Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Джаншах

Знай, братко, че баща ми бе цар и се казваше Тигумус. Той владееше земите на Кабул и племето бени шахлан, а то наброява десет хиляди юнаци, всеки юнак управлява сто града с по сто калета зад стените. Той бе господар на седем султани. Плащаха му данъци в Машрика и Магриба. Бе справедлив владетел. Дарил му бил Аллах всичко това и всичко нужно, но си нямал син. А желаело сърцето му, дорде е жив Аллах, да го дари с мъжко чедо, което да наследи царството след смъртта му. Един ден той извикал учени, звездобройци, мъже образовани и ги запитал:

— Ще ме дари ли Аллах с мъжко чедо, което да ме наследи?

Отворили звездобройците книгите си, пресметнали пътищата на неговите звезди, огледали разположението на планетите и отговорили:

— Ти ще имаш мъжка рожба, царю, но тя трябва да бъде родена само от дъщерята на царя на Хорасан!

Зарадвал се много цар Тигумус на това предсказание и дал на звездобройците и мъдреците много пари.

Имал цар Тигумус велик везир на име Айн Зад.

— Везире! — рекъл му той. — Искам да се приготвиш за път към страната Хорасан и да ме годиш за дъщерята на Бахрауан, царя на Хорасан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Скокнал везирът и се приготвил за път. А цар Тигумус приготвил доста неща, нужни за една сватба, натоварил ги на камили и мулета, предал ги на везира си и написал следното писмо: „Привет на цар Бахрауан. Искам да знаеш, че ние събрахме звездобройци, мъдреци и учени мъже и те ми откриха, че ще имам мъжко чедо, но негова майка може да бъде само твоята дъщеря. Ето защо ти пращам по везира ми неща, нужни за една сватба. Упълномощих везира си да приеме брачния договор. Искам да изпълняваш желанията на моя везир, които са и мои желания. Направи това добро и не нарушавай волята ми. Знай, царю Бахрауан, че бог е сложил в ръцете ми царството Кабул, дал е под мое повеление племето бени шахлан, натоварил ме е с велико царстване. Ако ми дадеш дъщеря си, ние ще станем едно царство“.

Запечатал цар Тигумус писмото, дал го на везира си и му наредил да тръгне към Хорасан. Тръгнал везирът, пътувал, що пътувал и стигнал до страната на цар Бахрауан.

Когато чул новината, цар Бахрауан подготвил емирите си да посрещнат госта. Пратил по тях храна, вода и дарове за хората и зоб за конете. Натоварили те всичко и тръгнали към везира. Двата кервана се срещнали, разтоварили товарите, спрели войските с войскарите, поздравили се едни други. Останали на това място десет дни и все яли и пили. После яхнали конете и потеглили към града. Излязъл сам цар Бахрауан да посрещне везира на цар Тигумус. Прегърнал го, поздравил го, взел го със себе си и го повел към крепостта. Везирът предал товарите, даровете и парите на царя, дал му и писмото. Царят му рекъл:

— Казвай какво искаш! И душата ми да поиска цар Тигумус — и нея ще му дам!

Когато везирът му обяснил каква е работата, царят отишъл при дъщеря си и майка й, събрал роднините си, съобщил им за искането на цар Тигумус и ги помолил за съвет.

— Прави каквото искаш! — му рекли те…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Върнал се царят при везира Айн Зад и му казал, че молбата ще бъде изпълнена. Останал везирът два месеца при него и накрая му рекъл:

— Искам вече да ми дадеш онова, за което сме дошли, че е време да се връщам в страната си.

Наредил царят всичко да се подготви за сватба. После се разпоредил да се съберат всички емири и държавни сановници. Накарал да доведат монаси и попове[1], а когато дошли, те подготвили брачния договор между царската дъщеря и цар Тигумус. Цар Бахрауан приготвил всичко нужно за път дал на дъщеря си много дарове и наредил да украсят улиците на града. Потеглил везирът с царската дъщеря към своята родина. Щом вестта стигнала до цар Тигумус, той наредил да украсят града и да приготвят големи празненства.

Когато пристигнали, царят влязъл при царската дъщеря, отнел девствеността й и много скоро тя забременяла, а когато настъпил определеният срок, му родила мъжко чедо. Много се зарадвал царят. Извикал той мъдреците, звездобройците и магьосниците и им казал:

— Искам да погледнете към звездите на сина ми и после да ми разкажете какво ще срещне той през живота си!

Пресмятали те бъдещето на детето, гледали, що гледали и видели, че детето ще е щастливо, но в началото на живота си, когато стане петнайсетгодишно, ще се сблъска с беда. После ще живее дълго, ще стане цар, по-велик от баща си, ще бъде прекрасен с достойнството си, ще загинат враговете му, ще живее живот благодатен и приятен. Зарадвал се бащата на тази вест. Той нарекъл момчето Джаншах, това съм аз, Балукия. Предал ме на бавачки и кърмачки, които ме възпитаха от добре по-добре. Когато станах на пет години, баща ми ме научи да чета и почнах да чета Евангелието. Научи ме да се бия, да се боря и да стрелям с лък, а нямах още седем години! Започнах да яздя, да ходя на лов, станах юнак, боравех с всякакви оръжия.

Един ден баща ми излезе на лов с войскарите. И аз тръгнах с тях. Ловувахме до третия ден по обед. Тогава видях газела със странен цвят, която се затича пред мен. Втурнах се бързо подире й. Седем от мамелюците на баща ми, цар Тигумус, се отделиха с мен и препуснаха подир мен и газелата. Така препускахме, докато стигнахме до морския бряг. Всички наобиколихме газелата, мъчейки се да я уловим с примки, но тя се изплъзна и скочи в морето…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Ето какво научил Балукия от царския син:

* * *

Газелата скочила в морето. До брега имало една рибарска лодка и животното се качило върху нея. Джаншах и хората му скочили на лодката, хванали газелата с примка, но когато понечили да се върнат на сушата, царският син зърнал голям остров и казал на мамелюците си:

— Искам да отидем на онзи остров!

Потеглили към острова, стигнали до него, изкачили се на брега и го разгледали. После се върнали и насочили лодката към брега. Газелата била през цялото време с тях. Но се мръкнало и те се объркали. Излязъл вятър в гърба им и ги избутал насред морето. Преспали в лодката, а като се събудили, брегът не се виждал. Така започнало тяхното пътуване.

А цар Тигумус, бащата на Джаншах, потърсил сина си и като не го намерил, наредил на всички войскари да се съберат за път. Тръгнали те, търсили го. Един отряд стигнал до морето и намерил мамелюка, който бил оставен да пази конете. Разпитали го за господаря му и шестимата мамелюци и той им разказал какво било станало. Върнали се при царя и му съобщили новината.

Заплакал горчиво царят и написал писмо, което разпратил до всички острови в морето. Събрал сто кораба, натоварил ги с войници и им наредил да бродят и да търсят сина му. Сам той се върнал в града. А когато узнала новината, майката на Джаншах надянала траурни одежди…

През това време Джаншах и шестимата мамелюци бродели без път из моретата. Корабите се въртели цели десет дни, без да ги открият, върнали се при царя и му съобщили какво били сторили.

А над Джаншах и мамелюците се извила буря. Понесла лодката им и ги изхвърлила на един остров. Измъкнали се, намерили извор с чиста вода. Недалече от него седял някакъв мъж. Те приближили, поздравили го, той им отговорил, но думите му били като птичи език. Много се зачудил Джаншах. И докато се чудел, пред очите му оня се разцепил на две половини и двете половини се затичали в различни посоки. И докато хората се усетят, откъм планината се спуснали безброй и безчет разнолики същества. Щом стигали до извора, всяко се разцепвало на две половини, които се втурвали към Джаншах и мамелюците с намерение да ги хванат и да ги изядат. Царският син хукнал да бяга, след него се затичали и мамелюците. Съществата ги последвали. Успели да хванат и разкъсат трима от мамелюците, останалите трима заедно с Джаншах се метнали на лодката, бутнали я в морето и тръгнали. Три дни и три нощи пътували, без да знаят накъде. Заклали газелата и се нахранили. Духнали силни ветрове и ги захвърлили на друг остров. Огледали го отдалече и видели зеленина, градини с плодове — сякаш островът бил същински рай. Огледал го Джаншах, харесал му и рекъл на мамелюците:

— Кой от вас ще слезе на този остров, за да ни каже що за земя е това?

— Аз ще сляза! — казал един от мамелюците.

— Не, не бива така! — казал Джаншах. — Ще слезете и тримата, а аз ще ви чакам в лодката!

Така Джаншах свалил тримата мамелюци да разгледат що за остров бил това…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Слезли мамелюците на острова и забелязали в далечината крепост, чиято стена била от бял мрамор, а домовете й — от чист кристал. Посред нея имало градина, в нея — всички плодове, сочни и сухи, каквито не може да опишат, и цветя с всякакви аромати. В клоните пеели птици. Там имало и езеро, а до него — голяма зала. Цялата била подредена с кресла, а сред тях се възвишавал трон от червено злато с вградени в него якути и други скъпоценности. Разглеждали мамелюците красотите на тази крепост, разходили се из градината и не видели никого. Върнали се при Джаншах и му разказали. Изслушал ги той и рекъл:

— Трябва непременно и аз да разгледам тази крепост!

Излязъл от лодката и тръгнал след мамелюците. Стигнали до крепостта и влезли в нея. Чудил се Джаншах на красотите й. Разходил се из градината, хапнал от плодовете и когато се мръкнало, отишли при креслата. Джаншах седнал на красивия трон, а тримата — от лявата и от дясната му страна.

Седял Джаншах на трона, мислел и страдал, че бил толкова далече от бащиното си царство, от родината си, от близки и роднини. Плачели до него и тримата мамелюци. И както седели така, откъм морето се чул силен вик. Обърнали се те нататък и в този миг около тях наизскачали маймуни сякаш били ято скакалци.

Този остров и крепостта принадлежали на маймуните. Когато забелязали лодката, с която бил дошъл Джаншах, те дошли до морския бряг и се втурнали по следите на царския син, докато той седял в крепостта.

Много се изплашили хората. Но ето че пред другите изскочил маймунски отряд, пристъпили всички към трона, на който седял Джаншах, целунали земята пред него и скръстили ръце на гърдите си с наведена глава. После дошъл друг отряд, който носел една газела. Маймуните я заклали, донесли я в крепостта, одрали я, отделили месото от костите, изпекли го, за да стане добро за ядене, положили го в златни и сребърни съдини, разпънали трапеза и със знаци дали на Джаншах и хората му да разберат, че може да се нахранят.

Слязъл Джаншах от трона, нахранил се, нахранили се и мамелюците му, хапнали и маймуните. После вдигнали трапезата и донесли плодове, а Джаншах заговорил със знаци на маймунските първенци:

— Кои сте вие? Какво е това място?

Маймуните му отговорили със знаци: „Това място принадлежеше на нашия господар Сулейман, син на Дауд, мир и на двамата! Той идваше тук веднъж на година да се поотпусне, а после си отиваше“.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Маймуните после добавили със знаци: „Царю, от днес ти ставаш наш султан! Ти яж и пий, а ние ще вършим всичко, което ни наредиш!“

Маймуните се изправили, целунали земята пред нозете му и се разотишли. Заспал Джаншах на трона, заспали и мамелюците в креслата. А когато се съмнало, при него дошли четирима везири измежду маймунските вождове, подредили се в редици поданиците, мястото се изпълнило с народ. Везирите помолили със знаци Джаншах да бъде мъдър, после всички се разпръснали. Само неколцина от тях останали да му служат. Няколко войници водели със себе си кучета с конски глави, всяко било вързано през шията с верига. Царят се чудел на външния им вид и на големината им. Маймунските везири направили на Джаншах знаци, че може да ги възседнат. Джаншах и мамелюците възседнали кучетата и тръгнали. С тях тръгнали и маймунските войници, които били като ято скакалци. Стигнали до морския бряг. Там Джаншах видял, че лодката, с която пътували, била изчезнала.

— Къде е лодката, която беше тук? — запитал той своите везири маймуни.

— Царю! — отговорили те. — Когато ти се появи на острова ни, ние знаехме, че ще станеш наш султан! Страх ни беше да не избягате, когато се появим пред вас, затова я разрушихме!

— Вече няма начин да напуснем тези маймуни! — обърнал се Джаншах към мамелюците си. — Остава ни да чакаме!

Вървели, що вървели и стигнали до брега на една река. До нея се издигала висока планина. Огледал я Джаншах и видял, че по нея пъплят множество гулове.

— Какви са тези гулове? — запитал той везирите.

— Царю, тези гулове са наши врагове! — отговорили те. — Ние дойдохме тук да водим война с тях!

Чудел се Джаншах на гуловете — някои от тях яздели коне, други имали глава на крави, а трети — на камили. Когато зърнали маймунското войнство, те наизлезли по речния бряг и замятали камъни. Избухнала голяма битка. Когато Джаншах видял, че гуловете надделяват, викнал на мамелюците си:

— Измъкнете стрелите, опънете лъковете, стреляйте по тях, за да ги избием!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Мамелюците изпълнили неговата повеля. Много от гуловете били избити, а останалите избягали. Маймуните слезли при реката, пресекли я заедно с него и подгонили гуловете. Така стигнали до върха на високата планина. Там Джаншах забелязал голяма мраморна плоча, върху която било записано: „Ти, който си влязъл на тази земя, знай, че ставаш султан на тези маймуни! Можеш да ги напуснеш само ако тръгнеш по източния проход на планината, който е дълъг три месеца път, но ще се движиш между зверове, гулове, мариди и ифрити. Ще стигнеш до морето, което обикаля света. Може да тръгнеш и по западния проход, който е дълъг четири месеца път. В началото му се намира Долината на мравките. Пази се от тези мравки! От тях ще стигнеш до висока планина. Тя пламти като огън и можеш да я пресечеш за десет дни път. После ще стигнеш до голяма река, чието течение е толкова бързо, че грабва погледа. Всяка събота тази река пресъхва. Зад нея има град, населен само с евреи, потомци на Мохамед Джахуд — там не живее никакъв мюсюлманин. По тези земи друго селище няма! А докато живееш с маймуните, трябва да побеждаваш гуловете и ще го правиш!“

Джаншах прочел плочата и много се натъжил. Обяснил на мамелюците какво е записано върху нея. Всички пак яхнали конете кучета. Тръгнало си и маймунското войнство и се върнало в крепостта, радостно от победата.

Джаншах останал султан на маймуните година и половина. Веднъж той наредил на маймунското си войнство да излязат на лов заедно с него. Пресичали равнини и пустини, местели се от място на място, докато накрая разбрал, че се намира близо до Долината на мравките. Там имало подслон, изграден от мраморни плочи. Той наредил да се разтвори стан на това място. Слезли и маймунските войници от конете кучета, отпочинали си, десет дни яли и пили. Една нощ Джаншах се уединил с мамелюците си и казал:

— Искам да избягаме към Долината на мравките и от там да минем в Еврейския град. Дано Аллах ни спаси от тези маймуни и се приберем по домовете си!

Изчакал той да мине малко от нощта и станал, станали и мамелюците. Вървели през цялата нощ до сутринта.

Когато се събудили и не открили Джаншах и неговите мамелюци, маймуните разбрали, че султанът им е избягал. Наскачали няколко маймунски отряда, метнали се на конете, едни се спуснали към източния проход, други — към Долината на мравките. Именно те забелязали Джаншах и мамелюците, когато вече наближавали долината. Когато ги видял, той забързал, забързали и мамелюците. Четиримата влезли в Долината на мравките. Маймуните ги настигнали и се спуснали към тях. Но изведнъж изпод земята изпълзели мравките. Били като ята скакалци, всяка мравка била голяма колкото куче. Те видели маймуните и ги нападнали. Всяка мравка хващала по една маймуна, сграбчвала я с щипците си и я разсичала на две, а десет маймуни трябвало да хванат една мравка, за да я разкъсат. Битката продължила до вечерта, а когато се мръкнало, Джаншах с мамелюците си бил вече минал средата на долината…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

На разсъмване маймуните отново настигнали Джаншах и той викнал на мамелюците си:

— Удряйте с мечовете!

Измъкнали мамелюците мечовете и заудряли по маймуните. Една маймуна захапала единия от тях и го разкъсала на две. Маймуните се спуснали към Джаншах, а той се затичал по долината. Видял голяма река, а до нея — голям мравуняк. Мравките бързо го обкръжили от всички страни. Единият от мамелюците ударил най-голямата с меча си и я разцепил на две. Тогава мравките се струпали върху него и го убили. Докато траяла тази битка, от планината довтасали и маймуните и се спуснали срещу Джаншах. Като видял колко са настървени, той се съблякъл и скочил в реката. След него скочил единственият останал жив мамелюк. Двамата заплували към средата на течението. Джаншах забелязал на отсрещния бряг дърво. Протегнал ръка към клоните му, заловил се и се измъкнал на сушата. А течението подхванало мамелюка, блъснало го в скалата и той се удавил. Останал Джаншах сам на брега, изстискал дрехите си и ги изсушил на слънцето. А на другия бряг между маймуните и мравките се разгоряла люта битка, след която маймуните се завърнали в страната си.

Джаншах влязъл в една пещера и пренощувал там. Много се бил изплашил, било му тежко, че е изгубил всичките си мамелюци. Сутринта тръгнал на път. Вървял дни и нощи, докато накрая стигнал до планината, която светела като огън. Пресякъл я и стигнал до реката, която пресъхвала всяка събота. Видял, че е много пълноводна. Отсреща имало голям град. Това бил Еврейският град, за който било написано върху плочата. Изчакал той да дойде събота и реката да пресъхне. Минал по дъното й и стигнал до Еврейския град. Никого не срещнал по улиците му. Стигнал пред вратата на някакъв дом и влязъл. Видял, че хората в дома седят мълчаливо и нищо не си говорят.

— Аз съм чужденец и съм гладен! — казал той.

А те му направили знак: „Яж, пий и не говори!“

Седнал той при тях, нахранил се, напил се, спал през цялата нощ, а когато се съмнало, стопанинът на къщата го запитал:

— Откъде си дошъл? Къде отиваш?

Джаншах заплакал горчиво и му разказал. Зачудил се евреинът и рекъл:

— Не сме чували за такъв град! Но сме чували от търговските кервани, че в онази посока е страната Йемен.

— Но тази страна не е далеч от тук, нали? — запитал Джаншах.

— Търговците от керваните твърдят, че пътували от страната си до тук две години и три месеца! — казал евреинът.

— А кога ще дойде керванът? — запитал Джаншах.

— Догодина! — отговорил евреинът…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разправял на Балукия:

* * *

Заплакал Джаншах горчиво, затъжил се за съдбата си, за загиналите мамелюци, за раздялата с баща и майка и за всичко, което си бил изпатил по пътя.

— Не плачи, момко! — казал евреинът. — Постой при нас, докато дойде керванът, пък ще те пратим по него в страната ти!

И Джаншах останал да живее у евреина. Поживял два месеца, всеки ден излизал по улиците на града и го разглеждал. Случило се един ден да излезе, когато чул някакъв човек да вика:

— Кой иска да вземе неволница девица, прекрасна хубавица и хиляда динара плата отгоре за работа, която ще работи само от сутрин до пладне?

Никой не се отзовал. А Джаншах си рекъл: „Сигурно тази работа е доста опасна, щом стопанинът плаща за нея хиляда динара и неволница хубавица отгоре за половин ден труд!“ Пристъпил към глашатая и рекъл:

— Аз ще се хвана на тази работа!

Глашатаят го повел в голям дом. Влязъл Джаншах, видял търговец, който седял в кресло от абанос. Глашатаят му се поклонил и рекъл:

— Търговецо, от три месеца викам по града и само този момък се отзова!

Търговецът изслушал глашатая, поздравил Джаншах, хванал го под ръка, довел го в богато подредена стая и дал знак на робите да донесат храна. Разпънали те трапеза. Двамата се нахранили и измили ръцете си. После търговецът станал, донесъл кесия с хиляда динара, довел и неволницата и рекъл:

— Ето ти тази неволница и тези пари за работата, която ще свършиш!

Взел Джаншах неволницата, сложил я да седне до себе си, а търговецът му казал:

— А работата ще свършиш утре!

Той си отишъл, а Джаншах преспал нея вечер с хубавата неволница. Когато се съмнало, отишъл в хамама. Търговецът му изпратил там копринено наметало. Слугите донесли скъпа копринена дреха, изчакали го да излезе, облекли го и го върнали в къщата. Търговецът наредил на робите да донесат джанак, уд и вино. Яли, пили и се веселили до след полунощ, търговецът се прибрал в харема си, а Джаншах спал с неволницата до сутринта и пак отишъл в хамама. Когато се върнал, търговецът дошъл при него и рекъл:

— А сега искам да си свършиш работата!

Наредил той на робите си да доведат две мулета. Той яхнал едното, Джаншах яхнал другото и двамата потеглили на път. Яздили до пладне. Стигнали до висока планина, чиито върхове не се виждали. Слязъл търговецът от мулето, наредил и на Джаншах да слезе, дал му нож и въже и рекъл:

— Искам да заколиш това муле!

Запретнал Джаншах ръкави, вързал четирите крака на животното, съборил го на земята, заклал го, одрал го, отрязал главата и копитата му и то станало куп месо.

— Искам — казал търговецът — да разпориш корема му и да се намъкнеш вътре. Аз ще те зашия там, ти ще постоиш малко, а после ще ми кажеш какво си видял!

Разсякъл Джаншах корема на мулето, намъкнал се вътре, а търговецът го зашил, отдалечил се и се скрил в планината…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разправял на Балукия:

* * *

След малко над мулето се спуснала огромна птица, грабнала го, излетяла с него, кацнала навръх планината и понечила да клъвне месото. Джаншах разкъсал зашития корем на мулето и се измъкнал. Птицата се изплашила и излетяла. Изправил се Джаншах, огледал се, но не видял жива душа — само няколко мъртви мъжки тела. Надзърнал надолу и видял там търговеца, който го гледал и викал:

— Хвърляй ми от камъните около тебе, пък аз ще ти покажа пътеката, по която да слезеш!

Джаншах започнал да му хвърля камъни. Хвърлил около двеста камъка. А тези камъни били якути, хризолити и други скъпоценности. После викнал отгоре:

— Покажи ми пътеката и аз ще ти нахвърлям още!

Търговецът събрал нахвърляните камъни, натоварил ги на мулето и си тръгнал, без да му отговори. Останал Джаншах на планината три дни, после станал и тръгнал по билото. Два месеца вървял и се хранел с планински треви. Стигнал до един склон. Спуснал се по него и видял в далечината долина с много плодни дървета и птици. Стигнал до една цепнатина в планината, от която се изливал буен поток. Тръгнал по него и слязъл в долината. Пак вървял, оглеждал се, докато стигнал до пищен дворец. Приближил до портите му и видял старец с огромна снага, светлина струяла от лицето му, в ръцете му — рубинов жезъл. Джаншах приближил до него, поздравил го, старецът му отговорил на поздрава и рекъл:

— Седни, синко!

Приседнал Джаншах пред портите на двореца и старецът го запитал:

— Откъде си дошъл на тази земя, където човешки крак не е стъпвал? И накъде отиваш?

Разказал му Джаншах историята си, учудил се шейхът на разказа му.

— А аз искам да ми кажеш — попитал Джаншах — кой е господарят на тази долина, чий е този огромен дворец.

— Тази долина и всичко в нея, синко — заразказвал шейхът, — този дворец и всичко в него е на Сулейман, сина на Дауд. Аз съм шейх Наср, Птичият цар. Господарят ни Сулейман ми повери този дворец, научи ме на езика на птиците и ме направи управител на всички птици по света. Всяка година тук идват птиците да ги видя и после си отиват. Ето защо седя на това място!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Джаншах изслушал Птичия цар и възкликнал:

— А какво трябва да направя аз, за да стигна до родината си?

— Синко — отговорил шейхът, — ти си близо до страната Каф. Ще можеш да напуснеш това място само когато дойдат птиците и аз те поверя на една от тях, която ще те заведе до родината ти.

Останал Джаншах при шейха, докато птиците долетели, за да посетят шейх Наср. Тогава той рекъл на Джаншах:

— Вземи тези ключове, Джаншах, отвори една след друга стаите на двореца, огледай ги какво има в тях, но не отваряй последната стая. Пази се и не влизай в нея — отвориш ли я, добро няма да стане!

Дал той това напътствие и тръгнал да посрещне птиците. А когато те го забелязали, наобиколили го, зацелували ръцете му.

А Джаншах тръгнал да разглежда двореца. Отворил всички стаи, докато стигнал до онази, която шейхът го бил предупредил да не отваря. Огледал вратата й. На нея висял златен катинар. Рекъл си: „Тази стая май е по-хубава от останалите! Я да зърнем какво толкова има в нея!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

И така, Джаншах си казал: „Каквото е писано на човек, то така или иначе ще се случи!“ Протегнал ръка, отключил стаята, отворил вратата, влязъл и видял пред себе си голямо езеро. Край него се издигала хубава постройка, цялата от злато, сребро и кристал. Прозорците били от рубини, мраморите — от зелен хризолит и малахит, от земята се издигали като колони изумруди и други скъпоценни камъни. Във вътрешния двор имало златен шадраван, пълен с вода, по краищата му — образи на животни и птици, изработени от злато и сребро, които изливали вода от устата си. Духнел ли ветрец в кухините им, всяко изображение засвирвало на свой глас. До шадравана се простирала голяма зала, посред нея имало престол от цял рубин, обсипан с бисери и други скъпоценни камъни. Над трона се издигал балдахин от зелена коприна, обсипан със скъпоценни камъни, с втъкани в него златни нишки. Балдахинът бил петдесет лакти, а на пода му бил килимът на господаря Сулейман. Наоколо се простирала градина, в която растели плодни дървета и течали потоци, с алеи от рози, босилек и мушкато, събрали в себе си всички аромати. Лъхнел ли вятър над дърветата, те привеждали надолу тежки клони.

Разглеждал Джаншах всичко това, разхождал се из градината, огледал и езерото.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

После Джаншах седнал на трона в залата до шадравана под вдигнатата над него шатра и там заспал. Когато се събудил, излязъл и поседял на креслото пред вратата, омаян от красотата на това място.

Както си седял така, от небето долетели три птици, които приличали на големи гълъби. Те кацнали край езерото и заподскачали от радост, после смъкнали от себе си всички пера и се превърнали в три девойки. Надигнал се Джаншах, тръгнал към тях, приближил ги, поздравил ги, те му отговорили на поздрава и той запитал:

— Кои сте вие, прекрасни господарки? Откъде дойдохте?

— Дойдохме от царството небесно да видим това място! — отговорила най-малката.

А той се любувал на хубостта им, пък те били съвсем голи, и казал на най-малката:

— Съжали ме, смили се над мене след всичко, което съм преживял!

— Върви си по пътя! — рекла тя.

Джаншах горчиво се разплакал и произнесъл следните стихове:

В градината изгря в зелена дреха,

           бе разкопчана и с коси развени…

Запитах я за името… Прошепна:

           "Сърдечен завет съм, за влюбени — жарава!"

„С огромни мъки — казах — съм се сблъсквал!“

           А тя ми рече: „Камък съм, не чувствам!“

„Щом ти си камък — тъжно аз добавих, —

           от камъка Аллах е извор пуснал!“

Харесали девойките тези стихове на Джаншах, засмели се, заиграли с него и запели. Той им занесъл плодове, те хапнали и пийнали. Веселили се и се забавлявали цяла нощ с него, а на сутринта облекли пак перушинените си дрехи и излетели. А той, като ги гледал как изчезват от погледа му, едва не загубил ума си. Въздъхнал дълбоко и паднал в несвяст.

Шейх Наср се върнал от срещата си с птиците и потърсил Джаншах да го изпрати с някоя от тях в родината му, но не го намерил. Разбрал, че е влязъл в забранената стая. Вратата й била отворена. Влязъл вътре и го намерил под едно дърво…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Когато шейх Наср видял Джаншах да лежи под дървото, донесъл малко благовонна вода и поръсил лицето му. Джаншах дошъл на себе си, но като не видял никого освен шейха, се развълнувал и казал следните стихове:

О, сякаш месец бях щастлив между звезди игриви

в нощ благодатна, сред снаги, що страсти не прикриват.

        С очи — магия взор един обърква умовете,

        в уста — червена роза сякаш ахати бели светят,

по белите гърди пълзи смолата на косата

и с радост, щастие и смях изпълва се душата.

        Доволна беше мойта плът, ала сърцето стене —

        остана нейната душа студена — камък черен.

Стрела изстреля поглед чер от лък — извита вежда,

удари право, не сгреши и само в миг изчезна…

        О, тази хубост! На земята не знам аз по-голяма,

        подобна… Не, не съм видял! И няма, няма, няма!…

— Синко — възкликнал шейх Наср. — Не ти ли казах да не отваряш тази врата и да не влизаш в тази стая! Кажи, синко, какво видя вътре, какво си изпати?

Разказал му Джаншах всичко, което му се било случило с трите девойки, и когато свършил разказа си, шейх Наср му рекъл:

— Синко, тези девойки са дъщери на джинове. Всяка година те идват на това място, пеят и се забавляват до сутринта, а после отлитат в страната си!

— А къде е тя? — запитал Джаншах.

— Не знам! — отговорил шейхът, а после добавил: — Хайде, ела с мен, за да те изпратя в страната ти с птиците! И се откажи от тази страст!

— Не искам да ходя в страната си! Дори да умра, вече няма да си спомня за близки и роднини! Макар и веднъж на година, искам да погледам лицето на онази, която обикнах!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Джаншах паднал в нозете на шейх Наср, целунал ги, заплакал горчиво и го замолил:

— Прости ми, помогни ми в бедата!

— Синко! — казал шейхът. — За бога, нито познавам тези девойки, нито знам къде е страната им! Но, синко, ти остани тогава при мен. Догодина те пак ще дойдат! Щом наближи денят на идването им, ти се скрий под дървото в градината. Когато пък съблекат перушинените си дрехи, скрий дрехите на онази, която си пожелал. Когато се върнат да облекат перушината си, онази, чиято дреха си скрил, ще те замоли: „Братко, върни ми перушината да се облека!“ Но ти не връщай дрехата, докато аз не се върна от срещата си с птиците, после ще те пратя заедно с нея в страната ти. Това е, което мога да направя за теб!

Джаншах останал при шейха още една година. Броял колко дни остават, докато дойде времето, когато щели да долетят птиците. А когато този срок приближил, шейх Наср му казал:

— Сега направи онова, което ти казах! Аз пък отивам на срещата си с птиците!

Тръгнал шейх Наср, а Джаншах отишъл в градината, скрил се под дървото така, че никой да не го види. Седял ден, два, три. И както седял, ето че от небето долетели трите птици с образи на гълъби. Кацнали те край езерото, огледали се и като не видели наоколо нито човек, нито джин, съблекли перушинените си дрехи и влезли в езерото. Изведнъж голямата рекла:

— Боя се, сестрици, да не би някой да се е скрил в този дворец!

— Сестрице — възкликнала втората, — от времето на Сулейман в този дворец не е влизал нито човек, нито джин!

— За бога, сестрици! — разсмяла се третата. — Ако някой се е скрил на това място, той сигурно само мене иска да грабне!

Заиграли трите девойки, завеселили се, а сърцето на Джаншах тупкало от силно вълнение. Той бил под дървото и ги виждал, а те него — не. Те заплували и стигнали до средата на езерото, далеч от дрехите си. Тогава Джаншах скочил, затичал се, грабнал дрехата на най-малката, която се казвала Шамса, и ги скрил. Погледнали девойките към брега и го видели. Заплували и приближили брега. Там разгледали Джаншах, който бил хубав, и го запитали:

— Кой си ти? Как си дошъл на тази земя и защо си скрил перушината на Шамса?

— Елате при мен и аз ще ви кажа кой съм и как се запознах с вас! — отговорил Джаншах.

— Господарю, сълза на окото ми, тегло на сърцето ми! — възкликнала Шамса. — Дай ми дрехата да я облека, че да не се притеснявам, когато дойда при тебе!

— Не мога да ти я дам, хубавице! — отговорил Джаншах. — Ако го направя, значи сам да погубя любовта си! Ще ти ги върна, но като дойде шейх Наср, царят на птиците!

— Щом няма да ми дадеш дрехата, отдръпни се малко, за да излязат сестрите ми на брега, да се облекат и да ми дадат нещо да се наметна!

Той се отдалечил към двореца и влязъл вътре. Шамса със сестрите си излязла на брега и се облекли, голямата сестра дала на Шамса някаква своя дреха, с която не можело да се лети. Отишла тя при Джаншах, приседнала до него и рекла:

— Хубавецо, ти и мене убиваш, и себе си убиваш! Но я ни разкажи какво си преживял, кой си, какъв си? — при тези думи Джаншах избухнал в плач. Тя разбрала, че той е влюбен в нея, хванала го за ръка, приласкала го, избърсала сълзите му с ръкава си и рекла: — Престани да плачеш, хубавецо! Все пак разкажи какво си видял и преживял!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Джаншах разказал всичко, което бил преживял. След като изслушала разказа му, Шамса се надигнала и го помолила:

— Господарю, ако искаш да се ожениш за мене, върни ми перушинените дрехи! Аз ще ги облека, ще отида при близките си, ще им разкажа за всичко, после ще се върна при тебе и ще те заведа в родината ти!

Тя седнала до него, прегърнала го, притиснала го към гърдите си. Така постояли прегърнати, после се отделили и седнали до престола. Голямата сестра излязла от двореца, отишла до градината, събрала плодове и ароматни цветя, донесла ги, всички хапнали, отпуснали се и се засмели. Гледала го Шамса, а той бил хубав, красив, снагата му била стройна, гърдите му — широки.

— Скъпи мой! — рекла тя. — За бога, обичам те и не желая да се разделям с тебе! — и се отпуснала на гърдите му.

И докато се забавлявали, ето че и шейх Наср се върнал от срещата си с птиците. Всички се изправили на крака, поздравили го и целунали ръцете му. Шейхът ги поздравил и рекъл на Шамса:

— Този момък много те обича! Той е благовъзпитан и хубав, големец е, царски син, баща му владее страната Кабул и е прочут като велик цар! Препоръчвам ти го!

— Слушам и се подчинявам на повелята ти! — отвърнала Шамса.

Тя целунала ръцете на шейх Наср, изправила се пред него и той й рекъл:

— Ако си честна в думите си, закълни ми се пред Аллаха, че няма да измениш на този момък, докато си жива!

Заклела се тя, че ще се омъжи за него, а след това добавила:

— Никога няма да се разделя с него, шейх Наср!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Всички останали при шейх Наср три месеца, яли, пили и се веселили и били много щастливи. След трите месеца Шамса рекла на Джаншах:

— Искам вече да отидем в страната ти! Там ще заживеем заедно!

— И аз желая това! — рекъл Джаншах.

Той отишъл при шейх Наср да се посъветва и му казал:

— Искаме да отпътуваме за моята родина!

— Идете! — казал шейхът. — И се грижи за нея!

— Шейх Наср, нареди му да ми даде перушинената дреха да я облека! — помолила тя.

— Дай й дрехата, Джаншах! — рекъл шейхът.

Скочил Джаншах бързо, влязъл в двореца, донесъл й дрехата и я дал. Тя я облякла и рекла:

— Качи се на гърба ми, подай ми ръцете си, затвори очи и запуши уши да не чуваш грохота на въртящите се звезди! Хвани се здраво за перушинената дреха и се пази да не паднеш!

Тя понечила да полети, но шейх Наср я спрял:

— Почакай да ти опиша страната Кабул! Боя се да не сбъркате пътя!

Шейхът й описал пътя към тази страна, поверил й Джаншах, всички се сбогували с него, тя се сбогувала и със сестрите си и полетяла. Летяла, летяла, от сутрин до вечер, а Джаншах се бил хванал здраво за гърба й. Накрая видели сградите, за които им бил разказал шейх Наср. Шамса се спуснала от висината и кацнала на широка поляна с трева до коляно, с бягащи газели, с плодове узрели, с извори дълбоки и реки широки. Джаншах слязъл от гърба й и тя му рекла:

— Знаеш ли колко път сме изминали?

— Не! — отговорил той.

— Трийсет месеца път! — рекла тя.

Седнал, тя приседнала до него. Хапнали, пийнали и точно тогава пред тях се появили двама мамелюци. Единия от тях Джаншах бил оставил да пази конете, когато се качил на лодката по време на лова. Щом зърнали Джаншах, те го познали, поздравили и викнали:

— Разреши ни да отидем при баща ти и да му съобщим, че си пристигнал!

— Идете при баща ми и му съобщете! — наредил Джаншах. — Ние ще останем тук седем дни — нека дойде свита да ни посрещне.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Метнали се мамелюците на конете, дотърчали при царя и викнали:

— Добра вест, царю!

— Какво ще ми съобщите? Върнал ли се е синът ми Джаншах?

— Да! Синът ти се върна от чужди земи! Сега се намира в Кръглата долина!

Царят се зарадвал и наредил на везира си да награди двамата мамелюци със скъпи дрехи и да им изплати много пари. Везирът дал начаса на двамата всичко, което им отредил царят, и им рекъл:

— Ето ви тази награда за добрата вест, която сте донесли, все едно дали е вярна или не!

— Не лъжем! — възразили мамелюците. — Бяхме при него, поздравихме го, целунахме му ръцете! Той ни нареди да му занесем шатри! Щял да остане в долината седем дни, докато емирите, везирите и сановниците дойдат да го посрещнат!

— А как е той? — запитал царят.

— Синът ти води една хурия — сякаш от рая я е измъкнал!

Царят наредил да ударят камбани и барабани, да засвирят рогове. Извикал вестители и им наредил да съобщят новината на майката на Джаншах и на жените на емирите, везирите и сановниците. После събрал войскари и потеглил към Кръглата долина. И докато Джаншах и Шамса си почивали, ето че се появили войскарите. Изправил се той, тръгнал към тях. Те слезли от конете си, поздравили го и целунали ръцете му.

Вървял Джаншах, войниците вървели пред него, стигнали до баща му. Щом цар Тигумус зърнал сина си, затичал се и го прегърнал. После двамата яхнали конете, войскарите се подредили от двете им страни и така яздили, докато стигнали до реката. Цар Тигумус наредил да донесат шатра от червена коприна и да я разпънат за Шамса. Тя снела перушинената си дреха и се прибрала в шатрата. Още не била седнала, когато при нея влезли цар Тигумус и синът му. Шамса се изправила на крака и целунала земята пред царя. Седнал царят, Джаншах седнал от лявата му страна, Шамса — от дясната.

— Разкажи ми сега какво ти се случи, докато те нямаше! — обърнал се той към сина си. Разказал му Джаншах всичко, което бил преживял, от начало до край. Царят изслушал разказа на сина си, после се обърнал към Шамса и рекъл: — Хвала на Аллах, който те е убедил да се събереш със сина ми — това е велико благо!… Искам да пожелаеш от мен нещо, което ти се ще, за да ти го дам в дар!

— Искам да ми построиш дворец посред градина и вода да тече изпод него! — рекла тя.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

И докато си приказвали, ето че пристигнала и майката на Джаншах заедно с всички съпруги на емири, везири и градски сановници. Джаншах излязъл от шатрата, посрещнал я и я прегърнал. Той я отвел в шатрата си, за да си поприказват насаме. Но едва били почнали разговора и вестители им съобщили, че идва Шамса. Майката на Джаншах я посрещнала, поздравила я и след малко двете жени заедно с жените на емирите и големците отишли в шатрата на Шамса, влезли в нея и се заприказвали.

През това време цар Тигумус раздавал дарове, поздравявал народа си и се радвал на сина си. Така останали в Кръглата долина цели десет дни, яли, пили и се веселили. После царят наредил на войскарите да потеглят към града. Яхнал той коня си, Джаншах — до него, войскарите — отпред и отзад, везирите и големците — отдясно и отляво. Стъпили тържествено в града.

Цар Тигумус изпратил да извикат строители и инженери и им наредил да вдигнат в градината дворец. Те започнали да градят двореца и скоро той бил завършен.

Когато узнал за повелята да се изгради дворец, Джаншах наредил на зидарите да донесат колона от бял варовик и да я издълбаят така, че да стане куха. Той взел дрехата на Шамса, с която летяла, и я сложил в колоната, която заровил в темелите на двореца.

След всичко това цар Тигумус вдигнал сватбата на Джаншах и Шамса. Станала голяма сватба, каквато светът не помни. Въвели Шамса в този дворец и тя останала да чака младоженеца. Но още щом стъпила вътре, тя подушила миризмата на перушинената дреха и тръгнала по нея, докато разбрала къде е…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Шамса изчакала да стане полунощ и Джаншах да потъне в сън, станала и отишла при колоната. Издялала оловото, което било залято в основата й, изровила и измъкнала дрехата, облякла я и полетяла. Кацнала върху двореца и викнала оттам:

— Доведете ми Джаншах, за да се сбогувам с него!

Затичали се слугите, съобщили на Джаншах, затичал се той и я видял да стои върху покрива на двореца облечена в перушинената си дреха.

— Защо правиш това? — викнал той.

— Любими мой, сълза на окото ми, тегло на сърцето ми! — отговорила тя. — Кълна ти се, много те обичам! Толкова се зарадвах, като ме доведе в твоята страна, на твоята земя, да се запозная с баща ти и майка ти! Ако и ти наистина ме обичаш толкова, колкото и аз, ела при мен в крепостта Джаухар Таканна!

И начаса полетяла.

Джаншах едва не умрял от мъка. Затичал се везирът при баща му и му съобщил какво се е случило. Метнал се царят на коня си, влязъл при сина си и го видял да лежи на земята.

— Какво ти се случи, синко? — запитал царят.

— Татко! — отговорил Джаншах. — Шамса беше дъщеря на джинове. Докато дрехата й бе у мене, тя не можеше да отлети при тях. Бях взел тази дреха и я бях скрил в една куха колона. А тя я е намерила, облякла я е, полетяла е, кацнала е върху покрива на двореца и оттам ми рече: „Ако наистина ме обичаш, ела и ме намери в крепостта Джаухар Таканна“. После излетя от покрива и си отиде.

— Синко! — казал цар Тигумус. — Не тъжи! Ще съберем всички търговци и пътешественици и ще, разпитаме къде е тази крепост. Ще отидем там, ще се срещнем с роднините на Шамса и ще молим Всевишния да ти я дадат за жена! — и начаса събрал четиримата си везири и наредил: — Съберете всички търговци и пътешественици в града и ги разпитайте за крепостта Джаухар Таканна! Петдесет хиляди динара ще дам на онзи, който каже къде е!

Изслушали везирите повелята му, ходили и разпитвали търговци и пътешественици по цялата страна къде е крепостта Джаухар Таканна, но никой нищо не знаел за нея. Върнали се при царя и му съобщили.

Тогава той изпратил съгледвачи и шпиони по всички страни и острови да разпитват къде е тази крепост. Два месеца ходили те, но никой нищо не могъл да им каже. Върнали се при царя и когато му казали това, той отишъл при сина си и му рекъл:

— Синко! Не открих никого, който да знае нещо за тази крепост! Нека аз ти намеря друга жена, по-хубава!

Цар Тигумус много враждувал с царя на Индия. Той често го нападал, избивал хората му и вземал богатствата им. Индийският цар се казвал Кафид. Имал много войски и силни войскари. Подчинявали му се хиляди юнаци, всеки юнак водел по хиляда племена и всяко племе давало по четири хиляди конници. Имал четири везири, много сановници и емири. Владеел хиляда града и във всеки град имало по хиляда крепостни кули. Бил силен цар с огромна воля и войниците му пълнели земята му като мравки.

Когато цар Кафид узнал, че цар Тигумус е зает само с мисълта за любовта на сина си, че е изоставил царските дела и властта и че войниците му намаляват по брой, той събрал везирите, емирите и сановниците и им рекъл:

— Нима не помните, че цар Тигумус нападаше земите ни, че уби и баща ми, и братята ми и че е заграбил богатствата им! Нима между вас има някой, който да не е загубил близък, да не са грабени богатствата му, да не са поробвани роднините му! Днес узнах, че той се е отдал на мисълта за любовта на сина си Джаншах, че броят на войските му е намалял! Дошло е време да му отмъстим! Пригответе се за поход срещу него! Стегнете оръжията си и да го нападнем! Трябва да се бием и да убием и него, и сина му и да завладеем страната му!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

И всеки започнал да стяга оръжието си. Три месеца се готвили и събирали войски. И когато били готови, затръбили тръбите, развели се байраци и знамена. Цар Кафид застанал начело на войските си и потеглил в поход. Вървели, що вървели, наближили Кабул, града на цар Тигумус, влезли в земите му и започнали да грабят богатствата им, да избиват силните и да преборват слабите. Дошла вестта до цар Тигумус. Страшно се разгневил той, събрал първенците на държавата си и рекъл:

— Кафид е влязъл в страната ни, навлязъл е в градовете ни, води огромна войска! Какво мислите за това?

— Царю честити! — отговорили те. — Мислим, че трябва да излезем срещу него, да го победим и да го изгоним от страната ни!

— Тогава пригответе се за битка! — наредил цар Тигумус.

Раздал им той ризници и брони, копия и мечове. Подредили се доблестните мъже, приготвили се за битка, развели знамената, затръбили тръбите, ударили барабаните, запищели свирките и цар Тигумус тръгнал с войската си срещу цар Кафид. Спрял в една долина на име Долината на двете цветя, която била при границите на страната Кабул, написал писмо и изпратил един от войскарите си при цар Кафид. Ето какво написал в него: „Вече знаем, царю Кафид, че си сторил нещо, достойно само за един подлец! Ако наистина си цар и син на цар, нямаше да направиш нещо подобно, нямаше да влезеш в страната ми и да грабиш богатствата на поданиците ми. Все пак — ако се върнеш и се откажеш от злините, ще бъдеш възнаграден, но не се ли върнеш — ела срещу мен на бойното поле и бъди решителен в битка и сеч!“

Запечатал писмото, предал го на верния си човек и изпратил заедно с него няколко съгледвачи, за да му донесат новини. Взел човекът писмото, тръгнал на път, стигнал до стана на цар Кафид, пристъпил към шатрата му. Надзърнал в нея и видял царя на трон, изработен от скъпоценности, а около него — емири, везири и сановници. После предал писмото на двама пазачи и те го отнесли на господаря си. Взел го царят, прочел го и написал следния отговор: „Онова пък, което аз знам, цар Тигумус, е, че трябва непременно да си отмъстим, селищата ви да заличим, хората ви да обезчестим, силните да избиваме, слабите да заробваме. Утре ще изляза на полето бойно и ще ти покажа битката най-достойна“.

Запечатал писмото, дал го на пратеника на цар Тигумус и го изпратил обратно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Пратеникът се върнал с писмото в стана си, целунал земята пред своя цар, подал му писмото и му съобщил каквото бил видял:

— Видях, царю честити, конници, пешаци и юнаци безчет и безброй!

Прочел царят писмото и страшно се разгневил. Наредил на везира си Айн Зад да тръгне с хиляда конници, да нападне посред нощ войниците на цар Кафид, да се вреже в стана му и да избие всички.

Цар Кафид пък имал везир на име Гатафран. И той му наредил да вземе хиляда конници, да нападне с тях през нощта стана на цар Тигумус и да избие войниците му. Везирът Гатафран направил каквото му бил наредил неговият цар, метнал се на коня си и тръгнал срещу стана на цар Тигумус. Вървели, що вървели, станало полунощ. Били вече на половината път.

И ето че везир Гатафран попаднал на пътя на везир Айн Зад. Завикали воини срещу воини, пламнала битка люта неспокойна и продължила до самото утро. Когато се съмнало, станало ясно, че войниците на цар Кафид са разбити и бягат към стана си.

— Горко ви! Какво стана, че загубихте юнаците си? — викнал царят им.

— Царю честити! — отговорили те. — Везир Гатафран ни поведе, ние тръгнахме срещу стана на цар Тигумус. До полунощ бяхме минали половината път и там се сблъскахме с Айн Зад, везира на цар Тигумус — той бе тръгнал срещу нас с войска. Даже не усетихме кога се оказахме обкръжени. Бихме се юнашки от полунощ до сутринта, много хора бяха избити. А везирът Айн Зад закрещя пред хобота на предния слон и го заудря. Слонът се дръпна от внезапния удар, затича се да избяга и изпомачка конниците. В огромния облак прах никой вече не съзираше съседа си, кръвта течеше като буен поток. Ако не бяхме избягали, щяха да ни избият до крак!

Изслушал ги цар Кафид и възкликнал:

— Нека слънцето не ви носи добро, а да се разгневи срещу вас!

А везир Айн Зад се върнал при цар Тигумус и му разказал какво е станало. Царят го поздравил с благополучното завръщане и много се зарадвал на победата.

Цар Кафид направил преглед на войската си, която се била върнала от бойното поле. Подредили се в петнайсет реда, във всеки ред — по десет хиляди конници, а имал още триста юнаци, които яздели слонове. Излезли в първия ред юнаците, вдигнали се знамената и байраците, чинелите зазвънели, тръбите прогърмели.

Цар Тигумус също подредил войските си. Били десет реда по десет хиляди конници и още сто силни юнаци, които яздели от лявата и от дясната му страна.

Застанали двете войски една срещу друга, тръгнали конник срещу конник, сблъскали се войските, потръпнала земята под конските копита, ударили барабаните, запищели пищялките, задрънчали чинелите, затръбили тръбите, заревали роговете, закрещели гласовете мъжки, вдигнали се облаци прах над главите, сблъскали се в люта битка от сутринта до вечерта.

Когато се мръкнало, двете войски се разделили и всяка се прибрала в стана си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Прегледал цар Кафид войските си — пет хиляди били избити и това много го разгневило.

Прегледал и цар Тигумус войските си — три хиляди били избити и това много го разгневило.

На другия ден цар Кафид излязъл отново на бойното поле и подредил войската си както първия ден. Всеки воин напирал да бъде в първата редица. Изправил се царят на коня и й викнал:

— Има ли юнак, неспокоен да излезе на полето бойно и да почне битка чутовна?

Един юнак на име Баркик излязъл напред със слона си. Пристъпил, слязъл от слона и помолил за разрешение да почне битката. Царят му разрешил, той пак се качил на слона, подкарал го към бойното поле и викнал:

— Кой ще се бие с мен, кой ще посмее да ми излезе насреща?

Цар Тигумус чул вика му и се обърнал към войниците си:

— Кой от вас ще излезе срещу този юнак?

Пред редиците излязъл конник върху едър жребец, отишъл при царя, поискал разрешение за двубоя и след като го получил, застанал пред Баркик.

— Кой си ти? — креснал му Баркик и слонът му пристъпил напред. — Защо ме гневиш, като излизаш насреща ми? Как се казваш?

— Казвам се Гаданфар, син на Камахил! — отговорил конникът.

— Чувал съм за тебе! — казал Баркик. — Нека нашата битка да бъде битка между юнаци!

Гаданфар измъкнал желязната пика изпод конското седло. Измъкнал и Баркик меча си в ръка и двамата се сблъскали. Ударил Баркик с меча си по Гаданфар, но ударът попаднал върху шлема му. А Гаданфар замахнал и го пронизал с пиката си така, че плътта му се смесила със слонската. Паднал Баркик и в този миг дотичал втори воин и креснал на Гаданфар:

— Кой си ти, че да убиваш брат ми?

Опънал лъка, метнал стрела към Гаданфар и го улучил в бедрото. Потъмняла бронята от кръвта му. Усетил Гаданфар болката, измъкнал меча си, ударил нападателя и го разсякъл на две, но сам се смъкнал на земята потънал в кръв, а после се затичал към своите.

Цар Кафид видял какво става, и викнал на войниците си:

— Излизайте на бойното поле! Удряйте по конниците!

И цар Тигумус се втурнал с войските си. Пламнала люта битка, цвилели коне, блестели мечове, конските редици се втурнали една срещу друга, само страхливците избягали от битката. Много юнаци загинали и битката свършила едва след като слънцето свършило небесния си път. Цар Тигумус изтеглил войските си и се върнал при шатрите си. Същото направил и цар Кафид. Прегледал цар Тигумус войските си и видял, че са избити пет хиляди души и са счупени четири байрака. И цар Кафид прегледал войските си и видял, че са избити шестстотин конници от най-смелите и са счупени девет байрака.

И така продължили да се бият три дни.

На третия ден цар Кафид написал писмо и го пратил по човек от своите войскари на цар Факун ал-Кялб. В него той твърдял, че двамата са роднини по майчина линия, и го молел за помощ. Прочел цар Факун писмото, събрал войски и тръгнал да помага на цар Кафид…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

А цар Тигумус седял в шатрата си, когато при него дотичал един воин и му рекъл:

— Видях как облак прах се появи в далечината и се вдигна до небесата!

Царят наредил на отряд войници да видят що за облак е това. Отишли, видели, върнали се и му съобщили:

— Царю, тръгнахме към облака, подухна вятър и го разпръсна. Отдолу се появиха седем байрака, под всеки байрак — по три хиляди конници. Те отиват в помощ на цар Кафид.

В това време цар Факун ал-Кялб стигнал до цар Кафид, който хванал госта си за ръка и го отвел в шатрата си…

А Джаншах седял тъжен у дома. От два месеца не бил виждал баща си и не разрешавал на никоя от неговите наложници и прислужници да влиза при него. Но отсъствието на баща му го разтревожило и той запитал един от стражите си:

— Кажи ми какво става там между баща ми и цар Кафид? — разказали му за битките между двамата царе и той викнал: — Доведете ми коня, за да ида при баща си!

И докато му водели коня, той си помислил: „Аз си имам мои работи. Трябва да се добера до Еврейския град. Отида ли там, Аллах ще ме върне при онзи търговец, който ме нае за онази работа! Дано направи с мен онова, което бе и предишния път! Никой не знае откъде ще дойде доброто!“

Метнал се на коня, повел хиляда конници и потеглил на път. Хората си мислели, че той отива при баща си, за да му помогне в боя. Спрели да пренощуват на голяма поляна. Щом Джаншах усетил, че всички са заспали, станал скрито, стегнал оръжието на пояса си, метнал се на коня си и поел по пътя към Багдад, защото бил чувал от евреите, че на всеки две години при тях идва керван от Багдад. Мислел си: „Стигна ли до Багдад, ще тръгна с кервана, за да стигна до Еврейския град“. Когато войниците се събудили, не видели нито Джаншах, нито коня му. Метнали се на конете си, започнали да го търсят насам-натам, но не открили ни следа от него. Върнали се, отишли при баща му и му разказали какво бил сторил синът му.

А Джаншах яздел тъжен и мрачен, с болка в сърцето, със сълзи в очите. Мъчно му било, че се е разделил и с жена си, и с баща си…

Пък баща му, като разбрал колко войници е изгубил, отстъпил бойното поле на врага си, върнал се в града, затворил портите му, укрепил стените му и така се изплъзнал от цар Кафид. А той всеки месец идвал пред града, като търсел решаваща битка, стоял и се биел пред него седем дни и осем нощи, а после си събирал войниците и се връщал в стана си да лекува раните. Щом той се изтеглял, жителите на града оправяли оръжията, укрепвали стените и подготвяли и зареждали катапултите. И така войната между цар Тигумус и цар Кафид продължила цели седем години…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Джаншах пресичал равнини и пустини. В който и град да стигнел, все питал и разпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но никой не знаел нищо. Запитал и за Еврейския град. Един търговец му казал, че се намира в края на Машрика, и добавил:

— Тръгвай с нас този месец към Хорезм. Еврейският град е близо до Хорезм — разстоянието между тях е само година и три месеца път!

Изчакал Джаншах да потегли керванът, тръгнал с него, влизал от град в град, питал и разпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но никой нищо не знаел. Много трудности срещнал по пътя, големи препятствия преодолял, глад и жажда го мъчили, но не спрял — от Индия стигнал до страната Хорасан. Пак вървял дни и нощи, когато се добрал до мястото, където се бил отървал от маймуните. След няколко дни стигнал и до реката, която течала край Еврейския град. Седнал край нея и изчакал съботата, когато тя пресъхвала. Пресякъл я и стигнал до дома на евреина, където бил живял предишния път. Цялото семейство го поздравило, зарадвали му се, донесли му да хапне и пийне. Пренощувал нея нощ у тях, на другия ден излязъл из града да се поогледа и чул глашатай да вика:

— Ей, хора, кой от вас ще вземе хиляда динара и неволница хубавица само за половин ден работа?

— Аз! — казал му Джаншах.

— Следвай ме! — рекъл глашатаят.

Последвал го, стигнали както предния път до къщата на евреина търговец.

— Този момък ще свърши работата, която искаш! — казал му глашатаят, получил платата си и си отишъл.

Приветствал го търговецът, без да го познае, въвел го в харема си, дал му да яде и пие до насита. Хапнал Джаншах, пийнал, после търговецът му дал хиляда динара и най-хубавата си неволница. Джаншах пренощувал с нея, а когато се съмнало, прибрал динарите и предал неволницата в дома на евреина. Яхнали коне и тръгнали. Стигнали до високата остра и стръмна планина. Търговецът извадил въже и нож и рекъл на Джаншах:

— Заколи този кон!

Метнал Джаншах въжето, съборил коня на земята, завързал го, заклал го, отрязал копитата и главата му и разпрал корема му. Търговецът рекъл:

— Влез в корема му! Аз ще те зашия и ще постоиш малко там. Ще ми казваш всичко, което виждаш! За тази работа ти дадох парите!

Намъкнал се Джаншах в корема на коня, търговецът зашил отвора и се скрил. След малко прелетяла голямата птица, кацнала върху коня, грабнала го и се издигнала с него. Кацнала навръх планината, огледала се и понечила да клъвне от месото. Джаншах разсякъл конския корем и се измъкнал. Изплашила се птицата и отлетяла. Джаншах излязъл, отишъл при ръба на планината и погледнал надолу — търговецът стоял в полите на планината малък като птичка.

— Хвърли малко от камъните, които са около тебе! — викнал му търговецът. — После ще ти покажа пътя, по който да слезеш!

— Преди пет години — отговорил му Джаншах — ти направи с мен същото, както и сега, и после дълго страдах от глад и жажда! Нищо няма да ти хвърля!

Оставил го и поел по пътя, който водел към шейх Наср, Птичия цар…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Дни и нощи вървял Джаншах. Щом огладнеел — хапвал нещо, което растяло от земята, ожаднеел ли — пиел от ручеи и накрая стигнал до двореца на господаря ни Сулейман. Забелязал шейх Наср да седи пред портите на двореца, отишъл при него, целунал ръцете му, поздравил го. Шейхът отговорил на поздрава му и го запитал:

— Какво ти се е случило, синко, че пак си дошъл на това място? Нали беше си отишъл заедно с Шамса! Пък и очите ти са насълзени, душата ти е притеснена!

Заплакал Джаншах и му разказал какво му се било случило с Шамса.

— За бога, синко — рекъл шейхът, — не знам къде е тази крепост! Почакай да дойдат птиците! Ще ги питаме, може някоя и да я знае!

Поуспокоило се сърцето на Джаншах, влязъл в двореца, отишъл в стаята, която водела към езерото и където бил видял най-напред трите девойки. Стоял там, що стоял, докато един ден шейх Наср му рекъл:

— Синко, наближава да дойдат птиците!

И ето че долетели птиците, поздравили шейх Наср, той ги заразпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но всяка отговаряла:

— Никога не сме чували такова име!

Заплакал Джаншах, затъжил се. А шейх Наср извикал една огромна птица и й казал:

— Върни този момък в страната Кабул! — качил се Джаншах на гърба й и шейхът му рекъл: — Пази се! Трябва да се наведеш, за да не те разкъса въздухът, запуши ушите си, за да не те заглуши грохотът на звездите, затвори очи, за да не те заслепи блясъкът на моретата!

Джаншах направил каквото му поръчал шейхът. Полетяла птицата, летяла един ден и една нощ и кацнала в царството на царя на зверовете шейх Бадри. Там той възкликнал:

— Върви си по пътя, остави ме на тази земя, за да умра тук! Няма да се върна в страната си, ако не стигна до крепостта Джаухар Таканна!

Оставила го птицата при царя на зверовете и отлетяла. А шейх Бадри го запитал:

— Ти кой си, синко? Откъде си долетял с тази голяма птица? — разказал му Джаншах какво му се било случило. — Кълна се в господаря си Сулейман, че не знам нищо за тази крепост! — възкликнал царят на зверовете. — Всеки, който ми съобщи нещо за нея, ще му окажа голяма чест и ще те пратя при него!

Разплакал се горчиво Джаншах, поизчакал известно време при царя. След няколко дни шейх Бадри дошъл при него и рекъл:

— Ела, синко! Дойдат ли зверовете — ще ги разпитаме за тази крепост…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Не минало много време и зверовете дошли. Род след род те поздравявали шейх Бадри, а той ги разпитвал за крепостта Джаухар Таканна.

— Не познаваме такава крепост, не сме чували за нея! — отговаряли всички.

— Синко! — казал царят на зверовете. — Ти не тъжи! Аз имам по-голям брат на име Шамах. Той бе пленник на цар Сулейман, защото се бе разбунтувал срещу него. Няма по-голям джин от него. Може пък той да знае нещо за тази крепост!

Качил го шейх Бадри върху гърба на един голям звяр и пратил по него писмо с препоръка до брат си. Звярът тръгнал, тичал дни и нощи с Джаншах на гърба си. Стигнали до цар Шамах. Спрял звярът по-далечко от цар Джаншах слязъл от гърба му и продължил пеша, стигнал до огромния цар Шамах, целунал му ръка и му подал писмото. Прочел го той, поздравил госта си и му рекъл:

— Синко, цял живот нито съм виждал такава крепост, нито съм чувал за нея! Разкажи ми историята си! — разказал му Джаншах всичко, което му се било случило. Учудил се Шамах на разказа му и рекъл: — Не мисля, синко, дори господарят ни Сулейман през целия си живот да е виждал такава крепост или да е чувал за нея! Познавам един монах, който живее в планината. Той е много стар. На заклинанията му са подвластни птици, зверове и джинове. И царете на джиновете се подчиняват на силата му. Ето, и аз някога се бях разбунтувал пред господаря Сулейман, а той ме остави в плен на него. Само този монах успя да ме победи със своя ум и аз досега съм му слуга. Той е пресякъл всички страни и земи, познава всички пътища, посоки и места, градове и крепости! Не мисля, че някое място е останало скрито за него! Ще те пратя при него, пък дано той да успее да те насочи към тази крепост! Ако и той не те насочи — няма друг кой да го направи. Той е жрец магьосник, изкусен, ловък и хитър и се казва Ягмус. Ще те пратя при него по една огромна четирикрила птица…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Качил се Джаншах на птицата, всяко крило от която било дълго по трийсет лакътя хашемитски и която имала слонски нозе, но можела да лети само два пъти годишно. Цар Шамах имал слуга на име Тамашун. Всеки ден той ловял в Ирак по две бахтии и ги нарязвал на тази птица, за да може да се нахрани. Цар Шамах й наредил да го отнесе при монаха Ягмус. Полетяла тя, дни и нощи летяла, докато го отнесла в Елмазения манастир в планината Калаа. Слязъл Джаншах и видял монаха Ягмус да се моли в църквата. Отишъл при него, а когато го забелязал, монахът го запитал:

— Здравей, синко, чужд за манастири, далечен за светини! Кажи ми защо си дошъл чак до това място! — заплакал Джаншах и му разказал историята си. Монахът го изслушал и рекъл: — За бога, синко, цял живот не съм слушал за такава крепост, не съм срещал никого, който да я е виждал или да е чувал за нея! А пък аз съществувам от времето на Нух, пророка божи, и управлявах от времето на Нух до времето на Сулейман, сина на Дауд, всички зверове, птици и джинове! Не мисля дори Сулейман да е слушал за такава крепост! Но поизчакай, синко, при мен ще дойдат и птиците, и зверовете, и самите джинове — ще ги поразпитаме, пък дано някой ни даде вест за нея и Всевишният да ти помогне!

Джаншах постоял известно време при него. И ето че веднъж надошли птици, зверове и джинове. Монахът и Джаншах ги разпитвали за крепостта Джаухар Таканна, но никой не казал „Виждал съм я!“ или „Чувал съм за нея“, а всички отговаряли:

— Не съм виждал такава крепост, не съм чувал за нея!

Заплакал Джаншах, заридал и точно тогава дошла последната птица. Била черна, с огромно тяло. Спуснала се от висините и целунала ръцете на монаха. Той я запитал за крепостта Джаухар Таканна, а тя отговорила:

— Монахо! Когато аз и братята ми бяхме малки птичета, живеехме върху едно плоско било на Кристалната планина зад планината Каф. Баща ни и майка ни излитаха и носеха по нещо да ни хранят. Случи се веднъж да излетят и да отсъстват седем дни. Бяхме много гладни. На осмия ден те се появиха. „Защо ви нямаше?“, запитахме ние, а те отговориха: „Излезе един марид, улови ни и ни отнесе в крепостта Джаухар Таканна, където ни даде на цар Шахлан. Той пожела да ни убие, но ние му се примолихме да ни остави, защото си имаме малки пилета, и той ни остави!“ Ако баща ми и майка ми бяха живи, те щяха да ви кажат къде е тази крепост!

Джаншах се замолил на монаха:

— Нареди на тази птица да ме отнесе към гнездото на нейните родители!

— Птицо! — казал монахът. — Искам да се подчиняваш на този момък във всичко, което той пожелае!

Тя качила Джаншах на гърба си и полетяла. Дни и нощи летяла, докато стигнала до Кристалната планина.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Птицата стигнала до някаква земя, където имало голямо птиче гнездо.

— Това е гнездото, в което сме живели, Джаншах! — казала тя.

Пак се разплакал горчиво Джаншах и замолил:

— Искам да ме отнесеш към страната, към която са летели баща ти и майка ти, за да търсят храна!

Поела го тя на гърба си и пак полетяла. Летяла седем нощи и осем дни, докато стигнала висока планина. Снела го от гърба си и рекла:

— Не познавам вече никаква земя по-нататък!

Той й разрешил да си тръгне и тя полетяла. Останал Джаншах съвсем сам. Налегнал го сън и той заспал върху билото на планината. Когато се събудил, забелязал в далечината нещо да блести и тази светлина сякаш изпълвала въздуха. Този блясък го смутил, той не знаел, че това са светлините именно на крепостта, която търсел.

Разстоянието до крепостта било два месеца път. Тя била изградена от червен рубин, домовете й били от жълто злато, в нея имало сто кули, изградени от скъпоценни метали, които извличали от Морето на сенките. Тя била наречена Джаухар Таканна именно защото била изградена от скъпоценни камъни и метали. Това била голяма крепост, нейният цар се наричал Шахлан и той бил бащата на трите девойки.

Когато избягала от Джаншах и се върнала при баща си, майка си и близките си, Шамса им разказала какво й се било случило, разказала как той пътувал по земята и какви чудеса срещнал по пътя си, споделила как двамата се обикнали и какво станало между тях. Родителите й изслушали разказа й и рекли:

— Трябва да се засрамиш пред Аллах, че си се отнесла така с него!

Царят разказал тази история на своите помощници — маридите джинове, и им наредил:

— Всеки, който срещне насам човешко същество — да ми го доведе!

А Шамса споделила с майка си колко силно Джаншах е влюбен в нея, и добавила:

— Той непременно ще се добере до нас, защото, когато излетях от бащиния му дворец, му казах: „Ако ме обичаш, ела при мен в крепостта Джаухар Таканна!“

А Джаншах, когато забелязал светлините и отблясъците, тръгнал към тях. По същото време Шамса била изпратила един свой слуга да свърши нещо към планината Кармус. Този слуга забелязал в далечината човешко същество. Приближил се до него и го поздравил. Изплашил се Джаншах от лика на слугата, но отговорил на поздрава му.

— Ти как се казваш? — запитал слугата.

— Казвам се Джаншах! — отговорил той, разказал му всичко, което му се било случило с Шамса, и заплакал.

— А ти не плачи! — рекъл джинът. — Стигнал си вече до онова, което търсиш! Знай, че и тя много те обича и че е разказала на майка си и баща си колко я обичаш и ти! Всички в крепостта те обикнахме заради нея!

Качил го маридът на раменете си и го понесъл в крепостта Джаухар Таканна. Затичали се вестители при цар Шахлан, царкинята Шамса и майка й да им съобщят, че Джаншах е пристигнал. Цар Шахлан наредил на всички поданици да посрещнат Джаншах. Лично той заедно със стражите, ифритите и маридите яхнали конете си и тръгнали тържествено към тази среща…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Цар Шахлан яхнал коня си, за да посрещне лично Джаншах. Щом го зърнал, бащата на царкинята горещо го прегърнал и му сложил на главата корона, каквато никое човешко същество не било виждало. Наредил да му доведат от царската конюшня на джиновете великолепен кон. Възседнал го Джаншах, а стражите яздели от двете му страни. Така дошли пред портите на двореца. Посред двореца го посрещнали неволници, хубавици, роби и слуги, сложили го да седне на най-личното място, а той се дивял на всичко, което виждал около себе си.

Майката на Шамса отишла при дъщеря си и я довела при Джаншах. Тя влязла при него, целунала ръцете му, навела глава засрамена от него, от майка си и баща си. Дошли и сестрите й, които го познавали от срещата в двореца на Сулейман, и го поздравили. А майката на Шамса рекла:

— Е, синко, добре си ни дошъл! Моята дъщеря Шамса е извършила грях пред тебе! Но ти й прости, защото е направила това от обич към нас!

Джаншах погледнал към Шамса и възкликнал:

— Хвала на Аллах, който ме доведе до онова, което желаех, и изгаси пожара в сърцето ми — от него няма вече дори искра!

— Ти да си здрав, че си се спасил от този огън! — рекла Шамса. — Но, моля ти се, Джаншах, разкажи ми какво ти се случи, след като се разделихме!

Разказал й Джаншах всичко, което му се било случило, и как е бил стигнал дотук, разказал и какво се било случило между баща му и цар Кафид, и завършил с думите:

— И всичко това бе заради тебе, господарке моя, Шамса!

— Ти постигна целта си! — казал цар Шахлан. — Шамса е твоя неволница, аз ти я дарявам! Ако е пожелал Аллах, следващия месец ще обявим брака ви и ще отпразнуваме сватбата ви! Ще те оженим за нея и двамата ще се върнете в твоята страна! Ще ти дам хиляда марида от моите стражи — само да наредиш на най-малкия от тях да избие цар Кафид и цялото му племе, той за миг ще свърши тази работа! Всяка година ще ги сменям с по няколко нови — ако им наредиш да погубят всичките ти врагове, те ще ги погубят до един…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Цар Шахлан седнал на трона си и наредил на сановниците да подготвят голяма сватба. Два месеца изгубили, но стъкмили сватбата, както се полага. И заживели Джаншах и Шамса весело и приятно, цели две години само яли, пили и се веселили и накрая той й рекъл:

— Баща ти обеща да се завърнем в моята страна! Нека живеем една година там, една година тук!

Вечерта тя отишла при баща си и му предала желанието на Джашшах.

— Така да бъде! — казал той. — Но изчакайте до началото на другия месец, докато се подготвят стражите!

Предала тя на мъжа си думите на баща си и изчакали да мине определеното време. А цар Шахлан наредил кои стражи да минат на служба при Джаншах и да го отведат в страната му. Той приготвил на младоженците широко ложе от червено злато, обшито с бисери и скъпоценни камъни, а над него — шатра от зелена коприна с втъкани в нея разноцветни нишки и обшита със скъпоценности. Качили се Джаншах и Шамса в ложето, той назначил четирима от стражите си да го носят. И те го понесли с двамата младоженци на него. Шамса се сбогувала с баща си, майка си, сестрите и близките си. Двамата се прибрали в ложето под шатрата си, четири джина я взели и полетели с нея между небето и земята. Всеки ден минавали разстояние от трийсет месеца път. Така летели десет дни. Един от стражите знаел къде е страната Кабул. Щом я зърнал, той предложил да спрат недалече от града на цар Тигумус.

През целите тези години цар Тигумус се криел в града си. Цар Кафид го притискал от всички страни. Когато разбрал, че няма начин да се спаси от Кафид, Тигумус решил да се обеси. Простил се с везири и емири и отишъл в дома си да се сбогува с харема си. И точно тогава стражите джинове долетели в обкръжения дворец, който бил между стените на обкръжената крепост. Джаншах им наредил да кацнат посред централния двор. Така и направили. Слезли Джаншах и Шамса и видели, че всички жители на града са обкръжени, гладни и измъчени. Шамса наредила на стражите си да ударят силно по онези, които ги обкръжавали, и да ги избият.

А Джаншах повикал един от стражите на име Карташ, силен и страшен воин, и му наредил да му доведе окован цар Кафид.

В полунощ джиновете нападнали войската на цар Кафид. Един грабвал осем-десет души от гърба на някой слон, политал с тях във въздуха, хвърлял ги отгоре и те се разбивали на земята. Друг промушвал с желязна пика десетки наведнъж.

А стражът Карташ отишъл в шатрата на цар Кафид и както онзи си лежал в леглото, скочил, грабнал го и полетял с него. Царят се ужасил от вида на този страж, който го довел при ложето на Джаншах. Той наредил на носачите да полетят с леглото, като оставят царя на него да виси. Докато се опомни, цар Кафид се намерил между небето и земята. Започнал да се удря по лицето, защото все му се струвало, че сънува лош сън.

А Карташ отнесъл Джаншах при баща му.

Щом го видял, цар Тигумус възкликнал и паднал в несвяст. Поръсили го с розова вода, той дошъл на себе си, прегърнали се баща и син и радостно заплакали. Цар Тигумус още не знаел, че стражите на сина му побеждават вече цар Кафид. Пристъпила Шамса към него, целунала ръцете му и рекла:

— Господарю, качи се върху покрива на двореца да видиш как се бият бащините ми стражи!

Качил се царят върху покрива. Шамса седнала до него и всички се загледали в битката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:

* * *

Цар Кафид също гледал тази битка, увесен на летящото легло, и плачел. Два дни продължило избиването на войниците му, докато не загинал и последният.

Тогава Джаншах наредил да го донесат и да го свалят посред двора в двореца на цар Тигумус. Той пък наредил на един от стражите на име Шамуал да окове цар Кафид в окови и вериги и да го затвори в Черната кула. Наредил също да ударят чинелите, изпратил вестоносци при майката на Джаншах. Те й съобщили, че синът й се е завърнал жив и здрав. Зарадвала се тя и се затичала да го види. Джаншах я притиснал към гърдите си и тя заплакала от радост. А Шамса се затичала към нея, поздравила я и я прегърнала. После царят устроил голяма повторна сватба в чест на Шамса, наредил да украсят празнично града, дал на двамата младоженци и сто неволници от най-хубавите си робини да им прислужват. Няколко дни след това царкиня Шамса отишла при него и се застъпила за цар Кафид:

— Макар че е сторил много зло, пусни го да върви в страната си! Нека наредим на някой от стражите ти да го доведе!

Той наредил на Шамуал да му доведе цар Кафид. Довел го той с веригите и оковите. Кафид целунал покорно земята пред него. Тигумус наредил да му снемат оковите, качил го на една куца кобила и му казал:

— Царкиня Шамса се смили над теб! Върви в страната си! И ако пак се върнеш както предния път, тя пак ще ти прати някой от стражите си да те доведат!

Тръгнал си цар Кафид победен и унизен. А Джаншах заживял с Шамса при баща си в огромна радост и благодат…

* * *

Всичко това разказал на Балукия момъкът, който седял между двете гробници.

— Ето ме, аз съм Джаншах, който е видял всичко това, братко Балукия! — завършил той разказа си.

Удивил се Балукия на разказа му и рекъл:

— А какви са тези две гробници, братко? Защо си седнал между тях? И защо плачеш?

— Ех, Балукия! — въздъхнал Джаншах. — Такъв сладък и приятен живот живяхме, в каква огромна и благодатна радост! Живеехме една година в моята страна, втората година — в крепостта Джаухар Таканна. Пътувахме седнали в онова ложе, стражите летяха и то се носеше между небето и земята!

— А колко бе разстоянието между твоята страна и тази крепост? — запитал Балукия.

— За един ден — отговорил му Джаншах — изминавахме разстояние от трийсет месеца път и стигахме до крепостта за десет дни! Така живяхме няколко години. Веднъж пътувахме както обикновено, стигнахме на това място, кацнахме да поогледаме тази градина, седнахме на брега на реката; хапнахме, пийнахме и Шамса каза:

— Ще ми се да се изкъпя в тази река! Оставих я да върви с неволниците. Тя отиде на брега. И не щеш ли, една огромна акула я удари с перката си, без неволниците да забележат, тя извика и падна начаса мъртва. Щом видях това, наредих на стражите да отнесат леглото на близките й и да им съобщят какво се е случило. Много скоро; всичките й роднини се събраха, измиха я, повиха я в саван и я погребаха тук. Оплаках я, поискаха да ме вземат в страната си, но аз казах на баща й:

— Искам да изкопаеш дупка до гроба й. Нека тя да бъде моят гроб и когато умирам, сам ще се погреба до нея!

Цар Шахлан нареди на един от стражите да направи това. После те си заминаха и ме оставиха тук до живот да я оплаквам и жаля! Това е моят разказ, братко Балукия, затова стоя между тези два гроба!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия пред Хасиб Карим ад-Дин:

* * *

Чудил се и се дивил Балукия на думите на Джаншах и възкликнал:

— За бога, а аз мислех, че съм пътувал по земята! Но сега забравих всичко, което съм видял, то тъмнее пред разказа ти! Моля те, Джаншах, братко, направи ми добро, покажи ми къде е правилният път!

Джаншах му разказал накъде да върви, Балукия се простил с него и потеглил…

Бележки

[1] Това са признаци, подсказващи, че царят и поданиците му са християни — бел.прев.