото вече зная за любовта ти чиста,

        за мъката, гнетяща сърцата ни лъчисти!

Ще те даря със близост, със среща тъй мечтана,

но не един пазач помежду нас застана!

        А падне ли нощта, от силната ни страст

        ще запламтят сърцата ни на любовта във власт!

Съня си аз прогоних и нямах миг покой —

сърцето ми спохождат страдания безброй!

        Да крием любовта си, е свят закон, затуй

        завесата не вдигай, а думите ми чуй!

Сърцето по сръндака тупти с любов гореща.

Дано не се уплаши и дойде с мен на среща!

Уард фи-л-Акмам сгънала листа и го дала на дойката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че дойката тръгнала към везирския дворец. Срещнал я един от царедворците и я попитал:

— Къде отиваш?

— Отивам на баня! — отговорила тя.

Но от силната уплаха изпуснала писмото до входната врата. Един от евнусите го видял и го вдигнал. А пък везирът тъкмо бил излязъл от харема си и седял на постелята си. Влязъл при него евнухът с писмото в ръка и рекъл:

— Господарю, намерих това листче пред двореца и го прибрах!

Везирът разгърнал писмото и видял, че е изписано със стихове. Прочел го, познал почерка на дъщеря си. Отишъл при жена си цял в сълзи, които подмокрили чак брадата му.

— Защо плачеш, господарю! — попитала тя.

— Вземи това листче и виж какво пише там! — отвърнал той.

Жена му прочела листчето и разбрала, че е любовно послание от дъщеря й Уард фи-л-Акмам до Унс ал-Уджуд. И тя на свой ред щяла без малко да се разплаче, но се овладяла и преглътнала сълзите си.

— Господарю, няма полза да плачем! — казала тя. — Нека измислим нещо, та да защитим честта ти и да опазим в тайна любовта на дъщеря ни!

— Боя се по две причини — рекъл везирът. — Първо, защото Уард фи-л-Акмам е моя дъщеря. Второ, защото Унс ал-Уджуд е любимец на самия султан! Какво ще ме посъветваш?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на везира му рекла:

— Почакай ме да се помоля и да поискам съвет от Аллаха! — направила два метана, както се полагало при подобни случаи, и казала на съпруга си: — Посред Морето на съкровищата има една планина, която се нарича Планината на бездетката. Достъпът до нея е много труден! Настани дъщеря ни да живее там!

Везирът се уговорил с жена си да построи на планината непристъпен дворец, да засели там дъщеря им, да й доставя храна веднъж в годината и да пусне в нея само хора, които да я забавляват и да й слугуват. Събрал той дърводелци и строители, изпратил ги в планината и те построили непристъпен дворец, невиждан и нечуван. Заповядал да приготвят храна и да стегнат за път един керван. Отишъл при дъщеря си и й заповядал да се приготви за път. Сърцето й подсказало, че я чака дълга раздяла с любимия. Когато видяла, че няма какво да стори, тя се разридала. Сетне написала на вратата следните стихове, с които разкривала страстта и мъката си:

Заклевам те, мой дом, щом утре призори

любимият ми мине и с поздрав ме дари,

                предай му ти от мене привет уханен, мил,

                защото той не знае, че мракът ме е скрил!

В кои земи, не зная, отивам в този час —

набързо и потайно отведена съм аз

                в среднощна доба. Птици в гората си стоят

                по клоните — оплакват ме и песни ми редят.

За мен Съдбата рече: „Тежко й в този час!“

Че горката раздяла застана между нас!

                Стакана на разлъката препълнен щом видях —

                че ще да го изпия насила аз разбрах!

Реших да го посрещна красиво и с търпение,

но те сега са ми тъй слабо утешение!

Уард фи-л-Акмам се качила на една камила, керванът потеглил, пресякъл степи, безводни пустини и стръмни урви и накрая стигнал до Морето на съкровищата. Керванджиите разпънали шатри, а за Уард фи-л-Акмам построили голям кораб. Качила се тя на него заедно с жените, които я придружавали. Везирът бил заповядал на хората от екипажа, щом стигнат до планината и настанят Уард фи-л-Акмам в двореца, да се върнат обратно и като слязат на брега, да го разбият на парчета. Моряците изпълнили заповедта му.

* * *

На другата сутрин Унс ал-Уджуд станал и тръгнал по султанска служба. Пътьом минал покрай вратата на везирския дворец. Погледнал към вратата и видял изписани на нея стиховете, за които споменахме. Причерняло му пред очите, а сърцето му запламтяло от мъка. Върнал се у дома, преоблякъл се така, че никой да не го познае, излязъл в късна нощна доба и тръгнал, накъдето му очи видят. Както вървял из степи и пустини, пред него се изпречил лъв. Устата му била широка като порта. Зъбите му — като слонски бивни. Унс ал-Уджуд разбрал, че го чака сигурна смърт, и се приготвил да умре. Но си спомнил — бил чел някъде, че ако човек се опита да залъже лъва, той няма да го закачи, защото лъвовете обичали ласкавите думи и давали ухо на похвалите.

— О, горди лъве! — заговорил той. — Храбрец на пустинята, юнако, смелчако над смелчаците, царю на животните, аз съм един нещастен влюбен, сломен от любов и разлъка! Смили се над моята страст и любов!

Лъвът отстъпил, седнал на задните си крака, вдигнал глава и взел игриво да маха с опашка, а Унс ал-Уджуд произнесъл следните стихове:

Нима ще ме убиеш, пустинни лъве смел,

преди да съм се срещнал с любима, път поел?

                Не съм животно диво и нямам тлъстини,

                разлъката докара ми нечувани злини!

Раздяла, горка мъка ми сломи сърцето,

в саван сега е сякаш мойто тяло клето!

                О, лъве, ти си влизал във не един двубой,

                хулителя не радвай, далеч от мене стой!

Аз влюбен съм, задавят ме обилните сълзи,

разлъката дълбоко в сърцето ме срази!

                За мъката си мисля във късен нощен час,

                не зная що да сторя, от горест и от страст!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че лъвът станал и тръгнал към Унс ал-Уджуд. Бил много умилен, а очите му — пълни със сълзи. Той го близнал и му дал знак да го последва. След известно време Унс ал-Уджуд видял следи от керван в пустинята. Разбрал, че това са дирите от хората на Уард фи-л-Акмам и тръгнал по тях, а лъвът се отдалечил.

Унс ал-Уджуд продължил по следите много дни и нощи и накрай стигнал до бурно море с разпенени вълни. Разбрал, че любимата му е отпътувала по море. Изгубил надежда, че ще я види отново. Огледал се, никого не видял. Побоял се от дивите зверове и се изкачил на една висока планина. Докато стоял там, чул човешки глас, който идел от някаква пещера. Разбрал, че там живее отшелник, напуснал мирската суета. Унс ал-Уджуд завъздишал и произнесъл следните стихове:

Какъв е пътят да постигна свойта цел,

та да не страдам в мъка без предел?

        От ужаси без време побелях,

        глава, сърце от мъка поболях!

Не срещнах в любовта си утешител,

другар във болка, милостив лечител.

        О, любовта ми струва много мъка,

        Съдбата зла ми отреди разлъка!

О, страшен ден! Дома й приближих,

на дверите видях изписан стих.

        С горещи сълзи напоих земята.

        От хората скрих тайната си свята.

Отшелнико, ти в пещерата скрит!

На любовта и мъката си сит.

        Сега, след страшна болка изживяна

        дали ще стигна до целта мечтана?

— Имаш моята милост! — чул той глас отвътре.

Приближил се и поздравил отшелника, който го попитал:

— Какво правиш по тия места? — Унс ал-Уджуд му разказал всичките си патила. Отшелникът го изслушал и му рекъл:

— Е, младежо, прекарал съм тук в уединение цели двайсет години и едва наскоро зърнах наблизо хора! Те построиха кораб. Няколко души се качиха в него и потеглиха. После част от тях се върнаха, счупиха кораба и си тръгнаха. Мисля, че те са хората, дето търсиш!

И той изпял следните стихове:

Не ме мисли невинен, о, Унс ал-Уджуд!

Че страст и мен погуби, със нея бях прочут!

        Познах аз любовта от младостта си ранна,

        кога милувка срещах от майчините длани.

На любовта бях пленник, добре познах я аз,

попитай я за мене — ще чуеш моя глас!

        На горестта отровата до края аз изпих,

        отслабнах и увехнах, от мъка се стопих.

Бях силен в младостта си, ала изнемощях,

очите на жените сразиха ме без страх!

        Че среща без разлъка не знае любовта

        и крайност крайност гони навсякъде в света!

И всички мили влюбени погиват от любов,

но грях е да забравиш, дочул метежен зов!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че отшелникът прегърнал Унс ал-Уджуд и му казал още:

— Тази нощ ще се помоля и ще поискам съвет от Аллаха какво трябва да направиш!

* * *

А пък Уард фи-л-Акмам влязла в новия си дворец, видяла колко хубаво е обзаведен, и рекла:

— Не е лошо мястото, ала любимият ми не е тук!

Сетне седнала до прозореца. Спомнила си всички свои премеждия. Обладали я силна любов и страст, проляла сълзи и изпяла следните стихове:

Кому да се оплача за своята любов?

За тежката раздяла, за жребия суров?

        На вейка заприличах, покри лицето здрач

        от тежката разлъка, от мъка и от плач.

Че тука ме заточиха насила и без срам,

любимият не може да полети насам!

        На слънцето се моля с привет да го дари

        на заник и когато се вдига призори!

Ликът му затъмнява луната с красота,

а тънкият му стан най-личен е в света!

        Да имитира роза лика му, щом реши,

        веднага аз й казвам, че бледа е, греши!

Устата му е ручей от нежна благодат,

тя угасява пламъка със най-приятен хлад!

        Не ще го аз забравя — сърце, душа е той,

        изгора, вещ лечител в любовния ми зной.

* * *

А през това време отшелникът казал на Унс ал-Уджуд:

— Спусни се в долината и ми донеси палмово лико!

Унс ал-Уджуд изпълнил поръчението на отшелника. Той взел ликото, заплел го и направил от него мрежа.

— На дъното на долината растат храсти, чиито корени са сухи! — казал той. — Напълни с тях тази мрежа! Сетне я вържи и я хвърли в морето! Седни отгоре й и плувай! Може би ще стигнеш до целта си! Който не рискува, той не печели!

Унс ал-Уджуд се сбогувал с него, спуснал се в долината и направил всичко така, както му било казано. Доплувал с мрежата насред морето, вълните го подхвърляли и накрая съдбата го изхвърлила на Планината на бездетката. Слязъл на сушата гладен и жаден. Заситил се с плодовете на дърветата и утолил жаждата си с вода от реките. Станал да се поразтъпче и видял в далечината дворец — непристъпен и добре укрепен. Портата му била залостена. На третия ден тя се отворила и от там излязъл един евнух. Като видял Унс ал-Уджуд да седи пред нея, той го попитал:

— Откъде идеш и кой вятър те довя насам?

— От Исфахан съм — отвърнал Унс ал-Уджуд. — Тръгнал бях по търговия по море, но корабът ми се разби и вълните ме изхвърлиха на този остров!

— Аллах да ти дари дълги дни, добри човече! — разплакал се евнухът. — Исфахан е моят роден град! Там имах братовчедка, която обичах в младостта си до полуда. Но ни нападнаха врагове, плениха ме и тъй като бях още много млад, скопиха ме и ме продадоха като роб! Такава е горчивата ми съдба!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евнухът въвел Унс ал-Уджуд в градината на двореца, където имало голямо езеро, заобиколено с дървета, по чиито клони имало кафези с птици. Кафезите били от сребро, а вратичките им — от злато. Младежът се приближил до първия кафез и видял в него една гугутка. Тя извисила глас и изгукала:

— Хей ти, благородни човече!

Унс ал-Уджуд завъздишал и изпял следните стихове:

И теб ли, гугутке, любов съкруши?

Послушай Всевишния и пей, нас теши.

        Дали твойта песен е радостен зов,

        или пък е скрита в сърцето любов?

От горест ли пееш по мил и другар,

или си самотна и болна без цяр?

        Ти сигурно жалиш любим като мен,

        раздялата прави живота студен!

О, боже, любящия с милост дари!

Не ще го забравя и в гроба дори!

Унс ал-Уджуд отишъл при втория кафез. В него имало кеклик, който гукал. Младежът му изпял следните стихове:

О, гълъбе, ти, който тъй дълго, тъжно гука,

благодаря, злочест съм, в голяма несполука!

                Дано Аллах със милост велика ме дари —

                по своя път да срещна любимите черти!

Дочух аз, птицо мила, тук медния ти глас

и дваж по-силно днеска се влюбих в нея аз.

                Без горест няма сякаш твар жива в тоя свят,

                но с твърдост и търпение човек е пребогат!

В Аллах кълна се — искам да видя пак до мен

любимата през някой щастлив и светъл ден!

                Аз птиците ще пусна от техния затвор

                и радост, а не мъка ще грее в моя взор!

Унс ал-Уджуд отишъл при третия кафез. В него имало кос, който пеел. На него пък Унс ал-Уджуд изрецитирал:

Харесвам на коса аз нежния глас,

той глас е на влюбен, погинал от страст.

        Когато влудих се от страсти сурови,

        тозчас любовта ми скова ме в окови.

Затекоха сълзи и рекох тогава:

„Вериги от сълзи те здраво сковават“.

        Страстта ми нарасна, отритнат когато

        изчерпах богатство — търпение свято.

Да бе справедлива Съдбата и мила,

любима да срещна, с небесна закрила,

        гол тръгнал бих, влюбен, изгора да видя,

        че тъй съм нещастен, отхвърлен, обиден…

После отишъл при четвъртия кафез. Там имало славей, който взел да лее тъжни трели, а Унс ал-Уджуд пролял сълзи и изпял следните стихове:

От трелите на славея в зори

любящ забрави струните дори!

   Унс ал-Уджуд, изгаря твойто тяло

   от страст, изпепелила го изцяло!

Да, чували сме песни лекокрили,

желязото и камъка стопили!

   Зефирът утринен тогава ни навява

   дъх на градини, цъфнали в забрава.

От пламъка душата ни тогава

припламна като искри от жарава.

   Че забрани Аллах на влюбен страстно

   и срещата, и взорите прекрасни!

Но влюбените имат оправдание —

любов не знае що е отрицание!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Унс ал-Уджуд се обърнал към исфаханеца и го попитал:

— Какъв е тоя дворец, кой живее в него и кой го е построил?

— Построи го везирът за своята дъщеря и я засели тук — отвърнал евнухът. — Отваряме го веднъж в годината, когато пристигне храната им!

Унс ал-Уджуд си помислил: „Стигнах до желаното място, но до постигането на целта ми има още много време!“

А пък Уард фи-л-Акмам не можела ни да пийне водица, ни залък да похапне. Обиколила всички кътчета на двореца, обхваната от силна любов и мъка, проляла горчиви сълзи и изпяла следните стихове:

Заключена, от него разделена,

в затвора от любов съм аз сломена!

        Сърцето ми от огън изгоря,

        окото ми лик свиден не съзря!

В дворец ме заточиха, съграден

във планина, море бучи край мен.

        Поискаха от него да ме скрият,

        но лудо любовта в сърцето бие!

Възлюблен спомням — туй е утешение,

желая го макар в уединение!

        Да зная искам аз след мъка свята

        дали отново ще ни събере Съдбата?

Тя се качила на покрива, взела едни баалбекски одежди, направила от тях въже и се спуснала на земята. Била облякла най-красивите си дрехи, а на врата й висял гердан от скъпоценни камъни. Стигнала до морето. Там видяла рибар. Уплашил се той от нея, спуснал се да бяга с лодката си, но тя почнала да го вика, като му давала знаци с ръка. Накрая изпяла следните стихове:

Не бой се ти, рибарю, зло няма да ти сторя,

жена обикновена съм, защо сега да споря?

           Аз хубавец обичам, пред чийто лик бледнее

           и слънцето прекрасно, и месецът, що грее.

Поиска ли, любимият ме мъчи. Сладка мъка!

Но щом го видя, туй е награда за разлъка.

           Дано се сбъдне бързо горещото желание!

           Сърцето ми изгаря от страсти и терзания!

Рибарят закотвил лодката си до брега и рекъл:

— Качи се в лодката! Ще те закарам, където поискаш!

Уард фи-л-Акмам се качила в лодката и рибарят потеглил. Но като се отдалечили малко от брега, зад лодката духнал вятър. Тя се понесла бързо и брегът се изгубил от очите им. Рибарят не знаел накъде се носи тя. Силният вятър духал цели три дена. Когато утихнал, лодката ги отвела до някакъв град.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че рибарят закотвил лодката при града. Там управлявал цар на име Дирбас. Той и неговият син гледали към морето и видели лодката. В нея седяла девойка, която греела като небесна месечина. На ушите си имала обеци от скъпи рубини, на врата си носела огърлица от драгоценни камъни. Царят разбрал, че е от знатен произход. Излязъл пред портата на двореца си и я попитал:

— Откъде си, кой е баща ти и защо си дошла тук?

— Аз съм Уард фи-л-Акмам — отвърнала тя. — Дъщеря съм на Ибрахим, везира на цар Шамих.

И тя разказала на цар Дирбас цялата си история. След това изпяла следните стихове:

Сълза пролях от кръв, не бе обикновена,

бях тъжна и сълзеше окото ми ранено

          по скъп любим, той в мене ще живее вечно,

          но в любовта остана от мене тъй далече!

Той има лик блестящ, лъчист и благодатен,

сред турци и араби е най-красив, приятен!

          О, ти, комуто всичко разказах аз смирено!

          Аз влюбена съм, моля, смили се ти над мене!

Надежда ти за нас си, от нас свали позора,

сбери ни, господарю! Дано го видя скоро!

— От нищо не се бой! — рекъл царят. — Аз непременно ще изпълня молбата ти!

Той извикал везира, дал му денкове с богатства и му заповядал да се отправи при цар Шамих, като му заръчал:

— Трябва да ми доведеш човек на име Унс ал-Уджуд. Кажи на Шамих: „Цар Дирбас иска да ти стане роднина и да даде ръката на дъщеря си на твоя приближен Унс ал-Уджуд!“

Везирът тръгнал с даровете при цар Шамих. Като стигнал при него, той му дал писмото и подаръците. Цар Шамих прочел писмото. Щом съзрял името на Унс ал-Уджуд, той горчиво се разридал и попитал везира:

— Къде е Унс ал-Уджуд? Доведи ми го! — и изпял следните стихове:

Любимеца си аз желая

и за пари не ща да зная!

        Подаръци не искам аз —

        ни перли, ни блестящ елмаз.

Той ясен месец бе до мен —

с голяма прелест надарен.

        Надмина с хубост, красота

        сръндаци всички по света.

Отгледах го от малък аз

със много грижи, с нежна страст!

        Затуй по него съм тъжовен,

        умът ми тръпне разтревожен!

После се обърнал към везира и му рекъл:

— Предай на своя повелител, че Унс ал-Уджуд не е тук и че аз, господарят му не зная къде се е дянал!

— Господарю — рекъл везирът, — повелителят ми заръча да не се връщам без младежа, защото иначе ще загубя и везирския си сан, и главата си. Как тогава да се върна без Унс ал-Уджуд?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шамих заръчал на везира си да вземе отряд верни хора и везира на цар Дирбас и всички да тръгнат да дирят Унс ал-Уджуд. Стигнали до брега на морето. Качили се на лодка и потеглили на път. Стигнали до Планината на бездетката. Влезли в двореца. Слугите ги посрещнали разтреперани. Везирът разбрал, че дъщеря му е изчезнала. Обходил двореца и накрая се качил на покрива. Видял баалбекските одежди да висят на парапета. Разбрал, че Уард фи-л-Акмам се е спуснала от това място и е избягала. Върнал се при слугите и съзрял сред тях непознат окаян младеж. Това бил Унс ал-Уджуд.

— Кой е този човек? — попитал везирът.

— Това е търговец, чието богатство потънало в морето, а той успял да се спаси — отговорили слугите.

Везирът махнал с ръка и се отдал на мрачното си настроение заради изчезналата дъщеря. Заскубал косите си и издекламирал следните стихове:

На влюбените в шатрата отидох със стремеж

да угася със спомена и мъка, и копнеж!

           Тогава глас дочу се: „Човече тиранични,

           ти раздели без време тез влюбени обични.

Сега твой ред е да вкусиш горчилка с чужда страст.

Живей във отчаяние, на мъката във власт!“

След това накарал слугите и евнусите за сетен път да претърсят гората и планината.

А Унс ал-Уджуд, щом разбрал, че Уард фи-л-Акмам си е отишла, надал вик и се строполил на земята. Всички помислили, че е обладан от божествено умопомрачение. Везирът на цар Дирбас решил да се отправи към своята страна, без да осъществи желанието на господаря си. Везирът Ибрахим тръгнал да го изпраща и оня му казал:

— Искам да взема със себе си този бедняк, защото е обладан от божествено умопомрачение!

Ибрахим се съгласил и така везирът на цар Дирбас се отправил към страната си, като отвел със себе си Унс ал-Уджуд…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че едва три дни след като везирът на цар Дирбас поел към дома си, Унс ал-Уджуд се съвзел и попитал:

— Къде се намирам?

— В кервана на везира на цар Дирбас! — отвърнали му.

Керванджиите отишли при везира и му казали, че младежът се е свестил. В същия миг ги пресрещнал пратеник на цар Дирбас, по който царят съобщавал на везира си, че ще му отреже главата, ако се върне при него без Унс ал-Уджуд.

Щом везирът видял, че Унс ал-Уджуд се е съвзел, му казал:

— Царят ми възложи работа, която още не съм свършил. А сега ми изпрати писмо, в което пише: „Ако не си изпълнил заръката ми, ще се простиш с живота си“.

— Какво иска царят? — попитал Унс ал-Уджуд. Везирът му разказал цялата история, а младежът му рекъл: — Не се бой и върви при царя! Вземи ме със себе си, а аз ти гарантирам, че Унс ал-Уджуд ще дойде!

— Вярно ли е това, което казваш? — зарадвал се везирът.

— Да, вярно е! — отвърнал Унс ал-Уджуд.

Везирът пристигнал в страната си и се явил пред царя заедно с Унс ал-Уджуд. Цар Дирбас ги приветствал и попитал везира:

— Водиш ли ми Унс ал-Уджуд?

А Унс ал-Уджуд отговорил вместо везира:

— Царю честити, аз знам къде се намира Унс ал-Уджуд. Наблизо е, но желая да ми кажеш какво искаш от него. Аз ще ти го доведа!

Царят му разказал историята от игла до конец, а момъкът му рекъл:

— Накарай да ми донесат един кат прекрасни златоткани одежди и аз бързо ще ти доведа Унс ал-Уджуд!

Царят наредил да донесат одеждите. Младежът ги облякъл и казал:

— Аз съм Унс ал-Уджуд!

После изпял следните стихове:

От спомена, любима, щастлив съм в самота!

Сълзите си проливам по твойта красота!

   Страстта ми няма равна, без сън е мойта нощ!

   Търпях, сега не мога и нямам сили, мощ!

Клепачите ми, мила, от сълзи са ранени!

И няма мощ сърцето, без сила бие в мене!

   Към любовта стремя се, страните ми са в плам!

   Наградата любовна страдание е, знам!

Ревнив съм във страстта си, за мен е изпитание

сълзата, що проливам във моето страдание.

   Нима съдбата зла застава между нас

   и пречи ми любимата да видя в чуден час?

Дано скръбта със радост се смени сега

и дойде краят на горест и тъга.

— Бога ми, такива стихове само истински влюбено сърце може да изпее! — възкликнал царят. — Но вашата история е твърде странна!

Унс ал-Уджуд му разказал цялата си история и го попитал:

— Къде е сега моята любима, о царю на своето време?

— При мен! — отвърнал цар Дирбас.

Сетне повикал кадия и свидетели и свързал Уард фи-л-Акмам и Унс ал-Уджуд в брак. Проводил пратеник при цар Шамих и го уведомил за венчавката на Унс ал-Уджуд и Уард фи-л-Акмам. Цар Шамих много се зарадвал и му изпратил писмо, в което се казвало: „Щом сключването на брачния договор е станало при теб, то веселата сватба и първата брачна нощ подобава да бъдат при мен!“ И изпратил керван от камили, коне и верни люде да вземат Унс ал-Уджуд и Уард фи-л-Акмам.

Цар Дирбас дал на влюбените много пари и ги изпратил със своите войници.

Цар Шамих ги посрещнал като най-скъпи гости, събрал певици и певци, накарал да застелят трапезите за пир, който продължил седем дена. Сетне двамата влюбени се прегърнали и останали в прегръдката си чак докато изпаднали в несвяст.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом двамата се съвзели, Унс ал-Уджуд изпял на Уард фи-л-Акмам следните стихове:

Какво по-сладко от нощта ни вярна?

След нашата разлъка тъй коварна

        съдбата се оказа милостива

        и участта ни — светла, търпелива!

Изплакахме си мъките събрани

в голямо, но болезнено имане.

        В живота няма нищо по-прекрасно

        от справедливост и от милост властна.

Събрахме се след дългата раздяла,

която ми се стори вечност цяла!

        И с милостта си бог ни награди,

        и срещнахме се след безброй беди!

Така прекарали цели седем дена. Те не различавали дните от нощите, толкова голяма била любовната им радост. Така живели, догде не дошъл оня, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. Благословен да е Всевишният, Вечният, в ръцете на който са всички световни дела!