Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Харун ар-Рашид и Мохамед, син на Али златаря

Разправят, че една нощ мрачни мисли налегнали халифа Харун ар-Рашид. Повикал той своя везир Джаафар Бармаки и му рекъл:

— Стегнала ми се е душата! Ще ми се да побродя тази нощ из улиците на Багдад, да видя как поминуват рабите божии!

Свлекли разкошните си дрехи и се преоблекли като търговци. Били трима: халифът, Джаафар и Масрур мечоносецът. Тръгнали, стигнали до река Тигър и видели старец да седи в лодка.

— Старче, бъди тъй услужлив и милостив, приеми ни в лодката си! — рекли те. — Вземи в отплата тоя динар!

— Смее ли някой да се разхожда с лодка по това време? — отвърнал той. — Нали всяка нощ халифът Харун ар-Рашид обхожда реката с гемията си? А глашатаят край него току се провиква: „Ей, хора! Стари, млади, от знатен или от долен произход, деца и юноши, народ! Който се осмели да тръгне по Тигър, главата му ще взема или ще го обеся на мачтата на лодката му!“ Сигур ей сегичка пак ще пръкне!

— Старче, вземи тези два динара и ни приюти в някоя от близките беседки, докато гемията на халифа се отдалечи! — предложил пак халифът.

— Давайте златото! Дано великият Аллах ни помогне! — взел той златото, но ето че откъм средата на Тигър се задала лодка с горещи свещи и факли. — Нали ви думах, че халифът броди по реката всяка нощ? — рекъл старецът. — Аллах, спаси ни и не давай да ни разкрият!

Вкарал ги той в една беседка и ги завил с черно покривало. Те надзърнали изпод него. Видели, че на носа на гемията стои човек. В ръката си държал факел от червено злато, в който горяло какулийско алое. Бил загърнат с плащ от пурпурен атлаз. На главата си носел мосулски тюрбан. До левия и десния борд стояли по двеста роби. Имало и трон от червено злато. На него седял младеж, красив като ясен месец. Облечен бил в черни одежди, извезани с жълто злато. Отпреде му стоял мъж, който приличал на везира Джаафар, а до него някакъв евнух, досущ като Масрур. В ръката си евнухът държал меч. Видял халифът тази гледка и казал:

— Везире, кълна се в Аллаха, че оня, седналият, се държи като същински халиф! Човекът пред него трябва да си ти, Джаафар, а оня там евнух трябва да е Масрур! И сътрапезниците са досущ като моите! Дяволска работа!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че гемията отплавала и се изгубила от погледите им. Старецът скочил в лодката си и рекъл:

— Хвала на Аллаха! Никой не ни видя!

— Старче, нима халифът броди по реката всяка нощ? — запитал халифът.

— Да, господарю, така е от година насам!

— Старче, ще бъдеш ли така добър да ни почакаш тук и утре вечер? Ще ти дадем пет златни динара. Ние не сме тъдявашни. Тръгнали бяхме да се пошляем малко.

— С най-голямо удоволствие — отвърнал старецът.

Халифът, Джаафар и Масрур се прибрали в двореца. Когато денят минал, халифът казал:

— Джаафар, да идем да видим какво прави лъжехалифът!

Разсмели се Джаафар и Масрур. Отново навлекли дрехи на търговци и тръгнали. Излезли през тайния вход, видели лодкаря да ги чака. Скочили в лодката. Почакали около час и ето че пак се задала гемията на лъжехалифа. Тогава халифът рекъл:

— Везире, ако някой ми беше казал, едва ли бих взел думите му за истина, но сега няма как да не повярвам на очите си! Старче, вземи тези десет динара и ни откарай до гемията! Ония там са осветени, а ние сме на тъмно. Така ще ги огледаме хубавичко, без те да могат да ни видят!

Старецът взел десетте динара и загребал с веслата към гемията. Попаднали в нейната сянка.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че плавали с гемията, докато стигнали до овощните градини. Старецът хвърлил котва наблизо. Появили се някакви слуги. Водели муле — оседлано и с юзди. Лъжехалифът слязъл на брега, възседнал го и го подкарал, обкръжен от своите сътрапезници. Слугите взели да се суетят около него. Харун ар-Рашид, Джаафар и Масрур също слезли на брега, смесили се с робите и тръгнали с тях. Факлоносците се извърнали и ги съзрели — трима смирени странници в търговски дрехи. Изгледали ги подозрително, привикали ги заканително и ги отвели при лъжехалифа. Той попитал:

— Как попаднахте тук и какво ви води насам по никое време?

— Дошли сме по търговия — отвърнали те, — идем от далечен край! Пристигнахме днес, а привечер тръгнахме да се поразходим! Но ето че се появи ти, хората ти ни заловиха и ни изправиха пред тебе!

— Имате късмет, че сте странници! Ако бяхте от Багдад, щях да ви отсека главите! — после се обърнал към везира си: — Погрижи се за тези хора! Те ще бъдат наши гости тази нощ!

Везирът ги повел. Стигнали до висок дворец — подобен нему не притежавал ни един султан. Издигал се от земята и стигал чак до облаците. Вратата му била от тиково дърво, украсена с чисто злато. През нея се минавало в зала с шадраван. Подът й бил покрит с килими, копринени възглавници и дълги дюшеци. Имало спуснати завеси, прекрасни ковьори, неподвластни на описание. Лъжехалифът влязъл и седнал на позлатен трон, украсен със скъпоценни камъни. Наоколо насядали и приближените му. Сложили трапеза, всички си похапнали. Слугите вдигнали съдовете, сътрапезниците си измили ръцете. Дошъл редът на стаканите за вино. Тръгнали те от ръка на ръка. Всички си пийвали от виното, докато ги опило и бързо замъглило ума им.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид казал на Джаафар:

— Кълна се в Аллаха, ние не притежаваме такива хубави съдове! Де да можех да узная кой е този момък!

Момъкът видял, че двамата си шушукат, и казал:

— Шушукането е неприлично!

— Нищо неприлично няма! — рекъл Джаафар. — Просто моят приятел ми казва: „Посещавал съм много страни, срещал съм се с велики царе, бил съм приятел и на пълководци, но не съм прекарвал по-хубава нощ! Но жителите на Багдад обичат да казват: «Пиене без музика причинява главобол!»“

Лъжехалифът се усмихнал. Той държал в ръката си тръстикова пръчка, с която ударил по малка кръгла възглавничка. Отворила се врата. От там излязъл евнух, който носел столче от слонова кост, богато украсено с чисто злато. След него пристъпила робиня с несравнима красота. Евнухът нагласил столчето и робинята се разположила на него. В ръка държала уд — дело на майстори индийци. Поставила го в скута си, навела се над него като майчица над свидна рожба и изпяла следните стихове:

В сърцето ми говори език на буйна страст,

издава, че съм влюбена и че съм твоя аз!

                Свободно, но измъчено — свидетел е сърцето,

                сълзите непресъхващи на триж окото клето.

Преди да те обикна, бях в пълно неведение,

но никого не пита туй боже провидение!

Лъжехалифът се разчувствал, надал вик и раздрал одеждите си. Донесли му нови, по-хубави от предишните. Преоблякъл се, седнал на обичайното си място и пак ударил по възглавничката. Отворила се друга врата и се появил евнух, този път със златно столче в ръце. След него вървяла робиня, по-красива от първата. Седнала тя на столчето с уда в ръце, засвирила и запяла, заредила следните стихове:

Душевен огън страстен да изтърпя не мога,

потоп от сълзи леят очите в изнемога.

                Аллах, в живота радост не зная вече аз,

                сърцето не ликува на лиха скръб във власт!

Момъкът пак надал страшен вик и отново раздрал дрехата. Донесли му друга, облякъл я, възвърнало се предишното му настроение. Появила се трета робиня, по-красива от предишната. С уд в ръце тя изпяла следните стихове:

Не стойте тъй далече, бъдете по-сърдечни,

сърцето ми, кълна се, ще ви запомни вечно!

        Смилете се над болния, над чезнещия в страст,

        над влюбения лудо, на любовта във власт,

над пламналия в огън, над мене, изнурения!

На бога аз се моля за ваш’то снизхождение!

        О, месечинке, грейнала в сърцето ми сломено!

        Избирам, знайте, вас да бъдете до мене!

И отново момъкът изпаднал в предишното състояние, отново историята се повторила.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид хвърлил поглед към момъка и съзрял по тялото му следи от побой. Той промълвил:

— Ей, богу, Джаафар, какъв прекрасен млад човек, но май е опасен злосторник!

— Откъде разбра това, повелителю на правоверните?

— Не видя ли следите от бич по тялото му?

Точно тогава параванът бил дръпнат и прикрил лъжехалифа. Той се преоблякъл и отново седнал до сътрапезниците си с гордо вдигната глава. Огледал се и видял, че халифът и Джаафар си шушукат.

— За какво си говорите, юнаци? — попитал ги той.

— Нищо особено, господарю — отговорил Джаафар. — Ти вече знаеш, че моят приятел е обиколил много градове и страни… Та той ми каза: „Тази нощ нашият господар, халифът, показа голямо разточителство! Разкъса сума ти одежди, всяка от които струва хиляда динара!“

— Човече, парите са си мои! — казал лъжехалифът.

— Джаафар, попитай го откъде са по него тия белези, да видим как ще отговори! — пошепнал Харун ар-Рашид.

— Господарю — рекъл Джаафар, — моят другар забеляза по тялото ти следи от бич и ме попита: „Кой би посмял да удари халифа?“

Момъкът се засмял и отвърнал:

— Работата тук е чудновата и нещата са твърди заплетени!

После въздъхнал и заредил стиховете:

История най-дивна ще чуете завчас,

кълна се в любовта си, видях се в чудо аз!

        Историята моя ще чуете веднага,

        а другите да млъкнат, тъй както се полага!

Вий мойте думи чуйте, съдържат указание,

че истината чиста е тяхно притежание!

        Убит съм от любов — и пламенна, и страстна,

        а моята убийца звезда е най-прекрасна!

С очите ваклооки сразява като с меч,

със лъковете вежди пронизва отдалеч.

        Сърцето ми подсказва — имамът е сред вас,

        потомък на достойни, халиф до този час!

А вторият от вас Джаафар се назовава,

везир е, син на знатни и също управлява!

        Пък третият Масрур е — той отмъщава с меч!

        И ако мойте думи са от лъжа далеч,

ще съм постигнал свойта желана цел накрая,

сърцето ще ликува и ще се радва, зная!

Джаафар и халифът лицемерно се заклели, че не са хората, които момъкът бил споменал. Тогава той се засмял и заразказвал:

Знайте, господари мои, че аз не съм повелителят на правоверните! Истинското ми име е Мохамед Али. Син съм на Али златаря. Баща ми беше знатна личност. Неотдавна умря и ми остави голямо наследство — злато, сребро, бисери, корали, рубини, топази, дюкяни, фурни, роби, робини и слуги. Един ден, както си седях в дюкяна, ето че се зададе девойка, яхнала муле. До нея ситнеха три робини, красиви като месечини. Тя застана близо до мен, после влезе в дюкяна, разположи се и попита с ясен глас:

— Ти ли си Мохамед, златарят? Имаш ли скъпоценна огърлица като за мен?

— Господарке — отговорих, — начаса ще ти я покажа. Ако отхвърлиш мойта стока, ще бъда дълбоко засегнат! — имах една малка огърлица, която баща ми беше купил навремето за сто хиляди динара. Такова съкровище не притежават дори великите султани. — Господарке — рекох й, — ще ти предложа скъпоценност, каквато не притежават ни големци, ни прости хорица!

Като я видя, девойката възкликна:

— Тъкмо такова нещо желаех! А колко струва?

— Баща ми я е купил за сто хиляди динара! — отвърнах.

— От мен имаш пет хиляди динара отгоре!

— Господарке, огърлицата и нейният притежател са твои!

— Добавка трябва да ти дам — рече тя — и пак ще бъде малко! — после стана, бързо се метна на мулето си и ме викна: — Ела с нас да ти дам парите!

Станах, заключих дюкяна и стигнахме пред къщата й. От пръв поглед разбрах, че в нея царят щастие и благополучие. Девойката слезе от мулето и влезе, като ме покани да седна на скамейката до входната врата, докато дойде сарафът. Поседях малко, но ето че от къщата излезе една робиня и ми каза:

— Господарката ми нареди да ти предам да влезеш и да седнеш до вратата на гостната и да почакаш там!

Влязох, съзрях златно столче с копринена завеса пред него. Завесата се вдигна и зад нея се показа девойката, която беше купила от мен огърлицата. Беше разбудила лицето си, огърлицата висеше на шията й. Сърцето ми запърха от смущение. Тя се завтече към мене и рече:

— Светлик на окото ми, всеки ли красавец като теб е така безмилостен към своята възлюблена?

— Господарке, хубостта е в теб събрана, в тялото ти е втъкана! — отвърнах.

— Златарю, знай, че те обичам! Не вярвах, че ще дойдеш!

Тя се наведе над лицето ми. Целунах я. Тя на свой ред ме дари с целувка, привлече ме към себе си и ме притисна до гърдите си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на златаря:

* * *

Нещо в мен й беше подсказало, че желая любовта й, и тя ме попита:

— Господарю, нима желаеш греховни отношения с мене? Да пукна, ако вкуся подобно прегрешение и на слова лъжовни повярвам в заслепление! Аз съм непорочна девица, на всички съм известна в този град. Знаеш ли коя съм аз?

— Бога ми, не зная, господарке!

— Аз съм Дуня — каза тя, — дъщеря съм на Яхия бен Халид ал-Бармаки, а пък Джаафар, везирът на халифа, ми е брат!

Щом чух думите й, сърцето ми охладня и казах недоволно:

— Господарке, недей мен да виниш, че тъй се увлякох по тебе!

— Не бой се, всичко ще се нареди! — рече тя. — Нещата са в моя власт, ще викна кадията и ще сключим брак! Ще стана твоя съпруга! — тя повика кадията и свидетелите, каза им: — Тук присъстващият Мохамед Али, син на Али златаря, поиска ръката ми и плати откупа за мен с тази огърлица. Съгласна съм да му стана жена, да бъда нему подвластна!

Те оформиха брачния договор. Сетне девойката ме отведе в стая, където ни чакаше многоцветно ложе. Там тя завчас свали дрехите си и ние останахме сами, във властта на любовта си. През живота си не бях прекарвал по-хубава нощ!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на златаря:

* * *

Когато се озовах в покоите на Дуня, уверих се, че е перла непробивана, кобилка необяздена. Останах в дома й цял месец. Изоставих дюкяна, забравих близки и роден дом. Но един ден тя ми рече:

— Светлико на окото ми, господарю мой Мохамед! Време е вече да ида на баня! Кротувай, дордето се върна.

Принуди ме да й дам дума, че ще я чакам, после подбра робините си и тръгна на баня. Но преди още да стигне до края на сокака, вратата се отвори и се появи една старица, която ми каза:

— Господарю Мохамед! Господарката Зубайда желае да я посетиш!

— Бога ми, няма да мръдна от тук, докато не се върне жена ми Дуня — отговорих.

— Господарю! — рече старицата. — Нима ще дръзнеш да разгневиш Зубайда? Я поговори с нея, пък после се върни пак.

Старицата ме отведе при Зубайда.

— Ти ли си възлюбленият на Дуня? — попита ме тя, щом се изправих пред нея.

— Да, аз съм, верен твой слуга!

— Право казват хората, че си дарен с прелест и красота, дето нямат равни; с образованост и съвършенство — все качества прекрасни, на думи неподвластни. Но я ми попей, за да ти чуя гласа.

Тя ми донесе уд и аз изпях следните стихове:

За миналото сърцето на влюбен е в тревога,

а жертва е снагата му на болест, изнемога!

   В керван за път готов с мъжете той остана,

   че неговата мила пътува със кервана.

Луна да грейне в стана аз на бога ми се моля,

че любя я, а крие се тя мимо мойта воля!

   Доволна или гневна, тя все е миловидна,

   Че всичко у любимата е хубаво и свидно!

— Аллах да те дари със здраве и да направи дъха ти благоуханен! — възкликна Зубайда. — Ти си достигнал върха на красотата, добрите обноски и песнопението! Върни се у дома си, преди да се е появила Дуня!

Покорно се сбогувах с нея. Отидох си вкъщи, влязох и що да видя — жена ми Дуня спеше на леглото. Свих се до краката й и бавно започнах да ги разтривам. Тя отвори очи, ритна ме и ме събори от леглото.

— Предателю! Ти наруши клетвата си! Не удържа обещанието си и отиде при Зубайда! Ако не се боях от хорските уста, палата й щях да срина върху главата й! — после се обърна към своя роб: — Хей, Сауб, отрежи главата на предателя и лъжеца!

Робът откъсна парче плат от полите на дрехата си и ми завърза очите.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на златаря:

* * *

И понечи да ми отсече главата. Тогава към Дуня се завтекоха робините й и взеха да я увещават:

— Господарке милостива, всеки може да сгреши, особено когато не познава нрава ти! Какво престъпление е извършил мъжът ти, та да заслужи смъртно наказание?

Тогава Дуня заповяда да ме наложат по ребрата. Следите, които сте видели по тялото ми, са от това. Накрая нареди да ме изритат. Прогониха ме далеч от палата. Тръгнах и полека-лека се прибрах у дома.

Щом оздравях, отидох в дюкяна си, сбрах всичко, което имах там, и го продадох. С парите си купих четиристотин бели роби. Такава свита не притежава никой земен цар. Всеки ден ме придружаваха по двеста от тях на коне. Поръчах си и тази ладия. Дадох за нея цели пет хиляди златни динара. Назовах себе си халиф, а от халифските придворни подбрах титли за слугите си. После ги облякох също като хората на халифа. А речеше ли някой да мине с лодка по реката, веднага му отсичах главата. И така цяла година вече, а от жена ми Дуня нямам ни вест, ни кост.

* * *

Изслушал Харун ар-Рашид момъка, трогнал се от мъката му и възкликнал:

— Слава на Аллаха, който така е подредил нещата, че всяко нещо да си има причина!

Поели Харун ар-Рашид и хората му обратно към халифския палат. Седнали, посбрали сили, сменили дрехите си и облекли официалните си одежди. Халифът казал на Джаафар:

— Везире, доведи ми момъка, у когото гостувахме миналата нощ!

Тръгнал за двореца момъкът, обкръжен от халифската стража. Явил се пред халифа, целунал земята пред нозете му, пожелал му да пребъде в слава и успех, надеждите му да се сбъднат, честит, доволен да живее и всяко зло да надделее.

Халифът се усмихнал приветливо. Отвърнал му с мил поздрав. Настанил го до себе си и промълвил:

— Мохамед Али, искам да ми разкажеш какво точно ти се случи миналата нощ!

Момъкът му разказал всичко, което му се било случило. Разбрал халифът, че момъкът е в плен на любовта и е разделен от любимата си. След това се извърнал към везира и му казал:

— Джаафар, доведи ми сестра си Дуня, дъщерята на везира Яхия ибн Халид!

Везирът начаса я довел. Когато се явила пред халифа, той я попитал:

— Познаваш ли този човек?

— Повелителю на правоверните, редно ли е жените да разпознават мъжете? — отвърнала тя.

— Дуня, това е твоят съпруг Мохамед, синът на Али златаря! Разказаха ми вече за вас. Чух историята ви от началото до края, тъй че ми е известна с подробности.

— Повелителю на правоверните — казала тя, — нека всемогъщият Аллах ме дари с опрощение за грешките ми, защото са предопределени в Божията книга. А теб, халифе, моля за снизхождение!

Усмивка засияла по лицето на Харун ар-Рашид. Веднага наредил да дойдат кадията и свидетели и подновил брачния им договор. Младите заживели щастливо, а пък завистниците им онемели от злоба. Халифът направил Мохамед свой сътрапезник. После радостни и честити се занизали дните. Докато дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.