Хиляда и една нощ (205)

Приказка за Али Зайбак Мисри, която е продължение на предишната

Разправят, царю честити, че по времето, когато управител на Египет бил Салах Мисри, в Кайро живеел хитрец, когото наричали Али. Той имал четирийсет души дружина и бил голям хитрец. Колко пъти Салах му залагал капани с надежда, че ще падне в тях, а той все се изплъзвал и бягал, както бяга живакът. Точно затова го нарекли Зайбак Мисри. Един ден първият му помощник забелязал, че лицето му е помръкнало, и рекъл:

— Какво става, предводителю? Ако си се притеснил за нещо — поразходи се!

Излязъл Али да се поразходи, но му станало още по-тежко. Хората му правели път, защото се бояли от него. Видял някакъв човек, който продавал на хората вода с чаша и викал:

— Благочестиви хора, няма питие освен водата, няма любов освен с жената, няма ум освен в душата^[1]!

— Дай да пия! — викнал му Али.

Водочерпецът му налял чаша вода. Али я погледнал на светлината, по-разклатил я и я излял на земята.

— Налей ми още! — налял му пак, той пак разклатил чашата и я излял. И на третия път направил същото.

— Щом не щеш да пиеш, си тръгвам! — казал човекът с водата.

— Налей още! — креснал Али.

Налял му пак чашата. Али я поел, изпил я и му подал цял динар.

— Колко съм ти благодарен! — викнал водочерпецът. — Нека Аллах те дари тебе, юнак над юнаците сред мало и голямо!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али хванал човека с водата за галабията, измъкнал пред лицето му скъпоценен нож и му креснал:

— Слушай, шейх! Отговори, след като помислиш! Стомната ти да струва най-много три дирхама! Водата, която излях — нямаше и два ратла!

— Така си е… — съгласил се изплашеният водочерпец.

— Аз ти дадох един златен динар! Я ми кажи виждал ли си някой по-щедър и по-храбър от мене!

— Виждал съм! — отговорил оня. — Докато той живее на света, няма жена, която да е родила по-щедър и по-храбър от него!

— И кой е той? — запитал Али.

И водоносецът заразказвал:

Приказка на водоносеца

Баща ми бе главатар на водоносците в Кайро. Той умря и ми остави пет камили, муле, дюкян и къща. Реших да отида в Мека. Хванах се с един керван, разпродадох всичко, взех и заеми. Но така се случи, че по време на хаджилъка разпилях всичко. Помислих си: „Ако се върна в Кайро, хората ще ме запрат заради заемите!“ Тръгнах с един хаджия към Дамаск, от там — в Багдад. Запитах къде е предводителят на водоносците, отидох при него. Разказах какво ми се бе случило. Той ми нае стая, даде ми стомна и чаша и тръгнах из града. Предложих на едного чаша вода, а той ми каза:

— Не съм ял нищо, за да пия!

Бе на кон, изля ми две чаши вода, без да пие и без да плати.

— Да не би да си ме хранил, че ми разливаш водата! — викнах му аз.

— Махай се отпреде ми, водоносецо! — кресна ми той. — Ще се нахраня, пък после ще реша дали ще пия!

Отидох при друг, а той измърмори:

— Аллах да ти даде нещо за прехрана!

Така се разхождах до пладне — никой нищичко не ми даде. Изведнъж всички се втурнаха нанякъде. Видях голямо шествие, конници в редици двама по двама, всички с накити, колани, бурнуси, плъстени шапки и железни ризници.

— Кои са тези? — запитах един минувач.

— Това са хората на Ахмад Данаф! — отговори ми той. — Той е началник на сухопътната стража и получава от халифа всеки месец по хиляда динара, а всеки от дружината му — още по сто! И Хасан Шуман като него получава хиляда динара! Сега се прибират от дивана!

И, не щеш ли — Ахмад Данаф ме видя и ме помоли:

— Дай да пия!

Налях му чаша и му я подадох. Той я поклати на светлината и я изля. Същото направи и с втората. Третата изпи на една глътка, както направи и ти, и ме запита:

— Откъде си, водарю?

— От Кайро! — отговорих.

— Аллах да даде живот на Египет и народа му! А защо си дошъл в този град?

Разказах му историята си.

— Добре си дошъл! — каза той, даде ми пет динара и нареди на свитата си: — Дайте милостиня на този човек!

Всеки ми даде по динар и всеки казваше:

— Шейх, ще получаваш това от нас всеки път, когато ни даваш да пием, докато си в Багдад!

Тези хора ми донесоха хаир. След време пресметнах събраното — бяха хиляда динара. „Сега по-леко ще се върнеш в родния край!“, казах си, отидох в дома на Ахмад Данаф и му казах:

— Искам вече да си ходя!

Той ми даде едно муле и сто динара отгоре и каза:

— Искам да пратя един дар, водоносецо! Вземи това писмо и го предай на Али Зайбак Мисри! Кажи му: „Предводителят ти те поздравява, той сега е в двора на халифа!“

Взех писмото и тръгнах. В Кайро си върнах дълговете и пак станах разносвач на вода. Но още не съм предал писмото, защото не знам къде да намеря Али Зайбак Мисри!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Зайбак възкликнал:

— Успокой се, шейх! Аз съм Али Зайбак, първенецът сред възпитаниците на Ахмад Данаф^[2]! Дай ми писмото!

Дал му водарят писмото, Али го отворил и се зачел. В него пишело: „Поздрав от Ахмад Данаф до най-голямото му чедо Али Зайбак Мисри! Все исках да ти съобщя, че скроих доста капани на управителя Салах Мисри, така че му причерня животът. Неговата дружина ми се подчини, сред хората му беше и Катаф ал-Джамал! Сега станах предводител в Багдад при дивана на халифа и ми е поверена сухопътната стража! Ела при мене! Ще скрояваш хитрини в Багдад, пък дано те приближат до служба при халифа! Приеми поздравите ми!“ Прочел Али писмото, наградил водаря с десет динара, влязъл при дружината си, съобщил им новината и рекъл:

— Ще ви оставя сами!

Съблякъл дрехите си, сложил си машлах и фес, сложил в една кутия сгъваемото си копие — то било от алое от Кена и било дълго двайсет и четири лакътя.

— А какво ще правим, като похарчим събраното? — запитал го заместникът му.

— Ще ви пратя достатъчно! — отговорил Али.

Излязъл навън и видял керван от четирийсет търговци. Всичко било натоварено, само стоките на най-възрастния още стояли на земята. Той се помолил:

— Помогнете ми да натоваря багажа!

Те му се присмели. Али си помислил: „С този търговец пътят ми ще е лек!“

— Чичо! Виждам, че си сам, а стоката ти е за четирийсет мулета! Защо не нае хора да ти помогнат?

— Наех две момчета, синко — отговорил търговецът, — облякох ги в нови дрехи, сложих на всеки в джоба по двеста динара, пък те избягаха!

— Я дай аз да ти помогна!

Натоварили всичко и керванът потеглил. Пътували, що пътували, мръкнало се, спрели при някаква планина на стан. В тази планина живеела хищна пантера. Всеки път, когато оттам минавал керван, всички хвърляли чоп помежду си и давали на пантерата онзи, на когото излизал късметът. Сега късметът се паднал на стария търговец. А пантерата вече стояла на пътя. Мъчно му станало на търговеца и той рекъл на керванджията:

— Заклевам те, като умра, да предадеш това на децата ми!

— Що за приказки! — възкликнал Али. — Как може да се плашите от някаква планинска котка! Аз пък ви казвам, че ще я убия!

Али си снел машлаха, отдолу блеснала желязната му ризница, измъкнал меча, избърсал острието му, застанал сам пред пантерата и изкрещял. Скочило животното, но Али го ударил с меча между очите и го разсякъл на две. Старият търговец го целунал между очите и му дал хиляда динара. Търговците му дали още по двайсет. Продължили пътя си.

Не щеш ли, на пътя излязъл някакъв проклет бедуин, главатар на племе разбойници. Али се изстъпил напред, облечен във волска кожа, по която имало окачени звънчета, сглобил копието си, размахал го, метнал се към един, разтръскал звънците, изплашил се конят на бедуина. Копието го ударило в гърдите, мечът блеснал и отсякъл главата на главатаря. Али се спуснал срещу останалите разбойници като гневен гул и те се разбягали. Търговците отново го възнаградили.

Накрая стигнали до Багдад. Али дал парите си на керванджията и рекъл:

— Върнеш ли се в Египет, потърси къщата ми и предай тези пари на Моя заместник!

На сутринта влязъл в града. Поразходил се насам-натам, разпитвал къде е къщата на Ахмад Данаф, но никой не му я показал, защото всички се бояли от предводителя. Стигнал до един мегдан и видял деца да играят. Между тях имало едно на име Ахмад Лакит. Али Зайбак се огледал и видял наблизо някакъв продавач на сладкиши. Купил малко халва и се запътил към децата. Но Ахмад Лакит изгонил другите, останал сам пред него и запитал:

— Ти какво искаш?

— Имах синче като вас, но то умря! — отговорил Али. — Видях го насън — искаше халва! Купих халва и искам да дам по някое парче на децата!

Той му подал парче халва, момчето го погледнало и видяло динар, залепен за него.

— Махай се! — викнало момчето. — При мене няма леки жени! Търси си ги другаде!

— Синко, само умният взема предплата, само глупавият се отказва от предплата! — заговорил Али Зайбак. — Този динар е предплата, за да ми покажеш къщата на Ахмад Данаф!

— Аз ще вървя пред тебе, а ти — след мене! — рекло момчето. — Щом стигнем къщата, ще взема камъче между пръстите на краката си и ще го ритна към портата — така ще знаеш къде е!

Тръгнало момчето отпред, а Али — след него. Накрая то взело едно камъче между пръстите на краката си и го метнало към портата на къщата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Зайбак посегнал да хване момчето, за да си върне динара, но то избягало.

— Ако е пожелал Аллах, стана ли един ден предводител при халифа, ще те взема при себе си! — викнал му той, пристъпил към портата и силно почукал.

— Ей, слуга! — викнал Ахмад Данаф отвътре. — Отвори портата. Така може да чука само Али Зайбак Мисри!

Отворили му портата. Али влязъл при Ахмад, прегърнал го, той на свой ред го целунал. Настанали го на челно място, донесли гозби — и се нахранили, донесли пиене — пили и се надпивали до сутринта.

— По-късно ще се поразходиш из Багдад, но засега трябва да постоиш тук! — казал Ахмад.

— Че защо? — възпротивил се Али. — Не съм дошъл тук, за да стоя затворен!

— Синко, не мисли, че Багдад е като Кайро! — възразил Ахмад. — Багдад е градът на халифа, тук живеят много хитреци! Тук хитростта избуява като боб, накиснат във вода!

Ахмад го оставил сам. Един ден, както си седял, свило се сърцето на Али и той си казал: „Я се поразходи из Багдад, да се поотпуснеш!“ Излязъл навън, тръгнал от сокак в сокак и видял на улицата четирийсет роби със стоманени ризници и шлемове, крачат двама по двама, а зад тях — Далила Мухтала, яхнала муле, на главата й — шлем, изкован от стомана със златна кайма по него, с ризница и с всичко, което се полага на сановник. Тя излизала от дивана и се прибирала в хана си. Щом зърнала Али Зайбак, тя забелязала, че двамата с Ахмад Данаф си приличат по ръст и плещи, че под абата и бурнуса носи стоманена броня, че отдалеч се вижда — юнак върви, но крие юначество. Прибрала се в хана, отишла при дъщеря си Зейнаб, донесла дъска с пясък, разтръскала пясъка и в него се изписало името му — Али Зайбак Мисри. Пясъкът й показал, че този момък по хитрост е по-голям и от нея, и от дъщеря й Зейнаб.

— Какво ти показа гледането на пясък? — запитала Зейнаб.

— Днес видях един момък, който прилича на Ахмад Данаф! — отговорила Далила. — Боя се да не узнае, че ти съблече Ахмад и хората му и да ни скрои някоя хитрост, за да отмъсти за честта на предводителя си.

— Който и да е — ще му видим сметката! — рекла Зейнаб.

Облякла тя най-хубавите си дрехи и излязла в града. Минавала от пазар в пазар, който я срещнел, я пожелавал, а тя вървяла, без да се смущава, спирала тук, казвала нещо там, стъпвала кръшно, докато видяла Али Зайбак. Бутнала го тя уж неволно с рамо, обърнала се към него и рекла:

— Аллах да дава живот на зрящите!

— Ама че си хубавица! — възкликнал той. — Чия си?

— На хубавец личен като тебе! — отговорила тя.

— Сега при мене ли да те водя, или при тебе да ходим?

— Аз съм търговска дъщеря и мъжът ми е търговец! До днес не съм излизала сама на улицата! Сега го направих, защото съм сготвила вкусна гозба, седнах да хапна, но сама не ми бе сладко! Може ли да разделя залъка си с тебе?

— Щом човек е поканен — той е длъжен да приеме!

Тръгнала тя напред, а той — след нея, вървял и си мислел: „Какво правиш, човече, та ти си чужденец тук! Я се откажи, само че бъди любезен!“ После й рекъл на глас:

— Я вземи този динар и да го оставим за друг път!

— Заклевам те във великото ти име! — възкликнала тя. — Трябва да ми бъдеш гост!

Продължил той след нея и след малко тя спряла пред дом с висока порта. Влезли вътре и той видял по стените окачени мечове и стоманени копия. Тя си снела забрадката, открила косите си и седнала до него, а той си помислил: „Пък нека да свършим това, което е предопределил Аллах!“ Навел се да открадне целувка, но тя скрила бузата си с ръка и рекла:

— Хубавите работи само нощем стават!

Донесла софра с ядене и пиене, хапнали и пийнали, тя напълнила една стомна от кладенчето в двора, за да измие той ръцете си. Тогава внезапно се ударила по гърдите и възкликнала:

— Ах, мъжът ми имаше пръстен от якут за цели петстотин динара! Бях си го сложила на пръста, но ми бе широкичък! Постесних го с восък, но когато спущах ведрото, е паднал в кладенеца! Извърни лице към вратата и не ме гледай, аз ще се съблека и ще се спусна в кладенеца да го взема!

— Срамота ще е за мен ти да влизаш в кладенеца, пък аз да стоя тук! — възразил Али. — Аз ще сляза!

Съблякъл се той, вързал се за въжето и тя го спуснала в кладенеца. Водата долу била дълбока. Тя викнала отгоре:

— Въжето май идва късо! Отвържи се и слез до дъното!

Отвързал Али въжето и се спуснал във водата, но тя била няколко боя дълбока и той не стигнал дъното. А Зейнаб изтеглила въжето, взела му дрехите и се прибрала при майка си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зейнаб рекла на майка си:

— Разсъблякох Али Египтянина и го оставих в кладенеца на емира Хасан! Едва ли ще се измъкне от там!

А стопанинът на къщата емир Хасан по това време се прибрал от дивана. Дошъл си и що да види — портата му отворена!

— Сигурно в къщата ми е влизал разбойник! — възкликнал той, огледал всички стаи и като не намерил никого, викнал на коняря:

— Напълни стомната и ми дай да се измия!

Хванал конярят кофата, спуснал я в кладенеца, но когато започнал да я тегли, му се сторила бая тежичка. Надзърнал и видял, че нещо седи в кофата. Изпуснал я в кладенеца и викнал:

— Господарю, ифрит излиза от кладенеца!

— Тичай и извикай четирима факихи — да четат отгоре Корана, че да го махнат от там! — креснал му емирът, а когато конярят довел факихите, викнал им: — Заобиколете кладенеца и четете нещо такова, че да прогони този ифрит!

Конярят и един роб спуснали отново кофата. Али Зайбак се уловил здраво за нея, седнал вътре, изчакал тя да се приближи към отвора на кладенеца, изскочил от нея и паднал между факихите. Те от страх започнали да крещят:

— Ифрит!… Ифрит!…

Видял емир Хасан, че това е някакъв млад мъж, човек, а не ифрит, и му викнал:

— Ти разбойник ли си?

— Не съм, за бога! — отговорил Али.

— А как си влязъл в кладенеца?

Али му разказал всичко. Емирът го извел от къщата и го наметнал с една стара дреха. Той се прибрал в дома на Ахмад Данаф, разказал му за станалото и стопанинът възкликнал:

— Абе аз не ти ли казах, че в Багдад има жени, които и мъже разиграват! Има да разправят как най-личният юнак на Кайро бил съблечен от едно момиче!

Домъчняло му на Али Мисри. Съжалил го Ахмад Данаф, дал му друга дреха, а Хасан Шуман го успокоил:

— Това е била Зейнаб, дъщерята на Далила Мухтала, привратницата на хана на халифа! Не тъжи, Али! Тя и Ахмад разсъблече и му взе дрехите, че и на цялата му дружина!

— Аз искам да се оженя за тази девойка! Какво да измисля, за да я взема за жена? — запитал Али.

— Ще ме слушаш! Съблечи се, Али! — наредил Хасан.

Съблякъл се Али, той взел една катраница и го облял с нещо черно, омазал го и той заприличал на същински черен роб. Нацапал го около очите, по бузите, боядисал с червено устните и очите, облякъл го с дрехи на слуга, донесъл тава с кебап и вино и рекъл:

— В хана живее роб готвач. Сега ти заприлича на него! Иди при него, ама разговаряй, както говорят робите, кажи му: „Отдавна не сме сядали с тебе! Я ела тук да хапнем кебап и да пийнем биричка!“ Напой го, разпитай го колко вида ястия готви, какво ядат кучетата, къде е ключът за кухнята, къде е ключът за килера. Той ще ти го каже, защото пияният разказва всичко, което крие, когато е трезвен! После му пробутай омайно биле, облечи дрехите му, окачи ножовете му на кръста си! Купи там месо и зеленчуци, наготви гозбите, подреди ги в подносите! Сложи в тях омайно биле и ги отнеси, където трябва, за да омаеш и кучетата, и робите, и Далила, и дъщеря й Зейнаб! Събери всички дрехи от къщата! Пък ако искаш да се ожениш за момичето, вземи и четирийсетте гълъба, които носят писмата на халифа!

Излязъл Али на улицата, видял роба готвач и му рекъл:

— Отдавна не сме сядали на по една биричка!

Али го повел в една кръчма, напоил го с вино, разпитал го колко гозби готви, и той отговорил:

— Всеки ден готвя пет гозби за обяд и пет за вечеря, но вчера ми поискаха шест гозби — зарда, и седма гозба — месо варено със зърна от нар!

— И как подаваш гозбите, които си направил?

— Нося един поднос на Зейнаб, после — поднос на Далила, нахранвам робите, после нахранвам и кучетата! Всекиму да яде месо до насита — най-малкото по един ратл!

Но съдбата пожелала Али да забрави да пита за ключовете. Когато робът заспал, той взел дрехите му, облякъл ги, взел ножовете му, отишъл на пазара и там купил месо и зеленчуци…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла… И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ… Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Зайбак Мисри влязъл в хана. Видял Далила да седи при портата и да се оглежда строго насам-натам, видял и четирийсетте роби стражи и сърцето му се свило от страх. Когато Далила го зърнала, тя го познала и креснала:

— Махай се от тук, разбойник! И в хана ми хитрости ще ми правиш значи!

Обърнал се Али към нея, а лицето му — на черен роб.

— На мене ли приказваш? — запитал.

— Ти какво стори на роба готвач? — креснала тя. — Уби ли го? Упои ли го?

— Какъв роб готвач? Че има ли тук друг готвач освен мене?

— Лъжеш! Ти си Али Зайбак Мисри!

— Привратнице! — заговорил Али, като подражавал на езика на робите. — Ама този Мисри бял ли е или черен? Аз оставам тук и ще си гледам службата!

— Какво има, братовчеде? — запитали го робите.

— Той не ви е братовчед! — креснала Далила. — Това е Али Зайбак Мисри! Той е убил или омаял вашия братовчед! Боядисал е и лицето си!

— Какъв Али? — възкликнал Али. — Аз съм Саадуллах!

— Аз имам едно мазило, с което ще го пробвам! — викнала тя, донесла някакво мазило, мацнала с него ръцете му, разтъркала го, но чернилката не излязла.

— Остави го да ни сготви! — рекли робите.

— Ако наистина ви е братовчед, той знае какво му поискахте снощи за ядене!

Запитали го те за всеки случай колко гозби готви всеки ден и какво са му поискали допълнително предния ден, а той отговорил:

— Леща, ориз, чорба, яхния и розова вода за измиване, а още шестата гозба е зарда, а седмата — нарови зърна!

— Влезте с него! — рекла тя. — Ако знае къде са кухнята и килерът, значи е братовчед ви, ако не знае — убийте го!

А истинският готвач си имал един котарак. Всеки път, когато влизал, той заставал пред вратата на кухнята, скачал на ръцете му и после пак скачал пред вратата и въртял опашка. Когато Али влязъл, котаракът скочил на ръцете му, той го пуснал и котаракът застанал пред вратата на кухнята. Али взел ключовете, забелязал върху единия залепено пухче от кокошка и се досетил, че той ще е за кухнята. Отворил я, оставил покупките и излязъл навън. Котаракът се затичал пред него и спрял пред вратата на килера. Али огледал ключовете, между тях имало един доста мазен и той разбрал, че той ще е за килера.

— Далило! — рекли робите. — Ако бе някой чужд, нямаше да знае къде е кухнята и къде — килерът, нямаше да познае кой ключ за коя врата е!

— Той позна тези места по котката, а ключовете — по белезите върху тях! — рекла Далила. — Но вие му мислете!

Влязъл Али в кухнята, сготвил гозбите, подредил една тепсия за Зейнаб, занесъл й я и видял всички откраднати дрехи закачени в стаята й. Занесъл и тепсия на Далила. Нахранил робите, нахранил и кучетата. Същото направил и вечерта, но на кучетата сложил отрова и те измрели. Успял да сипе и омайно биле на робите, на Далила и Зейнаб. Когато всички заспали, събрал дрехите, изловил всичките гълъби, отворил портата на хана, излязъл и се прибрал в къщата на стражите, където разправил какво е сторил.

Хасан му сварил билки да се измие с тях и той станал бял както преди. Отишъл при роба, облякъл го в дрехите му и го събудил от омаята. Робът отишъл да купи месо и зеленчуци и се прибрал в хана.

А по това време един търговец от онези, които спели в хана, излязъл призори от стаята си и видял, че вратата му е отворена, стражите спят, а кучетата са измрели. Затичал се при Далила и видял, че и тя е омаяна, на шията й висяла някаква хартийка, а до главата й — гъба, която се използва против омайно биле. Поднесъл я той към носа й, тя вдъхнала, стреснала се и възкликнала:

— Къде съм?

Търговецът й обяснил. Тя дръпнала хартийката от шията й и прочела: „Това направи Али Зайбак Мисри!“ Разбудила Зейнаб и робите и рекла:

— Не ви ли разправях, че това е Али Зайбак! — и се обърнала към Зейнаб:

— Казах ти, че той няма да пропусне да си отмъсти! Можеше да направи нещо повече, но се задоволи с това, защото търси разбирателство с нас!

Облякла тя женски дрехи, вързала кърпа на главата си и отишла в дома на Ахмад Данаф, където Али бил вече донесъл дрехите и гълъбите, а Шуман дал на наместника си пари да купи четирийсет други гълъба. Той ги купил и ги сготвил хората да хапнат. Точно тогава Далила почукала на портата:

— Така чука само Далила! — рекъл Ахмад Данаф. — Иди, наместнико, отвори й!

Наместникът му отворили Далила влязла…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан Шуман запитал Далила:

— Какво те е довело тук, проклета старице?

— Предводителю! — отговорила тя. — Дойдох, защото съм ти длъжница! Я ми кажи кой момък ми изигра тази шега!

— Най-първият! — отговорил той.

— Ама ти си го натъкмил това с този Али! Но нека ми донесе гълъбите, които носят писма, другото да си го прибере!

— Аллах да те накаже, Али! — креснал Шуман. — Ти защо каза да сготвят тези гълъби?

— Не знаех, че те носят писма! — отговорил Али.

— Я ги дай тук! — разпоредил се Шуман.

Али подал сварените гълъби. Далила взела кълка, сдъвкала я и рекла:

— Това не е месо от птици, които носят писма! Онези аз ги храня със зърна от мускус и месото им мирише на мускус!

— Добре! — засмял се Хасан Шуман. — Но ако искаш да си вземеш онези, трябва да изпълниш едно желание на Али! Той иска да се ожени за дъщеря ти!

— Аз й желая само доброто!

— Върни й гълъбите! — разпоредил се Хасан на Али и когато той ги върнал, й казал: — Сега те чакаме да донесеш положителен отговор!

— Щом иска да се ожени за нея, онова, което направи, не е никаква хитрост! — рекла Далила. — Голямата хитрост е у вуйчо й Зурейк — той е неин опекун! Той е оня Зурейк, който продава риба и вика „Ратл риба за две пари!“, а е закачил в дюкяна си кесия със злато за две хиляди динара!

Тя се върнала в хана и рекла на дъщеря си:

— Али Мисри те поиска за жена! — зарадвала се Зейнаб, защото си била харесала Али Мисри заради хубавия му лик и пъргавия му ум. Разпитала майка си, тя й разказала всичко и добавила: — Поставих му условие да те иска от вуйчо ти — така вече го обрекох на гибел!…

А по това време Али запитал:

— Какво общо има тук Зурейк? Що за човек е?

— Той бе предводител на лудите глави из цял Ирак! — отговорил му Хасан. — Той, дето се казва, можеше да събори планина, да свали звезда от небето или да измъкне малахит от окото! В лудите дела втори като него нямаше. Но после се отказа от всичко и отвори дюкян за риба. Събра две хиляди динара, сложи ги в кесия, върза кесията с копринен гайтан, окачи по гайтана медни хлопки и звънци, а самия него окачи на гвоздей от вътрешната страна на вратата. Всеки път, когато вратата се отваря, кесията се разклаща и Зурейк вика: „Къде сте, хитреци от Египет, луди глави от Ирак, изкусници от Персия! Ето, Зурейк Саммак е закачил кесия посред дюкяна си! Всеки, който се смята за хитрец и успее да я грабне — негова ще бъде!“ Много алчни хитреци искаха да я вземат, но не можаха. Той държи под краката си оловни дискове. Когато разпалва огъня или пържи рибата, ако някой се опита да използва разсейването му и посегне за кесията, той го удря с едно парче и хитрецът може и да загине! Али, не се сблъсквай с него! Няма нужда да се жениш за Зейнаб!

Така Хасан убеждавал Али да се откаже.

— Мъже, не ви ли е срам! — креснал той. — Аз ще взема кесията, но вие ми пригответе невестински дрехи!

Донесли му невестински дрехи. Облякъл ги, боядисал се с къна, сложил си покривало, обул женски обувки, заклал агне, събрал кръвта му, извадил червата, напълнил ги с кръв, усукал ги около бедрата си, а отгоре нахлузил шалварите. Направил си и гърди от издути птичи гуши, напълнил ги с мляко, вързал на кръста си платно, натъпкал процепа между него и корема си с памук, затегнал го с фута, че всеки, който го погледнел, казвал: „Ама че хубав задник има тази!“ По пътя минал магаретар, той му дал един динар, онзи го качил на магарето и тръгнали към дюкяна на Зурейк. Видял Али вързаната кесия и златото, което я издувало. Зурейк пържел риба и Али запитал:

— Каква е тази миризма, магаретарю?

— Тя е от рибата на Зурейк! — казал магаретарят.

— Аз съм жена бременна! Такава миризма не ми понася! Донеси ми парче риба!

— Ти, бе, защо пръскаш тази миризма и пречиш на бременните жени! — викнал магаретарят на Зурейк. — Дай парче риба, защото бебето мърда в утробата на жената!

Зурейк грабнал парче риба, посегнал да го изпържи, но огънят му бил загаснал. Започнал да го раздухва. През това време Али стиснал червото, то се спукало, кръв потекла между краката му и той заохкал:

— Ах, коремът ми!… Ах, гърбът ми!… Пометнах…

Надзърнал Зурейк навън, видял кръвта и се скрил от страх в дюкяна, а магаретарят му закрещял:

— Аллах да почерни живота ти, Зурейк! Тази жена пометна! Няма да избягаш от гнева на мъжа й! — и избягал.

А Али протегнал ръка към кесията. Щом я докоснал, златото в нея мръднало и звъннало, задрънчали хлопките и звънците.

— Аха, хванах те, страхливецо! — викнал Зурейк. — На ти каквото ти се пада!

Метнал оловното парче, улучил го и Али паднал в несвяст. Посегнал да му метне второ, но хората се развикали:

— Ти търговец ли си или побойник? Ако си търговец — махай тази кесия от там и отърви света от злините си!

А Али, щом дошъл на себе си, се прибрал в дома си, съблякъл женските дрехи и рекъл:

— Шуман, дай ми някакви дрехи на коняр!

Донесли му дрехи на коняр. Облякъл ги Али, взел една чиния и пет дирхама, отишъл при Зурейк и той запитал:

— Какво искаш, майсторе?

Али му подал петте дирхама. Зурейк посегнал да му даде от готовата риба в тавата, но той му казал:

— Аз ям само гореща риба!

Сложил Зурейк риба в тигана, посегнал да я изпържи, но огънят му бил изгаснал. Навел се да го разпали. Тогава Али Мисри протегнал ръка за кесията, но едва я докоснал, и хлопките и звънците задрънчали.

— Няма да ти мине хитрината, пък макар да си облякъл дрехи на коняр! — викнал Зурейк.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зурейк метнал към Али парче олово, но той се навел, то попаднало върху тигана, пълен с гореща риба, и нажеженото олио се пръснало върху кадията, който, случило се, точно тогава минавал оттам.

— Кой направи тази работа? — креснал кадията.

— Ваша светлост! — зауспокоявали го хората. — Някакво момченце метна камък, който попадна в тигана на Зурейк!

Забелязали оловните парчета, досетили се, че това е сторил само Зурейк, и му се скарали:

— Не дразни Аллаха, Зурейк, махни от тук тази кесия!

— Е, ще я махна! — съгласил се Зурейк…

А Али Зайбак съблякъл дрехите на коняр, облякъл дрехи на търговец, излязъл навън, а насреща му — индийски заклинател, който мъкнел торба със змии.

— Заклинателю! — рекъл му Али. — Ела у дома да ни позабавляваш и аз ще те възнаградя!

Завел го той в къщата, нахранил го, упоил го с омайно биле и когато заспал, облякъл дрехите му, отишъл при Зурейк и засвирил с пищялката му.

— Аллах да те нахрани! — изгонил го грубо Зурейк.

Али отворил торбата и хвърлил змиите в краката му. Зурейк много се боял от змии и се скрил в дюкяна. Али уловил пак змиите, скрил ги в торбата, протегнал ръка към кесията, но щом я докоснал, хлопките задрънкали.

— На заклинател ще ми се правиш, така ли? — викнал Зурейк и метнал по него парче олово.

А по улицата вървял войник, а след него — неговият коняр. Оловото ударило коняря по главата и той паднал.

— Кой удари човека ми? — креснал войникът.

— Керемида падна от навеса! — рекли съседите.

Войникът и конярят си тръгнали, хората се поогледали, пак видели парчета олово и се нахвърлили срещу Зурейк, викайки:

— Сваляй тази кесия от там!

— Довечера ще я сваля! — обещал той.

Така си играл Али със Зурейк, седем пъти хитрости измислял и все не успявал да му вземе кесията. Минал край дюкяна му и го чул да си говори на глас:

— Ако оставя кесията в дюкяна, онзи ще измисли нещо и ще ми я вземе! Я да си я прибера аз вкъщи!

Затворил дюкяна и скрил кесията в пазвата си. Али го последвал скришом. Зурейк видял, че у съседа му има веселба, и си казал на глас:

— Я да оставя кесията на жена си и ще се върна на веселбата!

Зурейк бил женен за черна неволница и тя му била родила син на име Абдуллах. Бил й обещал да обреже скоро детето и да плати с парите от кесията, а като му дойде времето да го ожени — да даде остатъка за сватбата.

— Защо си се намръщил такъв? — запитала тя.

— Един хитрец май ще ми докара беля на главата! — отговорил Зурейк. — Седем хитрини ми погоди днес, за да ми вземе кесията, но не успя!

— Дай да я пазя, докато дойде време да оженим момчето!

Дал й той кесията, а през това време Али Зайбак се бил скрил, но всичко виждал и чувал.

— Ти пази парите, Умм Абдуллах, пък аз отивам на една сватба! — рекъл Зурейк.

— Полегни си малко да си починеш първо!

Те си полегнали и заспали. А Али се промъкнал скришом вътре, взел кесията, която Зурейк бил оставил до възглавницата си, излязъл и отишъл да погледа сватбата. А Зурейк сънувал, че някаква птица долетяла и му задигнала кесията. Стреснал се ужасен и викнал на жена си:

— Къде е кесията? — надигнала се тя, надзърнала тук-там и не я намерила. — Черен да ти е късметът, Умм Абдуллах! — креснал Зурейк. — Онзи хитрец е задигнал кесията!

— Ама той не е влизал тук, мъжо! — рекла тя.

— За бога, само хитрецът Али я е задигнал! — викнал той. — Но ще го пипна аз!

— Ако не го хванеш, ще заключа портата и ще те оставя да нощуваш в двора! — заканила се тя.

Отишъл Зурейк на сватбата и там зърнал Али Зайбак, който спокойно гледал веселбата. „Ето, този ми взе кесията!“, помислил Зурейк. Затичал се и го изпреварил пред къщата на Данаф. Скрил се в сянката на портата. Всички вътре спели. Като свършила сватбата, Али се появил и почукал.

— Кой чука? — обадил се Зурейк от сянката.

— Аз съм, Али Мисри!

— Донесе ли кесията?

Али помислил, че отзад е Хасан Шуман, и отговорил:

— Донесох я, отвори!

— Няма да ти отворя, докато не я видя! — казал Зурейк. — Хванали сме се на бас с Ахмад и трябва първо да му я покажа!

— Подай си ръката! — рекъл Али.

Зурейк си подал ръката в тъмното така, сякаш се показвала от прозорчето на портата, и Али му подал кесията. Зурейк я взел, тихичко се измъкнал заднишком и се върнал на сватбата. А Али стоял, без никой да му отвори. Той зачукал силно и дружината викнали:

— Така чука само Али Мисри!

Отворил му Шуман и го запитал:

— Донесе ли кесията?

— Стига си се шегувал бе, Шуман! — възкликнал Али. — Нали ти я подадох иззад вратата!

— За бога, не съм я вземал! — възкликнал Шуман. — Сигурно Зурейк си я е взел пак от тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Мисри се върнал в къщата на Зурейк, намъкнал се вътре и видял, че жената спи. Упоил я с дъх на омайно биле, облякъл дрехите й, взел детето й на ръце, упоил и него, поогледал се и видял кошница с празнични курабии. По това време дошъл Зурейк и почукал на портата.

— Кой чука? — запитал Али с женски глас.

— Аз съм! — отговорил Зурейк.

— Заклех се да не те пускам, ако не си донесъл кесията!

— Донесох я!

— Дай да видя, преди да ти отворя!

— Спусни отгоре кошницата с въже, аз ще я сложа в нея!

Спуснал Али кошницата и Зурейк сложил кесията в нея. Грабнал я Али, грабнал омаяното дете и се прибрал у дома. Влязъл при дружината, показал им кесията и омаяното дете. Те го поздравили, той ги почерпил с курабийки от кошницата и рекъл:

— Шуман, това дете е синът на Зурейк, скрий го при тебе!

Взел Шуман детето и го скрил. А Али довел един овен, заклал го, дал го на слугата да го попари, увил го в саван и овенът заприличал на мъртвец…

А Зурейк все стоял пред портата. После заудрял по-силно, жена му се събудила и запитала:

— Донесе ли кесията?

— Нали я взе с кошницата! — отвърнал той.

— Нито съм я виждала, нито съм я вземала! — креснала тя.

— Значи Али пак ми я е задигнал! — ядосал се Зурейк.

Огледала се жената, видяла разсипаните по пода курабийки, а детето го няма и завикала:

— Чедото ми! — ударила се в гърдите от мъка и викнала на мъжа си: — Да тръгваме при везира! Само онзи хитрец го е направил и всичко това стана заради тебе!

— Почакай малко! — възкликнал Зурейк.

Изскочил навън, затичал се към къщата на Ахмад Данаф, заудрял по портата, отворили му и той влязъл.

— Какво те води насам? — запитал Шуман.

— Али Мисри е от вашата дружина! — заплакал Зурейк. — Нека ми върне чедото, пък аз ще му простя кесията!

— Аллах да те накаже жестоко, Али! — викнал Шуман. — Защо не ми каза, че това било негов син!

— А какво му се е случило? — възкликнал Зурейк.

— Ами ние му дадохме да яде стафиди, детето се задави и умря! Ето го там… — отговорил Шуман.

— Ах, сине! Какво ще кажа на майка ти!

Скочил той, разкъсал от мъка савана, видял под него одрания овен и завикал:

— Ама защо ме плашиш така бе, Али!

Всички се разсмели, Данаф му върнал сина и рекъл:

— Ти говореше, че онази кесия ще бъде на онзи, който се изхитри да я вземе! Значи тя е на Али Мисри!

— Дар да му е от мене! — възкликнал Зурейк.

— Ще я приемеш ли като откуп за племенницата си Зейнаб? — запитал Али.

— Аз й желая само доброто! — рекъл Зурейк, взел кесията и сина си и тръгнал към вратата.

— Значи приемаш нашето сватосване!

— Аз приемам, но тя ще го приеме само от онзи, който й донесе откупа! Тя се е заклела, че ще я възкачи само онзи, който й донесе сватбената дреха на Камр, дъщерята на Езра евреина, заедно с диадемата, колана и златната завеса против комари!

— Е, ако не ги донеса още до довечера, значи нямам право да я искам за жена! — възкликнал Али Мисри.

— Али! — викнали всички. — Ти ще умреш, ако се опиташ да я надхитриш! Езра евреинът е ловък магьосник! Той използва силата на джинове! Има дворец извън градските стени! Той е видим само когато човек е в него — излезе ли навън, дворецът изчезва от погледа му! Езра има дъщеря на име Камр, а тази дреха й е донесъл от някакво омагьосано съкровище! Пази я върху поднос от злато, често отваря прозорците на двореца и вика: „Ей, хитреци, от Египет, луди глави от Ирак, умници от Иран! Който вземе тази дреха — негова ще бъде!“ Много хитреци са опитвали, но не могат — той ги превръща ту в маймуни, ту в магарета!

— Аз трябва да я взема за Зейнаб! — рекъл Али.

Отишъл той при дюкяна на Езра евреина. Той бил груб, дебел мъж. Пред него имало везни и теглилки, злато и сребро и едно огнище. Имал и вързано отпред муле. Привечер евреинът затворил дюкяна, прибрал златото и среброто в две торби, сложил ги в дисагите, възседнал мулето и излязъл извън градските порти. Али вървял след него, без той да усети. По едно време евреинът спрял, измъкнал кесия с пръст от джоба си, взел една шепа, произнесъл над нея някакво заклинание и я разпръснал във въздуха. Али видял пред себе си дворец невиждан. Евреинът и мулето затропали по стъпалата му, Али — след тях. Излязъл слуга, снел дисагите, животното направило няколко крачки и изчезнало. Евреинът измъкнал златен жезъл, забил го в стената, закачил на него златен поднос на златни вериги, сложил онази дреха в него и викнал:

— Къде сте, хитреци от Египет, луди глави от Ирак и умници от Иран? Който се изхитри да вземе тази дреха — негова ще бъде!

После произнесъл някакви заклинания и пред него се появила софра с гозби. Ял, що ял и тя изчезнала от само себе си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евреинът пак произнесъл някакво заклинание и пред него се появила софра с пиене. Той пиел, а Али си помислил: „Ще можеш да вземеш дрехата само ако евреинът се напие!“ Приближил се изотзад и измъкнал стоманения си меч. Евреинът го усетил, произнесъл някакво заклинание и викнал на ръката му:

— Спри този меч!

И ръката на Али замръзнала с меча във въздуха. Протегнал другата си ръка — тя също замръзнала. Същото станало с единия му крак и му се наложило да стои само на левия. После евреинът снел магията и той усетил, че става както преди, но вече бил без меч.

— Ей, кой си ти и какво искаш? — запитал Езра.

— Аз съм Али Мисри, юнак от дружината на Ахмад Данаф! — отговорил Али. — Поисках да се оженя за Зейнаб, дъщерята на Далила Мухтала, но тя ми определи да й занеса като откуп онази дреха на дъщеря ти!

— Много хора са кроили хитрости да вземат тази дреха, но не успяха! Тя е поискала от тебе тази дреха, за да те погуби! — отговорил евреинът.

— Аз трябва непременно да взема тези дреха, а ти — да станеш мюсюлманин! — казал Али.

Взел евреинът един тас с вода, произнесъл някакви заклинания, плиснал го в лицето на Али и викнал:

— Излез от този си образ и се превърни в магаре!

И Али начаса се превърнал в магаре с копита и дълги уши. Понечил да каже нещо и заревал като магаре. Евреинът очертал около него кръг и той бил като стена, която не можел да прескочи. Езра пил до сутринта, а после рекъл:

— Сега ще те пояздя, че мулето ми да си почине!

Прибрал всичко, казал някаква магическа дума и магарето послушно тръгнало зад него. Метнал на гърба му дисагите, качил се сам върху тях, излязъл от двореца и той изчезнал пред очите им. Стигнали дюкяна. Али в образа на магаре стоял вързан отпред, чувал разговорите, разбирал всичко, само дето не можел сам да говори. Ето че по улицата се задал един търговски син. Не му вървяло в алъш-вериша, не знаел за каква работа да се хване, и решил, че най-леко ще му е да стане водоносец. Взел той скришом гривните на жена си, отишъл при Езра евреина и рекъл:

— Колко ще ми дадеш за тези гривни, че да си купя магаре!

— Какво ще караш с него? — запитал евреинът.

— Ще пълня мех с вода от реката, пък дано така да се прехраним!

— Вземи това магаре! — предложил евреинът.

Оставил му момъкът гривните, евреинът прибрал част от парите като цена за магарето и му върнал остатъка. Той тръгнал към къщата си с омагьосания Али, който си мислел: „Сложи ли този върху тебе самара, ти ще се поболееш и ще умреш!“ Жената на водоносеца дошла да му донесе сено, той я ритнал така, че тя паднала на земята, скочил върху нея, захапал устните й и насочил под корема й онова дълго нещо, което всяко магаре е наследило от баща си. Викнала жената, затичали се съседите, заудряли Али и го издърпали. Точно тогава мъжът й се прибрал вкъщи и тя му викнала:

— Или ще се разведеш с мене, или ще върнеш магарето на онзи, от когото си го взел! Това е шейтан в образ на магаре! Като скочи връз мене… Ух, добре, че бяха съседите!

Взел човекът магарето и го върнал на евреина.

— Защо го връщаш? — запитал той.

— Абе едва не направи една лоша работа на жена ми! — отговорил водоносецът.

Върнал му евреинът парите и се обърнал към магарето:

— Значи пак кроиш хитрости! Направи така, че пак при мен те върнаха! Но щом не щеш да си магаре, ще те превърна в нещо, което ще бъде забава за мало и голямо! — върнал се в двореца си, налял вода в таса, произнесъл заклинанията, плиснал я върху магарето и рекъл: — Върни се с предишния си образ!

Али се превърнал отново в човек.

— Слушай, Али! — рекъл евреинът. — Приеми съвет от мене! Няма нужда да се жениш за Зейнаб, не можеш да вземеш дрехата на дъщеря ми! Това не е по силите ти! Иначе пак ще те омагьосам, в мечка или маймуна ще те превърна или ще те дам на някой джин да те хвърли зад планината Каф!

— Езра! — отговорил Али. — Аз дадох дума да взема тази дреха и ще я взема, а ти ще станеш мюсюлманин!

— Ама ти си като орех! — рекъл евреинът. — Ако не го счупиш — не можеш да го изядеш! — грабнал таса с водата, произнесъл своето заклинание, плиснал я в лицето му и викнал: — Превърни се в мечка!

И Али начаса станал на мечка. Езра му сложил нашийник, вързал му устата и забил железен кол между зъбите му. Когато се съмнало, той казал магическата дума на мечката и тя тръгнала след него…

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Езра вързал мечката пред дюкяна. Дошъл някакъв търговец и запитал:

— Ще ми продадеш ли тази мечка, майсторе? Имам една жена, лечителите й предписаха да яде мечешко месо и да се маже с меча мас, за да оздравее от невярна болест!

— Дар да ти е от мене! — казал евреинът.

Повел търговецът мечката, минал край месаря и му викнал да си вземе ножовете и да дойде в дома му. Той тръгнал след него. Там месарят вързал мечката, наточил ножовете и посегнал да я заколи. Изведнъж Али се затичал, литнал между небето и земята и се озовал в двора на евреина.

А това станало, защото Езра се прибрал в двореца си, разказал на дъщеря си историята на Али и тя рекла:

— Викни един джин и го накарай да провери дали наистина това е Али Зайбак Мисри!

Езра произнесъл заклинание, появил се един джин и той му наредил да провери дали това е наистина Али Мисри. Джинът полетял и като се уверил, че става дума именно за Али, грабнал мечката, донесъл я и рекъл:

— Това е самият Али Мисри! Месарят бе наточил вече ножовете и когато посегна да го заколи, аз го грабнах!

Евреинът пак го поръсил с омагьосана вода и казал:

— Върни се в човешкия си образ!

И Али начаса станал човек както преди. Видяла Камр колко хубав момък е, и пламнала обич в сърцето й към него. Пламнала обич към нея и в сърцето на Али.

— Нещастнико! — възкликнала тя. — Защо посягаш на дрехата ми, че баща ми да прави такива неща с тебе?

— Аз дадох дума да я взема заради Зейнаб, за да се оженя за нея! — рекъл Али.

— И други какви ли не хитрости са кроили на баща ми да я вземат, но все не са успявали! Моля те, откажи се и ти!

— Трябва непременно да я взема, а баща ти — да стане мюсюлманин! — настоял Али.

— Виж го, дъще, как сам върви към гибелта си! — възкликнал евреинът. — Ама аз ще те превърна сега в куче! — направил пак магията и викнал: — Превърни се в куче!

Али начаса се превърнал в куче. На сутринта то тръгнало след Езра. Всички кучета по пътя го лаели. Когато минавали край дюкяна на един вехтошар, той излязъл навън и разгонил лаещите кучета. Али прилегнал в краката му така, че когато евреинът се обърнал назад, не го видял. Дошло време вехтошарят да затвори дюкяна си, той си тръгнал към къщи и кучето го последвало. Влязъл у дома си и щом дъщеря му зърнала кучето, възкликнала:

— Татко, как можа да вкараш непознат мъж при мене? Това е омагьосаният от Езра евреина Али Мисри!

Кучето потвърдило думите й, кимайки с глава.

— Че защо го е омагьосал евреинът? — запитал той.

— Заради дрехата на дъщеря му! — отговорила тя. — Но аз мога да го отърва от магията!

— Ако си решила да правиш добро — сега му е времето!

— Ако се ожени за мен, ще го отърва! — рекла тя и се обърнала към кучето: — Ще ме вземеш ли за жена?

Али пак поклатил утвърдително глава. Тогава тя взела тас с изписани върху него магически знаци, наляла вода и започнала да мърмори заклинания, но чула женски писък и го изтървала. Всички се обърнали и видели, че била изкрещяла робинята на вехтошаря.

— Господарке! — викнала тя. — Нали аз те научих на това изкуство! Нали се договорихме: който се ожени за тебе, ще се ожени и за мене и ще нощува една нощ при тебе, една — при мене!

— А кой е научил тази неволница на магии? — запитал вехтошарят дъщеря си.

— Питай нея — отговорила дъщерята.

Вехтошарят запитал неволницата и тя отговорила:

— Господарю, някога работих при Езра, скривах се зад него, когато правеше разни заклинания, а когато отиваше в дюкяна, отварях книгите му и ги четях! Така изучих науката за магиите! После той ме продаде на тебе, а аз научих господарката! Само й поставих онова условие! — взела тя после таса, направила магията и рекла: — Върни се в човешкия си образ!

И Али пак се превърнал в човек. Вехтошарят го разпитал как и защо е бил омагьосан, и той му разказал всичко…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вехтошарят запитал:

— Ама няма ли да ти стигнат дъщеря ми и неволницата?

— Трябва непременно да взема и Зейнаб! — отговорил Али.

Точно тогава някой почукал на вратата.

— Кой чука? — запитал вехтошарят.

— Аз съм Камр, дъщерята на евреина! — бил отговорът. — При вас ли е Али Зайбак Мисри?

— Еврейска щерко! — креснала дъщерята на вехтошаря. — И у нас да е — какво искаш да му сториш?

Отворила неволницата вратата и Камр влязла в стаята.

— Какво те е довело тук, невернице? — запитал Али.

— „Свидетелствам, че няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пратеник!“ — възкликнала тя и с това обявила, че е вече мюсюлманка, а после запитала: — Как е в ислямската вяра — мъжете ли плащат откуп за жените или обратно?

— Мъжете плащат за жените! — отговорил Али.

— Аз пък ти донесох откуп за себе си! — рекла тя. — Ето ти дрехата, жезъла, тепсията и веригата и още главата на баща ми — твой враг и враг на исляма! — и тя хвърлила главата на баща си в нозете му.

А ето какво било станало. Когато Езра превърнал Али на куче, тя насън чула глас: „Стани мюсюлманка!“ Приела исляма и предложила и на баща си да го приеме. Той отказал. Тогава го упоила с омайно биле и го убила.

Али взел донесените му неща и рекъл на вехтошаря:

— Утре ще отидем при халифа и аз ще се оженя за дъщеря ти и за неволницата!

Тръгнал си радостен към дома на Ахмад Данаф, но по пътя срещнал някакъв халваджия, който пляскал с ръце и викал:

— Хорският труд се превърна в незаконен, колко труд се губи за празни неща! Моля те, за бога, кусай си от тази халва!

Взел Али парче халва, но в него имало омайно биле и той загубил свяст. Халваджията грабнал жезъла, веригата, тепсията и дрехата, скрил ги в сандъка, с който носел халвата, сложил отгоре тепсията и се затичал нанякъде. Но ето че на пътя му се изпречил някакъв кадия, който му викнал:

— Ей, халваджия, ела тук! Какво продаваш?

— Халва и бонбони!

Взел кадията парчето халва, което му подал търговецът, огледал го и рекъл:

— Тази халва нещо не ми харесва! — измъкнал от дисагите си парче халва и рекъл: — Виж моята как хубаво е приготвена! Кусай си и в бъдеще само такава да правиш!

Взел халваджията парчето, хапнал от него, но там имало омайно биле и той паднал в несвяст. Взел кадията сандъка, тепсията и другите неща, натъпкал халваджията в сандъка, вдигнал всичко на гръб и се запътил към къщата на Ахмад Данаф, защото този кадия бил преоблеченият Хасан Шуман. Бил излязъл така, защото, когато Али Мисри тръгнал да търси дрехата, повече нищо не се чуло за него, и Данаф се разпоредил:

— Юнаци, тръгвайте да търсите брат си Али Зайбак Мисри!

Всички се втурнали да го търсят. Излязъл и Хасан Шуман, преоблечен като кадия. Така срещнал халваджията и го познал — това бил племенникът на Зейнаб, внукът на Далила, Ахмад Лакит. Омаял го и го отнесъл у дома заедно с всички неща.

А четирийсетимата мъже от дружината на Ахмад Данаф продължавали да търсят Али из града. Между тях бил и Катаф ал-Джамал. Видели на едно място събрали се хора и той видял там омаяния Али Мисри.

— Ела на себе си! — рекъл му Катаф. — Видяхме, че са те омаяли, но не знаем кой го е направил!

— Омая ме някакъв халваджия! — отговорил той. — Грабна ми нещата, но къде избяга — не знам!

Прибрали се у дома, насреща им — Ахмад Данаф.

— Али, донесе ли дрехата? — запитал той след поздрава.

— Носех и нея, и другите неща! — отговорил Али. — Носех и главата на евреина, но ме срещна един халваджия, омая ме и ги задигна! Ако го срещна пак, ще му дам да разбере! Само не знам къде е избягал!

— Аз пък знам! — рекъл Шуман.

Отишъл, отворил килера и там Али видял упоения халваджия. Събудили го от омаята, той отворил очи и като видял, че е пред Али Мисри, Ахмад Данаф, Хасан Шуман и четирийсетимата юнаци, се свил от страх и запитал:

— Кой от вас успя да ме хване?

— Аз те хванах! — рекъл Хасан Шуман.

— Хитрецо, какви ги вършиш! — възкликнал Али Мисри и посегнал да му отсече главата, но Хасан Шуман го спрял:

— Не го пипай, че скоро сват ще ти стане!

— Че от къде на къде? — запитал Али.

— Това е Ахмад Лакит, сестрин син на Зейнаб!

— Защо направи това, Лакит? — запитал Али.

— Така ми нареди баба ми Далила Мухтала!

— Иди при баба си и при Зурейк! — рекъл Али Мисри. — Кажи им, че съм донесъл всички неща заедно с главата на Езра евреина! Кажи им: „Утре в дивана на халифа ще си вземете откупа за Зейнаб!“

На сутринта Али Мисри взел дрехата, тепсията, жезъла, златната верига и главата на Езра евреина, окачил всичко на един кривак и заедно с Ахмад Данаф и цялата дружина отишъл в дивана на халифа, където всички целунали земята пред емира на правоверните.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът видял сред дружината момък, който превъзхождал всички юнаци. Запитал ги кой е той, и Ахмад Данаф му отговорил:

— Това е Али Зайбак Мисри, о, емир на правоверните! Той бе предводител на юнаците ми в Египет и е мой най-пръв юнак!

Пристъпил Али, хвърлил главата на евреина пред нозете му и рекъл:

— Това бе един от враговете ти, о, емир на правоверните! Това е главата на Езра евреина! — и му разказал всичко, което му се било случило.

— Не вярвам да си го погубил ти — та нали той бе магьосник!

— Нашият бог ни даде сили да го погубим!

Но ето че се появила и Камр, дъщерята на евреина, целунала земята пред халифа, казала му коя е и че е приела исляма. Повторила пред него клетвата на мюсюлманите и рекла:

— Бъди ми сгледник пред Али Мисри и ме омъжи за него!

— Ти имаш ли си дружина? — обърнал се той към Али.

— Имам четирийсетмина дружина, но те са в Кайро!

— Прати да ги извикат! А имаш ли дом, в който да ги сложиш?

— Нямам…

— Аз му дарявам моя дом с всичко в него! — рекъл Хасан Шуман.

— Твоят дом си е твой, Хасан! — казал халифът и начаса наредил строителите да му вдигнат дом с четири порти и четирийсет стаи, а после добавил: — Имаш ли още нещо, което да наредя да се изпълни?

— Царю честити, искам Далила Мухтала да ме ожени за дъщеря си Зейнаб, като приеме като откуп дрехата на еврейската дъщеря заедно с останалите неща!

Нямало какво да стори Далила, приела сгледата на халифа.

Така Али Зайбак се оженил едновременно за дъщерята на Далила, за дъщерята на вехтошаря и нейната неволница и за еврейската дъщеря. Сега имал харем с четири жени, както повелява ислямът. Определил му халифът богата плата. Сватбата продължила трийсет дни. Али извикал дружината си от Кайро. Скоро те пристигнали. Той ги заселил в дома си, после ги представил на халифа и той им раздал богати дарове. Следващите четири нощи той влязъл последователно при четирите девици, видял, че и те са съвършени по хубост и красота, и разбрал, че са бисери непродупчени, кобили необяздени. А халифът наредил всичко станало с него да се запише и да се запази в царската хазна при останалите народни сказания, защото било сред най-хубавите. И така живели всички приятен и дълъг живот, докато и при тях не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва, пък Аллах е най-велик и най-славен и най-добре знае дали всичко е било точно така…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила: