Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка на петия везир за момъка и десетимата старци

Научих, царю честити, че някога живял човек, който имал къщи и богатства, много пари, слуги, роби и имоти. Прибрал го всевишният Аллах в лоното си и той оставил малък син за наследник. Когато пораснало и сложило ръка на бащиното си имане, момчето се увлякло по ядене, пиене, музика и песни. Бил момък щедър, който раздавал и пилеел парите, оставени от баща му, докато накрая цялото му богатство се стопило. Започнал да продава роби, неволници и имоти. Прахосал всичко, което бил наследил. Обеднял дотолкова, че се наложило сам да работи.

Един ден той си стоял подпрян на една стена с надежда някой да го наеме, когато към него се приближил възрастен мъж с благородно лице и хубави дрехи и го поздравил.

— Чичо, нима ме познаваш отпреди? — запитал момъкът.

— Не те познавам по рождение, синко! — отговорил човекът. — Обаче по лицето ти се вижда, че си живял в благоденствие, а после си изпаднал в това състояние!

— Сбъдна се съдбата, чичо! А ти можеш ли да ми предложиш някаква работа?

— Искам да те използвам за нещо леко, синко! — рекъл човекът.

— Какво е то? — запитал момъкът.

— Аз имам десет старци, които живеят в една къща, а няма кой да ги обслужва! От мен ще имаш достатъчно храна и дрехи — ела да поработиш при нас! Ще получиш добро отношение и достатъчно пари. Трябва да пазиш тайната на всичко, което видиш! И като ни видиш, че плачем, не ни разпитвай защо!

— Добре, чичо! — съгласил се момъкът.

Тръгнал той след шейха, който го отвел в хамама, вкарал го в него и махнал от тялото му цялата мръсотия. После пратил човек да му донесе дреха от хубаво платно, облякъл го с нея и го отвел в къщата при своите хора. Влязъл момъкът и видял, че се намира във висок дом със здрави темели, широк, с няколко кресла в залата едно срещу друго, с много стаи, сред всяка стая — водоскок, отгоре пеят птици, прозорците от всички страни гледат към хубавата градина, която го обкръжавала. Влезли в дневна, облицовката й била от разноцветен мрамор, покривът бил от лазурит и блестящо злато, подът — застлан с копринени килими. Там един срещу друг седели десет старци, облечени в траурни дрехи, които плачели и се вайкали. Учудил се момъкът от поведението им, понечил да запита шейха, но си спомнил условието и възпрял езика си. Шейхът предал на момъка сандък с трийсет хиляди динара в него и рекъл:

— Синко, харчи за нас от парите в този сандък и за себе си харчи достатъчно!

Харчил той, що харчил, денем и нощем. Но ето че единият старец умрял. Взели го приятелите му, изкъпали го, увили го в саван и го погребали в градината зад къщата. После смъртта започнала да ги взима един по един, докато накрая останал шейхът, който го бил наел. Накрая и шейхът се разболял и когато момъкът се отчаял за живота му, отишъл при него и рекъл:

— Чичо! Аз ви служих честно, цели дванайсет години не пожалих нито час, за да ви служа, полагах всички сили да сте добре.

— Така беше, синко! — съгласил се шейхът. — Ти ни служи, докато не изпрати всички старци при всевишния Аллах! Ние непременно трябваше да умрем!

— Господарю! — заговорил момъкът. — Животът ти е в опасност. Сега искам да ми кажеш защо плачехте, защо постоянно се вайкахте, тъжахте и се мъчехте?

— Синко, няма нужда да знаеш това! — казал шейхът. — Не ме карай да правя нещо, от което няма да имаш полза! Аз се молех на всевишния Аллах да не праща никому беда като моята! И ако не искаш да ти се случи онова, което стана с нас, не отваряй ей онази врата! Пък ако искаш да ти се случи същото, отвори я, тогава ще научиш причината за всичко, което видя при нас! Но тогава ще съжаляваш и полза от съжалението ти няма да има!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на петия везир:

* * *

След този разговор болестта на шейха се усилила и той умрял.

Така момъкът останал сам в този дом с всичките му богатства и все си мислел с тревога, какво ли все пак се е случило с шейховете. Един ден си спомнил предупреждението да не отваря онази врата и му хрумнало да я огледа. Отишъл натам и видял, че над нея си бил свил гнездо паяк. На вратата имало четири ключалки. Спомнил си пак за предупреждението на шейха и се отдалечил. Но душата му започнала да го гложди да я отвори, а предупреждението го карало да се въздържа. Така се колебал седем дни, а на осмия си казал: „Трябва непременно да отворя тази врата и да видя какво ще ми се случи! Ако е предписал Аллах, нищо не може да се върне назад, каквото и да ми се случи — ще бъде по негова воля!“

Станал той, счупил ключалката и отворил вратата. Попаднал в тесен коридор. Вървял по него три часа и внезапно се оказал на брега на широка река. Тръгнал по брега и се оглеждал. Изведнъж от въздуха се спуснал огромен орел, грабнал го в ноктите си и го понесъл между земята и небето, докато стигнал до някакъв остров, където го оставил и отлетял. Объркал се момъкът, не знаел накъде да тръгне. И както си седял, в далечината сред морето му се мярнало платно на кораб. Момъкът помислил, че спасението може да дойде от кораба, и тръгнал по брега, докато стигнал до някакво селище. Видял кораба в пристанището — това било гемия от слонова кост и абанос, греблата му — от сандалово и алоево дърво, целият обкован със златни плочки. На него седели десет неволници. Щом го зърнали, те слезли от гемията, целунали ръцете му и възкликнали:

— Ти си царят годеник!

Пристъпила към него една от тях, в ръцете й — копринена кърпа, облечена в царска дреха, на главата й — царска корона, обсипана с якути. Наметнала му нова дреха, хванала го за ръка и го повела към гемията, която била постлана с килими от най-разноцветни коприни. Вдигнали платната и морските вълни ги понесли…

Потеглил момъкът с тях и мислел, че ще искат да преспи с тях, не знаел къде може да го водят. Но гемията доближила до бряг, изпълнен с войници. Довели му пет избрани коня със седла от злато и инкрустирани по него скъпоценни камъни и разноцветни бисери. Момъкът си избрал един и го възседнал, а останалите четири тръгнали зад него без ездачи. Над главата му се издигнали знамена и байраци, ударили барабани, звъннали брони, войниците се подредили от лявата и от дясната му страна. Обърнал се — не знаел дали това е насън или наяве. Вървели, що вървели, стигнали до зелена равнина, сред нея — дворци и градини, дървета и потоци, цветя и птици. Още не я били доближили, когато от дворците и градините се изсипали войници като порой, който се разлял и изпълнил цялата равнина. Сред тях излязъл техният цар, пристъпил на кон към него. Пред него вървели няколко стражи…

Царят слязъл от коня си. Щом видял, че царят се спешава, момъкът направил същото. Двамата се поздравили, после пак яхнали конете си и царят му рекъл:

— Тръгни с нас! Ти си мой гост!

Тръгнал с него момъкът, двамата се заприказвали, а войниците ги повели към царския дворец. Стигнали, слезли от конете, влезли вътре и през цялото време царят не изпущал ръката му. Поканил го да седне на златно кресло. Царят снел покривалото от лицето си и се оказало, че това е девойка. Изгледал момъкът тази хубост, чудейки се на тази красота, а тя заговорила:

— Царю, аз съм царица на тази земя! Всички войници, които виждаш, всички хора, които срещаш, конници и пешаци, всички са жени — между тях мъже няма! Нашите мъже на тази земя орат, сеят, жънат, занимават се със земеделие, строят. А жените са властници, сановници и войници!

Зачудил се момъкът. И както си седели, влязъл везирът — една побеляла старица, почтена, умна и достойна.

— Доведи кадията и свидетелите! — наредила царицата.

Старицата излязла. Царицата заговорила любезно с момъка, забавлявала го и накрая го запитала:

— Ще се съгласиш ли да ти стана съпруга?

Изправил се той, целунал земята пред нея и рекъл:

— Господарке, аз съм по-нищожен от слугите, които те обслужват!

— Гледай! — отвърнала тя. — Виждаш ли тези слуги, войници, пари, хазни и имане? Всичко това е в ръцете ти — ти ще се разпореждаш какво ще се дава и какво ще се връща — после посочила към една затворена врата и продължила: — Ще се разпореждаш с всичко, с изключение на тази врата! Отвориш ли я, ще съжаляваш, но съжалението няма да ти помогне!

И още не била свършила думите си, ето ги везира, кадията и свидетелите — всички старици с отпуснати на раменете коси, строги и достолепни. И тя им наредила да сключат брак. Така той се оженил за нея.

Седем години останал момъкът при съпругата си и живял живот най-сладък и благодатен, най-хубав и приятен. Един ден си спомнил за онази врата и си помислил: „Да не би пък там да има съкровища и жена ми да ме възпира да не ги видя!“ Отворил вратата, а зад нея — птицата, която го била отнесла от брега на реката и го била оставила на острова. Щом го зърнала, тя възкликнала с човешки глас:

— Това лице добро да не види, защото полза от доброто не вижда!

Той понечил да избяга, но тя го настигнала и го грабнала. Летяла с него около час между небето и земята и го оставила на същото място, откъдето го била отвлякла, а после отлетяла. Седнал той тъжно, умът му си дошъл на мястото, спомнил си в какво благоденствие живял, какво го посъветвала жена му и какво в края на краищата се случило. Седял два месеца на брега, искало му се да се върне при жена си. И една нощ, както бил буден, тъжен и замислен, някой му прошепнал — той чувал гласа, но не виждал лицето: „Не бива, не бива да чакаш да се върне онова, което е отминало!“ Момъкът разбрал, че вече никога няма да се върне при царицата, че няма вече благоденствие. Върнал се в къщата, където бил живял със старците. Разбрал, че и с тях се било случило същото както с него.

Скръб и мъка обхванали момъка. Влязъл той в голямата стая, плакал и ридал, нито хапвал, нито пийвал, нито благовония душел, нито се засмивал. Накрая умрял и го погребали при старците…

* * *

Така, че знай, царю — избързването не е благословено, след него идва съжалението! Това е моят съвет! — казал везирът.

Царят приел съвета и се отказал да погубва сина си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на шестия ден неволницата пак се вмъкнала при царя с нож в ръцете и викнала:

— Господарю, ако ти не приемеш жалбата ми и не защитиш своя харем, аз ще ти докажа, че мъжете са много по-подли от жените, с приказката за хитрия слуга!

— И каква е тя? — запитал царят.

И неволницата заразказвала: